Джон Кларксън
Единствен изход (15)

15.

Стълкновението между хората на Мислович и ярдитата не продължи дълго. Пете изтича навън с автоматичния пистолет на Роланд и им изкрещя да се пръждосват от улицата, докато не са дошли ченгетата. Предупреждението и автоматичното оръжие в ръцете му накараха Хинтън и Луис да се подчинят.

Зенко грабна пистолета на Хинтън и подкара всички обратно в задния салон. Претърсиха Луис. Той се оказа невъоръжен. Зенко заяви никой да не мърда, докато не се върне Мислович или не установят, че вече е мъртъв. Взе „Грендел“-а от ръцете на Пете и го насочи към Хинтън и Луис.

Зенко беше способен да застреля всекиго, особено Хинтън, и ярдито го знаеше. Но дори при тази смъртна заплаха Хинтън едва устоя да не се опита да се измъкне. Той разбираше, че беше само въпрос на време Девлин да се върне при жената и да я скрие някъде. Мъжагата, който бе поставил в шах тези тъпаци, с положителност щеше да отиде сега при нея.

Но Хинтън се овладя и рече на Зенко:

— Спокойно, мон. И по-настрани с тоя патлак.

Седна до една от масите и постави ръцете си върху плота. Можеше да почака още малко. Той също искаше да разбере дали босът югославянин беше убит от високия непознат мъж.

 

 

Мислович не беше мъртъв, но го бе загазил здравата. Едва успя да се съвземе след около минута, но беше толкова зашеметен и объркан, че му отне поне още една, докато се опомни и се изправи на крака, като се опитваше да възстанови случилото се. Гръдната кост го болеше, сякаш беше счупена, а болката във врата беше толкова силна, че първата му мисъл бе, че са му прерязали гърлото и са го оставили да издъхне. Но когато погледна бялата си риза от египетски памук, не забеляза кръв по нея. Още усещаше следите от веригата по врата си. Опипа го и пръстите му се окървавиха. Веригата на Девлин бе разранила кожата му.

Мислович се измъкна, олюлявайки се, от подземната тоалетна, докато в този момент Девлин сменяше метрото на Ембанкмънт Стейшън, потегляйки към моста Тауър.

Мислович се озова на площад Лестър, но се отказа да хваща такси и реши да се прибере пеш до „Уитманс“. Постепенно си бе припомнил всичко, горящ за мъст.

Докато Мислович крачеше към своя щаб в Сохо, Девлин най-после излезе на повърхността при моста Тауър. Пътуването с метрото му бе отнело всичко на всичко единадесет минути, но той знаеше, че не разполага с много време. Бързо се огледа наоколо, за да се ориентира. Не виждаше добре моста, но забеляза Темза, течаща покрай Тауър. Винаги го бе учудвало обстоятелството, че тази малка, тромава старинна цитадела се наричаше Тауър — Кулата на Лондон. Крепостните стени, очертаващи средновековния редут, представляваха най-ниските градени в района.

Той бързо си запробива път през подлеза и излезе на Тауър Хил, широкото авеню, водещо към моста. Апартаментът на Ани се намираше на доста разстояние пеша оттук. Все още беше от другата страна на реката и му бе коствало прекалено много време, докато се добере дотук.

Той притисна под палтото си „Грендел“-а и закрачи бързо, привличайки вниманието както на туристите, така и на местните минувачи. Изруга наум и се огледа за такси, въпреки че в момента нямаше нужда точно от това. Съзря някакъв шанс едва когато излезе на моста. На светофара бе спрял фургон „Воксхол“. Беше боядисан в тъмнозелено и отстрани с орнаментирани букви бе изписано: „Франк Уайли & Сънс, Доставчици на прясно месо и храни“.

Девлин предположи, че фургонът доставя продукти за веригата ресторанти на Бътлърс Уорф, отвъд моста. Когато светофарът даде зелено и потокът от коли потегли, той отвори пътническата врата и скочи в колата в движение.

Водачът се оказа по-възрастен от него, над шестдесетте, облечен в бяло палто, с кожен каскет на главата. Той се извърна към Девлин, по-скоро изненадан, отколкото уплашен.

— Какво има?

— Ще минавате ли по моста?

Мъжът му отвърна на лондонско наречие, което поради гнева и изненадата прозвуча още по-неразбираемо:

— Кво си въобразяваш, по дяволите?

Девлин дръпна палтото си и вдигна оръжието.

— Съжалявам. Нямам време за разговори. Просто минете по моста и ще ви обясня всичко. И внимавайте. Не се противете, иначе ще бъда принуден да направя нещо гадно, например да ви прострелям капачката на коляното. И без шеги. Карайте.

Мъжът млъкна и погледна напред.

— Имате ли жена? Само кимнете, да или не? — попита го Девлин.

Мъжът кимна положително.

— Деца?

— Да.

— Внуци?

Човекът закима енергично.

— Правете каквото ви казвам и ще ги видите още тази вечер. Може би още следобед. Ще бъде просто едно приключение, никакви трагедии.

Вече бяха по средата на моста и на Девлин му дотрябва карта.

— Къде ви е пътеводителят?

Шофьорът измъкна един доста изхабен екземпляр на „Лондон от А до Z“. Беше голямото издание. Девлин го взе и му благодари.

Вече бяха стигнали другата страна на моста, когато Девлин каза:

— Сега продължете напред и се постарайте да се измъкнете от трафика на зелено.

Шофьорът продължи по Тули стрийт, успя да се измъкне и да спре на около три метра от автобусната спирка. Той се обърна към Девлин, който тъкмо бе намерил района на картата.

Без да вдига поглед, Девлин задържа „Грендел“-а насочен напред към водача.

— Остани на място, татенце. И не се нервирай. Не предприемай нищо.

Девлин продължи да проучва картата.

— Лондон. В целия град няма нито една шибана улица с номера, нали така?

Шофьорът не отговори.

— Окей, ето ни. Намерих я. Стига да не е еднопосочна и да не вървим в обратна посока.

Девлин погледна към шофьора, който изглеждаше видимо притеснен.

— Вижте, наистина съжалявам за това. Но ситуацията е наистина извънредна. Имам още пет минути, за да спася една жена и детето й. Сега ще ви дам сто лири. И още нещо — една лира за телефон. Слагате стоте лири в джоба, след което отивате и сядате на пейката на онази автобусна спирка, и седите там около десет-петнадесет минути. Може и двадесет, ако нямате нищо против. После взимате лирата, ставате, отивате до уличния телефон и се обаждате на шефа си. Кажете му какво се е случило. Ако прецените, можете и да забравите как точно изглеждам, но това го оставям на вашата съвест. Кажете му, че ще се обадя и ще ви съобщя откъде можете да си приберете фургона. Телефонният номер написан ли е отвън?

— Да.

Това беше първата дума, която шофьорът бе промълвил, откакто Девлин му бе казал да мирува. Девлин му подаде парите.

— Сега вече добре ли сте, сър?

— Да — отвърна шофьорът.

— Окей. Излезте и седнете там.

Девлин видя как мъжът изпълни точно каквото му бе наредил, след това се премести на седалката на шофьора отдясно и включи мотора. Все още не можеше да привикне да превключва с лявата ръка и да шофира от лявата страна на улицата, но успя да се влее в трафика.

Хвърли бърз поглед зад себе си и видя, че фургонът беше пълен с разфасовано месо, опаковано в кашони, натрупани от пода до тавана на фургона, метални каси със замразено птиче месо и риба, богат асортимент от консервирани храни и торби с ориз и картофи. Не беше сигурен дали ще се намери достатъчно място за пътниците му, без да се наложи да изхвърли повечето от храната на тротоара.

 

 

Докато Девлин си пробиваше път сред непознатите лондонски улици и гъстия поток от коли, Мислович вече влизаше в главната си квартира на Беруик стрийт.

Веднага щом той се появи, Хинтън скочи и се запъти към вратата. Луис остана на място. Хинтън дори и не се обърна да види дали го следва. Зенко насочи пистолета си към Хинтън, но Хинтън тръгна право към него. Когато Мислович се пресегна и бутна „Грендел“-а настрани, Хинтън с ловко движение посегна и издърпа деветмилиметровия си патлак изпод палтото на Зенко.

— Остави го да си ходи — извика Мислович на Зенко.

Луис се промуши през вратата и се затича, за да настигне Хинтън.

 

 

Девлин се качи на тротоара на Гейнсфорд стрийт и спря фургона точно пред вратата на входа на Ани. Успя да стигне до апартамента й за три минути, но само защото беше тръгнал срещу движението по една еднопосочна улица.

Той изскочи от фургона, втурна се във фоайето и бързо натисна бутона на интеркома три пъти.

Горе в жилището, Бен спокойно заради „Мосберг“-а си и се запъти към интеркома. Натисна бутона за говорене и каза:

— Да?

— Бен, аз съм. Качвам се горе. Кажи на Ани да приготви Елизабет. Трябва да се махаме оттук. Веднага!

Бен се обърна и видя, че Ани е влязла в дневната. Беше чула съобщението. Стоеше неподвижна. Бен промълви твърдо, но учтиво:

— По-добре побързайте, мадам.

За миг тя си помисли, че може би е закъсняла за посещението в полицията, но бързо отхвърли тази мисъл. Гласът на Девлин й бе подсказал, че нещо не е наред. Тя бързо влезе в стаята на Елизабет. Малкото момиченце се обличаше.

— Хайде, Лизи, бързо!

Детето си бе сложило карирана поличка, бели чорапки и гуменки, и бяла фланелка. Тъкмо навличаше бяла блуза с копчета отпред. Ани знаеше, че закопчаването ще отнеме време, но не искаше да тревожи Елизабет, като й каже да облече нещо друго.

— Трябва да побързаме — рече Ани и изтича в своята спалня.

Асансьорът пристигна и Девлин бързо закрачи към апартамента. Бен вече го бе видял през шпионката и му отвори вратата.

— Бен, взимай си екипировката. Зареди тази пушка с най-тежките заряди, с които разполагаш. Долу има един зелен фургон, точно пред сградата. Разположи се отзад, така че да пазиш тила. И направи място за Ани и детето.

Без да пророни дума, Бен се върна до стола на който седеше и вдигна голяма кожена торба. Напъха „Мосберг“-а вътре и се отправи към вратата. Девлин се затича към задната част на жилището.

Ани го посрещна в коридора.

— Какво има? Какво е станало?

— Вземи някакви дрехи. Вземи колкото имаш пари и паспортите ви. Просто събери каквото можеш в една чанта. Една чанта! Къде е детето?

— В стаята си. Но какво се е случило?

— Ще ти обясня по пътя. Тя добре ли е?

— Да. Къде отиваме?

— Където ни заведе следващият полет оттук. Хайде.

Ани бързо изтича в спалнята си, отвори горната вратичка на гардероба и измъкна дебела, увита с хартия пачка банкноти. Опипа с ръка и намери своя паспорт и този на Елизабет. После изтича до килера, извади голям сак и започна да го пълни с дрехи.

Девлин надникна в спалнята и й каза:

— Стига, достатъчно. Да тръгваме.

Девлин погледна часовника си. Беше почти единадесет. Намери картичката на Уолдрън и се спусна към дневната, за да му звънне и да му каже, че ще пропуснат срещата.

Ани привърши с багажа и последва Девлин.

— Искам да ми кажеш какво се е случило.

— Установих, че имаш повече врагове, отколкото си мислиш. Рисковано е да оставаме тук. Ще намерим някое по-безопасно място и тогава ще обсъдим положението малко по-спокойно.

— А полицията?

— На тях звъня. Хайде.

Ани се помъчи да успокои треперенето на ръцете си, докато пъхаше в сака някои от куклите на Елизабет, заедно с бельото, чифт джинси и блузки. Накрая набута чифт гуменки в сака и каза на дъщеря си, че отиват на екскурзия. Изненада се от това, че Елизабет не й зададе никакви въпроси, само попита кога ще се върнат.

— О, само за няколко дни, скъпа — каза Ани.

— Ами училището?

— Ще се върнем до понеделник, мила. Всичко ще бъде наред.

Девлин се бе изправил до телефона и чакаше някой в участъка да вдигне слушалката. Най-после се отзоваха, но когато поиска да говори с главен инспектор Уолдрън, му казаха да изчака. Той почака почти цяла минута и тресна слушалката върху вилката.

Изтича обратно до стаята на Елизабет, показа се през вратата и извика:

— Окей, време е да тръгваме. Хайде, Ани.

Елизабет нямаше никаква представа кой беше Девлин. Той се усмихна и се опита да изглежда спокоен и дружелюбен, но малкото момиченце беше изнервено и объркано.

— Мамо, кой е този човек?

— Това е Джак, скъпа. Той ни помага, защото татко го няма сега. Той е наш приятел.

Елизабет се разплака.

— Къде е тати?

— Далече. Не се тревожи за това сега, скъпа. Хайде.

Елизабет посочи копчетата на бялата си блузка. Беше успяла да закопчае само три.

— Но аз не съм се облякла.

Девлин се пресегна и взе големия сак от ръката на Ани. Тя се наведе и вдигна Елизабет.

— Хайде, миличкото ми. Не се тревожи. Ще се дооблечем в колата.

На излизане от жилището Девлин грабна от закачалката връхните дрехи на Ани и Елизабет и задържа вратата отворена. Ани, понесла дъщеря си на ръце, бързо закрачи към асансьора. Девлин затръшна вратата и ги последва.

Когато тримата се озоваха на улицата, Бен вече се бе качил във фургона и разбиваше задното стъкло с железен лост, който бе намерил вътре. Елизабет премигна при шума на пръскащо се автомобилно стъкло.

Вътре във фургона Бен беше натрупал няколко кашона с консерви, за да си направи седалка до задния прозорец. Пространството в малкия фургон беше прекалено тясно за него и трябваше да внимава да не си удари главата в тавана.

Беше успял също така да разчисти място в средата за Ани и Елизабет, като бе наредил кашоните с храна до самия таван.

Девлин помогна на Ани и Елизабет да се качат отзад, подаде им горните дрехи и изтича отпред. Качи се на шофьорската седалка, запали двигателя и потегли.

Имаше само смътна представа как може да се стигне до Хийтроу откъм южния бряг на реката. Разтвори картата и се опита да се ориентира. Трябваше му по-малко от секунда, за да прецени, че шосе М4 ще го заведе до летището.

— Кой е най-бързият път до Хийтроу? М4? — попита той през рамо.

— Да. Карай по Тули за Кент и гледай за А3. Наляво. Следвай знаците — извика Ани в отговор.

— Окей, сега се дръжте здраво.

Бен седеше в своя ъгъл и наблюдаваше през задния прозорец. Беше се увил в дългото си бронирано наметало и зареждаше „Мосберг“-а. Гилзите бяха специално натъпкани с експлозив, за да пръснат заряда нашироко. Бен приличаше на посивял стар каубой от Дивия Запад, стиснал между коленете си своята пушка, какъвто той всъщност до голяма степен си беше.

Зад него Ани и Елизабет се бяха сгушили на пода между пакетите месо и кашоните с продукти. Елизабет беше толкова слисана от това, че се вози на пода на фургон, че бе престанала да плаче. А внушителната осанка на Бен сякаш я хипнотизираше. Тя се бе сгушила в скута на майка си, с вперен в него поглед.

Девлин дръпна ръчната спирачка и спря фургона. Погледна бързо в картата и разбра, че няма да може да излезе на моста Тауър откъм Шад Темс, затова рязко изви волана и направи ляв завой. Тясното платно едва стигаше за една кола. Тъкмо когато направи завоя, той забеляза червения сааб, понесъл се към него.

Девлин мина плътно вляво и прикри лице с дясната си ръка, надявайки се Хинтън да не го разпознае, докато подминава. Обърна се към Бен и му извика:

— Ако този сааб тръгне да се връща, стреляй по него!

Бен надникна през задното стъкло и опря предния край на цевта на „Мосберг“-а в рамката на прозореца, където бе избил част от стъклото. Колата профуча точно покрай тях и спря да завие по Гейнсфорд. Но докато Хинтън завиваше наляво, счупеното задно стъкло и дулото на пушката на Бен приковаха вниманието му.

На един дъх Хинтън изруга и благодари на своя бог за това, че го закриля. Улицата беше прекалено тясна за остър завой, затова той превключи на първа и колата изрева до следващата пресечка, където той обърна. Така се озова на Ейфън стрийт, успоредна на Кърлоу, в същата посока, по която се носеше фургонът на Девлин.

Сега Хинтън караше срещу еднопосочното движение по улицата. Луис заемаше седалката до него и му крещеше да внимава какво прави. В отговор Хинтън натисна педала на газта толкова яко, че почти отскочи от шофьорската седалка. Гумите изсвистяха и колата се стрелна надолу по улицата. Един от идващите срещу него автомобили рязко отскочи на бордюра, за да избегне удара. Хинтън също сви наляво и се натресе в цяла редица контейнери на „Ботъл Банк“, в които събираха стъкло за рециклиране, всеки боядисан в различен цвят. Саабът се блъсна в първия тумбест контейнер и го пръсна. Последва експлозия от бутилки и счупено стъкло, но Хинтън не отлепи крак от педала. Колата отскочи от следващите два контейнера и продължи напред.

На Кърлоу, едно каре по-нататък, Девлин се оказа заклещен в бавнодвижещия се трафик. Нищо не можеше да се направи. По протежение на цялото каре по тротоара имаше забити метални пилони, които предпазваха сградите от пътното движение. Той изръмжа отчаяно и удари по волана. Ако ярдито не беше го видял, той скоро щеше да разбере, че апартаментът на Ани е празен и щеше да тръгне след него по улицата.

Девлин погледна в страничното огледало дали саабът не се приближава отзад.

Хинтън изфуча на червено, направи ляв завой по Ямайка стрийт, водеща назад към Девлин. Взе завой твърде бързо и се блъсна в две паркирани коли. Издрънча метал, пръсна се стъкло и страничното огледало на сааба се откъсна, но Хинтън продължи рязко напред. Той стигна до пресечката на Кърлоу, тъкмо когато Девлин закова на знака „Стоп“. Хинтън се опита да блокира пресечката, но беше подкарал прекалено бързо и макар да удари рязко спирачка, профуча през пресечката и се вряза в уличната лампа на ъгъла. Колата му се блъсна в бордюра, отскочи и връхлетя върху уличната лампа, след това се друсна отново на бордюра. Хинтън извъртя лоста на задна и се опита да маневрира, но успя само да разкъса капака на трансмисията и да изкара от строя част от скоростната кутия.

Девлин най-сетне успя да излезе на пресечката. Беше чул как колата на Хинтън издрънча върху уличния стълб, но се изненада, когато видя сааба увиснал с изправен нос на бордюра при основата на стълба. Даде рязко надясно и натисна газта. Хинтън отвори вратата с ритник и изскочи от колата с пистолет в ръка. Когато фургонът се завъртя на ъгъла, той откри огън. Бен веднага отвърна на огъня с три мощни изстрела на своя „Мосберг“. Изстрелите на пушката прокънтяха във фургона като серия бомби. Хинтън се хвърли зад колата си и се сниши. Тежките заряди с едри сачми пробиха корпуса на сааба, смазвайки го като удари на гигантски юмруци. Дясната задна гума изгърмя. Капакът на багажника експлодира и изхвърча от пантите си. Задният прозорец се пръсна. Вътрешността на колата се изпълни с летящи парчета автомобилно стъкло и гилзи. Главата на Луис се бе забила в предното стъкло, когато Хинтън се удари в уличната лампа, и той бе твърде зашеметен, за да може да се измъкне от колата. Летящите парчета се пръснаха в главата и лицето му. Раните бяха повърхностни, но той бе реагирал на изстрелите толкова рязко, че се бе натресъл в страничното стъкло с такава сила, че го бе разбил.

Девлин следваше избраната посока с фургона, като даде газ, за да увеличи разстоянието между себе си и Хинтън. Вътре върху Ани и Елизабет се срутваха касетки с месо и щайги със зеленчуци. Ани бе покрила детето с тялото си, но тя самата се оказа затрупана с месо и продукти.

Хинтън беше полудял от гняв. Нищо не бе в състояние да го спре, освен някое пряко попадение на „Мосберг“-а. Той отскочи иззад колата и изпразни остатъка от пълнителя си по посока на профучаващия фургон. Бен рязко се извъртя встрани от прозореца и изчака изстрелите да свършат, преди да отвърне на огъня. Повечето от изстрелите на Хинтън улучиха фургона. Няколко куршума пръснаха затъмнените стъкла, забиха се в месата и консервите и разпръснаха парчета говеждо, кокали, пилешко и доматен сос из вътрешността му.

Девлин все още се надяваше, че ще успее да се измъкне, но преди да вземе и половината разстояние до следващата пресечка, две коли изскърцаха със спирачки и я блокираха.

Всичките осем врати на колите се отвориха едновременно. Беше Мислович с неговата банда, въоръжени и готови да убиват военни.

Девлин натисна спирачките. Бен се заизмъква от купищата кутии, но полетя напред, блъсна се в срутващите се камари месо и за малко да се приземи върху Ани и Елизабет.

Мислович и хората му разполагаха с всичко — автоматични пистолети, пушки, и дори един „Калашников“. Те се прикриха зад двете коли и откриха стрелба.

Телефонни сигнали отново започнаха да засипват полицейския участък на моста Тауър, намиращ се само на две преки оттук. Дежурният полицай в стаята на СКО не можеше да повярва, че на заранта след последния инцидент отново е избухнала престрелка, и то в същия квартал.

— Залягай! — изкрещя Девлин към вътрешността на фургона.

Измъкна „Грендел“-а и рязко изви волана на пълен оборот наляво. Докато все още въртеше волана, той натисна газта и се сниши под нивото на предното стъкло. Въпреки че колата зави и започна да се отдалечава от тях, югославяните продължиха стрелбата. Повечето изстрели бяха поети от дясната страна на фургона и от купищата месо, консерви и чували с варива, но предното стъкло се пръсна във фургона, омесено с месо, кръв, кокали и взривяващи се консерви със сосове и супи. Вътре във фургона сякаш беше пусната в действие гигантска месомелачка.

Девлин беше защитен от мотора и междинната стена. Ани и Елизабет се бяха озовали под купчина месо и храна. Бен се бе покрил със своето наметало. Всички те все още бяха живи.

Той насочи автоматичния пистолет през счупеното предно стъкло и задържа спусъка, като същевременно даде фургона на заден, за да намери достатъчно пространство да обърне надолу по улицата. Изстрелите му накараха Мислович и хората му да се хвърлят ничком зад колите си. Девлин рязко включи на първа и предприе остър завой. Докато се мъчеше да балансира колата, Бен някак си бе успял да се изправи на крака. Девлин направи завоя, а Бен, опрян здраво в тавана, отново откри стрелба през задния прозорец. Зарядите се пръскаха сред хората на Мислович и колите им. Сачмите на пушката разкъсваха металните корпуси на колите, взривяваха гуми и рикошираха по паважа. Хората на Мислович залегнаха и останаха така.

Знаеше, че единственият начин да се измъкне на заден, бе да мине покрай Хинтън, който се бе затичал по улицата, когато видя, че хората на Мислович блокират изхода на врага.

Девлин надникна през разбитото стъкло на предния прозорец, за да се ориентира. Хинтън бе застанал по средата на улицата право на пътя на фургона, с насочен пистолет, зареден с нов пълнител. Девлин се приведе, но продължи напред. Ако Хинтън останеше на място, така да бъде.

Хинтън отстъпи встрани да избегне връхлитащия върху него фургон тъкмо в момента, в който хората на Мислович отново откриха стрелба. Искаше да стреля в страничното стъкло на шофьора, но свистящите към него куршуми от горната част на улицата го принудиха да се сниши между две коли за прикритие. Девлин бързо профуча край него с фургона, който бе в окаяно състояние. Хинтън се опита да стреля в страничното стъкло, пропусна, после се изправи и изпразни пълнителя по посока на разбития воксхол.

Двете задни гуми бяха спукани и фургонът продължи да се тътри по разкъсаните парцали гума и железни капли, от които изхвърчаха искри. Радиаторът беше получил четири пробойни и от него свистеше пара. Двигателят бе разбит и губеше налягане, но Девлин продължаваше да натиска газта. Успя да вдигне глава тъкмо навреме, за да отклони в малката пролука между задницата на сааба и ъгъла. Зави колкото можеше, без да разчита на задните гуми, но се натресе в задната броня на сааба. Фургонът се килна, отскочи през пресечката и се затъркаля по Аби Лейн. Засвириха сирените на полицейски коли, но Девлин продължаваше да се надява, че ще успее да излезе извън зоната, преди да са пристигнали.

Мислович и хората му бавно се изправиха иззад колите си. И двете бяха сериозно пострадали от изстрелите на Бен. Всичките им гуми откъм фургона бяха спукани. Униформени полицаи вече се приближаваха към тях откъм участъка на моста Тауър на ъгъла. Двама от хората на Мислович се бяха затичали след фургона и той изкрещя на останалите четирима, които бяха останали с него на улицата:

— Да се махаме оттук! Веднага.

Те пъхнаха пистолетите под палтата си и свиха, всеки в различна посока, по тесните улици, заобикалящи мястото на засадата.

Девлин избута издъхващия фургон още няколко пресечки, докато двигателят не спря окончателно. Той го прекара до бордюра и изключи двигателя. Воксхолът беше издал багажа.

Девлин се обърна и видя, че Бен презарежда „Мосберг“-а.

— Бен, сваляй ги! — извика той, блъсна страничната врата и скочи насред улицата.

Бен отвори с рамо задната врата на фургона. Обърна се, прихвана Ани през кръста и я повдигна. Ани стисна Елизабет и с помощта на Бен, който ги издърпа от затрупалите ги кашони, си проправиха път към изхода. Бен задържа Ани за миг, за да се увери, че може да стои без чужда помощ. Бързо я огледа, опитвайки се да прецени дали по нея няма кръв, смесена с мръсотията от хранителни продукти по дрехите и лицето й. Не личеше да е ранена.

На светофара се бе образувала опашка от превозни средства. Девлин изтича до най-голямата кола от неговата страна на улицата. Беше последен модел роувър, каран от възрастна, около шестдесетгодишна жена. Девлин дръпна и отвори вратата. Ужасената жена отчаяно стискаше вратата отвътре и наполовина изхвръкна извън колата.

Девлин отмести ръката й, колкото се може по-учтиво от дръжката, и извика:

— Дръпнете се. Моля ви!

Жената не можеше да го спре. Девлин я избута от шофьорската седалка на пътническата. Кракът й отпусна спирачката, колата се понесе напред на скорост и двигателят избръмча. Той се пресегна, изключи стартера и измъкна ключовете, след което натисна аварийната спирачка.

Бен почти влачеше Ани и Елизабет към роувъра с едната си ръка. С другата носеше голямата си кожена торба и сака с багажа на Ани. Той отвори задната врата и натика Ани с детето на задната седалка. Елизабет, която по време на преследването бе прикривана от майка си, бе останала сравнително чиста, но Ани цялата бе оплескана с храна.

Жената, чиято собственост беше колата, крещеше на Девлин, но той стоеше безмълвен с един крак на улицата, наблюдавайки действията на Бен и онова, което става зад него. Двама от хората на Мислович се приближаваха към тях. Бяха на три пресечки разстояние, Хинтън не се виждаше.

Това, че не обръщаше внимание на жената, не я успокои. Тя започна да блъска по предното стъкло и да си иска ключовете.

Най-накрая Девлин влезе в колата, сграбчи я за рамото, разтърси я и й извика да престане. Шокирана, тя млъкна.

— Не мърдайте и не говорете. Извънредно положение.

Тя замръзна. Това беше добре дошло за Девлин. Той отвори багажника. Бен хвърли чантите и се извърна, насочил своя „Мосберг“ към хората на Мислович, които се приближаваха към тях по улицата. Беше готов да остане на място и да прикрива бягството им.

— Забрави ги, Бен. Влизай!

Едрият мъж се напъха на задната седалка. Ани взе Елизабет в скута си, за да могат да се вместят. Потокът коли бе спрял зад тях и шофьорите натискаха клаксоните. Девлин завъртя стартера и те потеглиха.

Зад тях, в участъка, където се бе разиграла стрелбата, хаосът беше пълен. Мнозина от хората, работещи в галериите, в дизайнерските бюра и другите офиси в квартала, заприиждаха откъм тесните улички. Резултатът напомняше на автомобилна катастрофа, без жертви. Любопитните продължаваха да оглеждат колите, да търсят локви кръв и смазани човешки тела. Бяха взели шума от гърмящите оръжия и куршумите по ламарината на автомобилите за трясък от сблъскващи се коли.

Полицията вече обграждаше района, но нямаше никаква представа как да постъпи с тълпата любопитни, които продължаваха да се трупат.

Две въоръжени Троянски подразделения бяха пристигнали на местопроизшествието и офицерите се опитваха да решат дали да останат на място или да се впуснат в преследване на бягащите участници в престрелката. Невероятното количество гилзи, търкалящи се по улицата, и опустошението, на което бяха подложени автомобилите, караха ченгетата да търсят трупове, каквито тук просто нямаше.

Мислович и неговите хора вече се намираха на няколко карета разстояние. Хинтън кротко пресичаше широкото платно на моста Тауър. Той не се и опита да презареди пистолета си, нито се сети да погледне назад към опустошената си, любима кола. Нямаше никаква представа дали Луис, или който и да е друг, беше мъртъв или жив, а и не му пукаше. Всичко, за което си даваше сметка, беше, че за пореден път не бе успял да убие високия мъжага и жената.

Мислович също бе пропуснал една добра възможност, макар да бе предприел глупавия риск да открие стрелба по улиците на Лондон. Зенко, от когото се лееше пот и псувни на смесен хърватско-английски, продължаваше да стиска автоматичния си пистолет под якето. Горещината на цевта още подклаждаше гнева му.

— Вземи хвърли тоя патлак в някое кошче за боклук. Не можем да рискуваме да ни хванат с него, а и така целият си се вмирисал на барут — посъветва го Мислович.

Зенко неохотно изпълни заповедта му. Мислович продължи да крачи, докато не стигнаха до градината покрай реката.

— Хайде да похапнем — каза той. — Но по-добре да седнем отвън, за да не вмиришем заведението.

— Мисля, че трябва да изчезваме оттук.

— И да рискуваме да се натресем на всички ченгета, които пъплят наоколо? Не. Ще седнем и ще обядваме като цивилизовани хора, както правят бизнесмените. Все едно, трябва нещо да пийна. Проклетият врат ме боли, а гърдите ми сякаш са премазани.

— Трябва да го убием. И то веднага.

За пръв път от доста време насам Мислович повиши тон на Зенко.

— Къде е той? Да го виждаш наоколо?

Зенко се намръщи.

— А знаеш ли къде е?

— Трябва да го намерим.

— След като изям шибания си обяд.

Мислович поведе Зенко към масите, подредени отвън на терасата на гостилница „Бътлърс Уорф“. Времето беше малко хладно за предобедна закуска, но по обяд всички маси отвън щяха да са пълни. „Гостилницата“ беше един от онези шикозни ресторанти, които караха хората да изпитват предпочитание към тях, ако не за нещо друго, то поне заради великолепната гледка, която се откриваше към Лондон отвъд Темза.

Мислович направи усилие да изглежда спокоен и махна с ръка на оберкелнера, стилен млад мъж, облечен в черен костюм с три копчета, бяла риза и вратовръзка. Мислович сравни фасона на собствения си, вече доста изпомачкан двуреден костюм, с този на оберкелнера. Наистина неговият изглеждаше старомоден. Още един повод да се ядоса. Може би за десети път тази сутрин той си представи как застрелва Джак Девлин, но изхвърли тази мисъл от главата си, усмихна се пресилено и каза:

— Искаме маса за обяд. Тук отвън.

— Разбира се, сър.

Разпоредителят ги настани далеч от добрата гледка, на реда с маси до френските прозорци, покрай северната стена на ресторанта. Ала Мислович беше прекалено ядосан от ужасния предобед, за да протестира. Седна и се утеши с факта, че лошото място поне някак го скрива от останалата тълпа, която обядва. Преди оберкелнерът да се отдалечи, Мислович си поръча бутилка „Тийкстънс Битърс“ и чаша уиски.

— За мен същото — изръмжа Зенко.

Разпоредителят се усмихна и каза:

— Вашият сервитьор ей сега ще дойде.

Мислович отвърна:

— Много добре. Но не позволявайте сервитьорът да идва на тази маса без питиетата. Разбрахте ли ме?

Разпоредителят изгледа смръщено Мислович.

— Английският ми ясен ли е?

Разпоредителят изгледа втренчено седящите срещу него мъже, усмихна се и отвърна:

— Разбира се, сър.

Мислович му отвърна с усмивка и си представи как пуска куршум в ухото му, докато той влиза в ресторанта.