Джон Кларксън
Единствен изход (25)

25.

На път за Кеймбридж Девлин спря на още едно място, в Бишопс Стотфорд. Той откара до летището колата, върна я на „Бъджет“ и нае жълт форд сиера, полукомби, от „Авис“. Това разтревожи Ани и Елизабет, и направи пътуването малко по-дълго, но смяната на колите беше една от предпазните мерки, които се бяха превърнали във втора природа на Девлин.

Когато пристигнаха в района на Кеймбридж, Девлин започна да следва указанията на Ани, за да стигнат до уединената къща.

Оказа се, че трябва да шофира по тесен път, с недостатъчно пространство дори за една кола, камо ли да се разминат две. Някои от участъците бяха оградени от двете страни с живи плетове, които скриваха видимостта и те не знаеха каква кола ще изскочи срещу тях зад поредния завой. Това беше неудобство, но когато наближиха къщата, пътят отново се разшири. Пейзажът наоколо го задоволи. Пусти полета — мочурища — обграждаха къщата от всички страни. Полето на изток се пресичаше от магистрала М11, на около километър разстояние. На север и запад то беше открито по протежение на близо два километра и в далечината се забелязваха други къщи и селскостопански постройки. На юг се издигаше заоблен хълм, отвъд който, на около триста метра разстояние, течеше река Кам. От другата страна на тясната рекичка отново се простираха пусти полета.

Девлин остана доволен. Ако някой се приближеше, той и останалите щяха да го забележат от разстояние.

Девлин още веднъж озадачи Ани и Елизабет, като обиколи около къщата и след това пое обратно по пътя.

— Къде е най-близкият град? — попита той.

— Мисля, че Бартън на изток или Тръмпингтън на запад. Тръмпингтън е малко по-близо.

Девлин се насочи на запад по местните пътища, докато не стигна до първите къщи в покрайнините на Тръмпингтън.

— Сега пък какво търсиш? — попита го Ани.

— Някое хубаво малко тихо хотелче „В & В“, където да мога да наема стая.

— Няма ли да останем в къщата?

— Да, но ще ни трябва друго местонахождение за полицията.

— Защо?

— Те ще искат да разберат къде се намираме. Ще трябва да им подхвърля някаква информация, иначе няма да ни съдействат.

Ани не разбираше съвсем за какво говори Девлин, но реши, че не би трябвало да я интересува толкова. Тя се отпусна на седалката и реши да го остави да прави каквото смята за необходимо.

След петнадесет минути обикаляне из града, Девлин забеляза това, което търсеше. Той вкара колата в паркинга на някакъв малък хотел. Каза на останалите да го почакат и влезе вътре, взел в ръка пакета с покупката, която беше направил в Харлоу.

След петнадесет минути се върна в колата.

Един тъничък глас от задната седалка попита:

— Какво направихте, сър?

Девлин се извърна и видя втренчената в него Елизабет. Тя за пръв път от толкова време се бе обърнала направо към него и Девлин не знаеше какво да й каже. Сякаш за да го улесни, тя отново попита:

— Какво направихте там вътре, сър?

— О, просто исках да видя как е.

— Какво стана с пакета?

— Оставих го в една от стаите.

— Нарочно ли?

— Да.

Елизабет сякаш искаше да му зададе още въпроси, но не го направи. Девлин разбра, че тя се сдържаше, защото искаше да бъде учтива. Разбра също така и че малкото момиченце схващаше повече неща, отколкото си бе мислил.

Поеха мълчаливо назад към селската къща. Това осигури време на Девлин да прецени шансовете си да опази живота на Ани и Елизабет.

Беше заложил на полицията. Но ако Уолдрън не успееше да пробие в следващите два дни, той трябваше да бяга надалеч, и то бързо. Девлин прецени как могат да се измъкнат, още докато влизаха в двора пред лицевата фасада на къщата.

Докато Елизабет изчакваше отпред с Девлин и Бен, Ани намери ключа на задната веранда и отключи вратата, стигна до предната врата на старата каменна селска къща и ги пусна да влязат. Докато чакаха, Елизабет стоеше плътно до Бен.

Ани бързо се зае да разчисти останките от храна, да отвори прозорците и да приведе дома в подходящ за пребиваване вид. Тя подкани Елизабет да й помогне и детето с радост се залови за работа.

Основната част на къщата се състоеше от просторна дневна, трапезария и кухня. Задната врата на кухнята се отваряше към дървена веранда, която гледаше към мочурището. В далечината се виждаха купи люцерна, както и безцелно пристъпващи насам-натам преживящи крави.

На приземния етаж имаше още три спални и баня, допълнително достроявани.

Бен изчезна в най-отдалечената спалня и пусна кожената торба на пода. Измъкна „Мосберг“-а си и го прегледа. Зареди един дългоцевен пистолет „Колт Питон“ 357 мм, приготви патрондаш с по шест гилзи с различен заряд за пушката, после извади малка „Берета“ калибър 22 и я зареди. Девлин беше изхвърлил „Грендел“-а на югославяните, преди да влезе в Хийтроу, затова Бен измъкна за него 9 мм „Глок“ 17 и се погрижи пълнителят му да е зареден.

Девлин намери телефона в кухнята и набра номера на участъка в района на моста Тауър. Помоли за Уолдрън и зачака операторът да прехвърли разговора.

Вътрешният телефон на Уолдрън иззвъня. Една кокалеста ръка дръпна слушалката от вилката и натисна копчето на линията на Уолдрън.

— Полицейски участък Тауър.

— Главен инспектор Уолдрън, моля.

— Кой звъни? — попита Патрик Рейли.

— Джак Девлин.

— Само за минута.

Рейли постави слушалката върху бюрото и умът му запрепуска бясно. Изгаряше от желание да обърне това обаждане в своя полза.

— Главен инспектор Уолдрън го няма в момента. Дайте ми номера си и ще му предам да ви се обади.

— Кога очаквате да дойде?

— Всеки момент. Дайте ми номера, на който може да ви намери.

Девлин затвори слушалката, без да каже повече нито дума.

— По дяволите! — изруга Рейли и тресна слушалката. Девлин явно не се намираше далеч, но как можеше да го намери? Желанието на Рейли да насъска убийците по следите му беше толкова неистово, че той усети възкисел вкус в устата си.

Дочу, че някой отвън поздравява Уолдрън и вдигна глава, когато главният инспектор нахълта в помещението. Той влезе и дори не погледна Рейли, с което чашата на негодуванието в душата на озлобения мъж преля.

Бюрото на Уолдрън беше отделено от общото помещение със средно високи панели, които създаваха един по-усамотен кът. Това беше една от малкото привилегии, които се полагаха на Уолдрън в качеството му на патрулен офицер с най-висок ранг в участъка.

Рейли наблюдаваше как Уолдрън се скрива в своя ъгъл и го изчака, докато си изчете съобщенията, две от които бяха от началник-групата Фентън.

Рейли се ухили самодоволно. Вече беше успял да надникне в съобщенията, предназначени за Уолдрън. Фентън настояваше да знае местоположението на Девлин и заповядваше Уолдрън веднага да се яви при него и да му докладва лично. Много лошо, че Уолдрън току-що бе пропуснал телефонното обаждане.

След като изчисли, че Уолдрън е стигнал до второто съобщение на Фентън, в което се казваше, че иска да се яви при него, Рейли стана от бюрото си и се приближи към къта на главния инспектор.

Рейли си достави още миг удоволствие, наблюдавайки състоянието, в което се намираше Уолдрън. Изглеждаше ужасно — небръснат, размъкнат, изтощен.

— Фентън иска да те види.

Уолдрън вдигна поглед.

— Иди и му кажи на твоя бос, че идвам ей сега.

— Той е толкова твой началник, колкото е и мой, шефе.

— Не, не е.

— Осмелявам се да кажа, че е, освен ако някой не е направил кадрова промяна, за която не съм известен.

— Има много неща, които не са ти известни, Рейли.

— Е, ето ти един съвет за нещо, което ми е известно. Само се опитай да се опънеш на Фентън и той ще те загроби.

Уолдрън понечи да отвърне нещо на Рейли, но сдържа реакцията си. Не искаше да доставя удоволствие на злобното старо ченге, като покаже, че е захапал въдицата.

Вместо това рече:

— Излез оттук, Рейли. Имам работа.

Точно тогава телефонът на Уолдрън иззвъня. Той бързо включи комутатора.

— Уолдрън.

Гласът от другата страна на линията отговори:

— Девлин.

Изведнъж умората на Уолдрън изчезна.

— Девлин, къде сте, по дяволите?

Рейли застина на мястото си и наостри уши. Дори се надвеси към телефона, опитвайки се да долови гласа на Девлин от слушалката.

Уолдрън го изгледа, но Рейли не се помръдна. Инспекторът му махна с ръка да напусне. Рейли излезе от ограденото място, но щръкна зад панела и се напрегна да чуе нещо. Уолдрън държеше слушалката на малко разстояние от косматото си ухо и Рейли почти долавяше гласа на Девлин. Чу го как пита нещо за Мислович.

Уолдрън отвърна:

— Не. Мястото е под наблюдение и очаквам след около час да получа пълномощия. Тогава ще го прибера.

Рейли не успя да схване отговора на Девлин, но чу Уолдрън да казва:

— Вече съм се погрижил за това. Тя ще бъде включена в прокурорската програма за защита на свидетелите. Ще бъде в пълна безопасност.

Рейли долови думата „срокове“ от другата страна на линията и чу отговора на Уолдрън:

— Ще хвана Мислович този следобед. Или най-късно утре.

Девлин отговори:

— Обади ми се, когато го задържиш. Уговорката остава — отвърна Девлин.

— Почакай малко — каза Уолдрън. — Не затваряй. Трябва да знам къде се намираш. Главната прокуратура няма да се съгласи, ако не са сигурни, че не сте избягали някъде.

— Намираме се на три часа път извън Лондон. Не искам да виждам никакви ченгета, които да ни търсят, Уолдрън, иначе уговорката отпада.

— Трябва да ми дадеш някакъв номер, на който да те намеря.

— Обади ми се на 0223–679111, вътрешен 211.

— Какво е това? Хотел?

— Да.

Рейли се приближи, надникна иззад ъгъла и забеляза, че Уолдрън записва някакъв номер. После го чу да казва:

— Девлин? Девлин? Там ли си още?

Той влезе отново в клетката на главния инспектор, тъкмо когато Уолдрън пусна слушалката върху вилката. Рейли се приближи още повече, за да може да види номера, който Уолдрън беше записал на листчето за бележки до телефона. Виждаше го ясно. Повтори го няколко пъти, за да е сигурен, че го е запомнил.

Преди Уолдрън да успее да му каже отново да напусне, Рейли попита:

— Кой беше? Девлин?

— Да. Много добре знаеш, че беше той.

— Идва ли?

— Не се грижи за това. Всичко е под контрол.

Уолдрън откъсна горното листче от пачката и го напъха в джоба си. Изправи се и профуча покрай Рейли. Рейли го изчака да излезе, след което се приближи до пачката с листчета. Все още можеше да се види бледия отпечатък на номера, който Уолдрън беше записал. Той леко го повтори и сравни с цифрите, които беше запаметил. Всичко съвпадаше. Усмихна се и си каза: „Бягай да кажеш на Фентън каквито си искаш лъжи, тарикат такъв. Човекът ти е мъртъв“.

Рейли се върна на бюрото си и вдигна своя телефон. Набра специалния номер на Британската телекомуникационна компания. Служителката го попита за номера на адресата. Той й каза:

— Лондонска столична полиция.

Тя го попита за името и номера на значката. Той знаеше имената на колегите си, които имаха право на достъп, но не знаеше номерата на значките им, затова се наложи да съобщи собственото си име и номер.

— Полицейски сержант Патрик Рейли, Значка МД1211.

Служителката го попита за номера, който искаше да провери и той й продиктува номера, който Девлин току-що бе записал.

Служителката набра номера в компютърната система на Бритиш Телеком и вкара кодовете за достъп. След дванадесет секунди компютърният листинг изведе името и адреса на телефона. Рейли много внимателно записа всичко.

— Този телефон се води на адрес хотел „Монтегю“. Уингейт Клоуз. Пощенски клон Кеймбридж 2, СВ2.

— Благодаря.

Рейли бързо затвори телефона и се качи до справочния отдел на участъка на втория етаж. Взе атласа, който съдържаше карти на Кеймбридж, Англия, и намери мястото. Оказа се малка уличка между Тръмпингтън и Кеймбридж, разклонение от А1309, къс магистрален път с местно име Хай стрийт.

— Спипах те, проклето копеле! Скоро ще съжаляваш, че си имаш работа с Патрик Рейли.

Рейли вдигна телефона и позвъни на пристава в Магистратурата. Мрежата се задвижи много бързо. Съобщението бе предадено в щаба на Мислович на Беруик стрийт. Всички бяха предупредени да предадат информацията бързо. На Зенко му се обадиха по клетъчния телефон, после той звънна на Рейли.

— Сигурен ли си?

— Да, по дяволите! — изсъска Рейли. — Защо ми звъниш тук?

— Забравяш, че вече работим пряко.

— Добре. Получихте ли го?

Зенко повтори адреса. Рейли добави:

— Стая 211. Разбра ли? Това е хотел. Не стреляйте из целия хотел. Той е в тази стая. Този път си свършете работата. Друг шанс от мен няма да получите. Довиждане.

Рейли така и не изпита скрупули, че „работата“ включваше убийството на една жена и на детето й.

Уолдрън се бори с Фентън в продължение на петнадесет минути, отбивайки атаките му и гарантирайки, че не само Девлин и жената щяха да се предадат в рамките на следващите двадесет и четири часа в участъка, но и че ще бъдат заловени главните заподозрени по случая. Фентън заплашваше, че ако го будалка, ще си изпати, но Уолдрън упорито се придържаше към своята версия. Девлин и жената щяха да се явят. Престъпниците щяха да бъдат арестувани. Разследването беше под контрол.

Уолдрън напусна кабинета на Фентън с пълното съзнание колко далеч бе от осигуряването на когото и да било. Свърза се със своите наблюдатели на Беруик. Нищо. Каза на хората си да останат на място. Поколеба се дали да се обади на Девлин, но знаеше, че няма никакъв смисъл. Девлин нямаше да се яви преди арестуването на Мислович. Изведнъж, след двадесет и шест часа непрекъсната работа, се оказа, че не можеше да направи нищо повече, освен да се прибере вкъщи, да поспи и да се обади на Девлин веднага, след като екипът му залови Мислович. Ако го заловеше изобщо.