Джон Кларксън
Единствен изход (8)

8.

Девлин постави на кухненския стол Ани с Елизабет, която продължаваше здраво да се притиска към нея. Не се и опита да я заговори. Ани все още беше в шок. Нито се опита да измъкне малкото момиченце от прегръдките й. Той остави Ани да държи Елизабет в скута си и да я потупва, въпреки че кръвта от ръцете й се стичаше по косата на детето.

Той извади пълнителя на „Берета“-та и го постави заедно с празния пистолет в кухненския шкаф.

След като направи всичко това, приседна до Ани, нежно издърпа окървавената й ръка от главата на Елизабет и я задържа в своята.

— Ани?

Изчака, докато тя не обърна лице към него.

— Ани, полицията идва. Разбираш ли?

За миг очите на Ани продължиха да блуждаят. Девлин наблюдаваше усилието й да фокусира погледа си.

— Искам да им разкажеш точно какво се случи. Не бива да пропускаш нищо. Ако аз заговоря, не ме прекъсвай. Недей да ми противоречиш. Окей?

Ани кимна и Девлин продължи:

— Добре. Сега те ще влязат тук с насочени оръжия. Не се страхувай. Недей да крещиш или да правиш внезапни движения. Просто прегърни дъщеря си. Аз ще заговоря пръв.

Ани отново кимна, но Девлин не беше сигурен дали напълно го е разбрала. После тя бавно издърпа ръката си от неговата и посегна към бузата на Девлин. Това сякаш наруши обета й за мълчание. Той беше истински. Той беше тук, пред нея, и беше прогонил отвратителната твар, която й бе причинила страдание.

— Джак!

— Да.

— Джак… Добре ли си?

— Да. Всичко е наред.

Но Лионел Уилямс съвсем не беше наред. Един труп, оплискан в собствената си кръв. Когато сътрудникът от Специалния отдел, Елиът Холстром, насочи сглобяемото си огледало извън асансьора, за да огледа коридора, и видя стените, оплескани с кръв, той разбра, че този път сигналът не беше лъжлив. Спокойно постави огледалото си на пода и се пресегна към дясното си рамо. Натисна бутона на персоналния си радиомикрофон и спокойно обяви:

— Имаме ранени. В коридора има много кръв. Виждам рамо и ръка. Има поне един пострадал. Продължаваме в същата посока.

Думите на Холстром бяха чути поне от дузина слушатели, но преди всичко от неговия шофьор на ТВП, който беше ключовата фигура във всички операции. Казваше се Марк Кели. Беше шофирал техния роувър, V-8, с почти сто километра в час по претоварените лондонски улици, за да пристигне на обекта за не повече от осем минути.

Главен инспектор Джеймс Уолдрън от участъка на моста Тауър, от Столична полиция, също слушаше доклада на Холстром по радиото. Уолдрън командваше всички патрули в този участък. Той се бе оказал полицейският шеф с най-висш чин в участъка в момента, когато се бе получил първият сигнал. Уолдрън беше вдигнал под тревога Специалния отдел и сега стоеше и чакаше пред входа на сградата, където се намираше апартаментът на Ани. Уолдрън нито имаше подготовката, нито гореше от желание да се навърта около въоръжени бандити. Всъщност, въпреки че работеше в Столична полиция от петнадесет години, той никога не бе притежавал, нито пък бе стрелял с оръжие.

Вътре в жилищната сграда, Холстром продължаваше да действа сам със своя партньор Джон Трийни. Двамата мъже бяха облечени в бронежилетки „Кевлар“, подсилени с керамични нагръдници. Грийни носеше за допълнителна защита и противокуршумен щит. Въоръжението им включваше персонални револвери „Смит & Уесън“, както и карабини „Хеклер & Кох“ МР5. Грийни подаде щита на Холстром. След това прибра револвера си в кобура и насочи своята карабина за стрелба. Холстром щеше да напредва с щита и насочения си нагоре револвер. Грийни трябваше да го прикрива със своята карабина „Х&К“. Автоматичното оръжие имаше пълнител с тридесет патрона, но магазинът на Грийни беше зареден само с двадесет и шест заряда, за да бъде пружината по-малко напрегната и да бъде по-малка вероятността тежкото оръжие да засече. Ако се наложеше който и да е от двамата да стреля, изстрелите щяха да бъдат смъртоносно точни и да убият моментално.

Двете ченгета от СО излязоха от асансьора и бавно тръгнаха по коридора, плътно до стената. След десет крачки забелязаха надупчената от куршуми врата на апартамента на Ани. Абсолютната тишина в коридора намали напрежението. Холстром имаше чувството, че каквото и да се бе разиграло тук, то вече бе приключило. Той продължи, стъпка по стъпка, към вратата. Искаше да бъде малко по-близо, преди да обяви присъствието си. Хвърли внимателно поглед към окървавеното рамо и ръка на Лионел, за да разбере дали ще последва някакво движение. Основната му грижа беше да не би раненият просто да изчаква, за да стреля.

Холстром се обърна към партньора си. Приятно беше да знае, че ако той самият бъде повален, колегата му щеше да изпразни целия си пълнител в този, който го простреляше. Холстром кимна на Грийни. Грийни му отвърна. Тогава Холстром извика:

— Полиция! Оставете оръжието и излезте бавно. Ръцете горе, да ги виждам. Веднага!

В кухнята Девлин се обърна към Ани.

— Запомни. Оставаш тук. Няма да мърдаш. Не се бой. Аз ще се оправя.

Девлин отиде до предната част на апартамента, но се задържа в коридора. Той извика към отворената врата:

— Тук няма хора с оръжие. Мъжът, който застреля онзи в коридора, избяга. Тук има жена и дете. Жената е ранена. Има нужда от лекар. Аз излизам от входната врата и ще ви заведа при нея. Не стреляйте. Всичко свърши.

В отговор Холстром изкрещя:

— Дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам!

— Добре. Ето, излизам.

Холстром насочи револвера си към вратата. Грийни се прицели със своята „Х&К“. Двамата бяха готови да убият за по-кратко време, отколкото беше нужно човек да си поеме дъх. Девлин вдигна ръце, мина през дневната и се насочи към входната врата.

— Ето, излизам! Ръцете ми са горе.

Девлин се приведе, така че празните му ръце да се виждат. Той пристъпи в коридора. Когато Холстром видя, че Девлин е бял, невъоръжен и добре облечен, той отстъпи от стената и се приближи към него. Грийни се спря на място, откъдето имаше по-добър ъгъл за стрелба, след което предаде това, което ставаше, по микрофона. Двамата мъже чуха гласа на своя командир в радиослушалките, който им даде указание да тръгнат бавно.

Револверът на Холстром продължаваше да бъде смъртоносно насочен към гърдите на Девлин.

На Девлин това не му хареса, но той остана на място, с ръце върху главата.

Холстром се приближи и каза:

— Моля ви, обърнете се и застанете с лице към стената.

Девлин изпълни заповедта.

— А сега, ръце на стената.

Девлин продължи да следи с поглед движенията на Холстром.

— Обърнете внимание на кръвта по пода, полицай. Не бих искал да се подхлъзнете с този насочен револвер.

Холстром се спря и погледна надолу. Не беше сигурен, че му допада да получава съвети, но призна, че който и да беше Девлин, в случая имаше право. Толкова бързаше с обиска, че за малко да стъпи в локвата кръв от тялото на Лионел. Холстром се намръщи, представяйки си как пада на задника си и натиска, без да иска спусъка на оръжието си.

— По дяволите! Каква е тази бъркотия, която сте натворили тук, човече?

— Както вече казах, не съм го застрелял аз. Може би ще пожелаете да докладвате по радиото описанието на човека, който го направи, в случай че още се намира наоколо.

— Това ще направят редовите колеги. Ние обезопасяваме района. Подайте ми дясната си ръка.

Девлин се намръщи и сниши ръката зад гърба си. С бързо движение Холстром закопча белезницата на китката му. Девлин почувства остра болка, когато Холстром изви белезницата леко и учтиво го подкани да му подаде и лявата си ръка. Не приличаха на обикновени белезници. Девлин се извърна да погледне. Наистина не бяха. Вместо обичайната верига, свързваща двете гривни, имаше дебело парче твърда пластмаса. Беше просто, но изключително ефективно нововъведение. Човекът, който поставяше белезниците, имаше голямо предимство, след като успееше да сложи едната от гривните. Леко извиване и тя се забиваше в плътта. Силно извиване можеше и да счупи костта.

— Гаден малък инструмент за изтезания си имате тук, няма що — изпъшка Девлин.

Холстром изсумтя и закопча гривната върху лявата китка на Девлин. Обърна го към апартамента и му каза да тръгне напред. Девлин не пропусна да отбележи, че го бяха насочили така, че да посрещне всякакви евентуални изстрели.

Когато Девлин влезе в дневната, той се спря и каза:

— И още нещо.

— Какво?

— В кухненския шкаф има оставен празен пистолет. Но първо пуснете да излезе жената с детето. Пистолетът принадлежи на мъртвия приятел в коридора.

— По дяволите, кой все пак командва тук?

— Вие. Аз само ви давам съвет — отвърна Девлин.

Холстром помисли за миг.

— Добре. Извикайте я. Ще дойде друг екип да ви пази, докато аз и партньорът ми претърсим останалата част от жилището.

— Чудесно. Благодаря.

— Не бързайте да ми благодарите.