Джон Кларксън
Единствен изход (30)

30.

Докато Девлин се къпеше, Уолдрън направи кафе и затопли два големи кроасана с боровинки. След малко американецът излезе от банята с кърпа, увита около кръста. Беше хвърлил окървавените си дрехи, включително и пропитото си с кръв бельо в пластмасовата торба за боклук, която Уолдрън му бе дал, преди да влезе в банята. На леглото на Уолдрън намери чисти дрехи — чифт панталони от рипсено кадифе и риза от фин док, но без бельо.

Девлин навлече панталоните. Бяха му малко къси, но иначе му стояха добре, както и ризата.

Ароматът на затоплените в микровълновата печка кроасани накара стомаха на Девлин да изкъркори. Уолдрън ги извади от печката и сипа кафе.

Девлин се приближи до барплота, който отделяше кухненския бокс от останалата част на стаята. Отхапа от кроасана и преглътна хапката с глътка черно кафе.

— Имам яке, което също можеш да облечеш — каза Уолдрън.

— Добре. Благодаря. Мислех, че ще направиш чай.

— Не обичам чай. Предпочитам кафе.

— Е, и кой ще ме зашие по това време, в два часа след полунощ?

— Не бери грижа. Имам един добър познат — лекар в спешното отделение на една болница близо до участъка.

— Искаш да кажеш, че той ще си държи езика зад зъбите.

— Тя ще си го държи.

— Аха.

— На път ни е. Ти хапни. Взимам и аз един душ, обличам се и тръгваме. Ако тези рани не бъдат затворени скоро, ще ти останат големи белези.

— Вече съм свикнал.

— Да, разбрах.

Уолдрън отиде да се изкъпе и да се облече. Девлин се огледа наоколо, докато довършваше закуската си. Апартаментът на Уолдрън, който се намираше на третия етаж, беше идеално чист и добре поддържан. Това не го учуди. Уолдрън го бе впечатлил със своя педантизъм, когато се срещнаха за първи път. Сега му се искаше да прояви отново своята упоритост. Девлин имаше нужда от нея.

 

 

Болница „Гайз“, близо до полицейския участък на моста Тауър, напомни на Девлин за всички големи, претъпкани болници, в които му се бе налагало да влиза. Антисептичните миризми, щъкащият насам-натам болничен персонал, забързаната им походка. И стая след стая, етаж след етаж, запълнени със страдащи, чиито случаи варираха от непоносима досада до агонизираща смърт.

Те се насочиха към залата на спешното отделение. Уолдрън закачи значката си. Отведоха ги до заграден с параван кът за предварителни прегледи.

Познатата на Уолдрън се появи след пет минути, прегледа Девлин и се залови за работа.

Девлин беше шит много пъти досега, но само след две минути реши, че това е най-добрият доктор, който някога му бе правил такива манипулации.

Всичко приключи за по-малко от час. На обозначителната табелка на джоба на лекарката пишеше „Д-р Зоненшайн“ — прекалено дълго име за човек, който обработи толкова бързо раните на Девлин с не по-малко от сто шева.

Въпреки риска да се окаже пристрастен в преценката си, Девлин остана с убеждението, че бързата и ефикасна работа на младата лекарка се дължеше тъкмо на факта, че е жена.

Тя беше слаба, съсредоточена, тъмнокоса жена, която присвиваше очи под дебелите лупи на очилата си с метални рамки, но работеше бързо и прецизно, без никакви излишни движения.

Девлин разбра, че тя го бе взела за ченге и бе преценила, че се е случило нещо извънредно, поради което не зададе никакви въпроси и видимо работеше изключително старателно. Девлин не направи нищо, за да коригира това предположение.

Той седна на леглото за прегледи, разголен до кръста, и издържа, без да пъшка на пробожданията и издърпването на конците. Беше го накарала да седне, вместо да лежи, за да не се обтяга кожата му, но това правеше изпитанието по-досадно. Девлин поглъщаше миризмата на спирт и антисептични препарати, съсредоточен в бялата светлина на операционната лампа, стоманената хирургическа игла и черния конец за шевове. Той остави мислите си да се реят свободно, като не обръщаше внимание на манипулациите по телесата му, позволявайки на болката да държи разсъдъка му изострен, докато планираше следващите си стъпки. Предстоеше му един смъртоносен последен гейм.

След като приключи с кърпенето, докторката внимателно превърза всяка от раните, включително и малките порязвания, които не се нуждаеха от зашиване.

— Ако го давате малко по-спокойно и не държите непременно да ги отворите, ще зараснат скоро и ще ви останат съвсем тънки белези.

— Окей.

Стройната млада жена отстъпи и за пръв път погледна Девлин в лицето. Девлин усети, че тя се кани да го попита нещо, но забеляза, че се колебае, затова рече:

— Какво има?

— О, чудех се с какво ви е нарязал така. Ръбовете на раните са много чисти.

— Стилет.

— Трябва да е бил с много фин връх и с много остри ръбове.

— Да.

Тя се обърна и отвори едно чекмедже.

— Е, кожата ви изглежда заздравява много бързо. Начинът, по който обработих раните, много помага да се намалят белезите. Запазете превръзките една седмица. Не се притеснявайте, ако се навлажнят. Няма да е зле след седмица да ви прегледа лекар. Или по-рано, ако някъде започне да ви пари или се инфектира.

Тя порови в чекмеджето, докато намери онова, което търсеше, обърна се и подаде на Девлин няколко опаковки антибиотик.

— Алергичен ли сте към антибиотици?

— Не.

— Това е тетрациклин. Подходящ е за такова нещо. Взимайте го три пъти на ден, десет дни. Не пийте мляко и не консумирайте с него млечни продукти. Въздържайте се от алкохол.

— Необходимо ли е?

— Кое? Въздържането от алкохол или вземането на тетрациклин?

— Вземането на тетрациклин.

— Да. Раните ви са стояли отворени доста време. Ако се инфектират, ще стане опасно.

Девлин прибра хапчетата в джоба на ризата си.

— Добре. Благодаря, докторе. Истински факир сте.

— Виждам, че имате известен опит с такива интервенции.

Девлин стана и леко се протегна, за да изпробва здравината на шевовете.

— Да, имам.

— Желая ви късмет. Чакат ме. Ще се радвам да ви видя отново, Джеймс.

Тя излезе от едната врата, Девлин и Уолдрън напуснаха от другата.

На път към участъка, Уолдрън обяви:

— Мисля, че разбрах как го е направил.

— Стори ми се, че спиш, а ти си си блъскал мозъка с това.

— Така е.

— И как го е направил?

— Трябва да проверя едно-две неща, преди да съм сигурен. Няма да ми отнеме много време.

Уолдрън паркира пред сградата на полицейския участък. Девлин го последва. Имаше само един полицай зад бюрото в приемната. Той натисна бутона и ги пусна без коментар. Уолдрън поведе Девлин нагоре към последния етаж на старата постройка. Преминаха през тесен коридор и влязоха в помещение, което изглеждаше изненадващо светло и модерно обзаведено. Беше оборудвано с високотехнологична апаратура. Имаше пет конзоли, всяка от които с по един компютърен дисплей, клавиатура и табло с превключватели. Три от конзолите бяха заети от жени, със слушалки на главите. В момента нито една от тях не беше заета, въпреки че тъкмо когато Уолдрън и Девлин влязоха, централата иззвъня.

— Това е нашата телефонна централа — каза Уолдрън на Девлин. — Всички позвънявания и обаждания се регистрират тук.

Една набита чернокожа жена остави настрана списанието „Стар“, което прелистваше, и се усмихна на Уолдрън.

— Естер, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, господин главен инспектор. С какво мога да ви бъда полезна?

— Ще провериш ли в последните двадесет и четири часа от участъка имало ли е обаждания до проследяващата система на Бритиш Телеком?

— Кой беше номерът, скъпи?

— На проследяващата служба?

— Да.

Уолдрън й продиктува номера, тя го набра в компютърната система и след десет секунди на екрана се отпечата обаждането, от кой номер е направено, часът и датата, и дължината на разговора. Уолдрън присви очи към екрана и си записа информацията, която му беше нужна.

Благодари на операторката и махна с ръка на Девлин да го последва.

Слязоха надолу по стълбите и скоро се озоваха в друго помещение, оборудвано с още по-компютъризирана комуникационна апаратура. Тук имаше двама униформени полицаи, обслужващи техниката.

— Това е нашата СКО — каза Уолдрън. — Система за Компютърно Оповестяване. — Но не обясни повече.

Приближи се до един картотечен шкаф с данни за целия персонал в участъка, с имената, телефоните и номерата на значките, и си записа още някаква информация. Девлин го остави да си върши спокойно работата.

След това двамата слязоха в импровизирания кабинет на Уолдрън в отдела, който ръководеше. Уолдрън вдигна телефонната слушалка, набра Бритиш Телеком и след десет минути получи потвърждение, че е имало обаждане, в което са питали за адреса, съвпадащ с телефонния номер в района на Кеймбридж, който Девлин беше дал на Уолдрън.

Всичко това бе отнело на Уолдрън двадесет минути. Той се обърна към Девлин и му подаде бележката със записан телефонен номер в хотел „Монтегю“.

— Това е номерът, който ти ми съобщи, нали?

Той подаде на Девлин още няколко страници, за да ги прегледа.

— Вчера е имало обаждане до Бритиш Телеком, съвпадащо с този телефонен номер и с неговия адрес, по време, което пък съвпада с времето, по което са ви нападнали. Всъщност, това е станало минути след като получих телефонния номер от теб.

— И кой е направил запитването?

— Един от нашите. Сержант Патрик Рейли. Той е съобщил номера на значката си и името си в Бритиш Телеком. Той е ухото. Сега имам доказателство. Той е предал информацията и те са тръгнали към вас.

— Има само един проблем, Уолдрън.

— Какъв?

— Аз не се намирах там.

— Не си се намирал там?

— Не. Бях на около три километра западно от този адрес. Трябваше да ти дам някакъв телефон, на който да мислиш, че се намирам, но всъщност това беше блъф. Място, където да поставя телефонен секретар. Аз не бях там.

— Е, поне знаем с кого да започнем — малко посърнало каза Уолдрън.

— С вашия сержант Рейли.

— Точно така.

— Окей. Дотук стигнахме благодарение на теб. Сега е мой ред.

— Тоест?

— Тоест, от тук нататък започваме по моя начин. Рейли знае ли, че го подозираш?

— Вероятно. Но той е адски самоуверен и не допуска, че ще се добера до него.

— Много добре. Можеш ли да го отведеш нанякъде, уж, че ти е необходим?

— И още как. Все още съм главен инспектор тук.

— Да, добре. Но първо имам да свърша още нещо. В колко часа започва смяната му?

— В девет.

— Той тук ли идва?

Уолдрън се пресегна и взе разписанието с дежурствата, прегледа го и каза на Девлин:

— Да. Не виждам да е отбелязано, че няма да дойде.

— Добре. Доведи го в „Дрейкът“ в 10 часа. Стая 12.

— Ти в „Дрейкът“ ли си?

— Да.

— Последният път, когато те попитах, ми каза, че си в „Конат“.

— Излъгах те.

— Означава ли това, че изобщо ми вярваш?

— Почти. Но ти не знаеш името, под което съм се регистрирал, нали?

— А, да. Поредният блъф. Къде е жената?

— Тя е в безопасност.

— И какво ще стане в стая 12 в „Дрейкът“?

— Когато дойдеш, вратата няма да е заключена. Почукай, и аз ще извикам да влезеш. Гледай да си пръв.

— Добре.

— Дотогава прави, каквото искаш.

— Имам доста неща да свърша.

— Какви?

— Все още искам да заловя Мислович.

— Рейли сигурно знае, че се опитваш да арестуваш Мислович.

— Да.

— Тогава можеш да забравиш за него. Мислович изобщо няма да се появи на Беруик стрийт.

Кожата на Уолдрън настръхна. Беше осъзнал, че и този път Девлин е прав.

— Да. Предполагам, че няма да се появи.

Девлин забеляза как Уолдрън се намръщи.

— Какво има?

— Току-що разбрах, че всъщност нямам какво да правя.

— Тогава му удари един сън. Ще ти е от полза.

Девлин понечи да тръгне, но Уолдрън го спря с думите:

— Ти наистина ли щеше да ме застреляш, ако не бях отговорил на въпросите ти?

Девлин му отвърна през рамо:

— И не забравяй какво ти казах, гледай да влезеш пръв.