Джон Кларксън
Единствен изход (7)

7.

След обаждането на Девлин Ани побърза да изкъпе Елизабет и да я приготви за сън. Струваше й се, че приспиването на детето ще й отнеме цяла вечност. Тя легна до Елизабет и започна да й чете от „Мечо Пух“. Думите от книжката сами излизаха от устата й, докато тя си мислеше за Джак Девлин. Искаше й се момиченцето да я целуне за лека нощ, да се сгуши и да заспи, преди той да се е появил, а не разполагаше с много време.

Стигна до подходящо място за финал, затвори книгата и обяви:

— Хайде, детето ми. Ще ти почета пак утре. Вече е време да спинкаш.

Елизабет й предложи пухкавите си устнички за целувка и Ани се подчини.

— Лека нощ, мами.

Ани обичаше начина, по който това „мами“ с британски акцент се изстрелва от устните на дъщеря й. В този миг чудовищният, гнетящ страх бе освободил съзнанието й. Кошмарът не бе се състоял. Съпругът й не бе разкъсан и убит като животно.

Но всичко продължи само няколко секунди. После страхът, ужасът и притеснението отново я обсебиха. Ужасът обгърна като тежка пелена раменете й и проникна в костите й. Накара стомахът й да се свие. Трябваше да се бори с него като със сутрешно главоболие и да събере мислите си.

Как можеше да обясни всичко това на Джак? Колко от истината беше длъжна да му каже? Какво можеше той да направи за нея?

— И не забравяй нощната ми лампа.

Молбата на Елизабет за миг разсея мислите й.

— Няма.

Ани стана от детското легло, оправи гънките на полата си и отметна коса. Пристъпи и включи кабела на елегантната малка нощна лампа в контакта до пода.

— Лека нощ, Лизи. Обичам те.

Елизабет вече бе задрямала на възглавничката си и отговорът й прозвуча унесено.

Ани остави вратата на спалнята леко притворена и влезе в дневната. Седна на бюрото и извади лист хартия. Прегъна го на две, погледна часовника си, видя, че беше осем и двадесет и се зае да си нахвърля бележки. Ключови думи трябваше да я подсетят и да организират мислите й: „Джон. Откога? Колко? Чичо Франк. Полицията“.

Ани имаше навика да си прави бележки. Трябваше да е сигурна, че ще може да разкаже на Девлин историята логично и с подробности.

Интеркомът от входа звънна. Той вече е тук, помисли си тя. Искаше й се да се пооправи пред огледалото в банята, преди да се отзове от слушалката до вратата, но не биваше да го задържа долу във фоайето, и да го бави.

Отметна косата си, отиде до интеркома при входната врата и натисна бутона.

— Джак?

След лека пауза, един напрегнат глас отвърна:

— М-да.

Натисна бутона на отварящия автомат, върна се при бюрото си и пъхна листчето в чекмеджето.

Е, и без друго е минало прекалено много време, откакто го видях за последен път. Няма защо да се притеснявам как изглеждам, каза си тя.

На входната врата се позвъни. Същият звън, който прозвучаваше в милиони апартаменти по целия свят. Но Ани не искаше да оглежда Джак Девлин през шпионката след всичките тези години. Тя бързо отключи вратата, натисна бравата и тряс! Вратата се блъсна в нея и я отхвърли толкова силно, че я блъсна в стената зад гърба й. И още преди да бе успяла да отвори очи, нечия ръка я стисна за гърлото, дръпна я напред и отново я запокити към стената.

— Та кой е този Джак?

Беше Хинтън.

Ани се бореше да си поеме дъх. Тя задраска с нокти ръката, която бе стиснала гърлото й. Опита да се извие, за да си поеме дъх, но той я бе притиснал до стената. Заболя я ужасно от яката хватка, която сякаш щеше да смачка гръкляна й. Не можеше да мисли. Започна да й притъмнява. Хинтън освободи гърлото й и силно я зашлеви по бузата. Тя падна на колене. Причерня й и пред затворените й очи изскочиха искри. След това вълни от болка нахлуха в дясната част на главата й и гърлото й. Застана на едно коляно, мъчейки се отчаяно да си поеме дъх. От устата й потече слюнка и кръв, но тя не я изтри. Всичко, от което имаше нужда сега, бе въздух.

Но преди да беше успяла да вдиша три пъти, Хинтън я сграбчи за косата и я изправи на крака. Болката я зашемети, тя залитна и изпищя.

Хинтън изръмжа:

— Затваряй си устата, кучко!

Хинтън пусна косата й, хвана лицето й и я блъсна жестоко в стената. Задържа я така.

Вратата на апартамента бе останала отворена. Той се обърна към Лионел, който стоеше на прага.

— Затвори вратата. Остани в коридора и пази.

Без да бърза, Лионел дръпна вратата и я затвори. В същото време Ани се оказа изолирана от целия свят, сама с този звяр.

От очите й бликнаха сълзи.

— Спрете — промълви тя. — Моля ви, спрете.

Хинтън се подсмихна презрително и я стисна за шията. Изви се рязко и я запокити в дневната, мятайки я с такава сила, че тя загуби равновесие, падна и се блъсна в облегалката на дивана.

Само след секунда звярът отново се озова над нея, жестоко я стисна за косата и я изправи.

— Няма да ми казваш да спра, кучко! Няма да ми казваш нищо. Аз ще говоря.

Ани беше толкова уплашена и толкова я заболя, че й се стори, че ще повърне. Краката й се подкосиха и тя се олюля. Боеше се, че ще рухне на пода. Хинтън я блъсна на дивана.

За миг ужасът й сякаш намаля. Беше освободена от хватката му. Седеше. Той й бе казал нещо, но тя не осъзна намерението му. В няколкото мига, докато се съвземаше, тя изведнъж се изпълни с гняв, че беше позволила този груб, отвратителен тип да вземе надмощие над нея. Как го бе допуснала в къщата си? Как можа да допусне да изпадне в такава безизходица? Ами Елизабет? Ами ако този ужас застигнеше и нея? Скри лице в ръцете си, отчасти за да престане да вижда Хинтън, отчасти за да прикрие сълзите си. Прииска й се да изчезне от погледа й с едно затваряне на очите.

Но измъкване нямаше. Изведнъж тя усети остра, изгаряща болка в ръцете си. Сякаш някой я бе ударил с камшик. Дръпна ги и видя, че Хинтън стои разкрачен срещу нея. В дясната си ръка държеше стилет. Беше я порязал с острото като бръснач острие.

— Не ме ядосвай повече, момиченце! Вдигни си главата! Гледай ме в очите.

Тя се насили да го погледне. Хладните, животински очи на Хинтън се бяха вперили неподвижно в нея със смъртоносен израз. По тъмното му лице бе избила пот и от него лъхаше някаква отблъскваща възбуда. Ани се опитваше да го гледа, но не го виждаше. Държеше ръцете си встрани, за да не капе кръвта по полата й. Раните не бяха дълбоки, но достатъчни, за да болят и да кървят.

Хинтън се приближи, внимателно хвана кичур от гъстата й черна коса и деликатно опря върха на стилета до дясното й око. Заговори й много бавно и ясно, но не можа да скрие ямайския си акцент. Парна я топлия му дъх, вонящ на лютиви подправки и чесън.

— А сега ша са чукаш с мене, ша ти извадя окото и ша забия ножа си в дупката, докат умреш кат онзи нерез, дет ти беше мъж. Разбра ли? Кажи „да“.

Ани се насили и каза „да“.

— Добре. Сега, ако ми кажеш квот искам да знам, ша живееш. Ако ме разиграваш, момиченце, ша умреш. А преди да умреш, ша та нарежа, ша та чука, моя приятел отвън ша та ебе, ша са изпикая върху тебе и после ша умреш. Разбра ли?

Ани повече не можеше да се контролира. По страните й се стичаха сълзи. Хинтън изломоти утешително:

— А, така, сладурче. Поплачи малко, че да намокриш ножа ми, да се плъзга по-леко.

Тя се насили да предприеме нещо.

— Какво искате от мен?

Хинтън беше доволен от себе си. Бързо бе взел страха на жената. Сега можеше наистина да надуши нейния страх. За него това представляваше нещо като жертвено възлияние пред собствения му бог.

— Слушай ме. Твоят мъж ни измами. Взе за себе си квот не беше негово. Сега ша си го върнем. Знаем колко е взел и си го искаме обратно.

Ани не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи.

— Добре — кимна му тя. — Ще ви го върна.

Хинтън попита за парите, понеже Оливър ги искаше. Всичко, което искаше самият той, бе да убие жената. И детето й. За Хинтън парите не означаваха нищо. Той искаше честа й, детето й, живота й.

Той натисна върха на острието под окото й, само колкото да потече малка капка кръв, която се търкулна по бузата й като сълза.

— Окей, тогаз де са парите?

Изведнъж отекна звънецът на интеркома. Сетивата на Ани бяха толкова изострени, че звукът й се стори няколко пъти по-висок от обичайното. Тя трепна при този звук.

Хинтън се извъртя към вратата. Беше съобразил, че това е човекът, когото тя очакваше.

— Кой е тоя?

— Приятел. Приятел на мъжа ми.

Хинтън измъкна от вътрешния джоб на спортното си палто пистолет, 44 калибър. „Булдог пъг“ на „Чартър Армс“. Оръжието изглеждаше компактно, с достатъчен калибър, за да може да пръсне черепа на Ани. Новото оръжие, което Оливър му бе казал, че Лионел трябва да му предаде, когато се срещнат. Хинтън беше взел револвера „Чартър Армс“ и бе дал на Лионел своя полуавтоматичен пистолет. Макар да предпочиташе ножа си, той можеше да я застреля и с пистолета, без да се притеснява, че някой ще го разкрие по оръжието.

Оръжието ставаше да се справи с жената, но не и да влезе в престрелка. Трябваше да се презарежда след всеки изстрел и пълнителят му побираше само пет патрона. Беше дал на Лионел деветмилиметровия си пистолет, но този, 44 калибър, имаше едно предимство. Хинтън знаеше, че ако куршум с този размер поразеше човек където и да е по тялото, то жертвата дълго време нямаше да може да се оправи.

Той насочи пистолета към нея.

— Отвори му, момиченце.

Тя не можеше да направи и крачка. Това щеше да означава, че е осъдила Девлин на смърт. Хинтън нямаше време да я принуждава. Хвана я за ръката над лакътя и я повлече към интеркома. Натисна бутона, после се приближи до входната врата на апартамента.

Отвори вратата и видя, че Лионел се бе облегнал на стената и пушеше цигара, все едно че чака автобус.

Хинтън просъска:

— Някой идва! Извади си патлака, мон. И се скрий ей там. Когат са качи, застреляй го.

Коридорите в сградата образуваха правоъгълник около асансьорната шахта в центъра. Преустроеният апартамент на Ани се намираше вдясно от асансьора, там, където се пресичаха два от коридорите.

Хинтън затвори вратата на апартамента, дръпна Ани и я блъсна в нея. После излая „Долу!“ и я натисна да коленичи. Опря дулото на пистолета в темето й.

— А мръднеш или викнеш, ша ти пръсна мозъка.

Ани сведе глава и се притисна към пода.

Хинтън погледна през шпионката. Ясно се виждаше тясната пътека на коридора, водеща към асансьора. Можа да види Лионел, който се бе прилепил до стената срещу входната врата, с вдигнат пистолет, в очакване посетителят да тръгне по коридора към апартамента на Ани. Щом се появеше, всичко, което Лионел трябваше да направи, бе да натисне спусъка. Докато Лионел щеше да стреля по него отстрани, Хинтън смяташе да отвори вратата и да го застреля от упор.

В този миг те чуха звука на асансьора, който спря на етажа. Вратата се отвори и Девлин излезе от него. Обърна се надясно и тръгна към вратата на Ани. После се спря и погледна номера на вратата вляво от себе си. Обърна се и се отправи в другата посока.

Хинтън го наблюдаваше през шпионката.

— Глупак — измърмори той.

Лионел продължаваше да чака на ъгъла, срещу апартамента на Ани.

Девлин продължи с небрежна походка в другата посока, вляво от асансьора. Когато стигна до края на коридора, той се спря, зави и изведнъж се затича.

Хинтън съобрази, че коридорите в тази сграда май обикаляха отвсякъде, при което, ако Девлин не разбереше, че номерата на апартаментите го водят все по далече от апартамента на Ани, той вероятно щеше да се озове зад гърба на Лионел.

Той натисна темето на Ани с пистолета си.

— Тоя шибан коридор обикаля отвсякъде, нали? — изръмжа той.

Ани тръсна глава и изстена от болка. Хинтън нямаше време да чака отговор. Той грубо я изблъска с крак от пътя си и продължи да я рита, докато не освободи достатъчно пространство, за да отвори вратата.

В този момент обаче Девлин се появи по коридора към апартамента на Ани. Сега той тичаше с пълна скорост, право към Лионел, който все още стоеше напрегнат, с лице в обратната посока и с вдигнат пистолет. Девлин нямаше оръжие. Британските закони бяха толкова стриктни, че забраняваха внасянето на лично огнестрелно оръжие в страната. Но Лионел имаше. И ако се обърнеше, Девлин беше мъртъв.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма беше вероятността Лионел да го чуе. В следващия миг той наистина го чу. Девлин се обърна и се прицели в носа на Лионел. Улучи го с цялата сила, на която бе способен, и с набраната скорост, която подсили удара. Носът му се счупи толкова лошо, че преградният хрущял изпука чак до костта на бузата. Девлин стрелна ръка към кръста на Лионел и отклони пистолета. В последния момент Лионел натисна спусъка, но куршумът се заби в пода. Девлин сграбчи горещата цев на автоматичния пистолет, изви го и го измъкна от ръката на Лионел, след което се извъртя и му нанесе зашеметяващ ъперкът, удряйки с подлакътницата си брадичката и разбивайки долната му дясна челюст. След това хласна устата на мъжа толкова бързо и с такава сила, че той прехапа езика си и три от долните му зъби се счупиха.

Краткият вик на агонизираща болка, който Лионел нададе, секна внезапно. Мозъчната му верига се прекъсна и той се срути в безсъзнание до стената срещу входната врата на Ани.

Хинтън рязко отвори вратата, вдигна пистолета и започна да стреля по посока на Девлин, без да има време да излезе навън и да се прицели.

Девлин се извъртя към стената от същата страна на коридора, където се намираше вратата на апартамента, за да излезе от огневата линия. Лионел нямаше толкова късмет. Два от хаотичните изстрели на Хинтън го улучиха. Единият проникна в шията му и разкъса каротидната артерия и задния край на счупената му челюст. Вторият куршум експлодира в гръдния му кош, отхвърляйки петото ребро, което накара нажеженото, плоско парче олово да се завърти около оста си и да обиколи гръдната кухина на Лионел, разкъсвайки десния бял дроб и раздробявайки на късчета мускулната тъкан. Накрая се заби в гръбначния стълб.

Ужасеното сърце на Лионел запулсира бясно и изхвърли кръв през разкъсаната артерия. Двуметрови алени струи оплискаха противоположната стена с такава сила, че Лионел бе окъпан от собствената си рикошираща кръв.

Веднага щом прекрати стрелбата, Хинтън затръшна вратата и се обърна. Ани я нямаше.

 

 

Първото обаждане за незабавна тревога на телефон 999 вече се бе получило в Скотланд Ярд. Обадил се беше един от паникьосаните съседи на долния етаж, за да съобщи, че в сградата се стреля. На операторката за спешни повиквания й се наложи да изкрещи на обадилия се да продиктува адреса и веднага го набра по системата СКО — Система за компютърно оповестяване. Веднага щом получи адреса, тя уведоми Отдела на Столичните полицейски сили в Тауър, че в техния район се стреля. Докладът за престрелката предизвика незабавната реакция на полицията.

 

 

Докато Хинтън стреляше към Девлин, Ани бе успяла да се изправи на крака и заднишком да се измъкне. Беше грабнала Елизабет от леглото й, с одеялото и всичко останало. Зашеметена, Елизабет бе ококорила очички. За части от секундата тя се бе опитала да се противи на майка си, но Ани й прошепна: „Аз съм, миличкото ми, аз съм“. Елизабет откликна на гласа й, уви ръчички около шията й и обгърна кръста й с крачета.

С цялата сила на обезумяла майка, бореща се за живота на своето дете, Ани се изправи с впилото се в нея телце и затича по коридора към кухнята.

Тъкмо когато Хинтън се канеше да се понесе към дъното на апартамента, за да убие Ани, три деветмилиметрови куршума отекнаха в ключалката и бравата на входната врата. Секунди, след като Хинтън бе затръшнал вратата, Девлин бе стрелял с пистолета на Лионел.

Трите деветмилиметрови куршума не само разбиха ключалката, те отхвърлиха вратата назад с такава сила, че пантите й се изкривиха.

 

 

Офицерът с най-висок чин в подразделението на Тауър беше само помощник-инспектор, но той добре познаваше изискуемите процедури за действие при въоръжен инцидент. Първото му обаждане беше до СО-19 — отдела за Специални операции, които задействаха две ТВП — транспортни средства за въоръжено противодействие, наричани Троянски подразделения, всяко под командата на добре обучени и опитни инспектори от СО. Следващите обаждания бяха за уведомяване по съответната командна верига на участъка на Тауър, което в този случай означаваше инспектор и главен инспектор. Всяко подразделение в Лондон бе своевременно сигнализирано чрез системата СКО. Цялата операция щеше да се наблюдава от Главния щаб на Скотланд Ярд.

 

 

Хинтън нямаше никаква представа за въоръженото противодействие на полицията, което щеше да му се струпа на главата след не повече от дванадесетина минути. Единствената му грижа беше мъжът, който стреляше през входната врата. Хинтън отстъпи заднишком от вратата и отвърна на огъня, докато петте патрона в пълнителя на неговия „Чартър Армс“ не свършиха.

Ушите на Девлин пищяха от изстрелите в затвореното пространство, но той знаеше, че настъпилата пауза означава презареждане. Искаше да действа бързо, преди противникът му да успее да презареди, но нямаше никаква представа колко души имаше в апартамента и какво щеше да завари от другата страна на вратата.

Хинтън, макар възбудата му от предстоящото убийство да ескалираше, стоеше в коридора на апартамента и хладнокръвно зареждаше оръжието си, патрон по патрон.

Ани стоеше на задната врата и ръцете й отчаяно опипваха превъртащата се ръчка на старата ключалка. Порезните рани, които Хинтън й бе нанесъл, кървяха и правеха ръцете й хлъзгави. Тежината на прегърналата я Елизабет я затрудняваше да пази равновесие. Сигурно нямаше да може да отвори вратата.

Хинтън привърши с презареждането, но вместо да стреля по Девлин, се обърна и се втурна към задната част на апартамента. Първата му работа беше да убие Ани. След това щеше да убие непознатия, който си беше позволил да попречи на неговото жертвоприношение.

Девлин разбираше, че трябва бързо да нахлуе в апартамента. Погледна оръжието в ръката си. Беше компактна „Берета“. Доколкото Девлин си спомняше, пистолетът можеше да побере в магазина си пълнител с тринадесет или с осем патрона. Но какъвто и пълнител да имаше, нищо не можеше да му гарантира, че е бил пълен в момента, в който го бе измъкнал от ръката на Лионел. Можеше да има и девет заряда, както и нито един. Пълнителят бе за осем патрона. Вкара първата гилза в магазина, за да прецени по напрегнатостта на пружината на пълнителя колко патрона оставаха. Стори му се, че разполага поне с още три патрона.

Девлин хвърли поглед към Лионел. Беше мъртъв. Пъхна отново пълнителя на мястото му, пое си дъх, оттласна се от стената и се извъртя към прага на апартамента. Пусна един изстрел към тавана и се хвърли ничком зад дивана в дневната.

Запътилият се към дъното на апартамента Хинтън се спря и пусна три изстрела по посока на дневната. Куршумите се забиха в стената зад Девлин и вдясно от него.

Девлин погледна за мишена, в която да се прицели, но Хинтън се бе притаил в дъното на коридора.

При екота на стрелбата Елизабет изпищя. Ани я притисна здраво и най-после успя да направи последното завъртане в ключалката, след което бавно отвори тежката желязна врата.

Хинтън стоеше неподвижен в коридора. Нямаше представа, че апартаментът е със задна врата. Все още искаше да убие Ани, но не желаеше да бъде застрелян, докато го прави. Помисли си, че може би първо трябва да убие човека пред него. Да, каза си той. И то бързо, защото стрелбата със сигурност вече бе вдигнала полицията на крак.

Тогава чу шума на затваряща се врата някъде зад себе си.

Той тихо изруга, забрави за непознатия в дневната и се затича към кухнята. Яростта нажежи мозъка му до бяло. Не можеше да позволи на тази жена да се измъкне. На тази курва, жена на крадец! Тя беше отредена за Чанго.

Девлин чу стъпките по коридора. Скочи и се затича към прага, отделящ дневната от коридора.

В ума си той разделяше пространството в апартамента на участъци за настъпление и за прикритие. От входната врата до дивана, от дивана до коридора. Сега трябваше бързо да премине покрай няколко врати, зад всяка от които можеше да се крие стрелецът.

Времето за мислене свърши. Направѝ първата крачка, ето сега!

Той се хвърли към първата врата, спалнята на Елизабет, с насочен напред пистолет, тъкмо когато Хинтън бе стигнал до задната врата.

Хинтън рязко я отвори, очаквайки да види как Ани тича надолу по стълбите. Мигновено си представи как куршумът прониква в тила й. Как ударът силно я блъска напред. Как главата й отскача и от нея плисва кръв.

Но тя не се виждаше и затова той полетя надолу по стъпалата. Ръмжеше от ярост. Когато стигна до по-долната площадка, отново не я видя. Трябваше да е някъде пред него. Стори му се, че чува хленча на бягащата пред него жена.

В този миг долетя воят на приближаващи се полицейски сирени. Ако беше успяла да излезе на улицата, нямаше да може да я застреля. Прескочи последните стъпала и тежко се приземи на плочата. Изви и завзима следващия участък от стълбището по две стъпала наведнъж. Но къде се бе дянала тя?

Отзад в апартамента, Девлин вече се бе добрал до кухнята. Видя кръвта по вратата. Вече знаеше, че е останал сам в апартамента. Каквото и да станеше, щеше да е от другата страна на тази врата. Още една шибана врата, изруга наум той.

Стисна ръчката и вдигна леко дулото на „Берета“-та. Дръпна вратата и застана на прага с насочен пистолет.

Точно когато зае позиция за стрелба, Ани, носеща с мъка Елизабет, се препъна на площадката на шестия етаж. Девлин се извъртя, готов да засече обекта си и да стреля. Обтегнатите му нерви не издържаха. Той изсумтя и ядосано изръмжа.

Отпусна ръката си и бавно се изправи. Единственото, което Ани можеше да стори, бе да стои, притискайки Елизабет до себе си.

Номерът й бе свършил работа. Беше се затичала нагоре по стълбите, вместо надолу. Когато чу как Хинтън скача надолу по стълбището и прецени разстоянието, на което се намираше от нея, първата й мисъл бе да се върне в апартамента и да го остави заключен отвън. Но адреналинът й се бе изчерпал. Силата й бе секнала. Всичко, което можеше да направи, бе да стои там и да държи Елизабет. Не беше в състояние да предприеме следваща стъпка. Когато Девлин се появи, за част от секундата тя си помисли, че е спътникът на Хинтън, Лионел. Вече бе готова да умре. Но не беше Лионел, а Девлин!

Той пристъпи да вземе Елизабет от ръцете й, но детето се бе впило в майка си, затова той прегърна Ани, подкрепяйки и двете, и ги поведе към кухнята. Затръшна вратата зад себе си и превъртя ръчката на лоста.

Вече стигнал почти до основата на стълбищния кладенец, Хинтън чу затръшващата се врата и проумя, че Ани го бе изиграла. Вдигна поглед нагоре, без да издаде никакъв звук. Нито изкрещя, нито изпсува. Но студените му тъмни очи се присвиха и той даде мълчалив обет на своя бог, че ще убие тази жена на всяка цена. Бавно, ако му се удадеше случай, или бързо, ако се наложеше. Закле се, че няма да живее, ако тя не умре. Ще изтръгне сърцето от гръдния й кош и ще го поднесе на своя бог. Той си представи окървавения орган в ръката си. Усети топлата му влага. Но този образ бе замъглен от кървавочервения гняв, който го заслепи.

Най-сетне пронизителният вой на полицейските сирени проникна в съзнанието му. Той се обърна и взе последните няколко стъпала надолу. На изхода пъхна още топлия револвер в джоба на палтото си, изрита бравата и излезе на тясната улица. Не се огледа, за да се ориентира, а веднага зави наляво и започна да се отдалечава. После още веднъж сви наляво и изчезна.