Джон Кларксън
Единствен изход (37)

37.

Девлин трябваше да се пригоди към влагата и студа. Липсата на движение не му позволяваше да генерира достатъчно телесна топлина. След като всичко беше така утихнало долу, на дванадесетина метра височина той се чувстваше, сякаш бе съвсем сам. Дори пращенето на радиостанциите горе на покрива замлъкна.

Хората на Мислович чакаха в колите си, чиито двигатели бръмчаха тихо. Крейтън с още над двеста полицаи в района също чакаше. Ярдитата, скрити в двата края на карето, също чакаха. Единственият признак за присъствието им беше леката миризма на марихуана, която се разнесе, след като един от тях запали цигарето си.

Оливър беше поставил извън склада само един пазач, за да не разтревожи Мислович. Пазачът стоеше сам и сякаш никак не му се искаше да е там.

Вътре в склада също беше много тихо, но по-светло, отколкото на улицата. Оливър беше включил голите луминесцентни лампи по тавана. Искаше хората му да имат добра видимост.

Когато Боби стигна до склада, той каза на мъжа отвън, че носи пратка за господин Оливър. Понеже изглеждаше съвсем безопасен, той го пусна да влезе. Беше толкова кльощав, длъгнест и странен на вид, че никой не можеше да заподозре никаква заплаха в негово лице. Той пристъпи в приземния етаж на склада и се огледа. Близо до вратата стояха двама пазачи. Единият от тях постави ръка на гърдите му, а другият прегледа куриерската му чанта и го претърси. След като привърши, той му каза:

— Дай ми пакета.

Той му подаде малък издут плик, закопчан с телбод и увит със скоч от всички страни. Заедно с пакета му подаде и папка с формуляр.

— Трябва да разпишеш — каза той на мъжа.

Пазачът не му обърна внимание и тръгна към Оливър с плика в ръка. Боби го последва, протягайки папката.

— Господине, трябва да се подпишете за пратката.

Настояванията на Боби привлякоха вниманието на Оливър. Той забеляза своя човек с някакъв пакет в ръката и подтичващия след него Боби. Бяха вече по средата на помещението, когато Оливър извика:

— Махнете го тоя навън.

Пазачът се обърна към Боби и му каза:

— Ей, ти! Омитай се. Веднага!

Боби се спря. Крясъците го изненадаха и всичко се обърка. Той се обърна и се насочи към вратата. Беше решил да забрави за папката и подписа, и да се съсредоточи над онова, което Мислович му бе казал, че е най-важното.

Той тръгна назад към портала. Човекът на Оливър го проследи за миг и се обърна отново, за да предаде на Оливър малкия и издут плик.

Останалите не обърнаха внимание на Боби. Никой не забеляза, че той се отклони от малката врата, през която бе влязъл. Сега той закрачи право към голямата стоманена портална врата на релси, която затваряше целия фронт на склада.

Оливър също така не обърна внимание на Боби. Цялото му внимание беше съсредоточено върху плика. Докато го оглеждаше за адрес на подателя, Боби продължи да крачи напред. Приближаваше се към голямата врата и си мърмореше нещо под нос. Беше толкова съсредоточен, че държеше главата си приведена. Това, което си повтаряше непрестанно, беше: „Зеленото, зеленото“.

Отвън, Крейтън все още се намираше на покрива и наблюдаваше всичко, което ставаше в карето пред склада. Той знаеше, че Мислович бе пристигнал с коли, пълни с хора. Знаеше, че нещо трябва да стане. Но досега не беше се случило абсолютно нищо значително.

Точно в този момент Девлин забеляза известно раздвижване на улицата. Той погледна през бинокъла си и видя, че червеният сааб завива по ъгъла и бавно продължава към предната част на склада. Когато се озова успоредно на склада, шофьорът даде назад и зави под ъгъл, така че колата се насочи точно срещу голямата врата на склада.

Девлин следеше маневрата. Колата спря на около десетина метра от склада. Отначало Девлин си помисли, че се готви да отвори вратата с челен удар, но нямаше достатъчно място, за да набере скорост.

Един дребен мъж излезе от сааба и застана до вратата на шофьора, която остана отворена. Това беше ирландецът, Лиам. Той се наведе в колата и започна да ровичка нещо под седалката.

Ако Девлин можеше да надникне вътре в колата, планът на Мислович щеше да му стане по-ясен. Лиам беше променил някои неща в подаръка на Оливър. Ключът за запалване на кормилния ствол беше премахнат, така че нямаше нужда от ключове. Вместо това беше инсталиран кормилен ключ. Сега Лиам беше натиснал ръчката на ключа надолу, така че воланът не можеше да се върти. Предните колелета на колата бяха насочени право напред.

Но най-грубата добавка към устройството на сааба беше разположена на предната седалка. Това беше един блок шлака. Той вдигна тежкия блок и го постави върху педала на газта. Тежестта избута педала до пода. Запаленият двигател забръмча на триста хиляди оборота в минута.

Вътре в склада, Боби почти беше стигнал до голямата врата. Отвън пазачът тръгна към червения сааб, който бе насочен право към входа на склада. Беше убеден, че се канят да разбият вратата с колата.

Лиам се изправи и затвори вратата на колата. Той се усмихна на пазача, сякаш му казваше: „Да, ела насам и ми помогни с тази проклета кола“. Пазачът се обърка. После забеляза, че Лиам държи някаква метла в ръката си и още повече се обърка. Той насочи оръжието и бавно тръгна към Лиам.

Вътре в склада един от пазачите най-после забеляза Боби и изкрещя:

— Не! Ей, тъпако! От другата врата.

Често бяха наричали Боби тъпак. Това не му хареса още първия път, когато му се бе случило, не му хареса и сега. Той се съсредоточи още повече. Трябваше да го направи. Продължи напред, докато не се озова пред правоъгълната кутия с бутони, закрепена на стената до стоманената врата. На кутията имаше два бутона. Единият бутон беше червен, а другият черен. Боби се замисли. Той се напрегна максимално, за да се концентрира. Може би за пръв път в живота си трябваше да направи заключение, основаващо се на дедуктивно съждение. Мислович му бе казал да натисне зелен бутон. Но тук нямаше зелен бутон. Имаше само черен бутон и червен бутон. Кой от двата трябваше да натисне? Боби застана, втренчен в двата бутона. Той присви очи и смръщи чело. Мислеше трескаво. Най-накрая му хрумна нещо. Той знаеше, че червеното означава „Стоп“. Така че сигурно не трябваше да натиска червеното, а черното. Натисна с палец черния бутон тъкмо в мига, в който Оливър бе успял да разкъса и отвори увития в скоч и защипан с телбод плик.

Големият електромотор, който завърташе лебедката, която издърпваше търкалящата се по релса голяма стоманена врата се пробуди за живот.

Вътре в плика имаше ключодържател с автомобилни ключове, увити във вестник. Към ключовете беше прикрепена бележка, на която пишеше: „Връщам ти колата“.

Оливър нямаше никаква представа какво можеше да означава това съобщение. Когато за част от секундата му просветна, че съобщението е от Мислович, чу звука на порталната врата, която бавно се отваряше.

Той вдигна глава нагоре, тъкмо когато Боби се промуши навън.

И след това всичко сякаш се разви за един миг.

Оливър изрева:

— Затворете шибаната врата!

Отвън, пазачът, който беше тръгнал към червения сааб, се обърна при звука на отварящата се врата. Докато се обръщаше, Лиам небрежно вдигна ръка и го застреля в лявото ухо. Мозъкът му експлодира и човекът се срути на асфалта.

Викът на Оливър накара двама мъже да се затичат към кутията с бутоните на вратата. Вратата вече бе отворена наполовина.

Мислович стоеше откъм северния край на карето и крещеше:

— Давай, Давай!

Боби тичаше с всичка сила към Зенко, който яростно му махаше с ръка да продължава.

Лиам стоеше невъзмутимо до ревящия двигател на сааба. Вероятно не чуваше виковете на Мислович. Беше търпелив и методичен човек. Просто изчакваше вратата да се отвори напълно.

Най-после един от хората на Оливър се добра до кутията с бутоните и удари с юмрук червения бутон. Вратата се спря по средата на пътя си за част от секундата, след което прещрака и тръгна в обратната посока.

Мислович крещеше:

— Давай! Давай!

Лиам забеляза, че вратата започва да се затваря и веднага използва дръжката на метлата, за да премести ръчката на скоростната кутия и да я нагласи от неутрално положение на първа. Трансмисията на сааба щеше за малко да се разпадне, когато огромната мощ на двигателя бе приведена в движение. Колелетата на колата се завъртяха достатъчно дълго на място, за да успее Лиам да издърпа ръката си от прозореца, преди гумите да зацепят и колата да се понесе напред.

Задницата поднесе и се изви, но ключът задържа волана в изправено положение и колата полетя към склада.

Трима мъже надникнаха иззад затварящата се врата. Колата се носеше напред, право към тях. Единият от тях намери време да зареди пушката си и да дръпне спусъка. Това изобщо не се отрази на носещата се напред кола, която тежеше поне тон и половина.

Тъкмо когато стоманената врата на склада се стесни до ширината на сааба, колата се бухна в нея. Колизията беше впечатляваща. Вратата бе избита от релсите си и зейна настрани. Покривът на сааба отхвръкна назад, като капак на рибна консерва.

Лиам беше специалист по взривни устройства на ИРА, който не бе упражнявал своя занаят след декларацията за примирие. Той изгаряше от желание да упражнява професията си и не жалеше усилия. Планът му беше саабът на Оливър да се блъсне в задната стена на склада, което щеше да взриви седемдесет и петте килограма високореактивен динамит, поставен в колата. Това от своя страна щеше да предизвика детонацията на четири възпламенителни бомби, поставени в кухините на четирите врати. Целта беше да се предизвика огромна експлозия.

Но Лиам не знаеше, че Оливър беше разположил покрай стените на склада редици смъртоносни оръжия. Мислович не беше споменавал нищо за засада. Когато колата изфуча вътре в склада, върху нея се изсипа градушка от пушечен огън от хората на мецанина и друга лавина от куршуми от другите на приземния етаж.

Ярдитата си мислеха, че стрелят по оня, който кара колата. Те нямаха никаква представа, че стрелят в движеща се бомба. Нажежените до червено куршуми възпламениха запалителните бомби преди колата да стигне до средата на склада.

Стени от огън изригнаха от двете страни на колата и огромно огнено цвете разцъфна от пода до тавана. Предницата на сааба се заби в задната стена на склада. Вместо да избухне преди запалителните бомби, динамитът експлодира няколко секунди след тях. Предизвиканата мощна ударна вълна вътре в склада във всички посоки бе толкова бързо, че пламъците излетяха и се разбиха във вътрешните стени и тавана на конструкцията.

В резултат на това всички по пътя им бяха обгорени за няколко секунди и след това изхвърлени назад с такава невероятна сила, че можеха да спрат едва след като се блъснат в нещо здраво.

Повечето мъже долу в склада бяха убити. Стрелците на мецанина бяха донякъде пощадени от ударната вълна и пламъците, но бяха обгорени и в безсъзнание. Кръв течеше от носовете и ушите им. Имаше спукани черепи, очи, овъглени в кухините им, и счупени кости.

В задната част на склада Оливър се беше озовал срещу колата, така че донякъде беше пощаден от пламъците. И тъй като се бе затичал назад, когато колата бе нахлула в склада, ударната вълна не бе го убила. Но все пак го бе повдигнала от пода и го бе запокитила в един прозорец с армирано стъкло на задната стена. Инерцията на тялото му и експлозията бяха разбили прозореца и той бе изхвърлен извън сградата. Летя три метра във въздуха, преди да се приземи с трясък сред храстите и бурените край канала. Приличаше на огромна, прекършена и обгорена парцалена кукла.

Отвън на улицата тътенът от експлозията прозвуча като мощно, изпуснато от огромна преса „у-у-омп“. Теренът се разтресе и иззад полузатворената врата бликнаха ужасяващи талази от тъмни, мазни пламъци.

От своята позиция на покрива Крейтън толкова бързо отметна главата си от взривната вълна, че един от мускулите на шията му се разтегна. „Боже Всемогъщи“, промърмори той.

Веднага щом хората на Мислович чуха експлозията, те приведоха колите си в движение и се стекоха иззад ъглите от двата края на улицата. Пред склада всички удариха спирачки.

Силата на взрива и опустошителната гледка разтърси всички, особено Уолдрън. Никога през живота си той не беше виждал на живо нещо такова, а ето че сега хората на Мислович се изсипваха от колите си, всеки с АК-47 в ръце, и заемаха позиции за стрелба към склада.

Девлин наблюдаваше съсредоточено, като се мъчеше да различи Мислович сред суматохата от коли и хора, струпали се пред склада.

Обгорени и потрошени мъже заизлизаха, олюлявайки се навън. Някои от тях се опитваха да стрелят, но в състоянието, в което бяха, те се оказваха лесна мишена за хората на Мислович.

Източноевропейците откриха огън по смазаните, обезоръжени ярдита. Калашниците бълваха безмилостен огневи бараж. Първите наизлезли мъже бяха покосени от високоскоростните куршуми.

Горе, на покрива на електростанцията, Крейтън крещеше по телефона. Той заповядваше на всички части да тръгнат към склада.

Внезапният и изненадващ характер на атаката на Мислович беше зашеметил всички. Но сега идеше ред Мислович да бъде изненадан.

Откъм двата края на карето мъжете, скрити навън от Оливър, откриха огън срещу югославяните. Отначало хората на Мислович не можеха да разберат откъде идва стрелбата. Много от тях бяха зад колите, което им осигуряваше защита срещу склада, но сега се оказаха изложени на куршумите, летящи от двата края на улицата. Дванадесетте оцелели ярдита отвън стреляха с всичко, с което разполагаха по тълпата мъже, струпана пред склада. Убийците на Мислович се оказаха заклещени под смъртоносен кръстосан огън. Те се бяха скупчили толкова нагъсто, че повечето от куршумите на ярдитата ги покосиха. Плисна кръв, разхвърчаха се стъкла във всички посоки, ламарината на колите беше разкъсана и надупчена. Петима от хората на Мислович бяха убити за броени секунди.

Докато югославяните схванат откъде идват изстрелите, още неколцина от тях бяха поразени.

Сред крясъците и виковете Зенко започна да издърпва мъжете около себе си извън прикритието на колите. Забута ги, заблъска и зарита към ярдитата, стрелящи от северната страна на улицата. Той самият откри огън с автомата си по тях и останалите най-сетне започнаха да насочват откосите на своите автомати в същата посока. Повечето ярдита имаха добро прикритие и само един от техните бе поразен. Те останаха зад прикритията си, отвръщайки на стрелбата. Мнозина от югославяните вече бяха изчерпали пълнителите си от по тридесет патрона. Наложи се да запълзят, за да приберат заредените оръжия на падналите си другари. Изведнъж битката се беше обърнала.

Зенко сграбчи мъжа до него и излезе от прикритието на колите. Той се затича напред към нападателите си, като ръмжеше и крещеше на хората си да го последват. Двама тръгнаха след него, а той заблъска пред себе си трети, който беше толкова паникьосан, че в желанието си да излезе от полесражението, изпразни своя АК-47 за секунди. Другите изостанаха, но Зенко се понесе напред по улицата. Един от хората на Кингсмен небрежно се протегна от навеса, където се бе прикрил и застреля Зенко с пет куршума в гърдите и лицето.

Крейтън продължаваше да крещи по телефона на полицаите „Настъпвайте, настъпвайте!“, но командирите на отделения не горяха от особено желание да хвърлят хората си в яростната престрелка, затова напредваха бавно и много внимателно.

Неколцината оцелели от експлозията се бяха прегрупирали междувременно и откриха огън по югославяните. Сега хората на Мислович се оказаха притиснати от три страни.

Уолдрън и останалите наблюдаваха кръвопролитието. Намираха се достатъчно далече, за да могат безопасно да обхванат цялата битка, но в същото време достатъчно близо, за да чуват изстрелите и да виждат падащите, поразени от куршумите мъже. Всичко изглеждаше прекалено ужасно, за да бъде истина. Но беше. Уолдрън бе започнал да крещи да престанат. Но ярдитата не възнамеряваха да прекратят стрелбата от удобните си прикрития. И югославяните също така не можеха да спрат. На Уолдрън му се струваше, че всички те просто си бяха загубили ума. Един от ярдитата се понесе навън от склада, стреляйки с автомата си. Двама от бойците на Мислович бяха толкова разгневени, че изскочиха иззад колите и се затичаха към него, пускайки цели откоси. Ярдито застреля един от тях на място, преди той самият да бъде разкъсан от куршумите. Още двама други мъже загинаха в продължение на секунди. Уолдрън искаше да се обърне и да престане да гледа, но не можеше. Не можеше да не гледа с очите си нещо, в чиято подготовка бе участвал.

Най-после планът на Девлин се разкри пред него в цялата си ужасяваща същност. Това правеше още по-невъзможно за Уолдрън да понесе гледката. Инспекторът беше виждал жертви на стрелба, но никога не беше виждал как застрелват хора пред очите му. Сега той бе станал пряк свидетел на толкова внезапно и дивашко кръвопролитие, че картините на кръв, ексцесии и смърт щяха завинаги да се запечатат в паметта му.

Първите полицейски сирени най-после започнаха да се приближават. Троянските подразделения бяха призовани и колите им за въоръжен отпор удариха спирачки близо до северния и южния ъгъл на каретата, почти зад позициите на ярдитата. Фаровете на техните роувъри и мощните прожектори осветиха района. От мегафоните отекнаха гласове, който крещяха на хората от двете групировки да прекратят стрелбата.

Мислович, обграден от своите хора, се опитваше да прецени какво се бе случило. Той не бе очаквал, че Оливър ще бъде въоръжен и готов за каквато и да е битка. Нито пък, че ще има негови хора извън склада. С приближаването на полицията той осъзна, че положението става неудържимо.

Девлин беше засякъл стоманеносивата коса на Мислович и сега го държеше под наблюдение през компактния си бинокъл. Той видя как югославянинът изведнъж изтича извън прикритието на колите и се насочи надалеч от склада. Хитър беше. Той тичаше приведен, движейки се бързо, за да не се окаже лесна мишена. Достигна сградата северно от склада, и се прилепи плътно към стените, така че да остане невидим и да се скрие от свистящите куршуми на ярдитата.

Секунди след като Мислович спря да си поеме дъх, Девлин се бе задвижил. Той не можеше да позволи на Мислович да се измъкне. Американецът се плъзна по парапета на стълбата и се приземи с леко тупване на платформата на долния етаж. Шумът привлече вниманието на ченгетата на покрива. Уолдрън надникна през парапета, последван от Крейтън и останалите.

Те видяха как Девлин бързо се добра до долната платформа на аварийната стълба.

Долу, на улицата, Мислович плътно се бе прилепил към фасадата на сградата на изток и се придвижваше напред по карето. Той бързо залягаше при осветените врати и пак се скриваше, за да не го застрелят.

Когато Крейтън забеляза бързо спускащия се по стълбата Девлин, той изрева:

— Кой, по дяволите, е този?

— Не знам — отвърна Уолдрън и му се дощя наистина да не знае.

Те проследиха как Девлин скочи на земята, претърколи се и се изправи на крака. Без да сбърка и една крачка, той се понесе към склада.

— Кой, по дяволите, е този? — отново попита Крейтън.

Този път Уолдрън не отговори. Той се зачуди какво ли се канеше да направи Девлин сега. По всичко изглеждаше, че неговите врагове щяха със сигурност да умрат сред ужасната касапница на улицата. Ако не се избиеха едни други, щяха да бъдат застреляни или арестувани от полицията. Защо се бе затичал към мястото на битката? Защо рискуваше да бъде застрелян?

Сега вече дузини полицаи масирано настъпваха от двете страни на карето. Командите се повтаряха по високоговорителите:

— Прекратете огъня! Полиция! Хвърлете оръжието!

Беше твърде късно. На полесражението бяха останали няколко мъже и никой от тях не смяташе да се предава. Някой прати откос куршуми към полицията. Сините барети бяха устояли на изкушението да стрелят по хора, но сега всички задръжки отпаднаха. Отлично обучените стрелци от двата края на карето откриха огън. Беше ужасяващо. Стотиците куршуми се превърнаха в хиляди. Повечето оцелели мъже падаха покосени от безмилостната лавина куршуми.

Крейтън изглеждаше безпомощен. Той крещеше по телефона: „Спри огъня! Спри огъня!“. Нищо обаче не бе в състояние да го спре. Той хвърли телефона, обърна се и профуча към вратата, водеща към стълбата надолу.

На Девлин му се наложи да се притисне към една врата, за да избегне покосяващия бараж на полицията, но продължи да оглежда района, докато не забеляза Мислович, който яростно риташе и блъскаше по друга врата на около тридесетина ярда от него, северно по улицата.

Мислович насочи оръжието си към ключалката на вратата и започна да стреля. Все още не можеше да я отвори.

От няколко високоговорителя прозвуча команда към полицията да прекрати огъня. Стрелбата престана след пет секунди. Канонадата внезапно замлъкна от всички страни. Вече можеха да се чуят ужасяващите стонове на ранени и умиращи.

Шокът от полицейския набег беше зашеметил всички, дори и добре обучения полицейски персонал. Но не и Девлин. Той използва затишието, за да изтича по улицата, тъкмо когато Мислович беше успял да разбие вратата и да изчезне в сградата. Девлин профуча през отворената врата.

Уолдрън беше останал на покрива да наблюдава Девлин, докато Крейтън бе напуснал, за да поеме командването на улицата. Когато забеляза как Девлин бързо се придвижи и се втурна в сградата, той се обърна и се затича към стълбището.

Полицията беше започнала да се организира за настъпление към склада. Външният пръстен на частите за борба с безредиците обкръжаваше района, запушвайки го отвсякъде. Комуникациите пращяха от натоварване. Крейтън разговаряше с Командния център в Скотланд Ярд. Никой не беше забелязал измъкването на Мислович. И никой не бе забелязал как Девлин изчезна след него, освен Уолдрън.

Мислович се понесе към дъното на коридора на първия етаж. Той отвори с ритник друга врата, която извеждаше към малка стая, натъпкана с боклуци. В дъното на стаята имаше метална врата, заключена отвътре с тежък метален лост. Мислович издърпа лоста, отвори вратата навън и пристъпи в обраслия с трева чакъл край канала. Димящата постройка на склада се намираше на около петдесетина метра южно от него. От покрива на склада се издигаше черен пушек, но без пламъци. Горещината от взрива беше предизвикала локални пожари във вътрешността на склада, които всеки момент щяха да лумнат с адска сила.

Мислович не забеляза никакво движение зад склада. Той се огледа наляво и видя, че речният бряг се простира докъдето му стига погледът. На около петдесетина метра на север се виждаше малък пешеходен мост, който свързваше тази страна с алеята от другата страна на канала. Беше ясно, че най-добрата възможност за него да се измъкне беше да се добере до алеята, да се придвижи бързо по нея и да напусне района.

Забеляза, че на игрището на източния бряг се бе струпал полицейски персонал и превозни средства, но беше сигурен, че те няма да го забележат, ако преминеше по мостчето и поемеше на юг от другата страна.

Той закрачи полутичешком през камънака и чакъла, покриващи брега на канала.

На улицата, където беше станало кръвопролитието, от двете страни на карето, полицията бе оформила две фаланги, едната зад огромен служебен камион, другата зад бронетранспортьор. Двете редици въоръжени Сини барети бавно настъпваха към средата на улицата. Мъжете, които все още не бяха загинали, бяха или облени в кръв, или изпаднали в такъв шок, че се бяха отказали да се съпротивляват.

Девлин бързо беше изтичал през сградата, следвайки Мислович към отворената задна врата. Той измъкна „Глок“-а, вдигна го нагоре и излезе навън.

Погледна наляво и видя, че Мислович беше стигнал до основата на пешеходния мост, който пресичаше канала. Но придвижването на Мислович беше възпрепятствано от висока два метра ламаринена преграда, увенчана с бодлива тел, която не допускаше достъп до моста. Мислович се пресегна и сграбчи долния ръб на преградата. Опита се да го дръпне дотолкова, че да може да пропълзи под него. Отчаянието му вдъхваше сила и той успя да издърпа ръба от основата на моста, но колкото и да се напъваше, не можа да извие преградата достатъчно, че да се промуши под нея.

Девлин го следеше от разстояние, като същевременно бързо скъсяваше дистанцията помежду им.

При цялото си отчаяние Мислович се отказа да дърпа нагоре и опря гръб на ламарината. Беше поставен пред избора или да се покатери по оградата и да се издере на бодливата тел, или да скочи в мръсния канал и да се опита да преплува до отсрещния бряг. Тръгна надясно, представяйки си студената, влажна и лепкава вода, която го поглъща, когато чу гласа на Девлин.

— Спри!

Мислович беше напъхал в кобура пистолета, който му бе останал, докато се опитваше да извие оградата нагоре, но гласът на Девлин беше достатъчен да го накара да сграбчи оръжието, да се извърти и да стреля.

Изстрелът профуча далече встрани, но трябваше да принуди неговия преследвач, който и да беше той, поне да залегне на земята. Девлин не трепна. Беше напълно съсредоточен. От по-малко от шест метра разстояние, той произведе изстрел, насочен право в десния бицепс на Мислович.

Ръката на югославянина беше леко приведена, за да държи пистолета в положение за стрелба. Ако някой беше начертал знака Х върху кожата точно в центъра на леко извития бицепс на Мислович, то куршумът на Девлин щеше да проникне в точката, където двете линии се пресичат.

Мускулът се разкъса и горната кост на ръката се разтроши. Мислович се завъртя и се блъсна в оградата. Изненадващо, продължаваше да стиска пистолета, но по никакъв начин не можеше да дръпне спусъка.

Той се облегна безпомощен на оградата. Шокът от куршума сякаш предизвика късо съединение в мозъка му. Той не можеше да раздвижи крака и да побегне. Не можеше да отвърне с изстрел. Девлин спокойно преодоля разстоянието, което ги делеше, стисна го за гърлото, изправи го на крака и го блъсна отново в оградата. Задържа го така прикован, докато измъкваше пистолета от ръката му. Беше руски „Макаров“.

У Мислович все още беше останала достатъчно омраза и готовност за бой, защото той изръмжа и стисна яростно Девлин за китката.

Девлин го издърпа от оградата и още веднъж го блъсна в нея.

— Връщаш се обратно! Веднага!

— Мамицата ти! — изкрещя Мислович.

— Връщаш се при останалите!

Мислович направи усилие да се овладее.

— Почакай! Почакай малко. Не прави това. Аз струвам за теб десет пъти повече жив, отколкото мъртъв или в затвора. Не ставай глупак. Помисли какво правиш. Смяташ, че някакви си сто хиляди, разделени с продажните ченгета, е кой знае колко? Аз ще ти дам милиони. Мога да гарантирам безопасност за жената и детето.

— Млък!

Девлин завъртя Мислович и го забута назад към склада.

Мислович се затътри, превил ръката си, но не преставаше да говори.

— Какво се опитваш да направиш? Ти взе парите. Мислиш, че има някакво значение, ако ченгетата ме арестуват тук? И ако ме арестуват, какво? Ще изкарам някоя и друга година в затворите ви на лек режим и отново ще изляза.

Девлин не му отговори.

— Защо държиш толкова да се правиш на герой? Тази кучка, племенницата ми, те използва, както използва всички останали, включително и мъжа си.

Мислович се обърна, за да види реакцията на Девлин. Такава нямаше.

— Чу ли какво ти казах? Аз съм неин чичо, не на тъпия й съпруг. Тя те излъга, когато ти каза, че мъжът й е мой племенник. Всичко това нямаше да се случи, ако не беше тя.

Девлин отново не реагира.

— Тя е измислила цялата схема. Тя ме използва, за да разбере дали източникът на нейния мъж може да получи големи количества. Тя натисна здраво. Още от самото начало.

— Върви! — извика му Девлин.

Мислович се извърна с лице към него, отстъпвайки заднешком, като продължаваше да говори.

— Тя разиграваше наивния си съпруг, а сега води теб за носа. Той се докара до този край заради нея. Ти също щеше за малко да си го изкараш. Искаше да накарам ярдитата да я оставят, но аз не го направих, затова те извика.

Мислович се спря. Той застана с лице към Девлин. Самоувереността и чувството, че е господар на положението се бяха възвърнали.

— Кажи де! Каква полза имаш от всичко това?

Вместо отговор Девлин вдигна „Глок“-а и го насочи към главата на Мислович.

— Господин Милс, да не мислите, че не знам, че фамилното име на сестра ви е Мислович? Нима мислите, че не знаех, че Ани е затънала до гуша в този бизнес с дрога?

— Знаел си, че те лъже?

— Да.

— И защо тогава рискува живота си за една жена, която те лъже?

— Защото я обичах. Защото ти и останалите престъпни типове нямате право да я убивате. Защото дъщеря й не заслужава да умре. Защото съм прекалено вътре в нещата. Защото нещата се развиха прекалено бързо. Защото все още си губя ума, когато я погледна.

Мислович се усмихна саркастично.

— Ти си глупак, Девлин. Дръпни проклетия спусък и да се свършва. Ръката адски ме боли.

Девлин свали „Глок“-а. Той се вгледа за миг в Мислович и каза:

— Ти не заслужаваш и един мой куршум.

Мислович му изкрещя:

— Не ти стиска да го направиш. Е, викни ченгетата, червей такъв! Ще се озърташ през рамо, докато си жив.

Точно тогава някаква движеща се сянка зад гърба на Мислович привлече вниманието на Девлин. Откъм обгорелия буренак и боклуци зад склада, на около десетина метра, една фигура се препъваше към тях. Беше Оливър. Кожата от лявата страна на тялото му беше овъглена и разкъсана. Дрехите му се бяха впили в живата червена плът. Лявото му око беше затворено. Лицето и тялото му бяха изпосечени и нарязани от дебелото стъкло на прозореца. Вътрешните травми предизвикваха нетърпими пристъпи на болка през него, но пламъкът на омразата го изгаряше още по-силно. Той разпозна Мислович, макар и отзад, и с отчаяни и болезнени крачки се приближаваше, за да го довърши.

Девлин следеше как Оливър се мъчи да преодолее разстоянието. Той погледна отново към Мислович и каза:

— Не. Ти се озърни през проклетото си рамо.

Мислович се обърна. В продължение на няколко мига той не можа да съобрази кой се приближава към него.

— Оливър… — промълви невярващо той.

— А, ето го и него — процеди Девлин.

Мислович кимна.

— Да. Това, което е останало от него. — Югославянинът не можеше да свали очи от човешката развалина, която се тътреше към него.

Девлин насочи своя „Глок“ към канала и изстреля един патрон във водата, след което подаде пистолета на Мислович.

— Вътре имаш един патрон.

Мислович нетърпеливо пое пистолета с лявата си ръка. Не умееше точно да стреля с нея, затова запристъпва към Оливър, за да съкрати разстоянието между двамата, но Девлин го избута встрани и пръв се приближи до Оливър.

Мислович се олюля, но отново възстанови равновесието си и се опита да се прицели, но Девлин му пречеше. Той трябваше да го изчака да се отдръпне, което даде на Девлин възможност спокойно да подаде пистолета на Мислович в ръката на Оливър.

Оливър застана на място, съсредоточавайки последни усилия, за да стисне оръжието, което Девлин му бе подал, и да го насочи към Мислович.

Девлин продължи напред. Той дори не обърна глава назад, когато стрелбата започна. Така и не разбра кой стреля пръв, но Оливър и Мислович бяха на по-малко от два метра разстояние един от друг, когато пистолетите им изгърмяха. И двамата издъхнаха почти едновременно.