Джон Кларксън
Единствен изход (16)

16.

Девлин погледна в огледалото за обратно виждане. Косата и дрехите на Ани бяха изцапани с петна с цвят на кръв. Лицето й бе изопнато от напрежението и страха. Тя седеше на задната седалка, прегърнала Елизабет, без да помръдва. Тъй като нямаше плач и стонове, Девлин реши, че петната са от месото и хранителните продукти, а не от кръв. Макар тя и детето да бяха изпаднали в шок, ужасът от преживяното тепърва започваше да ги обзема. Бен от своя страна също не изглеждаше ранен, но дори и да бе прострелян, Девлин знаеше, че той няма да издаде нито звук.

— Ранен ли си?

— Не, сър. Но нещо ви е одраскало по главата. Кървите.

Девлин посегна към челото си и напипа някакво студено, влажно петно. Когато го докосна, усети леко, остро парване. Нещо бе пернало черепа му над дясното око. Той се учуди как не бе усетил досега кръвта. Дясната му ръка се оказа цялата в кръв, но тъй като не искаше да изцапа волана на „взетата назаем“ кола, той задържа ръката си изправена.

Собственичката на роувъра го погледна, извади от чантичката си бяла носна кърпичка с нежна бродерия и му я подаде.

Девлин изтри пръстите си и попи кръвта, след което притисна влажното парче плат към раната, обърна се към жената и каза:

— Съжалявам, че ви намесих във всичко това, но…

— Какво ще правите с мен?

Девлин забеляза, че наближават входа към магистрала М4. Погледна часовника си. Беше им отнело доста време да стигнат дотук.

— Трябва да стигнем с колата ви до летище Хийтроу. Можете, ако пожелаете, да останете в колата. Ще ни закарате и ще си отидете, ще ви платим за почистването и за бензина. Още веднъж извинявайте за неудобството. Съжалявам, но нямах никакъв избор.

Жената впери поглед напред. Беше елегантна дама, с доста изискан тоалет — сив костюм, закопчан догоре. Беше възвърнала самообладанието си и спокойно отвърна на Девлин, без да го поглежда:

— Добре. Нямам нищо против.

Тя оправи полата си и стиснала устни, изправи гръб на седалката.

Девлин хвърли поглед към нея и забеляза присвитите й устни. Високомерната, извита горна устна на дама от висшето общество.

Няколко минути след като вече бяха излезли на магистралата, Ани най-после проговори от задната седалка:

— Какво ти казаха от полицията, когато им се обади?

Девлин отново погледна часовника си.

— Не можах да се свържа с онзи приятел, дето искаше да се явим в кабинета му. Надявам се да стигнем, преди да ни е отрязал пътя.

Главен инспектор Джеймс Уолдрън обаче междувременно правеше всичко, което беше в пълномощията му, за да отреже пътя на Девлин. За по-малко от двадесет и четири часа Девлин бе успял да му създаде повече неприятности от всичко, което беше преживял през цялата си петнадесетгодишна кариера в Столичната полиция.

В лондонската полиция работеха близо тридесет хиляди мъже и жени, но специално тази сутрин сякаш всичкото внимание на командния състав се бе съсредоточило върху Джеймс Уолдрън.

Тъй като участъкът на моста Тауър представляваше сравнително малко подразделение, офицерът с най-висок ранг в него беше със звание началник-група, едно ниво над ранга на Уолдрън. Повечето други отдели в града имаха главен началник-група. Следващите рангове нагоре включваха подкомисар, помощник-комисар, командир и най-накрая комисар, който докладваше пряко на вътрешния министър.

Случаят Девлин беше достигнал по каналния ред до кабинета на комисаря и беше накарал всички началници чак до нивото на Уолдрън да сноват нервно насам-натам, да сипят гневни заплахи или да се покрият. Ставаше все по-болезнено ясно, че в последните двадесет и четири часа в един изолиран район на Лондон бяха произведени повече изстрели, отколкото в целия град през последните двадесет и четири години. Лондонските полицейски сили не се отнасяха никак благоразположено към уличните престрелки, дори те да се разиграваха в някоя странична улица в района на полицейския участък на моста Тауър.

Висшестоящият началник на Уолдрън, началник-група Томас Фентън, нямаше никакво намерение да провали собствената си кариера заради някой свой подчинен. За да опази себе си, той не бе докладвал на своите началници, че от Джак Девлин се очакваше тази сутрин в единадесет часа да седи в стаята за разпит в участъка, а не да шофира откраднат фургон и да стреля с автоматичен пистолет „Грендел“ Р-30 по въоръжени главорези, които гърмяха по него с повече автоматични оръжия, отколкото терористична бригада на ИРА-извънредни.

Въпреки това Фентън се бе постарал да заяви на Уолдрън, че ако Джак Девлин и жената на име Ан Печек не бъдат задържани и прибрани в неговия кабинет до края на смяната му, то разпъването на Христос на кръста щеше да изглежда като невинен в сравнение с онова, което щеше да се случи с Уолдрън.

Уолдрън знаеше много добре, че Фентън го смята за единствения свой сериозен съперник в плановете си за напредък в кариерата. Знаеше, че каквото и да говори, Фентън щеше да използва бъркотията като повод да го съсипе. Уолдрън беше решен да не му позволи да го постигне прекалено лесно.

Затова бе използвал най-мощното оръжие в своя арсенал — телефона. Вече бе успял да се обади на Службата за оповестяване, която автоматично уведомяваше всеки граничен или митнически служител в страната да задържат и разпитат всеки, който отговаря на описанията на Девлин, Ани и Елизабет. На това оповестяване бе отделено първостепенно внимание, тъй като в случая беше намесено дете и тъй като Уолдрън специално бе подчертал, че Девлин и Ани са въоръжени и много опасни.

Уолдрън след това лично се бе свързал с началниците в БТП — Британска транспортна полиция — в Хийтроу, Гетуик и всички лондонски железопътни гари. Столична полиция се отнасяше с пренебрежение към колегите си от БТП, като обикновено ги наричаше „Каналджиите“, но Уолдрън знаеше, че ако те бъдат предупредени и им бъде внушено, че изпълняват много важна мисия, щяха да му осигурят безценна помощ в транспортните центрове в и около Лондон.

След това Уолдрън бе използвал своите пълномощия на главен инспектор, за да вкара лично съобщение в ПНК — Полицейски национален компютър, уведомяващо всеки полицай на територията на Англия, че Девлин, Ани и Елизабет са обявени за национално издирване. Той отново бе подчертал, че са въоръжени и много опасни.

Най-накрая Уолдрън бе започнал да звъни на личните си познати в Специалния отдел, за да си осигури и тяхната помощ. Тази полицейска групировка беше създадена през 80-те, за да събира информация и да се справя с ирландския тероризъм. Специалният отдел разполагаше с хора, както във всяко полицейско подразделение на територията на Обединеното кралство, така и из цяла Европа. Една от техните задачи беше издирването и задържането на заподозрени лица.

До момента, в който Девлин най-после се добра до Хийтроу, примката около него вече беше здраво затегната.

Девлин беше решил да вземе вътрешен полет или полет в рамките на Европейската общност, като смяташе, че при тях мерките за сигурност са занижени.

Трафикът към вътрешните терминали на Хийтроу беше претоварен — кола до кола. Девлин погледна часовника си. Знаеше, че времето му да се измъкне изтича.

Девлин си пробиваше с мъка път и премисляше възможностите, които му остават. Реши да избегне Бритиш Еърлайнс, макар че може би предлагаха най-много полети. Елиминира и Еър Лингъс. Полицейските комуникации с тези субсидирани от държавата въздушни компании сигурно щяха да бъдат най-преки. Избегна и Германските аеролинии — прекалено педантични и формални. Беше решил да се доберат до континента и оттам да отлетят за САЩ. Забеляза терминала, където се намираше Ал Италия. Беше достатъчно голям, че да предлага голям избор от полети към по-отдалечени места, и вероятно достатъчно неорганизиран, за да пренебрегнат внимателната проверка на всеки пътник.

Той паркира роувъра до бордюра и се обърна към жената, която преди малко беше превърнал в жертва, и чийто автомобил бе похитил.

— Мадам, отново ви поднасям извиненията си. Искам да разберете, че помогнахте да спасим живота на тази жена и на детето й.

Девлин я изчака да се обърне и да погледне към Ани и Елизабет. В този момент му се дощя Елизабет да заплаче тихо, но детето изглеждаше толкова отчаяно и объркано, че Девлин реши, че можеха да си тръгнат след всичко, което бяха причинили на тази дама, и без сълзите на момиченцето.

Той остана безмълвен, докато жената не извърна отново поглед към него.

— Сега, разбира се, вие можете да отидете в полицията и да разкажете какво стана, но съм длъжен да ви предупредя, че ще се забъркате в нескончаеми разпити. Хората, които преследват тази жена и детето й, вече им създадоха твърде много неприятности. Убиха двама души, доколкото ни е известно. Така че, ако решите да отидете в полицията, бъдете подготвена за това. От друга страна, можете да приемете тези пари за бензина и каквото там е нужно за почистване, заедно с нашите дълбоки благодарности, и просто да продължите натам, накъдето отивахте, преди да ни се бе наложило да се възползваме от колата ви.

Жената взе банкнотата от сто лири, която Девлин й подаде.

— Кажете ми само едно нещо, млади господине.

— Какво?

— Някой от вас извършил ли е престъпление? Не ме лъжете, защото веднага ще разбера, ако ме лъжете.

— Не, мадам. Не и в тази страна — отвърна Девлин.

Жената изгледа Девлин така, сякаш беше повече от убедена, че е само въпрос на време той да извърши престъпление и в Англия.

— Напускате ли страната?

— При първа възможност.

— Добре тогава. Задръжте си парите и тръгвайте.

— Благодаря ви.

— И се погрижете за това мило дете. Само заради него ви изслушах.

Девлин знаеше кога да спре.

— Ще се погрижа — отвърна той и излезе от колата.

Бен отвори вратата на Ани и Елизабет, грабна чантата и сака и ги последва към терминала.

По време на пътуването Ани бе успяла да почисти малко косата и лицето си от мръсотията. Когато излезе от колата, тя свали палтото си, сгъна го и го пусна в контейнер за боклук, но предницата на блузата и панталоните й все още бяха подозрително оплескани с червени петна.

— Няма да е зле да намериш тоалетна, да се измиеш и да махнеш тези дрехи. Имаш с какво да се преоблечеш, нали? — погледна я Девлин.

Ани кимна.

— Мисля, че и Елизабет също може да изглежда по-добре.

Момиченцето кимна, подражавайки на майка си. Безумието, което бе преживяло преди малко, бе успяло толкова да го ужаси. Девлин реши, че през по-голямата част от нападението се бе крило под майка си. Каквато и да бе причината, детето изглеждаше спокойно и сякаш вече привикнало към всички необичайни събития, в които се оказаха въвлечени майка й и тези двама мъже.

Бен бе застанал встрани от Девлин и майката с детето. Но щом Ани и Елизабет се отправиха към тоалетната, едрият мъж ги последва, без да чака нареждане.

Докато Бен стоеше дискретно на позиция пред вратата на женската тоалетна, Девлин се насочи към телефонните кабини. Той бръкна в малкия си джоб и извади оттам електронен бележник с адреси. Бележникът имаше 64 килобайта памет. Съдържаше хиляда имена, телефонни номера и друга информация. Девлин набра името: „Брейтуейт, Т.“.

Ани и Елизабет излязоха от тоалетната тъкмо когато Девлин бе привършил с обажданията. Ани бе сменила дрехите си и дори бе успяла да измие косата си. Беше преоблякла Елизабет и също я бе измила.

Докато крачеха към телефонните кабини, Бен вървеше зад тях. Елизабет току обръщаше очи към него. Закрилата му й вдъхваше сигурност и държеше да го вижда зад себе си.

Бен им посочи редицата седалки до стената. Те седнаха и зачакаха Девлин да приключи разговора си по телефона.

През терминала преминаваха тълпи хора. Семейства с купища багаж. Младежи с големи раници на гърбовете си. По-възрастни с багажни колички. Бен седна, положил голямата кожена торба на съседната седалка и някак се сля с цялата суматоха наоколо.

Най-после, след няколко обаждания, Девлин окачи слушалката. Дойде при тях и седна до Ани. По израза на лицето му разбра, че обмисля следващия ход.

— Какво има?

— Свързах се с един познат в Британските митнически служби. Отне ми доста време, докато го намеря. Изглежда, нашият приятел в полицията, главен инспектор Уолдрън, е предупредил по-голямата част от Западното полукълбо да не ни разрешават да напускаме страната.

— Какво искаш да кажеш?

— Има ни в компютрите. За нас са предупредени всички изходни пунктове. И това е само началото. Не мисля, че сега трябва да се опитваме да напускаме страната.

— Сигурен ли си?

— Да. Ако детето не беше с нас, щях да рискувам. Може би. Но дори и служителите от летището да са много заети, проверяват много внимателно пътниците с деца. Прекалено много случаи има напоследък на отвличане на деца от съперничещи си разведени родители.

— Какво си направил тази сутрин? Какво, по дяволите, стана преди малко? — избухна Ани.

— Отидох да видя чичото на твоя мъж.

— Кого?

— Чичо му. Франк Милс.

— Боже мой, но защо?

— Мислех, че може да помогне. В края на краищата онези хора са убили човек, който е работил за него.

— Как го намери?

— Поразпитах из Сохо.

— И какво стана?

— Той се опита да ме тикне в лапите на лошите.

— Господи! Не мога да повярвам. Това е лудост. Колко души стреляха по нас тази сутрин?

— Преброих поне петима.

— Трябваше вече да сме мъртви.

— Сигурно щяхме да бъдем, ако Бен не беше с нас.

— Джак, не мога да понеса всичко това. Ще се побъркам.

— Може би не си ми казала всичко, което става тук, Ани. Оръжие, стрелба — тези работи не стават току-така. Какво има?

— Не знам и не ме интересува. Искам само да се махна оттук. Мислович знае адреса ми. Знае телефона ми. Тази сутрин той ми се обади да ме пита за теб.

— Мислович?

— Милс. Мислович.

— Той ти се е обадил?

— Да. Какво стана, когато се срещна с него?

— Опита се да ме предаде на ярдитата. Какво е искал от теб тази сутрин?

— Опитал се е да те предаде?

— Да. Защо ти се обади?

— Беше ядосан, че си имам охрана.

— Ти какво му отговори?

— В общи линии, казах му да върви по дяволите. Той не ме закриля, тогава защо да не си потърся защита сама? А ти какво направи, когато се е опитал да те остави на ярдитата?

— Той знаеше ли името ми?

— Когато ми се обади?

— Да.

— Така мисля. Да, мисля, че вече знаеше името ти.

— Значи не си му го казала ти.

— Разбира се, че не. Какво направи, когато се опитаха да те предадат?

— Не им позволих.

— Тази сутрин теб ли преследваха или мен?

— Бих казал и двамата. Господин Милс преследваше, струва ми се, преди всичко мен. Убиецът от бандата на ярдитата теб.

— Слушай, Джак. Не искам да ме убият. Защо да не се опитаме да напуснем? Какво толкова лошо може да се случи? Ако полицията ни залови, поне ще ни пазят.

— Не съм толкова сигурен.

Ани не беше очаквала от Девлин такъв отговор.

— Защо не?

Девлин усети паниката в гласа й.

— Какво искаш да кажеш? Защо полицията няма да ме пази?

— Ще се опитат. Просто не съм сигурен, че ще успеят.

— Защо?

Девлин отново усети страха в гласа й. Той реши, че за днес беше преживяла достатъчно.

— Ани, просто се успокой. Не желая да се окажеш в тежко положение. Ако полицията те арестува, ситуацията ще стане неконтролируема. Има много неща, които трябва да се преценяват. Преди всичко смятам да отведа теб и Елизабет на някое безопасно място. След това ще се споразумеем с полицията и ще уредим всичко останало. Но не можем да свършим всичко това, бягайки непрекъснато. А и не можем дълго да седим тука, на летището. Тези места са оборудвани с камери за наблюдение. Британската полиция ги използва доста често.

— Какво ще правим?

— Уредих някои неща. Затова говорих толкова дълго по телефона. Сега ще излезем от терминала, ти, аз и Елизабет. Така ще приличаме на семейство. Бен ще ни следва дискретно. Ще се качим на автобуса на „Бъджет Рент а кар“ и после ще наемем микробус. Направих вече резервация на име, което не могат да проследят. Ще им отнеме доста време да проверяват всяка кола, наета около Хийтроу, а пък си мисля, че и без друго не знаят, че сме тук, освен ако някой не ни е разпознал.

— Боже мой, винаги ли се налага да предвиждаш всичко в подробности?

— Да.

— Ще пътуваме с микробуса?

— Само до хотела. Избрах един близо до летището, където можем да наемем две свързани помежду си стаи.

— Защо не отидем някъде по-далече?

— Защото в следващите няколко часа по-голямата част от полицията ще издирва нас, докато продължаваме да бъдем най-актуалната им задача. Преди да са ни намерили, искам да се опитам да ги накарам да се оттеглят. Стига да успея.

— Значи засега просто ще се скрием в някой хотел?

— Засега. Бен ще плати за стаите. Ти оставаш в колата, докато той получи ключовете. Ще огледаме разположението в хотела. Надявам се да можем да влезем в него, без да преминаваме през фоайето. Предпочитам никой да не забележи майка с дете.

— Добре.

— Така. А сега да тръгваме. Веднага.

Девлин погледна през рамото й и видя, че Елизабет беше заспала на съседната до Ани седалка.

— Ти носи сака. Аз ще взема нея.

Той мина покрай Ани и нежно повдигна детето. Спомни си, че не бе държал малко дете в ръцете си от много години насам. Опита се да си припомни усещането, когато бе носил малкия си племенник Адам, но си даде сметка, че първо той бе момче, и второ бе по-голям от Елизабет. Момиченцето беше толкова крехко. Големите ръце на Девлин изцяло я обгърнаха. Имаше чувството, че ребърцата й не бяха по-големи от кокалчетата на пръстите му.

Той бързо я притисна до гърдите си, прегръщайки я с лявата си ръка. Надяваше се, че няма да я събуди, но тя почти мигновено отвори очи. Имаше онзи объркан поглед, който сякаш пита „Къде съм?“, така характерен за малките деца, когато се събудят на непознати места и в необичайно време.

Девлин нежно я погали по гръбчето и прошепна:

— Не се тревожи, Елизабет. Мама е тук. Само малко ще те повозя. Хайде, спи.

Елизабет мълчаливо погледна към майка си, после се извъртя в ръцете на Девлин и потърси с очи Бен. Грамадният мъж и крехкото момиченце си размениха погледи, и едва тогава Елизабет се отпусна в ръцете на Девлин.

Девлин погледна към Бен. Лицето на стария воин остана абсолютно безизразно, но Девлин беше почти сигурен, че един от най-суровите мъже, които Девлин познаваше в своя опасен бизнес, в този момент се изчервява.