Джон Кларксън
Единствен изход (4)

4.

Същият тътен в момента, когато Хинтън бе коленичил пред Момма Сиентро, за да получи благословия, отекваше и отвъд Темза, в ушите на едно малко шестгодишно момиченце. То седеше на перваза на прозореца с крака, опрени на леглото, и гледаше нагоре към сивото, заплашително небе. Казваше се Елизабет Печек и чакаше майка й да я заведе в основното училище Ладброук Гроув, намиращо се недалеч от Холанд Парк, в стария й квартал Нотингхил.

За да не се чувства самичка, Елизабет запя. Знаеше наизуст цялата песен, но най̀ й харесваше да си пее само един стих:

„Вали дъжд,

не, това не е дъжд,

валят, валят маргаритки.“

Тя извърна отново поглед към буреносното небе и заповтаря стиха от „Априлски дъждове“.

Елизабет беше от тези деца, които карат хората да се спират на улицата и да обсъждат красотата й. Особено по-възрастните жени. Първите им слова, щом видеха Елизабет, бяха:

— Господи, какво хубаво дете!

Сякаш това представляваше някаква прокоба. „Господи — казваха те. И почти винаги добавяха: — Колко е сладка!“, сякаш предричаха тегобата, която един ден хубостта щеше да й наложи.

А тя наистина беше красива. Имаше гъста, копринено черна коса, която обграждаше одухотвореното й личице. Имаше меки, магнетични очи, които изглеждаха огромни, когато ги отвореше широко. Усмивката не слизаше от лицето й. Говореше с онзи бърз, изяждащ края на думите британски акцент, с достатъчно енергия и дързост, която я правеше да изглежда преждевременно развита и по детски чаровна едновременно. Но най-хубавото у нея беше смехът й. Когато се смееше, дори и най-коравосърдечният човек не можеше да не се усмихне. Колкото до Елизабет, тя имаше добро сърце. Беше прекалено малка и невинна, за да усети напъпващата мощ на своята хубост. Поне засега тя си оставаше едно малко дете, което през повечето време се стараеше с цялото си сърце да зарадва мама и татко.

Но напоследък някаква неизразима тъга обгръщаше малкото й сърчице. Нещо не беше наред. Обикновено баща й излизаше и се връщаше в различни часове и по различно време, но напоследък изобщо не се бе прибирал. Отсъствието му смущаваше Елизабет, защото колкото и разумно да звучаха обясненията на майка й, че той е „по работа“, тя усещаше, че нещо не е наред. А и майка й закъсняваше. Все трябваше да урежда някакви неща, които наричаше „ангажименти“. И изглежда, понякога плачеше. Напоследък много пъти дори не чуваше това, което Елизабет й казваше.

Затова сега Елизабет си пееше, мечтаейки нещата да станат както преди, майка й да се върне и да я заведе на училище. Щом чу стъпки в коридора, Елизабет млъкна, скочи от перваза на пода и се обърна да оправи завивките на леглото.

Ани Печек влезе в стаята, носейки чифт гумени галоши, с по едно голямо копче и еластична лента за затягане.

— Хайде, мъничката ми, закъсняваме.

Елизабет скокна и се затича към нея.

— Ще нося ли днес ботите си?

— Да.

Елизабет се зарадва и нейната радост накара Ани да се наведе и да я притисне в скута си. Елизабет нежно обгърна майка си с ръце. Беше толкова хубаво.

— Добре, а сега да побързаме.

— Да, да, маминко.

Прегръдката беше приятна, но не можеше да се сравни с галошите. Елизабет ги грабна от ръцете на майка си и седна на пода, за да ги нахлузи.

Ани се усмихна на дъщеря си. Когато бяха заедно, ставаше очевидно защо Елизабет е толкова красиво дете. Майката представляваше зрелият вариант на малкото момиче. По-изящен, по-елегантен, по-чувствен. Но сега ужасът от смъртта на мъжа й беше лишил Ани Печек от възможността да изглежда толкова ведра и красива, колкото беше обикновено. Тя далеч не можеше да се приспособи към напрежението, потреса и страха, които обсебваха мислите й след загубата. Светът на Ани Печек се разпадаше и тя съвсем не беше сигурна, че е в състояние да го предотврати.

Вниманието на Елизабет бе привлечено от галошите и тя не забеляза как бързо усмивката слезе от лицето на майка й. Ани усети, че лицето й помръква и лявото й око отново играе. Тя потърка слепоочия и се помъчи да прогони мрачните мисли, които я гнетяха. Не беше подходящ моментът да си позволи да има измъчен вид. Джак идваше. Не бяха се виждали от толкова години и тя не можеше да си позволи той да я завари в такова състояние.

Прокара длан по косата си. Все още беше същата, копринено черна, като на дъщеря й. Носеше я дълга почти до раменете и почти непрекъснато прокарваше пръсти през нея, за да я отмахне. Но косата беше едно от най-хубавите неща, които притежаваше, и тя дори не помисляше да я прибира на кок.

Докато гледаше как Елизабет надява втория си галош, Ани опипа с пръсти лицето си и си помисли как ли изглежда Джак след всичките тези години. Намръщи се. Времето бе по-благосклонно към мъжете.

Знаеше, че кожата й е все още мека и чиста, и че лицето й пази някогашната строга и пряма красота. Но в момента не изпитваше особено желание да се погледне в огледалото. Не й се искаше да забележи загубата на онова младежко излъчване или нежните черти, както и стаеното напрежение.

Е, помисли си тя. Дори лицето й да беше загубило от чара на младостта, поне тялото й все още си го биваше. Тя опипа стомаха си и оправи полата по бедрата и таза. На тридесет и осем години, почти метър седемдесет и шест, теглото й беше съвсем същото като в деня, когато за пръв път срещна Джак Девлин. Ако застанеше гола пред него, сигурно щеше да се забележи разликата, но не и когато бе облечена. Отново по лицето й премина усмивка. Но този път различна от онази, която радостта на детето й бе предизвикала. Мъжете бяха толкова предсказуеми. Ани знаеше, че има онова, което всички те искаха. Дълги крака, прекрасни гърди и хубаво задниче. Джак Девлин не беше по-различен. Да, той освен това беше забелязвал грациозната й шия, китките и глезените й. Девлин винаги открито се бе възхищавал на физическата й красота.

Тя престана да се самопреценява и се запъти към кухнята.

— Ще ти приготвя обяда. Вземи си якето, като се обуеш.

— Да, мамче.

Ани се запъти към кухнята. За Лондон жилището им изглеждаше доста необичайно. Апартаментът им се помещаваше на горния етаж на една складова постройка, в квартала Бътлърс Уорф. През стотиците години, откакто Лондон бе обитаван от хора, всяка постройка бе подновявана или преустроявана така, че да отговори на потребностите на своите обитатели. Но едва в последно време една вълна на преструктуриране бе превърнала старите просторни фабрични цехове и складови халета на Бътлърс Уорф в жилища. Беше рядкост да се намери подобно място в близост до центъра на Лондон. Просторните, въздушни халета, подходящи за ателиета и галерии, бяха привлекли вниманието на мнозина хора на изкуството, както и на рекламни агенции и дизайнерски студиа. След тях се появиха ресторанти и галерии. Както и поток от щъкащи специалисти по градоустройство. Ани и Джон бяха дошли в този квартал твърде рано и бяха избегнали смазващите цени на апартаментите, макар преустройството и ремонта на жилището да бяха тласнали Джон да се заеме с пласмента на кокаин. Нищо друго нямаше да може да му осигури бързия приток на пари, от който той постоянно се нуждаеше.

„Гълъбарникът“, както го наричаха, се намираше на четвъртия от шестте етажа на някогашна преустроена фабрика. Всеки от апартаментите бе разположен напречно на централния коридор. Техният апартамент се състоеше от стаи, подредени една след друга от входа до дъното. След входната врата имаше малко антре, после просторна и слънчева дневна с висок таван, две стаи и баня, всички към един и същ вътрешен коридор, и най-накрая вътрешна кухня. Кухнята имаше задна врата, която водеше към стръмно стълбище за противопожарния изход, през който се излизаше направо на улицата.

Ани привърши с приготовлението на обяда на Елизабет, опакова го и го сложи в червената раничка. Тетрадка и някои учебни пособия вече бяха поставени в раницата.

Когато Елизабет тръгна с щастлива усмивка, шляпайки с новичките си галоши за дъжд, Ани взе малък чадър от закачалката в кухнята.

— Слушай ме сега, сладичкото ми. Днес ще ти дам твоя чадър.

Елизабет ококори очи.

— Наистина ли?

— Да. Но не го губи. Когато влезеш в училището, пъхни го в раницата си.

При тази нова отговорност момиченцето стана сериозно.

— Да, мамо. Ще внимавам. Не се безпокой.

— Добре. Хайде сега да тръгваме. Днес трябва да минем по моста.

— А не можем ли да вземем такси до училище?

— Не. Ще вземем метрото.

Ани поведе момичето към задната врата на кухнята.

— Мамо, защо трябва да слизаме по стълбите? Не обичам стълбите!

— Така е по-пряко.

— Така ли?

— Да. Оттук ще излезем направо на улицата.

И има по-малка вероятност да ни видят, помисли си Ани.

Елизабет се изправи и зачака майка й да отвори вратата. За разлика от повечето врати в Лондон, които имаха прости единични ключалки, затварящи се автоматично, задната врата на Ани бе подсигурена с яка стара заключваща система, останала от времето, когато това помещение бе представлявало фабричен цех. Отвътре трябваше да се завърти една ръчка, за да се плъзнат двата железни пръта от рамката на вратата. Отвън се отваряше с ключ. Ани завъртя ръчката, отвори вратата и стъпи на тъмната, прашна площадка. Изпълни внимателно процедурата по заключването и двете с Елизабет заслизаха надолу по витата стълба, тъкмо когато самолетът на Джак Девлин от Ел Ей започна да се снишава над летище Хийтроу.