Джон Кларксън
Единствен изход (14)

14.

Докато Бен очакваше Ани да му донесе кафето, Мислович вече довършваше своето — голяма чаша капучино. Мислович изпитваше истинска наслада от сутрешния си ритуал. Това беше първата му публична изява за деня и действието се извършваше в неговия щаб, в Сохо. На този ритуал трябваше да присъстват поне неколцина от подчинените му. И, разбира се, той трябваше да изглежда подходящо за случая. Тази сутрин се бе облякъл за ролята си в тъмносин вълнен двуреден костюм на Савил Роу, ръчно тъкана бяла риза от египетски памук с френски маншет и дискретни златни бутонели с овални форми. Ризата беше закопчана до якичката, без вратовръзка.

Мислович седеше в задния салон на малката компания за внос-износ на Беруик стрийт в Сохо, неговата главна квартира. Компанията се казваше „Уитманс“ и табелата на улицата съобщаваше, че „Уитманс“ се занимава с търговия на фланелки, слънчеви очила, значки, бейзболни шапки, катарами и други алтернативни модни аксесоари. Не пишеше нищо за другите стоки, с които „Уитманс“ търгуваше, такива като дрога, крадена валута и контрабандно оръжие.

Наред със своята все още процъфтяваща порно индустрия, пилешки закусвални и ресторанти, и целия законен бизнес, Сохо отдавна се бе превърнал в средище на престъпници, много от които съставляваха цели етнически групи, особено китайци и виетнамци. Мислович без никакви проблеми бе успял да намери една благоразположена компания за недвижими имоти в Уест Енд, която му отстъпи срещу наем етажа, без да задава никакви въпроси и да поставя каквито и да било ограничителни условия.

В предната зала на неговия магазин на Беруик бяха струпани кашони с всякакви законни стоки за дълъг щанд, отделящ предната част от складовия сектор. След склада имаше два кабинета, един до друг, и голям салон, обзаведен с четири маси с метални крака и дървени плотове, заобиколени със столове от същия вид.

В салона се виждаше импровизиран бар край една от стените. На бара се мъдреха няколко бутилки алкохол и кафе машина. Зад шублера стоеше едър мускулест мъжага на име Роланд. Той нямаше кой знае каква работа, освен да стърчи там, защото капучиното, което Мислович пиеше, му го донасяха от италианския ресторант на улицата, на пресечката между Алби и Беруик.

Роланд беше един от войниците на Мислович. Беше над метър и деветдесет висок и тежеше около сто и десет килограма. Роланд беше сдържан и мълчалив тип, може би защото не знаеше добре английски.

Беше облечен в дълъг, широк плетен пуловер, провиснал над сивите му панталони, а на врата и китката му висяха златни верижки. Роланд смяташе, че златните накити са задължителен атрибут за западния гангстер.

В добавка към Роланд, Мислович се бе заобиколил със Зенко и с един местен криминален тип на име Джими Атлас, бързорек комарджия и майстор на залаганията. В стаята се намираше още един незаменим човек от ескорта на Мислович, въздебел симпатяга на име Йосип Петров, който отговаряше на прякора „Пете“. Пете ставаше за всякаква работа, като се почне от задушевното хапване и пийване, та се свърши с убийството.

Списъкът с членовете на клуба тази сутрин се допълваше от едно умствено недоразвито момче на име Боби. Боби беше местен нещастник, когото Зенко бе взел под крилото си. Боби работеше какво ли не. Човек можеше да го види да продава хотдог на пазара на Ламбът стрийт, или да къса билети на входа на театъра в Уест Енд. В останалото време чистеше задната стая на компания „Уитманс“ или пък тичаше да донесе капучино от италианския ресторант.

Боби беше странен на вид момък — тънък като дърдавец. Бръснеше косата си с изхабена електрическа самобръсначка, тъй че неизбежно по темето му се виждаха сплъстени необръснати кичури. Ушите му стърчаха като пеленгатори. Обикновено на лицето му бе изписана загадъчна, крива усмивка. Ако човек изключеше примитивния му разум, дължащ се отчасти на научените улични хитрини, отчасти на силно развития инстинкт за оцеляване, Боби представляваше съвременната версия на средновековния селски идиот.

Докато Мислович преглеждаше сутрешното издание на „Лондон Таймс“, Зенко говореше по клетъчния телефон.

Когато приключи разговора, Мислович го попита:

— Намери ли някой, който може да помогне?

— Да. Един от нашите работи по въпроса.

— Работи?

— Да.

— Какво значи това?

— Следи действията на полицията в квартала.

— Където е апартаментът й?

— Да.

— Където беше патакламата?

— Да.

— Защо?

— Те поемат случая.

— А-а. Но той все още не знае нищо?

— Само това, което вижда на полицейския компютър.

— И какво? Какво казва?

— Не много. За обаждането. Къде. Някой стрелял.

— Дай ми мобифона.

Мислович набра някакъв номер по памет. Когато лицето, на което звънеше, се отзова, той заговори тихо:

— Събудих ли те?

— Не — отвърна Ани.

— Какво правиш?

— Защо ми звъниш тук?

— Искам да знам как си.

— А ти как си?

— Ами…

— И аз така. Онези животни, с които въртиш бизнес, идват тук и се опитват да ме убият. Какво се очаква от мен, просто да си седя и да си трая?

— Защо си намесила онова лице?

— Имам нужда от защита за себе си и за дъщеря си.

— Кой е този слуга?

— Един, когото познавам от Ню Йорк. Няма нищо общо с теб или с Джони.

— Разкарай го.

— Не ставай глупав.

— Как се казва?

— Девлин.

— Нямаш нужда от него. Не ми създавай неприятности.

— Кажи на тези животни да ме оставят на мира.

Мислович не отговори.

Ани изчака още секунда и додаде:

— Точно това си и помислих. Дочуване. Недей да ми звъниш повече. Вече си имам достатъчно проблеми.

Мислович затвори телефона и попита Зенко:

— Значи твоят човек не знае нищо?

— Той само следи съобщенията по компютъра. Но от това, което ми каза, ми се струва, че черното ярди те е излъгало.

— Аха. Защо?

— Май Девлин не е застрелял техния човек. Мисля, че личната охрана на Оливър го е застреляла.

— Боже мой, тези хора наистина са животни. Трепят се един друг, вместо да се целят в противника?

Зенко сви рамене.

— Понякога се случва. Знаеш го.

— Няма извинение.

— Няма. Но се случва.

— Твоята свръзка знае ли нещо повече?

— Не. Но ще намери човек, когото може да купи.

— За колко.

Зенко сви рамене.

— Ще се спазарим.

— Добре. Все пак е някакво начало. Съмнявам се, че този дивак Оливър ще повярва, че нямаме нищо общо с тази работа, но засега поне не сме на тъмно.

— Смяташ, че Оливър е убеден, че ти си й изпратил бодигарда?

— Убеден е. Не знам. Боже мой, тази жена само усложнява нещата.

— Трябва да го убием.

— Кого?

— Черният. Може би и нея.

— И какво? Да започваме пак отначало? Нямам време за това. Налага се да работим с него. Ако се сдобием с достатъчно информация и свръзки, ще ги избием всички и ще дадем ход на собствената си операция.

Зенко се намръщи, но не пожела да спори.

— Всички те са свине, Зенко. Диваци. Всички са един дол дренки.

— А жената?

Преди да успее да му отговори, Мислович бе прекъснат от Боби, който се върна в салона и съобщи, че някой отвън иска да се види с господин Милс.

Всички мъже се извърнаха към Боби.

— Кой иска да ме види? — попита Мислович.

— Някакъв мъж.

— Мъж ли? Не си ли каза името?

Зенко и останалите внимателно следяха размяната на реплики. Джими Атлас имаше вид, сякаш прави облог дали Мислович ще може, или няма да може да разбере какво всъщност става.

— Не — отвърна Боби.

— Какво ти каза той, Боби? — нервно запита Мислович.

Боби го изгледа накриво и изведнъж се сети.

— Спомена, че е приятел на Ан Печ.

— Какво?

— Приятел на Ан Печ.

Мислович погледна към Зенко. Онзи ококори очи. Мислович се обърна към Боби и му каза:

— Много добре. Сега искам да излезеш и да кажеш на човека да изчака навън. После иди някъде и се върни тук утре. Разбра ли?

Боби кимна.

— За днес свърши достатъчно работа, Боби. Кажи на човека да чака и си иди вкъщи.

Момчето кимна отново и напусна.

Мислович се обърна към Джими Атлас и му каза:

— Виж дали му го е казал, след което и ти също си върви.

Атлас се надигна.

— Смяташ ли, че това е шибаният тип от Ню Йорк? — попита Зенко.

— Така изглежда.

— Мислиш, че тя го е пратила тук?

Мислович вдигна рамене.

— Способна е почти на всичко.

— Да не е побъркана?

— Кой знае…

— Сигурно е той. Как иначе щеше да те намери толкова бързо?

— Ще го попитам.

— Какво смяташ да правиш с него?

Мислович помисли за миг и отговори:

— Ще го дам на Оливър.

— На ярдито? Защо?

— Така ще постигна две неща. Ще дам урок на онази кучка, че не може да си позволява такива волности, и ще убедя Оливър, че съм му приятел. Ще продължим да му помагаме. Ще ги накараме да ни се чувстват задължени.

— Те нямат никаква чест.

— Като се оправя с тях, няма да имат нищо. Засега искам да ги накарам да си мислят, че им помагаме. Значи, Зенко, излизаш навън и проверяваш този симпатяга. Ако е Девлин, претърсваш го от главата до петите и го довеждаш тук. Сигурно са му здрави топките, за да дойде да ме потърси тук.

— Може би не. Може би тя му е казала, че сме приятели — отвърна Зенко.

— Възможно е. Ти само го провери дали е чист. Не искам и пила да има по него.

— Окей.

На излизане Зенко даде на Роланд и Пете заповеди на хърватски и те напуснаха салона.

Отвън на улицата Девлин се бе облегнал небрежно на една паркирана наблизо кола с вид на човек от Сохо. Носеше широки панталони и спортно сако, без вратовръзка. Ризата му бе разкопчана до второто копче и под нея се виждаше дебела верижка.

Зенко се приближи и попита:

— Ти кой си?

— Искам да се видя с господин Милс.

— Имаш ли определена среща?

— Още не. Как му е календарът?

— Какво?

— Календарът. Графикът.

Зенко изгледа тъпо Девлин и той реши, че последните думи не фигурираха в речника на славянина.

— Зает ли е?

Зенко даде знак на Девлин да се приближи и рече:

— Последвай ме.

Девлин се отблъсна от колата и тръгна след Зенко към магазина. Когато стигнаха до двата кабинета, Зенко се спря насред коридора и посочи на Девлин кабинета вдясно. Девлин влезе вътре и видя седналия зад едно бюро Роланд, с насочен автоматичен пистолет „Грендел“ Р-30. Роланд бавно вдигна цевта, докато тя се изравни с гърдите на Девлин.

Девлин замръзна при вида на автоматичния пистолет.

— Сложи ръце на бюрото. Не мърдай. Мръднеш ли, ще те застреля — спокойно изрече Зенко.

Девлин се надвеси напред и постави ръцете си пред Роланд. После се обърна към Зенко и му каза:

— Стой близо до мен. Ако започне да стреля с това нещо, ще има достатъчно куршуми и за теб.

Зенко изръмжа и претърси Девлин. Беше много внимателен. Дори прокара пръсти през косата му и провери обувките му. След като остана доволен, той подкани Девлин да влезе в задния салон.

Мислович седеше на масата си, спокоен, отпочинал, и четеше „Лондон Таймс“. За съжаление, чашата с капучино вече беше празна, така че не можеше да отпива и да се прави на гангстер като онези от „Кръстникът“.

Когато Девлин влезе заедно със Зенко, той го измери с поглед по същия начин, по който оценяваше всички хора — сравнявайки го със себе си.

Девлин беше по-едър и изглеждаше не по-зле, очевидно беше по-силен, но Мислович не се съмняваше, че той самият е по-хитър от мъжа пред него. Хитър човек не можеше да се озове тук. Хитър човек изобщо не би се приближил до Иван Мислович.

— Седни — покани той Девлин.

После даде знак на Зенко да затвори вратата. Зенко махна с ръка на Пете да пази отвън с Роланд, след което затвори вратата и застана зад Девлин, блокирайки по този начин изхода.

— Вие сте Девлин?

— Да. Откъде знаете? Още не сме се запознали.

Мислович вдигна рамене.

— Кой ви каза да дойдете тук?

— Никой. Сам дойдох.

— Ан Печек ли ти каза за това място и за мен?

— Не съвсем. Само ми спомена кой сте и че се намирате някъде в Сохо. И че сте работил с нейния съпруг.

Мислович отново вдигна рамене.

— И как ме намери?

— Не е толкова трудно човек да намери Франк Милс, югославянина. Просто поразпитах наоколо. Из квартала. Тук изглежда не е тайна. Ти не си невидим. Отне ми двадесет минути.

— Значи тя не ти е казала да дойдеш тук?

— Не. Всъщност, изглежда е трябвало да ми каже, че не би трябвало да идвам тук.

Мислович се замисли над сложната глаголна форма, но не пожела да помоли Девлин да му обясни. Вместо това попита:

— И начи кой си ти? Кво искаш?

— Искам да й помогнеш.

— Да й помогна за какво?

— Да остане жива. Искам да кажеш на хората, с които правиш бизнес, да я оставят на мира.

— Какви хора?

— Хората, от които купуваш дрога.

Мислович се намръщи.

— Сигурно търсиш някой друг Франк Милс.

— Това е напълно възможно, но все пак искам да кажете на онези хора да стоят далече от нея.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо да го правя?

— Защото хората, които са убили мъжа й, се опитват да убият и нея.

Мислович се облегна назад и заговори бавно. Колкото по-напрегната беше ситуацията, толкова повече обичаше да си придава отпуснат и безгрижен вид.

— Какво общо има всичко това с мене?

— Вие сте работил с нейния съпруг, нали?

— Нейният съпруг?

— Джон Печек. Вашият племенник.

— Мой племенник?

— Да.

— Джон Печек?

— Да.

— Нейният съпруг.

— Да. Вие нарочно ли ми се правите на задръстен, господин Милс, или имате някакви трудности с езика. Какъв е проблемът?

Мислович настръхна.

— Мислиш ли, че аз имам нещо общо с това, което е станало с него и със семейството му?

— Не съм казал, че имате.

— Оня идиот навлече неприятностите на своето семейство. Не аз.

— Но все пак той имаше семейство, нали?

— И това означава, че съм длъжен да се грижа за вдовицата му?

— Не казах да се грижите. Само ви помолих да кажете на хората, които я преследват, да престанат.

Мислович замълча за момент, след което го попита:

— Вие някога развеждал ли сте се, господин Девлин?

— Не.

— Знаете ли, това е голям проблем. Дори и там, откъдето идвам. Виждал съм го много пъти. И трябва да призная, че в повечето случаи са виновни мъжете. На мъжете са им слаби ангелите, нали знаете.

Девлин не отговори.

— Разбирате какво искам да кажа. На мъжете една жена все не им стига. Обикновено така става. Или пък пият много. Или се чукат в службата. Нали знаете. Винаги има проблеми. Опявания. Рев. Много им е трудно на жените. И те си наемат адвокат, и се оплакват, и се оплакват, и се оплакват. „Помогнете ми, помогнете ми, помогнете ми.“ А знаете ли какво им казват професионалистите?

— Какво?

— Те им казват: „Ей, ти си се женила за този кучи син, не съм те женил аз“. Тя се е оженила за това лайно, господин Девлин. Не аз. Ако ония хора си имат проблем с нея, това не е мой проблем.

Девлин изгледа втренчено Мислович.

— И на теб ти трябваше толкова време, само за да ми кажеш, че това не е твой проблем?

— Какво?

— Това ли ти е отговорът? Не е мой проблем?

— Беше грешка, че работих с него. Аз бях измаменият, господин Девлин. Аз трябваше да го убия. Не съм заинтересован да задълбочавам грешката си.

Девлин го притисна още.

— Ти също ли би погнал след жената и детето?

— Не ставай глупак. Не съм животно като тях.

— Но не ти пука, ако го направят?

Мислович махна на Девлин с досада, сякаш темата беше прекалено незначителна за него.

— Или може би нямате нищо против, ако го направят?

— Знаете ли, господин Девлин, не ми приличате на глупак, но се държите доста глупаво. Не ме нервирайте повече. Този разговор за мен е приключил. Не ме интересува нито онази жена, нито вие!

Мислович вдигна клетъчния си телефон и набра номера на Оливър, след което изгледа в упор Девлин, изчаквайки сигнала. Когато се отзоваха, той заговори, без да изпуска от очи Девлин.

— Тук е господин Милс. Тук при мен има един, който иска да ви види. Един, с когото вашият приятел снощи се е сблъскал, но не са могли да се запознаят.

Мислович се подсмихна.

— Да. Ще се постарая да го задържа. Но побързайте. Може би няма да иска да ви чака.

Мислович изключи телефона и се ухили на Девлин. Не биваше да го прави.

— Кой беше това? — попита Девлин.

— Хората, които ви създават толкова неприятности. Имате си проблем с тях, защо не си го уредите направо с тях, а? Вие сте американец. Нали така си уреждат работите американците?

Сега дойде ред на Девлин да се облегне назад.

— Разбирам. Може ли да те попитам нещо, Франк?

— Да?

— Ти смяташ ли се за интелигентен човек?

Мислович вдигна рамене.

— Имам предвид дали се смяташ за хитър? Че ти сече пипето? Че си умен? — С всяка дума Девлин ставаше все по-язвителен. — Да не би да ти говоря прекалено бързо? Какво да кажем за „печен“? Или може би ловък? Смяташ ли се за нещо такова, Франк?

Сега пък Мислович се намръщи. Разбираше, че го заплашват, но никога досега не бе заплашван от човек, който му говори с толкова безгрижен тон.

— Ако ти беше наистина хитър и печен, Франк, щеше ли да бъдеш толкова тъп, че да извикаш тук онези хора и щеше ли да си такъв идиот, че да облечеш този двуреден костюм, който е толкова старомоден, че изглеждаш, сякаш някой си е направил лоша шега с теб?

Сега Мислович изпъна гръб на стола. Но Девлин още не бе свършил.

— Мислех, че ви давам последен шанс тук, но всички вие сте едни нафукани тиквеници, които ми седите и ми се правите на мафиотчета като в някой тъп филм за мафията. Искам да кажа, тая утайка в чашата ти от капучино ли е? Схвана ли всичко, Франк? Ако не, да ти го кажа по-бавно.

Сега Девлин се надвеси напред и интонацията му повече не будеше съмнение.

— Слушай ме внимателно, задник такъв. Ако нещо се случи с Ани Турино или с детето й, ако някой я докосне, ти ще платиш. Ще ти се доще да не си се измъквал от оная твоя средновековна държавица и да те бе застрелял някой твой братовчед в някоя от вашите племенни войни, които водите по някакви си там кретенски причини, които нормалният човек дори не може да проумее.

Девлин се изправи да си ходи.

— Но макар и да приличаш на клоун, и да ми седиш с хубавичките си дрешки, знам, че английският ти е достатъчно добър, за да схванеш основната идея, Франк, тъй че преведи всичко това на трътлестото си тлъсто приятелче ей там, дето се чуди къде да си дене ръцете.

Мислович беше толкова побеснял, че английският му, който обикновено беше перфектен, прозвуча странно, когато процеди:

— Сядай. Не излизаш никъде.

— Не, излизам — отвърна Девлин спокойно. — И не се казва „не излизаш никъде“, а „няма да излизаш никъде“.

Мислович изръмжа и скочи да хване Девлин през масата. Зенко заизважда „Грендел“-а си и пристъпи зад Девлин. Двамата бяха готови да го смажат. Вече си представяха как е паднал на пода и те го тъпчат.

Но Девлин ги беше изпреварил. Беше ги чакал да захапят въдицата. Той се приведе, докато Мислович нападаше, после се изправи и със светкавично движение изрита с десния си крак стола зад себе си. Столът се блъсна в налитащия Зенко. Чу се силен пукот, когато столът удари двете му колене. Зенко падна с пъшкане и ругатни. Беше прекалено лошо ударен, за да може веднага да се изправи на крака.

Мислович засили масата към Девлин, опитвайки се да го събори, но тя попадна на мускулестото му бедро и той я запокити встрани, сякаш беше от картон.

Мислович се хвърли към Девлин, посягайки да го хване за гърлото. Девлин бързо отстъпи встрани, стисна Мислович за врата и го засили напред, като в същото време го спъна. Мислович се сгромоляса на пода.

Зенко най-после с мъка успя да се изправи на крака и трескаво заизмъква оръжието от кобура под мишницата си, но сега Мислович се бе озовал между него и Девлин. В този миг на объркване Девлин свали веригата, която носеше около врата си. Това не беше обикновено бижу. Веригата представляваше оръжие, специално изработено по поръчка на клиента, основаващо се на традиционно японско бойно изобретение, наречено „Манрики Гузари“ — верига с тежести на двата края, която, озовала се в подходящи ръце, можеше да бъде смъртоносна.

Веригата удължи обхвата на Девлин с почти метър. Само за секунди тя се завъртя толкова бързо, че стана почти невидима. Зенко чу съскащия й звук и след това усети внезапния досег, последван от остра болка, когато един от краищата й изведнъж изплющя върху китката му.

Ръката на Зенко се разтвори, пръстите му се отпуснаха и пистолетът издрънча на пода.

Девлин замахна, веригата описа дъга и се уви около врата на Мислович, тъкмо когато югославянинът беше започнал да се надига от пода.

Когато веригата стегна врата на Мислович, Девлин дръпна свободния й край с лявата си ръка и изправи Мислович на крака.

Той бързо се изви и застана зад Мислович. Хвана двата края на манрикито и стегна хватката. Мислович усети, че не му стига въздух, задави се и посегна към веригата, но не успя да я разхлаби.

Тупурдията вътре привлече Роланд и Пете, които стояха пред вратата. Роланд нахлу пръв. Автоматичният пистолет беше в ръката му, готов за стрелба. Пете стоеше зад него, насочил руски деветмилиметров „Макаров“.

Но Девлин се намираше зад Мислович, усуквайки веригата още по-здраво, като използваше тялото му за щит. Мислович се опита да удари с тила си Девлин по лицето, за да го изблъска или поне да разхлаби хватката. Девлин отбегна удара, дръпна рязко манрикито и пристъпи напред, стоварвайки коляното си в бъбрека на Мислович. Макар да се давеше, Мислович изпъшка от болка. С това съпротивата му приключи. Той се люшна напред, но Девлин го задържа изправен с веригата. Зенко и останалите безпомощно наблюдаваха как шефът им се дави в агония пред очите им.

Зенко се бе съвзел достатъчно, за да посегне за оръжието си на пода, но разбираше, че Девлин може да прекърши врата на Мислович, преди той самият да успее да вдигне пистолета и да го застреля. Затова остана на място, опитвайки се да съобрази дали да не се хвърли върху Девлин и да се опита да освободи Мислович от хватката му.

Роланд и Пете бяха насочили оръжия, но не можеха да застрелят Девлин, без да поразят Мислович.

На свой ред Мислович отчаяно се опитваше да изрече заповед. Искаше да им каже: „Стреляйте!“, но от гърлото му се изтръгна само приглушен хрип.

— Не мърдайте. Оставете оръжията или ще го убия веднага — изрече ясно и спокойно Девлин.

Той погледна колебаещите се мъже, пристегна още веднъж веригата, прекъсвайки напълно въздуха на Мислович. Очите му се изцъклиха.

Девлин изръмжа още веднъж заповедта си:

— Оставете оръжията долу — изръмжа повторно Девлин.

— Окей, окей! Стига — изкрещя в отговор Зенко.

Но Девлин стисна врата на Мислович още по-здраво, докато езикът му не се подаде от разкривената уста.

— Оставете ги на пода и излезте оттук.

— Спри! — изкрещя Зенко.

Девлин продължаваше да стиска здраво, изчаквайки оръжията да изтрополят по пода. Трябваше да повярват, че ще убие Мислович, макар да знаеше, че ако го направи, със сигурност ще умре.

Мислович издаде болезнен хриплив звук. Вече губеше съзнание и скоро щеше да колабира. Девлин го задържа изправен с веригата. Тя вече прорязваше кожата му. Устните на Мислович започнаха да посиняват.

Най-сетне Зенко се обърна към останалите и извика:

— Хвърлете оръжията! Веднага!

Оръжията издрънчаха. Девлин продължаваше да стиска здраво веригата.

— Отстъпете назад — заповяда им той.

Те бързо отстъпиха от падналите на пода пистолети и Девлин най-после леко освободи веригата, за да може Мислович да си поеме дъх. Девлин се боеше да не би да е прекалил, но югославянинът изведнъж изпъна гръб и нададе ужасен свистящ звук, засмуквайки достатъчно въздух, за да остане в съзнание.

Докато Мислович вдишваше с усилие, Девлин отстъпи вдясно и вдигна автоматичния пистолет на Зенко. Придърпа Мислович нагоре и притисна дулото на пистолета в слепоочието му, като в същото време продължи да стиска здраво веригата.

Издърпа Мислович към останалите оръжия, след което ги изрита далече зад себе си към задната стена.

Зенко вече бе успял да излезе заднишком през вратата и увиваше с носна кърпа окървавената си ръка.

И Мислович се бе съвзел достатъчно, за да чуе това, което Девлин изръмжа в ухото му.

— Хайде, гадняр, тръгвай напред, бавно и леко. Ще ти пръсна черепа и ще си пробия път с огън в секундата, в която се опиташ да ми направиш някой номер. Ще ви избия всичките, само да ми дадеш и най-малкия повод. Кажи им да стоят настрана, освен ако не искаш да си труп.

Мислович направи каквото му казаха. В този момент омразата, която изпитваше към Девлин, бе толкова силна, че трябваше да се пребори със себе си, за да се въздържи да се обърне и да се опита да му прегризе гърлото, преди Девлин да натисне спусъка. Да умре сега беше едно. Оскърблението, което Девлин му нанасяше, беше още по-лошо. Мислович не можеше да понесе, че хората му го виждат в такова унизително положение. Вързан, с пистолет, опрян в главата. Като някой заложник.

Когато стигнаха до предната зала, хората на Мислович стояха вътре и очакваха заповеди. Той веднага пое командването.

— Никой да не стреля по това копеле! Не правете нищо. Аз лично ще го убия. Ако го застреляте или се опитате да направите нещо, ще убия и вас. Дръпнете се! Махнете се от пътя ми!

Девлин ги изчака да отстъпят от вратата и изтика Мислович пред себе си. Малко преди да стигне изхода, той извъртя Мислович, за да остане с лице към хората си, прекрачи заднишком през прага и го издърпа със себе си на Беруик стрийт.

Вече наближаваше обяд, така че на улицата нямаше много минувачи. И да наблюдаваше някой от тях разиграващата се сцена, Девлин нито ги поглеждаше, нито им обръщаше внимание. Той държеше под око Зенко и останалите двама мъже, застанали на прага. Нямаше представа дали някой от тях все още има оръжие. Обърна Мислович и закрачи напред, хвърляйки от време на време поглед назад към Зенко и останалите. Когато Девлин се озова на около десет метра от мястото, Зенко и Роланд пристъпиха на тротоара. Девлин имаше чувството, че третият мъж се е върнал в офиса, за да вземе захвърлените оръжия.

За момент Мислович се запъна. Девлин дръпна рязко манрикито и процеди:

— Не ме карай да те удуша, гадняр! Върви!

— Девин, дори и да се измъкнеш, ти все пак си мъртъв — просъска Мислович.

— Чакай малко. Тази реплика сега ли я измисли? Страхотно. В Югославия такива ли ги редите? Искам да кажа, никога досега не бях го чувал по този начин. Нали разбираш, със славянски акцент.

Този път Мислович не захапа въдицата, само повтори:

— Мъртъв си.

Девлин изостави сарказма си.

— Е, тогава май е по-добре да те застрелям веднага. Искам да кажа, че това е единственото логично заключение, тъй като ако останеш жив, наистина ще се опиташ да ме убиеш.

Мислович млъкна.

Двамата тръгнаха надолу по улицата. Зенко и останалите ги следваха от разстояние.

Изведнъж един червен сааб възви от ъгъла и мина покрай Девлин и Мислович. Спирачките на колата рязко изсвистяха и тя закова на място. Хинтън и шофьорът на Оливър, Луис, изскочиха от колата.

Девлин и Мислович почти бяха стигнали до ъгъла, Хинтън и Луис се намираха по средата на карето, а Зенко и останалите — зад тях.

Девлин извъртя Мислович така, че да се озове с лице срещу Хинтън, кръстоса поглед с неговия и веднага го позна. Хинтън не се поколеба нито за миг. Той се прокрадна към Девлин с пистолет в дясната ръка, опрян в крака му и насочен надолу. Тръгна право към Девлин и Мислович. Девлин разбра, че се опитва да заеме подходяща позиция за стрелба, но също така разбра, че каквото и да бе разстоянието, щеше да е почти невъзможно за Хинтън да го улучи, без да простреля Мислович.

Хинтън напредваше бавно към тях по пустия тротоар. Девлин стоеше на място. Той и Мислович наблюдаваха приближаването на Хинтън. Девлин отстъпи половин стъпка зад Мислович и леко освободи веригата, но автоматичният пистолет остана плътно притиснат в черепа на югославянина.

Девлин заговори в ухото на Мислович:

— Колкото и да сте тъп, господин Милс, държа да видите какво прави вашият съюзник. Вие се опитахте да им помогнете, като ме предадете, а вижте как ви се отплащат. Разбирате, че той ще ви застреля, за да се добере до мен, нали така?

Мислович не желаеше да доставя удоволствие на Девлин и замълча, макар да кипеше от гняв. Девлин беше прав. Хинтън бе готов да го застреля, само и само да се добере до Девлин. Хинтън вдигна пистолета си. Девлин застана точно зад Мислович. Мислович се стараеше да не шавне, докато Хинтън се прицелва. Но тъкмо в мига, в който Хинтън щеше да натисне спусъка, Зенко се хвърли към него и го сграбчи отзад в яка меча хватка. Роланд се изпречи пред Луис и вдигна едрата си ръка. Луис отблъсна ръката му и двамата се вкопчиха един в друг.

Хинтън схвана, че Зенко му бе отнел възможността да стреля, затова не упорства повече. Но пистолетът остана в ръката му, явно решен да застреля Зенко, щом му се удаде случай. Роланд изненадващо си бе взел белята, мъчейки се да укроти Луис.

Девлин позволи на Мислович да наблюдава боя само за няколко секунди, след което кротко го обърна, възви зад ъгъла и махна на едно такси.

Мислович беше зашеметен от това, че Хинтън за малко да го застреля, затова безропотно се подчини на Девлин и влезе с него в таксито.

Двамата мъже седнаха на задната седалка в широкото лондонско такси. Шофьорът бе проврял глава през прозореца, за да наблюдава боя, който се разиграваше от другата страна на Беруик стрийт. Девлин почука по плексигласовата преграда и подвикна:

— Хайде, шефе, потегляме! Освен ако не се каниш да излезеш и да се включиш.

Водачът бързо се прибра и попита:

— Накъде?

— Площад „Лестър“.

Вътре в таксито Девлин свали якето си и го постави върху лявата си ръка, за да прикрие автоматичния пистолет. Когато пристигнаха на площада, Девлин плати и издърпа Мислович от таксито.

Тръгнаха право през широкото пространство на площад „Лестър“, Девлин плътно до Мислович, с дреха преметната през „Грендел“-а, чието дуло бе опряно в ребрата на Мислович. Девлин хвърли поглед към огромния рекламен афиш на близкия кинотеатър.

— Какво ще кажеш за едно кино?

Мислович не отговори.

— Аха, разбирам. Няма надписи на сръбски — каза Девлин.

Девлин помъкна Мислович през площада и се запъти към една подземна обществена тоалетна.

— Хайде, господин Милс. Ако сте напълнил гащите преди малко, ще можете да се почистите долу.

Девлин побутна Мислович по стъпалата на мъжката тоалетна. Пусна монета от двадесет пенса и го блъсна напред, когато пневматичната врата се отвори.

— Хайде, тичай, докато не си направил белята. Да видим дали ще мога да те застрелям, преди да си стигнал до клозетната чиния.

Мислович остана на място, зяпнал Девлин, който измъкна монета за себе си и също влезе в подземната тоалетна. Като за обществена, тя беше сравнително чиста и добре поддържана. Вляво имаше дълга редица умивалници и писоари, а вдясно — клетки с тоалетни чинии. Имаше само един човек при писоарите, който тъкмо свършваше. Девлин не му обърна внимание. Бутна Мислович и му каза:

— Избери си чиния.

— Какво смяташ да правиш?

— Теб какво те интересува? Никой няма да види какво ще направя с теб. Влизай.

Девлин блъсна Мислович в една от клетките и застана пред разтворената врата. Мислович го гледаше онемял. Девлин му отвърна с безизразен поглед. Изведнъж, преди Мислович дори да се усети, Девлин му нанесе бърз, смъртоносен челен ритник право в слънчевия сплит.

Ритникът отпрати Мислович назад, той се удари в клозетната чиния и започна да се свлича по стената зад гърба му. Ударът го парализира. Не можеше да си поеме дъх. Беше нокаутиран. Сгърчи се като спукан балон и рухна между порцелановата чиния и стената. Девлин изгледа мъжа, който бе оставил първата жена, която Девлин беше обичал в живота си, в ръцете на хора, които използваха мачете срещу човешки същества. За миг той си помисли колко лесно щеше да бъде просто да стегне малко повече веригата и да прекъсне трахеята му. Ала само пусна казанчето и излезе.