Тони Парсънс
Мъжът, момчето (35)

Глава 34

— Може ли да видя медала? — попитах аз.

— Разбира се, защо да не може — възкликна майка ми.

Отиде при шкафчето, на което беше сложена стереоуредбата и аз я чух как рови из застраховките, банковите извлечения, писмата документите, трупали се цял живот.

Върна се с правоъгълна кутийка — на цвят беше морава отиваше дори към черно. Вътре върху аленото кадифе имаше сребърен медал, който едва ли бе от чисто сребро. Медалът на баща ми.

Беше със синьо-бяла лента: две широки отвесни бели ивици и една по-тъничка също бяла напреки, върху син фон. „За особени заслуги“, пишеше върху медала току до кралското изображение.

В горния край на кутийката с бяла коприна беше написано и името на производителя: „Изработено по поръчка — се казваше над номера на заповедта издадена от краля — от «Дж. Р. Грант и син ООД», Кондит Стрийт 60, Лондон“. Помнех как като малък съм си мислел, че името на търговското дружество — дали го имаше и досега? Дали щях да го открия, ако тръгнех да го търся? — ми се е струвало част от текста на похвалната грамота.

Извадих внимателно медала, с който бе удостоен баща ми, и отново, както и навремето, като дете, съм изненадан от тежестта му.

— Пат обича да си играе с него — засмя се майка ми.

— Позволила си на Пат да си играе с това тук? — зяпнах я изумен.

— Обича да ми го окача — засмя се тя. — Все едно съм принцеса Лейла в края на филма.

— Лея, мамо. Казва се принцеса Лея.

Вече минаваше полунощ, когато почувствахме колко уморени сме, за да седим край болничното легло на татко, но и сън не ни ловеше. Затова решихме да пийнем чай. Чаят и досега си оставаше отговорът на всичко, до който мама неизменно прибягваше във всякакви ситуации.

Тя отиде да сложи чайника, а аз стиснах медала и се замислих как игрите, които съм играл като малък, са ме подготвяли да се превърна в мъжа какъвто е бил баща ми, в мъжа, какъвто преди него е бил неговият баща: борец, воин, мъж, който целува за „сбогом“ някоя разплакана жена и отива на война.

Сега, припомнех ли си игрите, на които сме играли в полето и по задните улички на моето детство, те ми се струваха не просто детинско забавление, в което се коват мъжките добродетели — те сякаш ни бяха подготвяли за следващата война, за нашата Нормандия, Дюнкерк или Монте Касино.

Моето поколение беше играло с пушки играчки — или с пръчки, които уж са пушки, или с пръсти, които пак уж са пушки, с всичко, което е могло да мине за пушка, — и никой не е смятал, че това е нездравословно или просташко. Ала в младостта си единствените войни, които видяхме, бяха войни на дребно, телевизионни войни, истински и опасни за живота на онези, които не участват в тях, точно колкото видеоигрите.

Моето поколение, последното поколение момченца, играли си с пушки играчки, извадихме по-голям късмет, отколкото съзнаваме. Когато пораснахме, не ни се наложи да участваме в истинска война. Нямаше германци или японци, с които да се сражаваме.

Нашите жени — ето с кого воювахме ние, моето поколение мъже, благословени с мир. И залите за бракоразводни дела, ето къде водехме малките си мръсни войни.

Бях виждал белезите по тялото на баща си толкова често, че знаех — войната не е като във филм по Джон Уейн. Ала мъжете, които бяха оцелели — и които се прибраха, общо взето, здрави и невредими, — бяха намерили жени, които да обичат до гроб. Кое беше за предпочитане? Войната и съвършената любов? Или мирът и любовта, която идва на пресекулки, през пет, шест, седем години? Кой всъщност беше късметлията? Баща ми или аз?

— Харесваше онова момиче, нали? — попита мама, след като се върна в стаята, понесла във всяка ръка по чаша, над която се виеше пара. — Жената, де, Сид. Харесваше я много.

Кимнах.

— Жалко, че не останахме по-дълго заедно. Както вие с татко. Напоследък това май е невъзможно.

— Гледаш прекалено сантиментално на миналото — отбеляза мама, но не с укор. — Смяташ, че всичко е било цветя и рози. Всъщност обаче беше по-тежко.

— Да де, но вие с татко сте били щастливи.

— Да, бяхме щастливи — потвърди тя и се вторачи някъде пред себе си. — Бяхме щастливи.

Помислих си: аз също.

Сетех ли се за детството, си представях слънчев август съвсем в началото на месеца, когато дългата шестседмична почивка се простираше славно пред мен и аз знаех, че ще ходим с колата по провинциални кръчми, където татко ще играе с чичовците на стрелички, ще носи на нас с братовчедите, заиграли се в тревата, лимонада и пържени картофи, а майките ни ще се заливат от смях над детските колички, оставени край дървените маси, и ще се забавляват досущ мюсюлманки отделно от мъжете.

Или пък други празници, например Бъдни вечер, когато късно през нощта чичовците и лелите пушеха цигари, черпеха се и играеха карти, а на другия ден ни водеха да ритаме топка в обвития с мъгла Ъптън Парк.

Или пък някой друг празник, когато ходехме на крайбрежието с огромните розови облаци на захарния памук и миризмата на море и пържен лук или пък на надбягвания с кучета, където мама задължително залагаше на номер шест, понеже й харесваха цветовете, харесваше й как червената цифра се откроява върху черно-белите ивици.

Бях признателен за това детство в предградията, за спомените как сме се возили с колата, как сме правили дребни залози и сме ходили на еднодневни излети — моето детство бе озарено от живот и любов, беше минало в прекрасно време, когато в „Уест Хам“ още играеше Боби Мур, всички гледаха по телевизията „Мис Свят“ и мама и лелите ми ходеха с минижупи.

И макар че в детството на сина ми имаше повече вещи, в него присъстваше и вцепеняващото разорение на развода.

Сега синът ми рикошираше с цялата дипломатичност и емоционална броня, на каквито е способно едно петгодишно дете, между майка си и приятеля й и баща си и тежко нараненото му сърце. Малка компенсация за това бяха видеото и возенето на предната седалка на лъскав автомобил.

Имах чувството, че ние с Джина — и милионите семейства като нас — не сме оставили на следващото поколение кой знае какво наследство.

— Между нас се получи, защото положихме усилия да се получи — отбеляза мама. — Понеже искахме да се получи. Понеже се държахме един за друг дори когато нямахме пари и не можехме да имаме дете. Човек трябва да се бори, ако иска да има щастлив завършек, Хари. Той не ти пада от небето.

— Ти какво си мислиш, че не съм се борил да има щастлив завършек ли? Че не съм достатъчно борбен ли? Че не съм като татко?

Беше ми любопитно какво мисли мама. Навремето, когато бях млад и наперен, смятах, че родителите ми не познават живота извън добре поддържаната градинка и хола, където винаги беше прекалено топло. Сега обаче не мислех така.

— Според мен, Хари, ти си много борбен. Но понякога се увличаш. Не можеш да бъдеш същият, както баща си — сега светът е различен. Живеем едва ли не в друг век. На теб ти се налага да водиш други битки и не можеш да очакваш, че ще ти окачат медал. Нима мислиш, че баща ти е щял да се справи, ако му се е налагало да гледа сам дете? Обичам го повече от всичко на този свят, но това нямаше да му бъде по силите. Ти трябва да си силен в друго. Да си твърд по различен начин.

Точно прибрах медала в кутийката и телефонът иззвъня.

Мама погледна бързо часовника, после мен и очите й се напълниха със сълзи. Минаваше четири след полунощ, можеше да се обажда само чичо Джак, който беше останал в болницата.

И двамата разбрахме.

Притиснахме се един в друг, а телефонът продължи да си звъни в антрето. Звънеше и звънеше.

— Трябваше да бъдем до него — простена майка ми, както щеше да стене многократно през следващите дни, седмици и години. — Трябваше да бъдем до него.

Помислих си горчиво, че щастливият завършек явно изглежда така. Живееш цял живот с някого, а после, когато той си отиде преди теб от този свят, имаш чувството, че си останал без крайници.

На моето поколение — поколението, което се чукаше, без да подбира, и вечно оплескваше всичко, — щеше да му бъде спестено ако не друго, то тази болезнена ампутация. Освен ако и ние нямахме своите щастливи завършеци.

Вдигнах телефона и чичо Джак ми съобщи, че баща ми е починал.

 

Сутринта отидох при Пат веднага щом го чух да се отправя към кашона с играчките, които майка ми и баща ми държаха в някогашната детска. Синът ми спеше там винаги когато им дойдеше на гости.

Пат ме погледна още сънено над кашона, стиснал във всяка ръка по една фигурка от „Междузвездни войни“. Гушнах го, целунах го по сладкото личице и седнах на леглото, след което го сложих на коленете си.

— Нощес дядо ти е починал, Пат.

Той примига със сините си очи.

— Беше много болен и вече няма да се мъчи — продължих аз. — Сега е намерил покой. Можем само да се радваме, нали? Вече не го боли. Никога вече няма да страда.

— Къде е сега?

Върви, че отговори на такъв въпрос.

— Тялото му е в болницата. След известно време ще го погребем.

Дадох си сметка, че изобщо не познавам бюрокрацията на смъртта. Кога ще приберат тялото от болницата? Къде ще го държат преди погребението? И кои са тези „те“?

— Сега сме тъжни — продължих аз. — Но някой ден ще бъдем признателни, че дядо го е имало. Ще разберем, че сме били щастливци: аз съм извадил късмета да имам такъв баща, а ти — да имаш такъв дядо. И двамата сме големи късметлии. Днес обаче не можем да бъдем щастливи. Прекалено рано е.

Пат кимна много делово.

— Още в болницата ли е?

— Тялото му е в болницата. Но духът му вече не е там.

— Какво е това „дух“?

— Искрицата живот, направила дядо ти такъв, какъвто го помним.

— И къде е отишъл духът?

Поех си въздух.

— Според някои духът се преселва на небето и живее вечно. Според други просто изчезва и ти заспиваш вечен сън.

— Според теб какво става с духа?

— Според мен продължава да живее — отговорих аз. — Нямам представа дали на небето или някъде другаде, на място, за което не знам нищо. Но при всички положения не умира. Живее вечно. Пък било то и само в сърцата на хората, които обичаме.

— И аз мисля така — съгласи се с мен моят син.

 

 

С раздрания покрив на колата си, който се вееше като разкъсано от силна буря платно, подкарах бавно по главната улица на градеца, в който бях израсъл и който сега направо не можех да позная.

Бакалиите и кафенетата, които помнех, се бяха превърнали я в агенции за недвижими имоти, я в поредния магазин на някоя от големите вериги. Нищо чудно, че ние, англичаните, развяваме толкова отчаяно знамето на свети Георги, та да си напомним, че корените ни са точно толкова дълбоки и ясно откроени, както корените на ирландците и шотландците. Това беше родният ми град. Но имах чувството, че съм могъл да се родя навсякъде другаде.

Изобщо не се ориентирах, докато не открих чичо Джак, усамотил се в стария „Червен лъв“, единствената кръчма, сякаш оцеляла по силата на някаква неписана заповед за закрила на културното наследство. Обгърнат от тютюнев дим, беше седнал под дъбовия гредоред на тавана, държеше фаса в шепа и отпиваше от минералната вода.

— Моите съболезнования за баща ти, Хари.

— Благодаря, чичо Джак.

— Ще пийнеш ли нещо? Или ще бягаме да вършим работа?

— Дай да не губим време.

Чичо Джак стоеше неотлъчно до мен, докато се борех с бюрокрацията на смъртта. Едвам се държах на крака от безсънието и стъписването, че баща ми вече го няма на тоя свят. Но благодарение на чепатото, пушещо като комин присъствие на чичо Джак като че ли ми беше по-лесно.

Отидохме в болницата и прибрахме от регистратурата окаяно малкото багаж на баща ми.

Портфейла му със снимката на неговия внук, очилата за четене, изкуствените зъби.

Това бе всичко, останало от него, и то ми беше връчено без излишни чувства и състрадание. Защо ще тъжат за него? Или за мен? Изобщо не са познавали баща ми. Продължихме нататък по веригата.

По някаква неизяснена причина трябваше да регистрираме смъртта му в градче, където дотогава не бях и стъпвал, макар че със закусвалнята „Бъргър Кинг“ и агенциите за недвижими имоти то ми се стори отчайващо познато.

Включихме се в несекващото шествие на живота и смъртта и се наредихме на опашката зад младо семейство, което регистрираше раждането на детето си, и пред бабка, която пък регистрираше смъртта на мъжа си. Защо ли Найджъл Бати се вайка толкова, задето мъжете умирали преди жените! Блажени са онези, на които не им се налага да идват на места като това, блажени са, които не са обречени да живеят сами.

Накрая се върнахме в родния ми град, за да уредим погребението. Подобно на кръчмата, и погребалният дом бе от местата, които не се бяха променили и си бяха същите, каквито ги помнех — двата славни жалона на английската главна улица, където човек се отцепваше до козирката или падаше мъртъв.

Докато растях, все си мислех, че погребалният дом, този бутик за опечалени, вечно е затворен с неговата тъжна витрина, където по километрите черна коприна на дълга върволица бяха наредени бели надгробни камъни. И сега реших, че бюрото не работи. Като малък, след като току-що бях открил, че няма да живея вечно, задължително подминавах много бавно това място. Сега влязох вътре. И не ми стана нищо. Чичо Джак отпусна леко ръка върху рамото ми и аз заговорих със собственика съвсем спокойно, сякаш го правех всеки Божи ден. Със смъртния акт помежду ни ми се стори съвсем естествено да приказвам със свъсеното старче за погребението на баща си. Почувствах се странно само за миг, когато собственикът извади така, сякаш се извиняваше, лъскава брошура. Трябваше да избера ковчег за баща си.

Брошура като брошура — с направени с вкус снимки, с красиво подреден текст. Старецът ме преведе внимателно през нея, като започна от най-евтиния, обикновен чамов ковчег и стигна до най-луксозния, от твърда дървесина, облечен в нещо като червен атлаз и украсен с големи месингови ръкохватки.

Първият ми инстинкт беше да поръчам най-скъпия — защо да се скъпя, все пак става дума за родния ми баща, за него съм готов да се охарча, само и само да му взема най-хубавото. Вторият ми инстинкт обаче ми подсказа, че най-луксозният ковчег е прекалено натруфен, та татко да спи в него вечния си сън.

Поколебах се, поколебах се и накрая казах на погребалния агент, че ще поръчаме втория като цена ковчег. После двамата с чичо Джак отново се озовахме на улицата — бях доволен от избора си.

— Ако можеше да види тоя тузарски ковчег, баща ти сигурно щеше да получи нервен пристъп — ухили се чичо Джак.

— Най-скъпия ли? — усмихнах се. — Да, и аз си казах, че е прекалено лъскав.

— Позлатени ръкохватки и драперия от червено кадифе, бре, бре, бре! — възкликна през смях чичо Джак. — Приличаше по-скоро на френска бонбониера, отколкото на ковчег.

— Тате направо щеше да се обърне в гроба — подметнах аз. — Знам какво щеше да каже, ако му бяхме купили онзи ковчег: „Вие какво си въобразявате бе, хора! Аз да не съм Наполеон!“

Сякаш чувах гласа му.

Но всъщност нямаше да го чуя никога вече.

И щях да го чувам, докато съм жив.