Джон Кларксън
Единствен изход (28)

28.

Девлин обърна гръб на речния бряг и пое към къщата. Ани го задържа за миг и каза:

— Почакай, Дев. Само още няколко минутки. Това е най-хубавата част от деня тук.

— Става късно, Ани.

— Само още няколко минутки.

Той не се съгласи, но се спря и погледна към небето, което беше започнало да става пурпурно, осеяно с помръкващи облаци. Застина на място сред високата трева на мочурливата поляна, загледан в цветовете на залеза и заслушан в нежния ромон на реката, чийто талази се плискаха в брега. Остави се на мига, докато не престана да забелязва нищо, освен красивото гаснещо небе и шума на водата.

После бавно се върна към реалността и тихо каза:

— Хайде.

Махна с ръка и на Бен да го последва към къщата. Ани бавно закрачи до него, а Бен и Елизабет тръгнаха след тях.

Когато стигнаха до ливадата пред къщата, Ани го попита дали не могат да прескочат до града и да купят малко вино.

— Ще ми трябва и мляко за закуска. Не би било зле да купим и някой вестник.

Очакваше Девлин да каже „не“, но той се съгласи.

Девлин прецени, че ако се налагаше да ходят до града, сега щеше да бъде най-подходящият момент, когато по улиците има по-малко хора, а магазините все още са отворени.

Девлин помоли този път Бен да шофира. Едрият мъж се намести зад волана на жълтия форд комби. Елизабет, разбира се, зае мястото на предната седалка до него. Девлин и Ани седнаха отзад.

Бен грижливо закопча колана на Елизабет, после пристегна и своя. Запали колата и пое по тесните селски пътища, докато не стигна търговския квартал на малкия град. Повечето магазини бяха струпани около едно широко затревено поле за игра, което оформяше централния площад на градчето. Около площада имаше будка за вестници, малка бакалия, пощенска станция, бензиностанция, агенция за недвижими имоти и, в другия край на площада, магазин, в който се продаваха вина и спиртни напитки. Девлин успя да намери много хубаво червено бордо от Сен Жулиен. Той се върна при комбито и подкара към южната страна на площада.

Тридесет секунди по-късно черният мерцедес на Оливър закова спирачки пред магазина за алкохол. БМВ-то го следваше плътно и също спря.

Никой в БМВ-то не знаеше защо колата на Оливър спря в този град, но веднага щом забеляза, че минават покрай магазин за алкохол, Роклиф обяви, че ще слезе да вземе бира. Декстър му каза да седи мирен, но дебелакът не можеше да пропусне възможността да вземе нещо за пиене за из път.

Луис вече излизаше от мерцедеса и се готвеше да влезе в магазина. Хинтън го наблюдаваше. Декстър беше хванал дясната ръка на Роклиф, за да не може да излезе от колата, но Роклиф успя да отвори прозореца и извика поръчката си на Луис.

— Земи няколко кутии бира, мон. Ще ти ги платя.

Луис се спря и се обърна към Роклиф. Може би наистина беше Чанго. Или съдбата. Или карма. Но когато Роклиф извика на Луис, Хинтън се извърна към него и точно в този момент, отвъд площада, Девлин излезе от комбито и закрачи към вестникарската будка.

Оливър наблюдаваше Луис, очаквайки нетърпеливо да му донесат бутилката ром. Останалите просто седяха в колите и чакаха. Но не и Хинтън. Хинтън се задвижи, и то светкавично. Отвори с рамо вратата на мерцедеса и изсъска на Луис да се върне веднага. Луис забави ход и погледна Хинтън. Беше смутен. Не му се искаше да пренебрегне Оливър, но изразът на лицето на Хинтън го накара да замръзне на място.

Когато Луис се спря, Роклиф изврещя от мястото си:

— Хайде, мон!

Хинтън го сряза с едно: „Млъкни!“ с такава ярост, че Роклиф се свря обратно в колата.

Оливър се надвеси през отворената врата и попита Хинтън:

— Кво стаа бе, мон?

Но Хинтън беше като наелектризиран. Той бе вперил поглед в отсрещната страна на площада, изчаквайки Девлин да излезе от вестникарския павилион, за да се убеди, че вижда това, което му се бе сторило, че вижда.

Оливър настоя:

— Кво има, мон?

Хинтън отвърна, без да отмества поглед от вестникарския павилион:

— Той е там! Той е ей там.

Оливър отвори задната врата, излезе, застана на улицата и се огледа. Забеляза малкия форд комби. Можеше да се обзаложи, че вътре имаше хора. Но тъй като не беше видял Девлин, не знаеше за кого да гледа.

— Къде?

Хинтън не отговори, само просъска на Луис:

— Влизай!

Шофьорът, забелязал, че двамата мъже се взират в нещо, изтича обратно до колата.

Напрежението на Хинтън вече се бе предало и на Оливър.

— Къде е? Къде е мона?

Хинтън му посочи.

— В оня магазин. Почакай да видим дали ще излезе. Другите са в жълтата кола.

— Кой? Къде? — сподавено извика Оливър.

— Жената и нейният бодигард! В жълта кола! Гледай магазина.

И точно когато каза „магазина“, Девлин се появи и се запъти към комбито.

Хинтън веднага се стовари на задната седалка и блъсна в рамото Луис с дулото на своя МАК-10.

— Следвай жълтата кола! Да не ги изпуснеш.

Луис знаеше, че ако не се задвижи веднага, Хинтън ще му пръсне главата и ще подкара колата сам. Оливър не беше сигурен дали Хинтън халюцинира, или не. Може би беше превъртял от напрежението, може би всичките тези негови бдения пред божеството го бяха докарали до ръба, а може и да беше прав. Оливър се друсна на седалката, готов за гонитбата като всички останали.

Луис отпраши след колата на Девлин, която вече бе възвила назад към пътя, който водеше към селската къща.

След като Хинтън бе извикал на Луис, Елбърт беше изострил вниманието си. Той даде рязко газ на БМВ-то и последва мерцедеса.

Оливър наблюдаваше как Хинтън се бе вторачил в предното стъкло, докато се плъзнаха покрай площада в преследване на жълтото комби. Когато взеха завоя, колата на Девлин изникна пред погледите им.

— Сигурен ли си, че са те?

— Да.

— Сигурен ли си?

Хинтън се извърна към Оливър и го изгледа за миг.

— Не ме питай повече. Сигурен съм.

В жълтото комби Бен подкара бавно по пътя, който щеше да ги свърже с тесния, немаркиран междуселски път, водещ към селската къща. Светлините на фаровете от насрещната кола, която мина покрай тях, освети силуетите на пътниците в комбито за около три секунди. Оливър успя да различи главите на мъж и жена на задната седалка.

— Кой е шофьорът?

Хинтън отвърна:

— Предполагам, че е стрелецът.

Оливър нямаше основания да смята, че най-после късметът му е проработил, но след като видя силуетите, той просто потисна неверието си, и остави нещата да се решат от само себе си.

След минута колата на Девлин премина покрай няколкото големи постройки покрай пътя, водещ към града. Бен се канеше да възвие по тесния път, водещ през мочурищата.

Оливър остана доволен, че излизаха от широкия път, защото които и да бяха, те щяха да умрат, и беше по-добре това да стане на по-усамотено място.

Но след това съобрази, че те сигурно се насочваха към някаква къща. Ако успееха да се доберат до къщата, това щеше да усложни нещата.

Оливър взе бързо, инстинктивно решение.

— Луис, настигни ги! Веднага. Давай!

Луис не се опита да противоречи. Той натисна газта и мощният мотор на мерцедеса изрева. Рязкото нарастване на скоростта и ревът на машината привлякоха вниманието на Бен. Той погледна в огледалото и забеляза фаровете на колата зад тях, които бързо се приближаваха. Без нито миг колебание, той натисна педала на газта до пода и комбито с рев изхвръкна напред.

Незабавната реакция на Бен бе достатъчна, за да убеди най-после Оливър, че по някакъв начин неговият побъркан убиец този път беше улучил вярната молитва. Беше трудно за вярване, но той не си направи труд да разсъждава как е могло да стане. Сега това нямаше никакво значение. Той изщрака плъзгача на своя „Роджър“, надвеси се през прозореца, насочи го към летящото комби и пусна четири изстрела.

Изстрелите отскочиха на високо и встрани, но един от куршумите на Оливър изпердаши задния капак на форда. Прозвуча, сякаш огромен камък се бе треснал в ламарината.

Бен вече бе освободил колана на седалката на Елизабет и леко я бутна долу на пода. Той прикри главата й с едрата си десница и продължи да кормува с лявата. Девлин избута Ани върху задната седалка, под равнището на прозореца.

Точно в този момент задният прозорец се пръсна и всички бяха посипани с дребни кристалчета автомобилно стъкло.

Девлин измъкна дадения му от Бен „Глок“ 17 и се обърна да стреля през разбитото задно стъкло. Пусна три бързи изстрела, но пътят беше груб, неравен, а и Бен караше наляво-надясно, за да не се окажат лесна мишена за преследвачите си, така че Девлин нямаше възможност да се прицели. Изстрелите му профучаха встрани от мерцедеса, но Луис видя избухванията от дулото и мигом се сниши към кормилото.

Ани бе надала неволен писък при звука на стрелбата, но Девлин не можеше да си позволи да й обръща внимание в този миг. Той се подпря между покрива на форда и задната седалка, и пусна още два изстрела. При тази двойна експлозия Ани премигна.

Един от изстрелите на Девлин се заби в един от предните фарове на мерцедеса и го изкара от строя, но Луис не забави скоростта. Възнамеряваше да следва стоповете на комбито. Оливър все още се беше надвесил през пътническия прозорец, но подскачанията по изровения път го блъскаха нагоре-надолу в рамката на прозореца и той се дръпна назад в колата. Хинтън още не беше се опитал да стреля по бягащото комби. Беше вкарал нов пълнител в своя МАК-10 и се бе свил на седалката, изчаквайки мерцедесът да се доближи плътно до колата, в която се намираше неговата плячка.

В БМВ-то Роклиф и Декстър видяха стрелбата на Оливър по бягащата кола. Декстър беше използвал само три патрона, когато бе отворил с изстрели задната врата на хотела. Роклифовият МАК-10 беше напълно зареден. Но нямаха възможност да стрелят и затова изчакваха. Разполагаха с предостатъчно боеприпаси.

Роклиф бе присвил очи и се мъчеше да различи по-добре какво става пред тях, но не можеше да види много. Подскачаше на мястото си, взирайки се в тъмнината с оръжие в ръка, ала му се искаше да има кутия бира в другата. Изчакваше търпеливо, почти като Хинтън, докато се приближат достатъчно, за да има по какво или по кого да стреля.

В колата на Девлин паниката и объркването се надигаха. Този път Ани и Елизабет не се намираха върху пода на фургон, без да могат да виждат бойните действия. Ани бе видяла с очите си стрелбата от преследващата ги кола. Елизабет, която продължаваше да се гуши свита на пода, чуваше ясно стрелбата и усещаше тръскането на колата надолу по пътя.

Това рязко преминаване от спокойния залез към поредното бясно препускане към ада беше прекалено много за нея и Ани не можеше да го понесе. Усети, че й е трудно да диша. Ако имаше достатъчно въздух в дробовете си, щеше да изкрещи.

Комбито така подскачаше по неравния черен селски път, че за Девлин беше невъзможно да отвърне на стрелбата. Боеше се, че може да си блъсне главата в покрива и да си прекърши врата. Бен обаче нямаше никакво намерение да се предава. Той дръпна още повече скоростта, докато не започнаха да увеличават разстоянието между себе си и преследвачите.

Той извърна глава към Девлин на задната седалка и извика:

— Приготви ги да изскочат!

Бяха навлезли в един участък от пътя, който беше заобиколен от двете страни с високи живи плетове. Едва имаше място за движение в едната посока. Девлин разбираше, че ако се появеше насрещна кола, щеше да последва неизбежен челен удар.

Нямаше време да спори. Разбра веднага какво се канеше да направи Бен и не можеше да го спре. Той издърпа 22-калибровата „Берета“ и я бутна към гърдите на Бен. Бен грабна оръжието. Девлин се пресегна, повдигна Ани и изкрещя:

— Последвай ме, когато спре.

Бен зави рязко на поредния завой и вдигна колата на две колелета. Когато колата се стовари върху пътя, той натисна спирачките. Комбито поднесе на прашния път. Девлин бе изхвърлен към предната седалка, но се пребори с инерцията и успя да се пресегне и да отвори вратата до себе си.

Преди колата да закове напълно, Девлин вече бе успял да се измъкне и се надяваше, че Ани го е последвала. Той веднага дръпна пътническата врата отпред, грабна Елизабет през кръста и я измъкна от колата. Бедното ужасено дете размаха ръце във въздуха пред себе си, опитвайки се да хване ръката на Бен.

— Бен! Бен! — развика се то.

Големият мъж се обърна и извика към нея:

— Отивай с тях, скъпа! Хайде!

Бен се обърна да види дали Ани беше успяла да излезе отзад. Тя беше навън. Той хвърли още един поглед, за да се увери, че Елизабет е в ръцете на Девлин и натисна педала на газта.

Колата се устреми напред и двете отворени врати се затръшнаха. Девлин сграбчи Ани за ръката, притисна Елизабет и си запроправяха път през гъстия жив плет към обраслото с трева мочурище, докато не се скриха от поглед. Добраха се до мочурливата ливада тъкмо преди мерцедесът да се появи с рев иззад завоя. Луис се опита да го вземе прекалено рязко и тежката кола леко се извъртя, губейки сцепление с повърхността на пътя. Голямата кола се вряза в плета откъм страната на шофьора. Лявото задно колело се хлъзна от пътя и хлътна в меката блатиста почва на ливадата. Колелото се завъртя на място. Земя, кал и трева изхвърчаха на петнадесетина метра от буксуващото задно колело, но мощният мотор на мерцедеса предизвика толкова силно усукване, че гумата не зацепи.

Дясното задно колело все още лежеше на тесния път. Докато мерцедесът се мъчеше да се отскубне от мочурището, БМВ-то изрева на завоя. Елбърт натисна спирачките, но твърде късно. Голямата кола се блъсна в задния десен панел на мерцедеса.

Всички пътници в двете коли бяха разтърсени и изхвърлени от седалките, предният буфер на БМВ-то се счупи, капакът се огъна навътре, а аварийният въздушен балон от страната на шофьора експлодира в лицето на Елбърт. Ударът бе отпратил мерцедеса още по-дълбоко в мочурливата почва. Но и двамата водачи бяха обзети от такова налудничаво желание да застигнат бягащото комби, че Елбърт форсира двигателя на БМВ-то, а Луис успя да изкара мерцедеса на твърда почва и голямата кола се понесе по пътя с рев, следвана плътно от БМВ-то.

Бен беше успял да възстанови разстоянието, което го отделяше от преследвачите, преди да спре, за да могат останалите да изскочат. Той бе угасил светлините, за да не могат да го виждат. В суматохата Девлин бе завлякъл Ани и Елизабет твърде далече под прикритието на блатистата околност. Откъм пътя тръстиката беше висока почти два метра и той не се спря, докато не навлязоха във влажното тресавище на стотина метра от пътя.

В колата на Оливър Хинтън ръмжеше от безсилие. Толкова време беше минало, а все още не можеха да се докопат до жълтата кола. Струваше му се, че вижда колата пред себе си, но не можеше да си обясни защо нямаше задни светлини.

Той излая на Луис да кара по-бързо и се втренчи в тъмнината, за да се опита да различи жълтата кола. Хинтън разбираше, че не може да се направи нищо, преди да са я застигнали.

Девлин от своя страна също се чувстваше безпомощен. Не можеше да остави Ани и Елизабет. Нямаше представа как да ги отведе на безопасно място. А на всичкото отгоре беше оставил Бен сам да се измъкне или да посрещне преследвачите без него.

Бен продължаваше да се взира в тъмната нощ. Лунната светлина стигаше тъкмо колкото да вижда пътя пред себе си. Той караше максимално бързо, решен да отдалечи преследвачите колкото се може по-далече от Елизабет. Пресегна се надолу и сграбчи горната ръкохватка на „Мосберг“-а, повдигна го от пода и го постави на седалката до себе си. Пушката беше заредена. Пресегна се към подмишницата си и опипа своя „Колт Питон“ 357 и затъкна мощния револвер в калъфа. „Берета“-та, която Девлин му беше подал, бе затъкната в колана под стомаха му.

Разполагаше с достатъчно огнева мощ, за да може да спре почти всичко, но нямаше представа колко души бяха след него, нито как са въоръжени. Колкото и да бяха, помисли си Бен, на някои от тях им предстоеше да умрат.

Едрият мъж сграбчи седалищния колан и го пристегна още повече. Облегна се назад и опря здраво тила си в облегалката за главата на седалката. Пресегна се зад себе си и я повдигна, докато не я изправи точно зад главата си. След което направи шеметна маневра.

При един от участъците на пътя, където той се разширяваше преди поредния завой, той рязко изви компактното комби в плъзгащ се завой на 180 градуса и обърна колата в обратна посока. След това натисна газта и се понесе право напред към приближаващия се мерцедес. Забеляза единствения светещ фар и след като изчисли, че е достатъчно близо, включи изведнъж предните си фарове.

Луис бе напълно заслепен от блясъка, с който комбито рязко го обля и в следващия миг усети разтърсващия сблъсък, когато Бен се удари челно в черния мерцедес.

Оливър изхвърча от задната седалка към предния прозорец и блъсна ръката и рамото си в дебелото стъкло. Прозорецът разцъфна в паяжина от концентрични цепнатини.

Луис се отърва от сериозно нараняване, след като предпазната възглавница на волана на мерцедеса тутакси се изду при удара. Хинтън по някакъв начин бе успял да извие тялото си и да се сниши достатъчно бързо, че да се блъсне в тапицираната облегалка на предната седалка. Той избегна сериозно нараняване, но диафрагмата му бе притисната толкова силно, че десния му бял дроб бе наранен и три ребра изпукаха.

Но това беше само първият сблъсък. Само след част от секундата носещото се с бясна скорост БМВ се удари право в задницата на спрелия мерцедес. За нещастие, аварийната въздушна възглавница на Луис се бе прибрала толкова бързо, колкото се бе издула, и понеже той не беше пристегнал предпазния си колан, при силата на втория сблъсък главата му се устреми рязко напред и рикошира в предния прозорец. Дебелото стъкло вече се бе напукало от тялото на Оливър, но сега главата на Луис се заби в него с такава сила, че то се разби окончателно. Черепът му се разцепи на шест части радиално от точката на удара. Вратът му се прекърши и лицето му бе прорязано от челото до брадичката, минавайки през лявото око. Той умря на секундата от масивен мозъчен кръвоизлив.

Задният сблъсък сгърчи багажника на мерцедеса като акордеон и нанесе на Хинтън нов жесток удар.

Пътниците във втората кола бяха здраво ударени, но никой не пострада сериозно. Елбърт вече бе използвал въздушната си възглавница, но този път коланът го предпази да си разбие главата. Въпреки това той си натресе носа във волана и предпазният колан го притисна така, че за няколко мига не можа да си поеме въздух.

Звукът от двойния сблъсък отекна по пътя. Девлин го чу откъм скривалището си. В продължение на следващите няколко секунди нищо не наруши околния покой, освен пушека и прахоляка, изригнали във въздуха при сблъсъка на колите.

Вътре в комбито, Бен бързо се съвзе след шока от удара. Неговата въздушна възглавница бе поела голяма част от удара, но лявата му ръка бе изтръпнала от стегнатия колан и цялата му макара се бе откъснала от страничната врата.

Фаровете на трите коли бяха счупени, затова целият район наоколо беше тъмен, с изключение на бледата лунна светлина. Бен освободи седалищния колан и се наведе да вземе пушката, която бе паднала на пода. Движението спаси живота му, тъй като Хинтън изненадващо беше успял да излезе от колата и бе открил огън по предния прозорец на форда.

Но веднага щом изстрелите от МАК-10 спряха, Бен се изправи на седалката си и пусна два изстрела през счупения прозорец по посоката, откъдето бяха дошли изстрелите. Хинтън залегна на земята и пропълзя зад БМВ-то да се прикрие.

Бен се промъкна към другата седалка и се опита да отвори пътническата врата. Не успя. Беше се повредила. Рамката на колата я бе притиснала при удара. Бен присви крака и изрита вратата. Първият удар я разхлаби. Вторият мощен ритник я накара да се отвори.

Междувременно Роклиф и Декстър бяха успели да се измъкнат от БМВ-то и се намираха от двете страни на колата. Елбърт беше в шок. Той продължаваше да стиска волана, въпреки че от носа му течеше кръв.

Но Роклиф и Декстър бяха готови за действие. Те пропълзяха зад БМВ-то и откриха огън заедно с Хинтън.

Бен успя да се хвърли към задницата на комбито. Той седна на земята, с гръб опрян в буфера, като използваше колата за щит. Смяташе да остане под прикритието на колата и да продължава да стреля, докато можеше, но едрокалибрените куршуми, които се забиха в колата бяха толкова много, че комбито започна да подскача от тласъците и бронята му бе разкъсана.

Роклиф и Декстър силно жадуваха да изстрелят неизразходваните си амуниции и в този момент произведоха смразяващ бараж от куршуми. Смятаха, че бързият им огън ще задържи Бен прикован на земята и ще могат просто да го обкръжат и да го застрелят. Но бяха подценили храбростта му.

Когато Декстър се спря да презареди своя „Смит & Уесън“, Бен се извъртя наляво, извън прикритието на комбито, остана проснат по очи и изгърмя още два бързи заряда със своя „Мосберг“. Единият изстрел улучи дясното коляно на Декстър, вторият засегна дясната страна на главата му и откъсна ужасно, кърваво парче. Декстър политна назад и се блъсна в БМВ-то. Беше мъртъв, преди още да рухне на земята.

Хинтън отскочи от лявата страна на задницата на БМВ-то, превключи своя МАК-10 на полуавтоматичен режим и отвърна със светкавични полуавтоматични откоси в посоката, от която беше стрелял Бен. Той не си хабеше амунициите като Декстър и Роклиф.

Един от куршумите улучи Бен в лявото рамо и го изметна обратно на часовниковата стрелка. Бен изсумтял от удара. Роклиф отново откри огън и изпразни пълнителя си, но изстрелите му профучаха много високо. Бен отново се завъртя и се скри зад форда.

Усети остра болка от куршумната рана в рамото и ръката му изтръпна. Той се пребори с шока и гаденето, и успя да се изправи на колене. Постави цевта на „Мосберг“ върху лявото си коляно и единствено със силата на волята си успя да стисне ръкохватката и спусъка в изтръпналата си лява ръка. Трябваше да ги спре. Знаеше, че следващият им ход щеше да бъде да излязат от прикритие и да тръгнат към него.

Стиснал пушката с ранената си лява ръка, той измъкна „Колт-Питон“-а с десницата си. Пропълзя на колене от дясната страна на комбито и откри огън. Пусна още два изстрела с „Мосберг“-а, после още по два в двете посоки с „Питон“-а. Стреляше леко над и вляво от пламъците, изригващи от насочените към него дула.

В „Питон“-а имаше шест заряда и той пусна по два вдясно и по два вляво, докато големият пистолет „Магнум“ не се изпразни.

Хинтън не бе улучен, но един от куршумите разкъса част от метала на покрива на БМВ-то, а пищящото парче стомана улучи Роклиф в дясната половина на лицето, като оттласна главата му назад и се заби в окото и в челото.

Хинтън бързо се сниши към земята, извън огневата линия на Бен. Роклиф падна по гръб, но макар полусляп и обезумял от болка, успя да измъкне втория пълнител на своя МАК-10 и се опита да зареди автоматичния пистолет.

Докато траеше временното затишие, предната врата на мерцедеса се отвори с ритник и Оливър се изтърколи в прахоляка на черния път. Горната част на гърба и рамото му го заболяха ужасно, но той дишаше и все още беше цял-целеничък. Гневът го накара да се изправи и той откри огън по посока на Бен.

Бен остави „Питон“-а, сграбчи цевта на „Мосберг“-а с изтръпналата си лява ръка и приклада с дясната. Изправи се и изравни дулото на „Мосберг“-а с новата мерна линия на насочените в негова посока пламъци. Натисна спусъка и зарядът изгърмя по посока на Оливър. За нещастие, Бен не бе съумял да стисне пушката достатъчно здраво, така че по-голямата част от сачмите на изстрела изхвърчаха прекалено встрани, но все пак достатъчно сачми се забиха в дясното бедро на Оливър, завъртяха го и го събориха на земята.

Сега беше дошъл ред на Роклиф да се съвземе. Бен бе застанал на открито. Роклиф, полузаслепен, направи усилие да се съсредоточи и пусна три къси изстрела от своя МАК-10.

Един от куршумите улучи дясното бедро на Бен, разкъсвайки плътта и засягайки бедрената кост. Друго парче олово заседна точно под лявата му ключица.

Но Бен не падна и успя да пусне последен изстрел с „Мосберг“-а, поразявайки Роклиф в лявото рамо. Ударът покоси краката му и го отхвърли върху задния калник на БМВ-то, след което той се сгромоляса тежко на земята.

Изведнъж Хинтън се отскубна иззад БМВ-то и се втурна на прибежки към разбития жълт форд. Бен измъкна „Берета“-та и пусна два изстрела към Хинтън, но не успя да улучи движещата се мишена. Хинтън не отвърна на стрелбата и Бен реши да спре обстрела, за да пести амунициите си. Хинтън не се интересуваше от Бен. Той беше разбрал, още преди Оливър да се включи в престрелката, че всички изстрели, насочени към тях, идваха от един и същ източник. Когато се приближи достатъчно, за да може да надникне в изкорубената кола, той се увери, че вътре няма никой, тутакси обърна гръб и се затича в посоката, откъдето бяха дошли.

Оливър го видя и разбра, че се бе спуснал след жената и американеца. Успя да види, че тях ги няма в колата. Оливър беше в състояние да пълзи. Промъкна се зад БМВ-то и видя, че Роклиф все още диша. Декстър беше мъртъв. Хинтън бе изчезнал. Нека да хване другите, помисли си Оливър. Той самият беше твърдо решен да убие онзи, който им бе причинил всичко това.

Той се пресегна и зашлеви Роклиф.

— Ставай, проклетнико, ставай!

Роклиф изстена, после изръмжа, претърколи се и успя да седне. Все още държеше своя МАК-10 в дясната си ръка.

Бен се бе облегнал на задницата на комбито. Беше пуснал пушката си на земята. Тя беше празна, но той нямаше повече сили да стреля с нея, дори и да беше заредена. Затъкна „Берета“-та обратно в колана си и издърпа „Питон“-а, който беше оставил на покрива на форда. Стисна зъби от болка, застанал на един крак, и се съсредоточи да напъха патрони в барабана на пистолета. Успя да зареди четири, очаквайки враговете му да открият стрелба всеки момент.

Искаше да използва дългоцевния „Питон“ с неговите шест куршума „Магнум“ в последния двубой. Не вярваше, че ще му остане време да използва това, което все още имаше в „Берета“-та. Дори с безполезната си лява ръка, със затруднено дишане и със счупен десен крак, той бе решен да се изправи и да стреля, докато не изпразни „Колт“-а.

Оливър измъкна пълнителя от своя автоматичен пистолет и го постави в МАК-а на Роклиф. После измъкна втория си пълнител и го напъха в своето оръжие.

— Ей, ти там! — изкрещя той. — Мъртъв си! Сега идвам да те убия.

В отговор Бен изрева:

— Ела де! Ела да ти видя шибаната морда.

Оливър се извърна към Роклиф.

— Можеш да се изправиш, нали?

— Аха.

— Добре. Тръгваш от оная страна, аз от тая. Вдигаш се и стреляш, докато или той умре, или ние.

Бен затвори барабана на „Питон“-а. Стисна здраво дръжката на пистолета, вперил поглед в БМВ-то. Най-добрият му ъгъл беше вляво. Искаше още първият изстрел на големия му пистолет да улучи на месо. След това можеше да го изпразни по другия, ако беше останал още някой.

Девлин вече бе успял да проникне на около петдесетина метра навътре в мочурището с Ани и Елизабет. Бяха стигнали до място, откъдето не можеха да продължат по-навътре, без да затънат в тинята. Тръстиката и блатната трева добре ги скриваха.

Девлин ги накара да седнат. Ани беше прегърнала Елизабет. Момиченцето не преставаше да пита за Бен. Ани се опита да й каже, че с Бен всичко ще бъде наред, но гласът й бе прекъснат от далечната пукотевица на престрелката. Девлин се разкъсваше между необходимостта да остане с тях двете и желанието да изтича назад до пътя и да помогне на Бен. Но в един момент той съобрази, че те щяха да разберат, че Бен е сам, ако вече не бяха го направили, и щяха да тръгнат назад за Ани, Елизабет и него самия.

Тъмната нощ и безумието на ситуацията караха кръвта на Девлин да препуска лудо. Елизабет не преставаше да пита майка си за Бен. Обикновено спокойно, малкото момиченце беше започнало да изпада в истерия.

— Мамо, мамо, къде е Бен? Къде е той, къде е той, къде е той?

Умоляващият въпрос излизаше на пресекулки, сподавен от хлипове.

— Елизабет, замълчи! — не издържа Девлин.

Момиченцето спря да хлипа и го погледна.

— Стой тук с майка си. Не издавайте нито звук. Аз отивам да доведа Бен.

Девлин реши, че няма начин той да чака повече и да се крие, докато Бен се сражава. А ако бяха тръгнали за него, той тъкмо щеше да пресрещне враговете си.

Девлин бутна Ани да се скрие още по-ниско сред тръстиките.

— Стойте тук. Просто стойте тук и не мърдайте. И мълчете. Ще се върна за вас. Не мърдайте и не издавайте нито звук.

Ани можа само да кимне. Беше ужасена, че остава сама сред тъмното, зловонно блато, но остави Девлин да прави онова, което сметне за добре. Тя притисна главичката на детето до гърдите си и го задържа, докато Девлин изчезна в тъмната нощ.

Девлин прокле тъмнината и коварната съдба, която бе довела враговете му при него, и бе вкарала Бен в капан някъде там, на този забравен от бога път. Противно на всякакъв разум той се надяваше, че ако успее да се промъкне зад тези, които продължаваха да стрелят по Бен, може би двамата щяха да ги заклещят и да ги прогонят. Да ги прогонят, или да ги избият.

Девлин ядно изруга. По дяволите! Да убива. За да спаси Бен, за да оцелее, за да запази живота на Ани и Елизабет, той трябваше отново да убива.

Но изведнъж тези мисли го напуснаха, след като изскочи от високите тръстики на пътя и видя приближаващия се иззад завоя Хинтън.

Хинтън се оказа може би по-изненадан и от Девлин. Той припряно насочи своя МАК-10 и изпрати откос куршуми, но много късно. Девлин вече бе отскочил назад и се бе снишил във високата трева.

Той се изтърколи и се притисна към земята, насочил готовия си за стрелба „Глок“, очаквайки Хинтън да се затича към него, но маниакът убиец напълно го пренебрегна. Той навлезе в мочурливата ливада край пътя встрани от Девлин и се втурна през тресавището, решен да постигне само едно — да намери и да убие жената.

Хинтън инстинктивно бе разбрал, че жената сигурно се крие някъде в мочурището пред него. Извратеният му мозък трескаво започна да анализира поток от информация: миризми, звуци, счупени стъбла тръстика, просеката, която Девлин трябва да бе оставил, промъквайки се към черния път. Въпреки че единствената светлина идваше от тънкия сърп на луната, Хинтън можа да види, да налучка по някакъв начин пътеката, по която Девлин бе минал, за да скрие Ани. Усещаше, че неговата жертва е някъде съвсем наблизо и безпогрешно се приближаваше към нея.

Девлин изчака към него да се понесе втори бараж от куршуми и видял огъня от дулото, да отговори на стрелбата. Да убие или да бъде убит. Както винаги. Това никога нямаше да се промени. Още в мига, в който бе прочел съобщението на Ани и бе решил да се качи на онзи самолет от Лос Анджелис, той трябваше да е разбрал, че щеше да се стигне до този момент: да убива или да бъде убит.

Гневът го заслепи и се превърна в ярост. Яростта сама по себе си се трансформира в някаква форма на безумие, равносилно на безумието на Хинтън. Мисълта, че някой ще убие тази красива жена, която той обичаше, която беше обичал през всичките тези години, и нейното невинно малко момиченце, го изпълни и се смеси с чернилката на нощта и с вонята на блатото. Той се изправи с пистолет в ръката и тръгна напред, където предполагаше, че бе залегнал Хинтън, очаквайки звярът да открие огън по него.

Но точно в този момент дочу писък и разбра, че Хинтън се е добрал до Ани.

Той се затича към мястото, където ги беше оставил. Всеки мускул и всяка негова фибра се изпълниха с нечовешка сила, предизвикани от адреналина и от обзелата го ярост. Тръстиките го шибаха в лицето и краката му се плъзгаха по несигурната почва, но той се носеше напред с невероятна скорост и пъргавина.

И изведнъж изскочи сред малкото оголено пространство, където беше оставил Ани сама и където я бе намерил убиецът.

Хинтън беше сграбчил в шепа косата на Ани. Беше извил главата й назад, разкривайки тънката бяла шия. Очите й бяха затворени, острият му като бръснач нож бе опрян в плътта, готов да я пререже. Той ломотеше някаква безумна молитва, преди да поднесе жертвения дар на своя бог.

На Девлин му се стори, че вижда пулсиращата каротидна артерия на шията на Ани. Елизабет протягаше ръце към лицето на майка си. Всичко сякаш се движеше в забавен каданс.

Девлин изобщо не забави ход, нито се поколеба в своя устрем към Хинтън. Тъкмо когато лудият понечи да пререже гърлото й, Девлин се хвърли към него. Блъсна го с такава сила, че убиецът отхвръкна настрани и пусна жертвата си.

Острият нож на Хинтън все пак успя да пореже клепача на Ани и се плъзна встрани по главата.

Когато двете тела се сблъскаха, Ани инстинктивно се хвърли да защити Елизабет.

При сблъсъка Девлин тежко се стовари на земята, а Хинтън използва инерцията от удара и замахна с дясната си ръка, за да забие ножа в гърба на Девлин.

Девлин едва успя да се извие и да избегне смъртоносния удар. Върхът на стилета все пак засегна рамото му и направи двадесетсантиметров прорез от трицепсите до лакътя му. Острието продължи надолу, удари приклада на пистолета и изби оръжието от ръката на Девлин.

Хинтън понечи да се изправи, като се опита да си поеме въздух. Имаше счупени ребра от двете страни на гръдния кош. Устремният удар на Девлин го бе изненадал и съборил тъкмо в мига на екстаз, когато се канеше да убие най-желаната си жертва. Но болката от сблъсъка не значеше нищо за него. Яростта от това, че му бяха попречили, бе толкова неистова, че той дори не чу собствения си рев, който нададе към катраненочерното небе.

Девлин се изправи на крака. Хинтън изпълзя назад, очаквайки Девлин да го застреля, но изстрел не последва. Хинтъновият МАК-10 беше паднал на земята близо до краката на Ани, а „Глок“-ът на Девлин бе някъде наоколо в тинестата почва, но той нямаше време да го търси.

Вече и двамата мъже бяха на крака.

Девлин не чувстваше болка от порязването, но усети кръвта, която се стичаше по ръката му от лакътя към дланта. За щастие, прободната рана не беше много дълбока и той все още можеше да използва оръжието.

Хинтън бе разбрал, че Девлин е останал без оръжие. Той направи гримаса, вдиша въздух, въпреки разкъсващата болка в гърдите, и стисна зъби. Хинтън беше сигурен, че може да убие Девлин, но въпреки това все още изпитваше неудържимо желание да се хвърли към жената и да й пререже гърлото. Толкова силно му се искаше да се добере до нея, но разбираше, че първо трябва да убие мъжа. Да, каза си той, най-добре беше първо да го убие. Тогава щеше да разполага с повече време за жената.

Девлин се втренчи в тъмнокожия мъж и си позволи да се поддаде на изгарящата го ярост, която пулсираше във вените му и го наелектризираше, насочвайки цялата му сила срещу нападателя. Той се концентрира в стремежа си да обезоръжи убиеца, да го пребие, да го прекърши, да го смаже.

Девлин се почувства освободен от всякакви задръжки. Гневът, вместо да го заслепи, му подейства като стимул, който направи движенията му целенасочени и смъртоносни.

Но Девлин не разбираше, че срещу него вече не стои човек. По някакъв начин Хинтън се бе превърнал във вездесъщо оръдие на злото. С едно замахване и ножът го застигна с мълниеносна бързина. За миг Девлин видя проблясването му, отстъпи, но въпреки това ножът го перна по гърдите. Реагира светкавично и нанесе удар в лицето на Хинтън с париращ ляв юмрук, но ударът не само че не събори мъжа на земята, но му позволи да замахне назад и нагоре, разпорвайки дясното рамо на Девлин и бузата му.

Американецът, удивен, отстъпи крачка назад. Никой досега не бе успявал да му даде толкова бърз и смъртоносен отпор. Колко ли още наранявания можеше да понесе, преди да успее да възпре този подивял звяр пред себе си? Трябваше да му отнеме ножа на всяка цена.

Хинтън отново налетя към него, този път опитвайки се да нанесе удар от горе надолу, прицелвайки стилета в гръкляна му, но Девлин премина от защита в нападение. Мушна се под дъгата на удара и блокира ножа с рязко, плавно движение, блъскайки лявото си рамо в насочената надолу китка на Хинтън. Болката в костите на двамата мъже последва мигновено, но движението на Девлин му спечели част от секундата и той успя да нанесе къс, жесток десен прав в ребрата на Хинтън с лявата си ръка.

Въпреки това Хинтън не се спря. Той пое удара и стовари левия си лакът в гърба на Девлин. Докато Девлин летеше напред, Хинтън се извъртя и се опита да го промуши в ребрата, но американецът предвиди движението му и се изви встрани, избягвайки удара.

Хинтън пропусна и падна на едно коляно. Девлин му нанесе страничен ритник в главата и изпълзя встрани от него на четири крака.

Само след секунди Девлин се бе изправил и се хвърли към зашеметения Хинтън, но убиецът все още разполагаше с достатъчно сили, за да го задържи далеч от себе си, замахвайки към крака на Девлин. Ножът не улучи, но спря устрема на Девлин.

Хинтън спечели времето, което му беше нужно, за да се изправи на крака. Двамата противници отново застанаха очи в очи.

Битката беше продължила съвсем малко повече от минута, но и двамата мъже знаеха, че няма да издържат още дълго.

Девлин беше облян в собствената си кръв. Панталоните му бяха подгизнали. Ризата му се развяваше разкъсана, лицето, горната част на ръката и гръдния му кош кървяха от зейналите рани. Но той стоеше абсолютно неподвижен и очакваше атаката на Хинтън.

Този път трябваше или да избие ножа от ръката на Хинтън, или да умре.

Хинтън се ухили сатанински. Предстоеше мигът на убийството. Той се изправи в цял ръст. Издълженият му, тънък силует се очерта на бледата лунна светлина — бе напълно готов да нанесе последния удар. И знаеше точно как да го направи. Той сръчно насочи ножа от горе надолу, скривайки острието зад жилестата си китка. Оръжието сякаш изчезна и Девлин си каза, че може би няма да успее да го види отново.

Знаеше какво предстои. Беше го виждал и преди. Хинтън се канеше да приложи най-смъртоносната игра на уличните главорези. Дори човек да отгатнеше движенията, които щяха да последват — а Девлин бе в състояние да го направи — човек никога не можеше да бъде сигурен в коя ръка ще се окаже ножът. Шансът щеше да бъде петдесет на петдесет и човек трябваше да се защити по някакъв начин с перфектно изчислено във времето ответно движение.

Нещата се развиха светкавично. Хинтън замахна и скри и двете ръце зад гърба. Щеше или да задържи ножа в ръката, която го държеше, или да го премести. Нямаше начин да се разбере.

Ярдито събра сили, пое си хрипливо въздух въпреки счупените ребра и протегна двете си ръце на височината на раменете. Тръгна право към Девлин, въртейки ръцете си в кръг като вятърна мелница, докато се приближаваше, преобръщайки ги ловко, все по-близо и по-близо към своята мишена. Дори сега, докато Хинтън набираше скорост, ножът можеше да смени местонахождението си. Девлин трябваше да налучква. Ето сега.

Докато ръцете на мъжа се приближаваха, въртейки се към него, Девлин избра подходящия миг да хване лявата му ръка, докато тя се насочваше към него. Ако ножът беше в нея, той щеше да оживее. Ако се окажеше в дясната, щеше да умре.

Той замахна, този път без блокиращ удар, но с желязна хватка, като стегна с дясната си длан лявата китка на Хинтън. Задържайки я във въздуха, Девлин пристъпи от лявата му страна, което му осигури малък шанс да понесе удара, който можеше да дойде отдолу, ако ножът се окажеше в дясната ръка на убиеца.

Юмрукът на Хинтън се заби в ребрата на Девлин и той се усмихна, защото го бе ударил юмрук, а не смъртоносният стилет. Сега беше негов ред.

Първият удар, който последва, беше в подмишницата на Хинтън — твърд и жесток ляв прав, нанесен с такава сила, че извади рамото на Хинтън от ставата. Хинтън изрева от болка, гняв и безсилие.

Физическата болка беше непоносима, но психическата я превъзхождаше. Неговият бог го беше изоставил. Ръката му излезе от строя и ножът увисна безпомощно. Врагът му бе спечелил надмощие.

Девлин затегна желязната си хватка около китката на Хинтън, задържайки го прав и причинявайки му още по-силна болка в счупената раменна става, като в същото време не му позволяваше да се свлече на земята. Сега беше ред на Девлин да наранява, да чупи и да убива, стига да поиска.

Той се извъртя към Хинтън така, че гърбът му опря в гръдния кош на другия. Нанесе удар със свободната си ръка между бедрата на Хинтън и смачка тестисите му. После го удари с тила си в лицето и му счупи носа. След това хласна китката на Хинтън в дясното си коляно, прекършвайки я и запращайки ножа в тинята. Хинтън беше вече напълно безпомощен, почти изпаднал в безсъзнание. Девлин пусна лявата китка на Хинтън, извърна се отново, за да го погледне и го сграбчи за гърлото.

Сега се оказаха на сантиметри разстояние един от друг, лице в лице. Кожата на Хинтън пареше под ръката на Девлин. Той изведнъж се почувства свързан с нещо толкова злокобно и чудовищно, че го заля вълна на отвращение. Част от Девлин искаше да забие с все сила палец в трахеята на Хинтън, да я смачка и да прекърши врата на този демон на злото, веднъж и завинаги. Но той устоя на този жесток порив, вместо това хвана здраво токата на колана, задържа другата си ръка на гърлото му и повдигна убиеца във въздуха. С последни нечовешки усилия, изпънал сухожилия, с опънати до скъсване мускули, Девлин се засили и запокити Хинтън на земята с такава сила, че въздухът изсвистя от дробовете на Хинтън и той потъна в дълбок мрак.

Девлин погледна само за миг окаляната купчина на земята, после се обърна да потърси пистолета си. Откри и своето оръжие, и автоматичния пистолет на Хинтън, и ги вдигна.

Огледа се наоколо и видя Ани с Елизабет. Ани продължаваше да пълзи назад в тръстиките, притиснала дъщеря си към гърдите си.

Безумната ярост на битката все още не бе го напуснала. Той си проправи път към Ани и напъха „Глок“-а в ръката й. После го зареди и насочи ръката на Ани към Хинтън.

— Ако мръдне, преди да съм се върнал, застреляй го. Но не го убивай, освен ако не се наложи.

Ани го изгледа с изцъклен, замаян поглед.

— Чу ли какво ти казах? — извика той, опитвайки се да я извади от шока.

Ани не можа да проговори, но Девлин я изчака, докато кимне.

— Не го убивай, освен ако не се наложи. Чакай ме тук.

Девлин не допускаше Хинтън да се размърда скоро. А може би беше и мъртъв. Ако Ани застреляше този човек, докато той лежеше там, така да бъде. Нека тя да бъде убиецът. Той трябваше да помогне на Бен.

Той излезе на пътя, стисна здраво МАК-а и се затича.

Оливър и Роклиф с мъка се бяха изправили на крака и събираха сили за последна атака. Щяха да тръгнат едновременно срещу Бен и да стрелят, докато го убият. Бен знаеше, че те се приближават и беше решен да посрещне смъртта изправен, като боец. Знаеше, че бяха двама. И знаеше също така, че нямаше да му се наложи да чака дълго, докато копелетата се надигнат. Бен се подпря на форда и се оттласна, придържайки се за покрива на колата, докато не достигна предната броня. Искаше изстрелът му да бъде точен.

Тримата мъже пристъпиха почти едновременно. Но Роклиф и Оливър не очакваха, че Бен ще се изправи и ще тръгне срещу тях. Роклиф се поколеба само за миг и Бен изстреля куршума „Магнум“ 357 точно в лицето му. Тилът на Роклиф се пръсна и дебелият мъж се просна мъртъв на земята, но пръстът му закачи спусъка на МАК-10 и накъсаният залп изсвистя на дъга, пропускайки Бен на сантиметри. Бен вече се извръщаше да стреля в Оливър, който се спаси само защото раненото му бедро поддаде. Оливър се свлече на земята и първите два изстрела на Бен не го улучиха. Но Оливър също беше боец. Той стисна своя МАК-10 и натисна спусъка, стараейки се да задържи на прицел едрия мъж. Бен пусна още един изстрел с „Питон“-а, преди трите високоскоростни куршума да се забият в торса му, отпращайки го окончателно на земята.

Оливър с мъка се изправи и залитна към мерцедеса. Луис беше мъртъв. Хинтън беше изчезнал. Декстър беше мъртъв. Роклиф беше мъртъв. На него още не му се вярваше, че един човек бе успял да им причини всичко това. Той се затътри назад към БМВ-то и видя, че Елбърт все още лежеше на кормилото, както го бе прегърнал, когато бе изпаднал в шок. Той бе единственият, който не бе излязъл да се бие открито с едрото копеле.

Оливър отвори шофьорската врата, заби дулото на своя МАК-10 в слепоочието на Елбърт и натисна спусъка. Главата на мъжа се пръсна в колата, покривайки цялата й вътрешност с мозък и кръв. Оливър издърпа трупа на пътя, захвърли го и се изхрачи върху него. После хвърли все още димящия пистолет на предната седалка и се качи на мястото на шофьора. Кървящото бедро го болеше ужасно, рамото и гърбът също, но той усещаше, че няма нищо счупено. Трябваше да стисне зъби от болка, докато прегъваше коляното си да седне.

Пресегна се и завъртя стартера. Моторът изхърка и се събуди за живот със странен, хриплив звук. Той увеличи оборотите на машината и тя изрева. Сякаш колата не смееше да заработи. Оливър издърпа ръчката на скоростната кутия назад и продължи да дава газ, докато колата най-после не се отскубна от задницата на мерцедеса.

Натисна скоростната ръчка напред и си проби път между двете смачкани коли пред него. Даваше си сметка, че колкото и отдалечено да беше мястото, полицията скоро щеше да пристигне. Трябваше да се измъкне оттук.

Когато Девлин пристигна на полесражението, Оливър вече бе успял да измъкне раздрънканото БМВ и бе отпрашил в нощта.

Девлин остана зашеметен при вида на касапницата. Той отчаяно се заоглежда за Бен. Не можеше да повярва, че Бен е оцелял след всичко това. Изведнъж забеляза тялото на едрия мъж, проснат по гръб, с неестествено подгънат ляв крак под него, и видя, че гръдният му кош не се повдига. Той изтича към него. В този миг чу приближаващия се вой на полицейските сирени. Той положи главата на Бен в скута си и го опипа за рани от куршуми. Беше прекалено тъмно, за да може да го огледа добре. Собствената му кръв и тази на Бен беше прекалено много, за да може да прецени колко тежко е ранен Бен.

— По дяволите, не умирай! — изкрещя той.