Джон Кларксън
Единствен изход (26)

26.

След като Зенко предаде на Мислович информацията от Рейли, югославянинът седна в „Марла’с“ и потъна в размисъл. Необходимостта да помага на Оливър, сякаш работеше за него, го терзаеше. И за пръв път се замисли над обстоятелството, че се кани да причини смъртта на своя роднина. Помъчи се да изясни чувствата си, за да разбере дали този факт го притеснява. Притесняваше го, но не много. Не беше виждал сестра си от толкова години, че трудно си я спомняше. Никога не беше виждал Ани. Всичките им уговорки бяха ставали по телефона. Не, единственото нещо, което наистина го притесняваше, беше, че Оливър се опитваше да го покровителства.

След това, разбира се, идваше въпросът с детето. Мислович отпи от кафето и се замисли. Повдигна рамене, но нищо повече. Та малко ли жени и деца беше избил Мислович в бруталната гражданска война у дома? Стотици? Хиляди? Още две жертви нямаше да бъдат от особено значение. Не и за Мислович. Бащата вече беше мъртъв. Майката също щеше да умре. По-добре детето да не остава сираче. И по-добре онова копеле, дето бе стегнало веригата около врата му и го бе използвало вместо щит, също да умре. Това беше най-важното: Девлин трябваше да умре.

Мислович вдигна клетъчния телефон на Зенко. Изобщо не го интересуваше кой от другата страна щеше да чуе как гласът му произнася смъртната присъда. Усмихна се. Сделката със смъртта отново го накара да се почувства добре.

Телефонът иззвъня три пъти. Отговори женски глас. Жената му продиктува друг номер на Оливър. Мислович набра номера и попадна на офиса в склада. Отзова се Оливър.

— Господин Оливър, тук е вашият приятел от Сохо.

Оливър се усмихна и заговори. Кокаинът за него беше като магия. Той привличаше към него и силния, и слабия. Оливър обожаваше тази част от играта. Той го притежаваше, те го искаха.

Ярдито се надвеси над телефона и каза на Мислович:

— Да, мон, очаквах да се обадиш. Е, готов ли си с оная работа?

— Да. Имам информацията, която ти трябва.

— Добре, добре.

— Имаш ли нещо за писане?

— Давай.

Мислович предаде информацията на Оливър.

— Съветвам ви да тръгнете бързо. Не знам колко време ще се задържат там.

— Аз никога н’са бавя, мон. Н’са притеснявай. Те вече са мъртви.

— Ще бъдеш ли готов да доставиш стоката?

— Да, от моя страна всичко е готово. Искаш сега да уредим сделката, или искаш първо да са опраим с оназ работа.

— О, първо се оправете с таз част от сделката. Първо трябва да приключите с това. Ако приемем, че с тази първа част сме свършили, кога можем да приберем товара?

— Утре. Шест часа вечерта.

— И къде ще бъде това?

Оливър продиктува на Мислович местоположението на своя склад.

— Знаеш ли дей тва?

Мислович отвърна:

— Да. А ти знаеш ли къде е Кеймбридж? Чувам, че там имало много умни хора.

— Н’са притеснявай, приятел, скоро там ще има много мъртви хора.

 

 

Девлин и Ани седяха тихо на тревистата поляна откъм южната страна на къщата. На около петдесет метра от тях Бен стоеше на брега на река Кам. На няколко стъпки от него Елизабет береше стръкчета детелина и диви цветя. Бен държеше една смешно мъничка плетена кошница, която Ани бе намерила в къщата. Когато Елизабет намереше някое съкровище, което искаше да запази, тя дотичваше при Бен. Той се навеждаше и протягаше кошничката. Тя поставяше стръкчето трева, детелината или цветето върху вече набраната зеленина. От време на време се осмеляваше да се отдалечи малко повече, отколкото Бен би искал и той предприемаше необходимите мерки, за да скъси разстоянието.

Ани и Девлин наблюдаваха тази несъразмерна двойка. Ани не можеше да се сдържи да не се усмихне, но Девлин не се наслаждаваше особено на мига. Не се чувстваше много комфортно, така както бяха излезли на открито. На Ани й се бе наложило да го моли да й позволи да изведе Елизабет навън. Детето не бе излизало на разходка или да си поиграе навън от два дни. Най-сетне Девлин бе отстъпил, но само за един час. Единият час почти бе изтекъл. Слънцето бавно потъваше на запад, хвърляйки златисточервеникав отблясък над мочурищата и реката.

Беше тиха, великолепна вечер сред селския английски пейзаж, но нямаше нищо очарователно във факта, че Бен носеше със себе си „Колт Питон“ и 357 калибър „Магнум“ под мишницата си или че Девлин бе напъхал „Глок“ 17 в колана си и 22 калибър „Берета“ в десния джоб на панталона си.

Ани беше убедила Девлин да излязат на открито, но мълчанието му я притесняваше. Опасяваше се, че му се е противопоставила. Не й се искаше да прави това. Предишната нощ по някакъв начин ги бе сближила и отдалечила отново.

Най-после тя промълви:

— Добре ли си, Дев?

Девлин се извърна и я погледна. Въпросът му се стори странен.

— Какво има? Да не би да ми се сърдиш за това, че те помолих да излезем навън?

— Не. Наистина не.

— Тогава какво има?

На Девлин му се дощя да отхвърли въпроса й, но не можа. Обърна се да й отговори, но се спря за момент, за да я погледа. Залязващото слънце я обгръщаше в такава топла, златиста светлина, правейки я да изглежда толкова чувствена и красива, че Девлин не се сдържа и промълви:

— Ами, изморих се да се държа на разстояние от теб. Знам, че така налагат обстоятелствата, но ми омръзна.

— Разбирам.

— Съжалявам, но е така.

— Не съжалявай.

— Е, мисля, че не съжалявам. По-скоро съм ядосан, отколкото съжалявам.

— Може би, Джак, когато всичко това свърши, когато нещата се върнат в нормалното си русло, ще седнем и ще си поговорим. Нали разбираш, чак когато цялата тази гадост, която сега ни виси над главите, вече бъде минало.

Девлин се усмихна.

— Какво? — попита го тя.

— Опитвам се да си спомня какво означаваше думата „нормално“.

— Твоят живот е толкова…

— Толкова какво?

— Толкова… необикновен?

Девлин се разсмя. Ани рядко го бе виждала да се усмихва, откакто бе пристигнал и сега искреният му смях сякаш изпълни поляната наоколо.

— Какво?

— Ани, „необикновен“ е толкова деликатна дума. Много си мила.

— Е, може би дори не съм в състояние да си представя в какво се е превърнал животът ти. Но може би, ако се измъкнем живи от всичко това, ще трябва да помислим как да променим живота си. Може би заслужаваме втори шанс.

— Може би.

— Какво мислиш за Елизабет?

Девлин се извърна да погледне момиченцето.

— Тя е възхитителна. Прилича на детето, което всяко семейство би искало да има.

— Не мисля, че бих го преживяла, ако нещо се случи с нея.

Ани искаше Девлин да й каже, че нищо няма да се случи с детето, но той не го направи.

— Знам какво имаш предвид — каза той.

Ани усети, че паниката отново се надига вътре в нея и Девлин го почувства, без дори да я бе погледнал.

— Успокой се, Ани. С нея всичко ще бъде наред. Докато чичо Бен е наоколо, много се съмнявам, че нещо може да й се случи.

— Това ме кара да се чувствам малко по-спокойна.

— Добре.

— Какви шансове имаме, Дев?

Наистина. Девлин помисли за момент, преди да отговори.

— Преди много, много години, ходех в едно „дожо“, школа, при един чернокож американец, инструктор по карате. Беше голям грубиян. Много силен, и разбира се, мачо. Нали ги знаеш, онези улични тарикати, груб чернокож мачо, но бе преминал през много степени в каратето и това доста го бе променило. Беше станал някак по-вглъбен. По-съсредоточен. Но под всичко това, разбира се, той продължаваше да си бъде от онзи тип мъже, които знаят как да оцеляват на улицата. Все още инстинктивно груб, ако ме разбираш какво искам да кажа.

— Така ми се струва.

— От него научих много.

— Да.

— И така, един ден, беше много отдавна, той ни показваше техника на петима или шестима от нас. Бяхме го обградили в кръг, за да видим добре какво се опитва да ни покаже. Беше сложна схватка, затова се приближихме до него да виждаме по-добре. Изведнъж той вдигна глава и видя, че е обкръжен. Завъртя глава насам-натам, за да ни огледа и се усмихна. Реши да използва създалата се ситуация и да ни даде малък урок, затова ни попита: „Какво ще направите всички вие, ако се окажете обградени като мен сега?“. „Е, отговорът е очевиден — измъкваш се и се чупиш.“ „Но как?“ „Ами покажете някоя интересна техника.“

Девлин замълча за малко, припомняйки си онзи ден и урокът, който бе получил тогава. После се сепна и продължи.

— И така, той ни показа въпросното движение и после ни каза нещо много интересно. Той рече: „Щом си отворите пътя, движете се бързо, щот един от тях държи ножа“.

— Не разбирам.

— За него беше ясно като бял ден, че някой от тайфата около него има нож в ръката си. Днес може би ще е пистолет вместо нож, но смисълът беше в това, че той изобщо не се съмняваше, че някой крие оръжие. Урокът беше, че след като веднъж си пробил, трябва да продължиш. Да действаш. Защото който и да държи този пистолет или нож, няма да се поколебае да го използва. Ние веднъж си отворихме пътя с гръм и трясък, Ани, но почти нищо не правим. Седим си тук и чакаме онова ченге да си свърши работата. Сигурно това е единственото, което може да се направи. Но ние бездействаме и това не ми харесва.

— Какво трябва да направим?

Девлин се усмихна.

— Точно за това си мислех. Не мога да си представя нещо друго, освен да се крием, докато те включат в онази програма за свидетелите. Ако това отнеме прекалено дълго време, или ако не проработи, отново ще се активизираме. И този път няма да спрем. Ще действаме, ще действаме без почивка.

— Окей.

Девлин се изправи и изтупа панталоните си. Движението му привлече вниманието на Бен и той проследи как Девлин помогна на Ани да стане. Ани хвана Девлин под ръка. Жестът й беше спонтанен и човек съвсем естествено можеше да ги вземе за двойка. Те тръгнаха към реката и възвиха леко от мястото, където стояха Бен и Елизабет. Но Девлин се постара да остане в полезрението на Бен.

Най-сетне той си позволи леко да се отпусне. Почувства се добре, усещайки, че Ани го е хванала под ръка и крачи плътно до него. Беше хубава вечер, в една тиха и спокойна част от света. Ала Девлин разбираше, че мигът е измамен, докато целият този кошмар не свърши.