Джон Кларксън
Единствен изход (21)

21.

Когато Уолдрън намери сержант Рейли в необозначената полицейска кола, опитващ се да прикрие окованите си ръце под вестника, първата му мисъл беше да го остави така. От години Уолдрън не беше изпитвал непреодолимото желание да фрасне някого. Сега го изпита.

Уолдрън знаеше, че Рейли бе източникът, когото югославяните използваха. Така както знаеше, че Девлин не беше го излъгал, когато му каза, че Мислович знае прекалено много и го научава прекалено бързо. Не беше нужно да види нахълтващите в „Бъргър Кинг“ югославяни, за да повярва на Девлин. Налице беше неоспоримо доказателство за измяна и изменникът беше тук, привързан със собствените си белезници към волана на собствената си кола. Предателят с конска физиономия се беше обърнал срещу собствения си колега. Ченгетата навсякъде допускат прегрешения. Съществуват прекалено много изкушения. Можеш да вземеш подкуп. Можеш да лъжесвидетелстваш. Можеш да се сдружиш с престъпници. Но дори и най-лошото ченге не може да се сработи с криминални типове до степен, при която би пострадало друго ченге. А Рейли беше направил точно това. Той беше най-лошият измежду лошите.

Уолдрън с мъка се насили да не издаде чувствата си. Припомни си поговорката, че отмъщението е блюдо, което е най-добре да се сервира студено.

Отвори вратата и отключи белезниците на Рейли, без да каже нито дума. Последва поток от ругатни и заплахи, които Рейли изсипа по адрес на Девлин. Воняща имитация на гняв. Уолдрън не отвърна. Подаде му мълчаливо значката и радиостанцията.

Рейли погледна Уолдрън, за да потърси у него подкрепа, но единственото, което Уолдрън му каза, беше:

— Връщаме се. Млъквай, ако обичаш.

Но Рейли продължи с ругатните и заплахите. Уолдрън удари с юмрук по контролното табло.

— Млък! — изрева той.

Беше толкова изненадващо, че Рейли отметна глава. Никога не беше чувал шефа си да му говори с подобен тон.

— Просто карай обратно към участъка, Рейли, и повече да не съм чул звук.

Онзи подкара.

Уолдрън се отпусна на седалката, ядосан на себе си, че беше си изпуснал нервите. Постара се да забрави умората, защото си даде сметка, че му предстоеше да свърши огромно количество работа. Започна да реди в главата си списък със задачи. Имаше да се попълват един куп документи, за да си осигури гаранции за арестуването на Мислович и ярдитата. Трябваше да организира охрана около щаба на югославяните на Беруик стрийт. Трябваше да се свърже със Службата на Прокуратурата и да започне преговори за включване в програмата за защита на жената и детето. Всичко това трябваше да се свърши, без Рейли да знае и без да му се пречка. А освен това трябваше да свърши всичко това достатъчно бързо, за да не даде възможност на Фентън да го спре.

След като свърши, Уолдрън се закле, че ще намери необходимото доказателство, че Рейли наистина е онова издайническо копеле, каквото беше. Никой друг нямаше да научи за това. Никой друг не трябваше да бъде намесван. Той сам щеше да го направи. И да го изпипа толкова добре, че след като приключи със сержант Патрик Рейли да бъде свършено веднъж завинаги.

Десет минути Рейли остана мълчалив. За него това беше крупен успех.

— И какво все пак направи с това мръсно копеле Девлин?

Уолдрън прекъсна размишленията си и изгледа Рейли.

— Какво?

— Девлин. Какво стана с Девлин?

— Нищо. Той ми остави вещите ти на масата и ми каза следващия път да дойда сам.

— И после?

— После си отиде.

— И ти ей така го пусна да си отиде?

— Не. Тръгнах с него. Трябваше да си поговорим. Постигнахме споразумение.

— Какво споразумение?

— Ще организираме защита за жената и тя ще ни съдейства.

— Защита?

— Не е ли това, което обикновено се прави за свидетелите?

— И срещу кого ще свидетелства тя?

— Срещу престъпници, Рейли. Не се ли свидетелства обикновено срещу престъпници?

— И колко време ти отне да се споразумееш с него?

— Не съм си гледал часовника.

— Щото мина доста време.

— Аз не се върнах веднага при теб.

— Защо?

— Това, че си се оставил да те спипа по този начин, не ме зарадва много, сержант. Това съвсем не ми осигури най-добрата позиция за водене на преговори. Помислих си, че ако се върна веднага при колата, преди да съм се успокоил, ще ти скъсам гьона от бой.

— Ще какво?

— Влязох в звукозаписния магазин и купих един компактдиск.

Уолдрън извади покупката на Девлин.

— Какво?

— Харесва ли ти заглавието: „От ада до рая“?

— Не те разбирам.

— Може би трябва да бъде: „От рая до ада“.

— За какво ми говориш?

— Няма значение.

— Те кога ще се явят?

— Скоро.

— Жената ще свидетелства?

— Не го ли казах току-що?

Вече минаваха по моста Тауър. Уолдрън знаеше, че ще работи цяла нощ. Но първо трябваше да се отърве от Рейли.

Рейли продължаваше да бъде настоятелен.

— Как можа да оставиш тоя човек просто така да си отиде след това, което направи?

— Да, наистина беше недомислие от моя страна. Другият път аз ще остана в колата, ще се вържа с белезниците на волана, а ти ще го доведеш.

— Проклет да съм, ако не го направя само да ми падне.

— Да. Абсолютно, сержант Рейли. Намираш го преди мен и го довеждаш. Има си хас. При това съм сигурен, че сега си много мотивиран.

Рейли спря колата пред входа на участъка. Уолдрън отвори вратата, но се обърна към Рейли, преди да излезе:

— Погрижи се да прибереш колата и си отивай вкъщи за вечеря, сержант. Твоята смяна почти приключи. Тежък ден, струва ми се. Сигурно няма да ти дойде зле да поотпуснеш малко и да му удариш едно-две. Може и да ти помогне. Тъкмо утре ще си по-свеж.

Уолдрън излезе от колата.

— Той ще се яви ли или не? — извика Рейли след него.

— О, сигурен съм, че ще се яви. По един или друг начин. Гледай тогава какво ще стане. Ще се видим утре.

Уолдрън влезе в участъка.

Рейли се изплю през прозореца по посока на Уолдрън и подкара до най-близката телефонна кабина, за да остави съобщение на Зенко. Съобщението гласеше, че иска да се срещне лично с него. Продиктува името на един италиански ресторант в Сохо. Каза на съдебния пристав да предаде на своя човек да търси посетител, който ще седи на бара с развързана вратовръзка.

Когато Зенко пристигна в ресторанта, Рейли вече пиеше третия си двоен „Джеймисън“.

Рейли имаше достатъчно поводи да му удари едно яко пиене. Дори да се натряска, ако ще. Оня тъп педераст, Уолдрън, изобщо си нямаше представа с кого си има работа. Никой не може да разкарва Патрик Рейли по тоя начин. Той беше започнал да бачка за гаднярите още когато Уолдрън е бил толкова малък, че не е можел да си изправи пишката. Шибано копеле. И защо Зенко не беше пречукал Девлин този следобед?

Рейли почти беше на път да убеди сам себе си, че ще иде да намери тоя Девлин и лично да го застреля, когато появата на Зенко прекъсна мрачната му разпивка. Оберкелнерът показа на Зенко една празна маса. Докато сервитьорът се оттегляше да му донесе питието, Зенко се втренчи в Рейли, докато старото ченге не отвърна на погледа му. Зенко му кимна и Рейли опипа с пръсти развързаната си вратовръзка, доволен от себе си. Допи чашата с уиски и понечи да стане и да се запъти към тоалетната. Но се изправи прекалено бързо от стола си на бара. За миг се олюля. Почувства, че му се вие свят и че не му достига въздух. Пресегна се и се хвана за плота. Главата му се попроясни, но все още беше замаян. Отблъсна се от бара и се насочи към тоалетната, като се съсредоточи да улучи вратата, на която беше изрисувано бомбе и пишеше „Мъже“. Но продължаваше да му се гади. Усещаше, че се изпотява. Боже мой, помисли си той, какво ми става? Къде съм тръгнал да се срещам лично с един престъпник? Не. Трябва да го направя. Стига съм си играл. Ще разбера какво е станало днес. Уолдрън ще съжалява, дето си позволи да ми каже да млъквам.

Три минути по-късно Зенко нахлу в малката тоалетна, за да потърси Рейли, но единственото, което можа да види, бяха ожулените му чепици под вратата на клетката.

Зенко си запуши носа.

— Ей, запали кибрит, по дяволите. Сега ли трябва да го праиш, кат знаеш, че идвам след теб.

— Имам нужда.

— Ми кензай си вкъщи, по дяволите.

Вътре в клетката Рейли бръкна в джоба си и измъкна една от смачканите си цигари. Той изтърва кибрита между краката си и за малко да удари главичката на отпуснатия си пенис.

— Говна!

— Говна, я! Точно така. Начи ти си оня дет бачка с нас.

— Аз съм.

— Кво стана при тоз „Бъргър Кинг“? Пикадили.

— Точно това исках да ви попитам и аз. Какво стана?

— Там няма никой. Девлин.

— Той беше там.

— Отде знаеш? И тебе няма там.

— Там бях, по дяволите. Бях зад ъгъла в колата си. Шефът ми трябваше да се срещне с него сам, затова чаках навън. Колко време ви трябваше да стигнете до там, за бога?

— Бе ти наистина ли си сигурен, че е бил там?

— Видях човека.

— Ми що не го арестува тоя кучи син?

— Казах, че чаках отвън. Мислех, че тъпият ми шеф ще го арестува, но не, той взел, че сключил някаква шибана сделка с него.

— Сделка. Ква сделка?

— Девлин се съгласил да се яви в полицията, ако Уолдрън включи жената в програма за защита на свидетелите.

— Програма за свидетели? Тва пък какво е?

— Организират закрила за хора, които свидетелстват срещу хора, които могат да ги убият.

— Говна. За кого ша свидетелства тя?

— Предполагам за вас и за шефа ви.

— Мамка й.

— Нали? Внимавайте с нея.

— Кога той доведе жената?

— Не знам все още. Ако бяхте дошли там навреме и ги бяхте застреляли и двамата, сега нямаше да му мислим за всичко това, нали?

— Още една беля. Ти как се казваш, полицай?

— На вас защо ви е името ми?

— Искам да знам как да ти викам.

— Рейли. Патрик Рейли.

— Начи сега бачкаме заедно, Рейли. Директно, а?

Рейли пусна водата и излезе от клетката. Двамата се изгледаха един друг. Не се здрависаха.

— Да.

Рейли пристъпи до умивалника и пусна силна струя върху напразно протегнатата си за здрависване ръка. Зенко продължи да го гледа внимателно и изчака, докато онзи не започна да си трие ръцете.

— Начи ние сега на една страна, полицай Рейли.

— Само временно.

— Начи ти сега гледай намериш Девлин и жената за нас. Ако жената свидетелства, ша има неприятност за всички. Включително и за тебе.

Рейли се почувства по-добре. Ирландското уиски го беше ударило. Той нямаше да позволи на този шибан чужденец да му казва какво да прави.

— Ей ти, слушай.

— Зенко. Името ми е Зенко.

— Добре, Зенко. Веднъж вече ви го осигурих. Имаш ли представа какъв е шансът да го направя още веднъж? Щом като толкова ужасно ви е притрябвал, трябваше да пристигнете там по-бързо. Той наистина беше там. Ако вие не можете да свършите работата, аз лично ще застрелям това копеле.

Зенко бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. Измъкна от пачката две по сто лири и ги пъхна в джоба на ризата на Рейли.

— Ти няма застреляш него. Това много голяма беля за теб, полицай. Ние застреляме него, няма проблем. За никой. Върни там и пий още. От мен. Дай нас още един шанс за Девлин. Ние погрижим за всичко. Ние го хванем. Ние хванем жената. Няма проблеми. Всичко бизнес както обикновено. Окей?

Парите усмириха Рейли. Той си представи как поставя едната от двете стофунтови банкноти на шублера в някой приличен бар, вместо в тази тясна смърдяща дупка. Виж, това щеше да му дойде добре.

— Добре, Зенко. Но ако ни падне още един шанс, не го проигравайте, чу ли?

— Аха. Няма проиграем.

— А междувременно, съветвам ви за известно време вашият бос много-много да не се показва. Сега, след като моят шеф разполага със свидетел, следващото нещо, което смята да направи, е да арестува вашия бос.

— Окей.

— Ще ви се обадя.

С цялата важност, която можеше да си придаде в малката тоалетна, все още воняща от цигарата и екскрементите му, Рейли отвори вратата и напусна.

Зенко се задържа при умивалника. Щеше да даде на Рейли няколко минути да напусне ресторанта, преди той самият да се върне на масата си. Пусна водата, нагласи я на подходяща температура и внимателно изми месестите си ръце.

Представи си салатата „Цезар“, която го очакваше на масата, и се зачуди какви ли бяха шансовете това дърто ченге да успее отново да им даде възможност да се справят с американеца. Може би този път щяха да имат късмет.

Виж, жената беше друга работа. С нея нямаше да му трябва толкова късмет. Ако смяташе да се явява като свидетел, тя трябваше да излезе от скривалището си. Трябваше да се среща с полиция, с прокурори и адвокати. Станеше ли веднъж това, полицай Рейли щеше да го отведе до нея. А щом разбереше къде е тя, щеше да знае къде е и Девлин. „Ще използвам ярдитата да ги убият или може би дори ще го направя сам. А защо не и полицай Рейли. Би било хубаво да убия и него, помисли си Зенко. Тогава за последен път ще оцапа гащите, точно преди да го застрелям.“

 

 

След срещата с Мислович Оливър подкара към един малък, на пръв поглед изоставен склад, който се намираше в северния край на Хакни, близо до плавателен канал, наричан реката Лий. В град, претъпкан с коли, двуетажни автобуси, таксита, велосипеди и гъста подземна мрежа от влакове и мотриси на метрото, повечето хора забравяха, че съществуват хиляди километри плавателни канали, които се извиват и въртят из ширналия се на огромно пространство Лондон. По тези канали беше възможно да се стигне буквално до всяка точка на града. Не беше особено трудно някой неопитен човек да изчезне сред водния лабиринт.

Тъкмо заради канала Оливър беше установил склада си там. Трафикът на баржи беше много слаб, но не беше нещо необичайно човек да види някоя товарна или пътническа баржа с туристи да се носи покрай брега както денем, така и нощем. Каналът осигуряваше на Оливър възможност спокойно да вкарва и изкарва стоката от склада си, буквално невидим за околния свят.

Докато Оливър тръгна към склада, Хинтън на свой ред се отправи направо към параклиса на Сантерия-Вуду на Лидия Сиентро, за да се поклони пред статуята на Чанго.

Оливър знаеше, че Хинтън ще изпадне в транс и ще стои там с часове, докато не получи някакъв знак или потвърждение от своя бог за жената. Хинтън беше решен да убие нея и телохранителя й. Оливър почти не се съмняваше, че те ще загинат. Беше само въпрос на време.

Оливър не можеше да си го обясни, но знаеше, че в каквото и да се забърка Хинтън, винаги успяваше да се оправи. Това определено го караше да вярва в късмета си. Ако богът на Хинтън можеше да го отведе до жената, толкова по-добре, мислеше си Оливър. Колкото по-скоро Хинтън задоволеше жаждата си за кръв, толкова по-добре. Той му трябваше, за да защищава бизнеса му, който се разрастваше извън черните квартали в Хакни, Брикстън, Стоук Нюингтън и Харлсдън. Трябваше му за войната срещу Мислович, която със сигурност предстоеше. Трябваше му, за да поддържа ред в собствените му редици.

Оливър се разположи в импровизирания офис на втория етаж на склада и се замисли как да достави десет кила кокаин за Милс. Това щеше да бъде най-голямата единична продажба. Щеше да изчерпа по-голямата част от финансите му. Но ако се окажеше успешна, щеше да го издигне на друго ниво, над местната търговия с дрога.

Той излезе от офиса и погледна надолу към широкото открито пространство, което оформяше приземния етаж на склада. Мецанинът на втория етаж, на който стоеше, ограждаше това открито пространство. На мецанина се намираха няколко стари офиса и складови помещения. На приземния етаж, откъм челната фасада на сградата, имаше плъзгаща се стоманена врата, достатъчно голяма, за да пропусне два автомобила или камион. Тя беше плътно затворена. Оливър рядко я отваряше. Нямаше нещо за внасяне или изнасяне от склада, което да е толкова голямо, че да се налага вътре да влиза превозно средство. На предната фасада имаше също и по-малка метална врата, която осигуряваше достъп до склада, когато голямата врата беше затворена.

На задната стена на склада се виждаха тъмни прозорци, укрепени с телена мрежа. Там също имаше метална врата, залостена и заключена с желязна греда. Вратата излизаше към един обрасъл с ниски дървета, трева и храсти участък, който скриваше от погледа голяма част от склада. Минаваща баржа или някой случаен минувач по кея на отсрещния бряг на канала не биха проявили интерес към стария склад, скрит сред високата трева и храсталаците. Но хората на Оливър бяха направили тясна пътека до канала. Товарите бързо се доставяха там и се прибираха в склада, без никой да може да забележи.

Оливър погледна към двама от своите хора, седнали до една очукана маса край южната стена. Докато пристигнеше товарът, в склада винаги щеше да има по двама души. Понякога пратките закъсняваха с три дни.

Оливър се върна в офиса и започна да звъни по телефона. Трябваше да се осигурят пари. Да се уреди транспортът. Да се уговори графикът. Да се дадат гаранции. Бизнесът с доставката на дрогата се уреждаше на едно странно напевно наречие, в което се използваха объркващи кодове. Всеки друг, освен Оливър и хората като него, щеше да сметне този език за изключително труден за разбиране.

Имаше да се уредят много неща, преди сделката с югославяните да се осъществи, в това число убийството на американеца и на жената на онзи дребен мошеник, който се бе опитал да го окраде.

 

 

Ани гледаше Девлин как се храни. Той я гледаше как пие. Тя чакаше да засити глада си. Той чакаше алкохолът да я успокои.

Тя изпи водката си бързо. Сега отпиваше от втората чаша вино. От доста време си говореха единствено за качествата на храната, но алкохолът я бе отпуснал. Гласът й се бе снишил и тя бе вперила дълбоките си тъмни очи в Девлин.

Донесоха кафето.

— Сега вече по-добре ли си? — попита я Девлин.

— Като за сама жена, която всички искат да убият.

— Ти не си сама.

— Да. Прав си. Съжалявам. Не съм сама. Благодаря ти.

— Съмнявала ли си се, че ще дойда?

— Да се съмнявам? Бях толкова разтревожена и загрижена, че не си позволих да стигам до съмнения. Просто хранех надежда, че ще дойдеш скоро. Трудно можех да си го представя — да си представя, че те виждам отново. И после ти изведнъж се появи.

— Ще успееш ли да се справиш с това?

— Не знам. Предполагам, че се държа като Скарлет О’Хара. Непрекъснато се мъча да не мисля за това. Във всеки случай сега ми е много по-добре, отколкото на паркинга. Какво, по дяволите, ми стана?

— Изпадна в шок.

— Какво се прави в такива случаи?

— Взима се валиум. Или питие.

Ани вдигна чашата си с вино.

— Е, като няма валиум…

— Това ще свърши работа.

— Аха.

След кратка пауза Девлин каза:

— Сега да поговорим за полицията.

— Какво за нея?

— Искаш ли да говорим?

— Да.

— По-добре е сега да го решиш, а не да мислиш за това утре.

— Окей.

— Имаш две възможности, както ми се струва.

— Давай.

— Можеш да съдействаш на полицията, ако арестуват тези хора. Да се съгласиш, че ще свидетелстваш срещу тях. И да се надяваш, че ще те пазят по подходящ начин, докато ги отстранят.

— Защо казваш „да се надяваш“?

— Защото гаранции няма. Аз вече не съм сигурен в никоя съдебна система, особено пък в британската.

— Защо?

— Чувал съм за прекалено много тукашни съдии, че са изкукуригали стари глупаци.

— Значи дори ако ме арестуват и аз свидетелствам, няма гаранции, че онези типове ще ме оставят на мира.

— Правилно. Но поне някои от тях ще бъдат спрени, а на теб ще ти се даде възможност да си изградиш нов живот. Може би под друго име. Със сигурност на друго място.

— Каква е другата възможност?

— Още нещо.

— Какво?

— Не сме засягали досега много тази тема, а и не мисля, че се налага, но ако съществува нещо, което полицията може да използва срещу теб, някакви обвинения в престъпления, които могат да ти припишат, след като съдействаш и свидетелстваш срещу гангстерите, забрави за всичко това.

— „Всичко това“ ще рече престъпления, които може да съм извършила.

— Или те мислят, че си извършила.

— Не съм извършвала никакви престъпления, Джак, но както и с всичко останало, няма гаранция, че няма да ме обвинят в нещо.

— Така е.

— Е, каква е втората възможност?

— Да се махнеш, за бога, от тази страна и да се надяваш, че югославяните и ярдитата нямат достатъчно дълги ръце да те стигнат там, където решиш да отидеш.

— Това възможно ли е?

— Да те намерят на някое друго място ли?

— Да.

— Разбира се. Просто плащат на някой наемен убиец. Всичко зависи от това колко силно е желанието им да те убият. Или колко силно искат да получат онова, което имаш.

— Нямам нищо, което могат да искат от мен.

— Но изглежда те мислят, че имаш.

— Знам. Но нямам.

— В такъв случай трябва сама да прецениш докъде биха стигнали в намерението си да те преследват.

Ани отпи от виното си и се замисли за няколко секунди.

— Значи така. Или оставам тук и се надявам, или бягам и се надявам.

— Нещо такова.

— Това ли наричат „Изборът на Хобсън“?

— Всъщност, не. Мисля, че това се отнася за случаи, когато нямаш алтернатива. А ти имаш.

— Но никоя алтернатива не ми звучи като реален изход от това положение.

Девлин не отговори.

— И в двата случая животът ми изцяло трябва да се промени — продължи Ани.

— Бих казал, че това вече е факт.

— Ако побягна, край на всичко, което ще оставя тук. Приятелите. Работата ми. Приятелите на Елизабет. Училището й…

— Всичко това може да се изгради отново.

— Дали някога тук ще стане отново безопасно за мен?

Девлин замълча.

— Всичко е възможно. Но може би не. Може би в някоя друга част на Англия.

Изведнъж лицето на Ани стана сурово.

— Ще ми се да можех да ги избия всички. Всички! Онова животно, което пратиха по мен и моя…

Тя се спря и Девлин попита:

— Твоя какво?

— Да ги премахна всички и да свършат проблемите ми.

Девлин наблюдаваше как Ани се бори да овладее чувствата си. Дали беше изненадана от жестокостта, към която собственият й гняв я тласкаше, учуди се той, или пък се опитваше да се отскубне от страха си?

— Е — попита тя, — какво ще стане, ако реша просто да се махна оттук? Просто да напусна? Можем ли да се махнем?

Девлин не й отговори веднага. Все още преценяваше.

— Ами, няма да е лесно. Но със сигурност не е невъзможно. Аз бих се покрил за известно време, докато нещата не се поуспокоят. Бих изчакал предупреждението към изходните пунктове да отшуми. После вероятно бих взел ферибот до Кале. Доберем ли се веднъж до континента, можем да отидем навсякъде. Проблемът е, че тук оставяш всичко зад гърба си. Оставяш и враговете си свободни. Както казах, не знам докъде биха могли да стигнат тези хора в желанието си да се докопат до теб.

Ани седеше мълчаливо и гледаше Девлин. А той гледаше нея. Даваше си сметка, че твърде много неща между тях оставаха недоизказани. Твърде много време беше минало, за да се чувстват отново открити и свързани един с друг, само след една вечеря заедно.

— Колко време ще останеш с мен? — проговори най-сетне Ани.

Девлин замълча. Стори му се, че някакъв позабравен вътрешен глас прошепва „завинаги“. Той извираше от дълбините на душата му. Толкова се изненада от реакцията си, че чувствата се изписаха на лицето му.

— Какво става? — попита Ани, доловила вълнението му.

Той вдигна поглед към нея.

— Честно ли искаш да ти отговоря?

— Да, честно. Господи, Джак, стига с тези недомлъвки.

— Изненадах се сам от това какъв отговор бих могъл да ти дам.

— За това колко време ще останеш с мен?

— Да.

— Защо?

— Не си давах сметка до този момент колко силни са чувствата ми към теб.

Ани на свой ред изгледа Девлин мълчаливо, преди да проговори:

— Това добре ли е?

— Не знам.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо не знаеш дали чувствата ти към мен са нещо добро, или лошо? Или може би си въобразих нещо, което ти нямаше предвид.

— Като казвам, че изпитвам силни чувства към теб?

— Да.

— Имах предвид точно това, което казах.

— Тогава защо не е добре?

— Защото точно сега ти нямаш нужда от любовник, нито от нов съпруг. Имаш нужда от професионалист, който да те защищава.

— На мен ми се струва, че човек би искал да защищава някого, когото обича и на когото държи, повече от някого, на когото не държи.

— Да, разбира се, че е така, но рискува да направи повече грешки, след като е пристрастен.

Ани кимна.

— Разбирам. Може би е по-добре да те питам какво смяташ, че трябва да направя.

— Не ти ли се струва, че е минала цяла вечност, откакто бяхме заедно?

Въпросът я смути. Тя се усмихна.

— И да, и не. Мислил ли си за мен?

Девлин направи пауза, преди да отговори:

— Дълго време си мислех за теб всеки ден.

— Всеки ден?

— По няколко пъти на ден, и то всеки ден.

— И колко продължи това?

— С години.

— С години? Хайде бе!

— Да, с години.

— А сега?

— Сега не си позволявам да мисля много за когото и да е.

— Защо?

Девлин вдигна рамене. Ани разбираше, че той предпочита да не й отговоря. Ако продължаваше да настоява упорито, той можеше да откаже да отговаря на каквито и да е въпроси.

— Какво стана с нас, Джак? Защо се разделихме?

Девлин я погледна, но не отговори.

— Хайде, по дяволите, кажи ми! Нямам ли право да го науча след всичките тези години, преди да съм умряла?

— Ти мислеше ли за мен?

Ани се загледа в червеното вино в чашата си, после вдигна очи.

— Бях луда по теб. Мисля, че едва ли ще ти простя някога, че не се ожени за мен.

— Съжалявам.

Лицето й за миг се сгърчи. После отново се отпусна, но остана сурово. Девлин разбираше, че тази суровост я бе крепяла, въпреки всичките разочарования и трудности през годините. Суровост, която щеше да я опази и след всичко, което й предстоеше да преживее.

— Да забравим миналото, Джак. Каквото и да е станало, каквато и да е била причината, знам, че не е, защото си несериозен или лекомислен. Ти просто не можеше. Разбрах го още тогава. Знам го и сега. Няма полза да говорим повече за това. Всичко е минало. Изживели сме един сън и сме се събудили.

Девлин кимна.

— Сега има други неща, за които трябва да мисля, нали?

— Да. Така е.

Те поседяха известно време мълчаливо. Девлин остави Ани да поразмисли. А и Девлин си позволи да помисли за неща, за които си беше казал, че не бива.

— Каквото и да решиш, ще ти помогна — каза след малко той.

— Знам.

— Реши ли вече какво ще правиш?

— Разбира се. Ще остана и ще се боря. Ще направя всичко, което мога, за да сразя враговете си. Ти самият не би ли постъпил така?

Отговорът на Ани не изненада Девлин. Знаеше, че въпреки паниката, въпреки страха, няма да отстъпи.

— Да — призна той, — точно така бих постъпил и аз.

— И ти смяташ, че полицията може да ми помогне, ако се съглася да им сътруднича?

— Бих казал, че според мен това е най-добрата възможност.

— Тогава всичко е ясно. Сега какво трябва да направим?

— Трябва да дадем на полицията малко време, за да извърши някои арести. Тъй че засега трябва да намерим място извън Лондон, където ще бъдем вън от опасност.

— Някой малък хотел или нещо подобно?

— Бих предпочел да избягваме хотелите.

— Някакви идеи?

— Мисля по въпроса. Едно е сигурно — искам да тръгнем още утре. Трябва да сме в движение.

— Добре. Съгласна съм. Значи утре потегляме.

— Точно така.

— А тази нощ?

— Тази нощ ще се наспим.

Девлин засече беглата усмивка, която се плъзна за миг по лицето на Ани, но никой от двамата не си позволи коментар.

Девлин плати сметката и потеглиха обратно към хотела.

Влязоха в стаята безшумно. Девлин леко почука на междинната врата. Бен я отвори. Девлин му махна да влезе в неговата стая и Ани се прокрадна тихо в другата стая, където спеше Елизабет.

Девлин каза на Бен:

— Искаш ли да поспиш или ще продължиш да дежуриш?

— Ти спи. Аз ще остана на пост.

— Добре. Ще стана след три часа. Така и ти ще можеш да поспиш три-четири часа и след това се махаме оттук.

Бен кимна и понечи да влезе в стаята на Елизабет, но се наложи да направи път на Ани, която влизаше с големия си сак. Бен я пропусна, влезе в другата стая и затвори вратата след себе си.

Ани погледна Девлин и каза:

— Сигурна съм, че Бен е добър приятел, но не бих искала да спя в една стая с него. Нали нямаш нищо против?

Девлин седна на едно от леглата и се загледа как Ани изважда от голямата си чанта тоалетните си принадлежности и нощница.

— Не. Нямам нищо против.

Застанала с вещите си в ръка, Ани погледна към Девлин.

— Странно.

— Знам.

— Не, смешно е. След целия ни разговор в ресторанта дори и не предположих, че…

— Какво?

— Не предположих, че ще трябва да спя в едно легло с теб.

— Леглата са две, Ани.

— В такъв случай ще трябва да избирам. Ще си помисля.

— Но дори и да беше едно, пак ти решаваш какво да правиш, като си легнеш в леглото.

— Така е. Е — каза тя, — спомням си, че ти имаше навика да си взимаш душ преди лягане.

— Също и ти.

— Тогава кой отива първи?

— Иди ти, Ани.

— Не.

— Окей, отивам аз.

— Не.

— Тогава какво?

— Заедно. Хайде да си вземем душ заедно.

И преди Девлин да успее да отговори, Ани влезе в помещението пред банята и занарежда тоалетните си принадлежности в шкафа над умивалниците. Тя закачи нощницата си на закачалката на вратата, съблече фланелката и събу панталоните си. Девлин се изненада колко оскъдно и съблазнително беше финото й копринено бельо. Тя се обърна и протегна ръка.

— Хайде, ела. — Подкани го още веднъж и пристъпи заднишком към банята. — Хайде.

Девлин се изправи, съблече се и остави дрехите си върху облегалката на стола.

Ани не запали осветлението. Светеше само малкият глобус над умивалника отвън. Девлин влезе в банята и застана зад нея, докато тя пускаше душа. Отзад тялото й изглеждаше великолепно. Тъмната й коса падаше върху голите рамене. Тазът й изглеждаше стегнат и хубаво очертан под дантелените бикини. Девлин изпита непреодолим порив да прокара ръката си по гърба и надолу по дългите й, гладки крака.

Тя се наведе напред и се протегна да настрои крановете. Девлин се усмихна. Видът й радваше погледа му, въпреки че се чувстваше малко глупаво да стърчи така и да я гледа.

Но после тя се извърна към него и свали сутиена си. Пусна бавно и бикините на пода и ги изрита в ъгъла, след което хвърли и сутиена. Малката баня започна да се изпълва с пара. Тя пристъпи към него, достатъчно близо, за да опре гърди до неговите и нежният мъх между бедрата й да се отрие във втвърдяващия му се член.

Постави длани върху раменете му и вдигна очи. После се усмихна със съжаление и каза:

— Дев, бих дала всичко, за да се любя още веднъж с теб. Особено след като, нека си го кажем открито, не знам колко време ми остава. Обичах те тогава, обичам те и сега. Всъщност, винаги съм те обичала. Но как да го направим така, че да не прилича на най-обикновено чукане в безличен хотел?

Изведнъж Девлин се разсмя.

— По дяволите, Ани, и аз не знам.

— Тъпо е, нали?

— Да. Нямаш си представа колко се радвам, че го каза.

— Ами, просто си е така. Вечното клише. Двама любовници се срещат и го правят още веднъж, заради доброто старо време.

Девлин се облегна на стената и Ани се отпусна в прегръдките му. Той я притисна към себе си.

— Да, но как бих могъл да не те пожелая, след като стоиш пред мен гола, с тази твоя сладка усмивка. Сякаш сме измамили времето и обстоятелствата, Ани. Още една възможност да бъдем заедно. Нима бихме я пропуснали?

Ани светна лампата и отстъпи назад.

— Ти ли ще ми говориш за времето! Я се виж. — Ани беше вперила поглед в стройното, мускулесто тяло на Девлин. — Та ти си самото съвършенство, Дев. Винаги си имал най-хубавото тяло от всички мъже, които съм познавала, сега си дори по-силен, по-зрял… И аз не знам.

— А ти или изглеждаш по-хубава, или просто съм забравил колко добре изглеждаше преди.

— Глупости! И двамата говорим глупости.

— Не. Ти наистина ми харесваш, може би дори повече, отколкото когато бях млад. Станала си някак по-чувствена.

— Значи не ме помниш каква бях тогава.

— Разбира се, че те помня! Всяка жена, с която съм бил след това, съм я сравнявал с теб.

Ани го плесна закачливо по рамото.

— Хм, и колко си сравнявал с мен досега? Хиляди?

— Какво говориш?

— Стотици тогава.

Девлин вдигна рамене.

— Не, около десетина.

— Всички мъже сте…

— Престани, Ани. Голи сме…

— Не ти ли е приятно? По-добре така, отколкото на тъмно.

— Е, а ти колко мъже си имала?

— Откакто се омъжих ли? Николко.

— Николко?!

— Добре де, един. Но той не се смята.

— Защо?

— Няма значение.

Изведнъж Ани стана сериозна. Беше започнала да забелязва зарасналите рани, белязали тялото на Девлин. Видя синкавата следа на бедрото му от куршума, който го бе улучил на Хаваите. Споменаването на опасностите, на които се излагаше Девлин, й напомни какво го бе довело тук.

Тя посочи скорошния белег и каза:

— Тези неща ги нямаше по теб, когато ме напусна, Джак.

Тя пристъпи напред и докосна един от белезите, после го прегърна и го целуна по рамото, по врата, и по бузата.

— Боже мой, Джак, трябваше да останеш с мен. Щях да се грижа за теб.

Девлин я притисна към себе си и го заля нова вълна от чувства. Внезапната и непреодолима тъга, която изпита, го изненада. Усещането за загуба и съжаление така го завладя, че той инстинктивно се напрегна да преодолее обзелата го болка. Но чувствата продължаваха да го връхлитат. Раните, загубите, които беше понесъл, смъртта, с която се бе срещал лице в лице. Гневът. Злото. Самотните години, които с нищо не можеха да се компенсират. Непреодолимите обрати в живота му. Сякаш преживя всичко това отново. Тя някак си бе извикала всички тези чувства от скритите дълбини на душата му, с думите си, с вида си, с присъствието си. Задържа я и тя се притисна към него, галейки раменете и врата му.

— Всичко е наред — заговори му нежно, опряла устни върху гърдите му. — Направили сме, каквото е трябвало да направим, Джак. Ти беше добър с мен. И сега си добър. Винаги си бил моят мъж, независимо от всичко.

После тя се отдръпна, изтри една сълза и кимна към душа.

— Ти влез пръв. Аз ще оправя леглото. Застаряващите дами имаме да свършим много неща преди лягане. Не бързай.

Девлин застана под душа и остави топлата вода да отмие част от болката. След малко се пъхна гол между чаршафите и легна по гръб, най-после отпуснат, почувствал се удобно в един невзрачен хотел край летището.

Когато вече беше почти задрямал, Ани се мушна при него в леглото. Той усети невероятно меката й кожа, топлината и мекотата й, щом се сгуши в него. Обгърна я с ръка и тя положи глава върху гърдите му. Годините, които ги разделяха, сякаш се бяха стопили. Тя се пресегна надолу и погали нарастващия му член, сякаш искаше да му каже: „Успокой се, Джак, нека да поспим“. Девлин се усмихна и се обърна към нея. Знаеше, че нямаше начин тази жена да спи гола до него и той да не се люби с нея. Ани също го знаеше. Тя го целуна бързо, освободи се от прегръдките му и се пъхна под завивките на съседното легло.

Девлин отново се изтърколи по гръб и се предаде. Усмихна се в тъмнината. Ани Турино. Все същата. Жената, която все му се изплъзва.