Тони Парсънс
Мъжът, момчето (22)

Глава 21

Когато разбра, че все пак няма да отвлечем Пеги, пушещата като комин бавачка накрая й разреши да дойде за час-два у нас заедно с Пат.

— Виж какво имам! — каза ми момиченцето и извади пластмасово човече, което изглеждаше много доволно от себе си. Беше издокарано в панталонки от бял атлаз, котешка сърмена жилетка и нещо като мораво фракче. — Кен Купонджията — поясни Пеги. — Приятел е на Барби. Отива на дискотека.

Беше ми странно да ги гледам как си играят заедно. Пат искаше да взриви Мъртвата звезда Пеги пък искаше да наслага пердета в „Хилядолетния сокол“.

Макар да не обърна особено внимание на Кен Купонджията, Пат беше развълнуван до истерия, че приятелката му е заедно с него в собствения му хол, и размахал над главата си светлинния меч, започна да скача по мебелите и да крещи:

— Никога няма да се присъединя към Тъмната страна!

Пеги го погледа, погледа с черни сериозни очи, после взе да мести фигурките от „Междузвездни войни“ из „Хилядолетния сокол“, облепен от една страна с безцветни лепенки, след като се приземи аварийно в радиатора и катастрофира — да си рече човек, че двете деца са отишли на пасти в „Риц“.

Природа или възпитание? Знаех, че Пат никога не е бил насърчаван да играе насилнически игри — да ви призная, тези несекващи кървави бани понякога направо ме изваждаха от равновесие.

Още не беше навършил и пет и беше мило, любвеобилно момченце, прекалено неоправно за блъсканицата и суетнята в училищния двор. Случваше се и да го нагрубят, задето майка му никога не го чака след часовете, и ние и двамата още не бяхме измислили как да се противопоставим на това.

Пеги беше съвсем различна. Бе на пет и половина години и беше силно, самоуверено момиченце, което сякаш не се стряскаше и притесняваше от нищо. Нито веднъж не бях забелязвал в сериозните и кафяви очи дори зачатъци на страх.

Пат не беше създаден за ловуване и събиране на плодове, Пеги пък не знаеше що е женски глезотии и кокетничене. Но дадеш ли им кашон играчки с фигурки от „Междузвездни войни“, те начаса се вживяваха в стереотипите на своя пол. Пеги не се вълнуваше от игри на смърт и разрушение. А Пат се вълнуваше единствено от тях.

Не им пречех да се наслаждават взаимно на компанията си. Пат бе кацнал на облегалката на канапето и наблюдаваше ухилен и възхитен как Пеги мърда фигурките на принцеса Лея, на Хан Холо и Люк Скайуокър из космическите кораби от сива пластмаса, обиколили надлъж и шир хиперпространството.

— Къде е майка ти? — попита го Пеги.

— В чужбина — отвърна Пат. — А твоята?

— На работа. Бианка идва да ме прибира от училище, но не й разрешават да пуши у нас, понеже ставам раздразнителна.

В живота на Пеги като че ли нямаше мъж, в наши дни обаче надали си струваше да го правиш на въпрос. Кой ли беше баща й — вероятно някой негодник, вдигнал гълъбите веднага щом са го помолили да купи някой и друг памперс.

На вратата се позвъни. Беше един от младежите, останали без работа, но не и без надежда. Възхищавам се на такъв дух и винаги се опитвам да им помогна — купувам я гюдерия, я пликове за битови отпадъци. Този обаче не носеше обичайната торба, пълна с домашни потреби.

— Наистина съжалявам, че се натрапвам така — подхвана младежът. — Казвам се Еймън. Еймън Фиш.

Отпърво не включих кой е. Ако живееш в голям град, свикваш дотолкова, че на вратата ти звънят разни непознати, та се стъписваш, ако на прага се появи човек, мярвал се, макар и за кратко, в живота ти.

Да, разбира се, това беше Еймън Фиш, младичкият комик, който следващата година по това време сигурно щеше да се снима в реклами за бира и да спи с водещите на концерти, награждавания и конкурси за красота. Или следващия месец. Или следващата седмица. Същият Еймън Фиш, на чието шоу ме поканиха да стана продуцент, аз обаче отказах заради задълженията си по пърженето на рибени котлети.

Не знаех какво да го правя. Не знаех защо ми е дошъл на крака. Очаквах някой размъкнат младеж, който се опитва да ми пробутва гюдерии. А пред мен стоеше размъкнат младеж, който не след дълго щеше да се напие по случай раздаването на наградите на Британската академия за телевизионно и киноизкуство.

— Какво обичате? — попитах го аз.

— Моля? — отвърна той, след като сбърчи чело и се наведе към мен.

— Какво искате?

— Може ли да поговорим? За мен е много важно.

Пуснах го вътре. Отидохме в хола, където Пеги и Пат седяха наобиколени от цяла лавина играчки. Пат още държеше в ръка светлинния меч.

— Бре! — възкликна Еймън. — Светлинен меч! Традиционното оръжие на джедаите! Може ли да го погледна?

Върху лицето на Пат бавно грейна усмивка, той се изправи и подаде на младия непознат светлинния си меч.

— Браво на теб, моето момче! — възкликна Еймън.

Размаха меча, който засъска в ръката му, и усмивката на Пат стана още по-широка.

— От години не съм държал такова оръжие — призна си гостът. — Но човек не забравя, нали? — ухили се той на Пат. — Роден съм в едно малко градче, казва се Килкарни. И като дете се чувствах горе-долу като Скайуокър, когато е бил малък на Татуин. Нали знаеш какво е Татуин?

— Родната планета на Люк — отговори Пат. — С две слънца.

— Моля? — възкликна Еймън. — Родната планета на Люк, ли каза? Точно така. Чувствал се е откъснат от останалата галактика, нали? Далеч от събитията. Никак не му е било лесно на старата Татуин с нейните две слънца. Когато бях малък в стария заспал Килкарни, също си мечтаех да избягам и да преживея куп премеждия и приключения, които дори не си представях. — Той върна на Пат светлинния меч. — Точно това и направих.

— Да — обади се и Пеги. — Но какво се е случило междувременно?

— Моля?

Дали тоя не беше съвсем глух?

— Попитах какво се е случило междувременно, откакто сте напуснали родната си планета? — извика момиченцето.

— А, тъкмо за това съм дошъл да поприказвам с баща ти — обясни Еймън.

— Той не ми е баща — възропта Пеги. — Моят татко има мотоциклет.

— Баща съм на момченцето — уточних аз и посочих Пат, който и досега гледаше захласнато госта, възхитен от техниката, с която е въртял светлинния меч.

— Одрал ви е кожата — отбеляза Еймън и се усмихна сърдечно. — Особено около брадичката. Хубаво момченце.

— Заповядайте в кухнята — рекох му. — Ще направя кафе.

— Кафе ли? Страхотно.

Докато слагах кафеварката, той седна на масата и взе да си мърмори нещо и да си човърка с показалец ушите.

— Лош ден ли? — поинтересувах се аз.

— Моля? — попита гостът.

Сложих пред него чашата кафе и се вторачих съвсем отблизо в него. Като повечето ирландци, беше мургав и красив, освен това явно си бе доста размъкнат, все едно е Кенеди, преспал през лятото в някой вход. И както личеше, беше глух като пън.

— Попитах какво ви е на слуха?

— А, това ли! — възкликна Еймън. — Чакайте да ви обясня за ушите. В Уест Енд има едно тузарско ателие, правят слухови апаратчета. И слушалки — за телевизионни водещи. Та продуцентите и режисьорите да ти говорят по тях, докато представяш програмата. Сигурно го знаете.

То оставаше да не го знам! Помня как Марти ходи там да му правят слушалки. Именно така разбрахме, че наистина се разделяме с радиото.

— Идвам направо оттам — поясни Еймън. — Тръгнах си на пожар. Чичкото ти взима мерки, като ти излива в ухото нещо като топъл восък. После чакаш, докато се втвърди. Така разбират кой номер са ти ушите. За слушалките, де.

— Ясно.

— Но при мен така и не се стигна до слушалките. Човекът тъкмо ми беше сложил в ушите топлия восък и чакахме той да се втвърди, когато си рекох — какво, да го вземат мътните, търся тук? — Еймън поклати глава. От ушите му се разхвърчаха люспи застинал восък. — От къде на къде съм решил, че мога да водя телевизионно шоу? Защо всички са решили, че ставам за това? Аз съм комик. Играя на живо. На някои им харесва. И какво от това? Откъде се подразбира, че ставам за водещ на телевизионно шоу?

— Значи, докато са ви взимали проби за слушалките, ви е обзела сценична треска.

— Още преди да съм припарил до сцена — усмихна се гостът. — Не знам дали това може да се удостои с термина „сценична треска“. По-точно е да се каже, че получих пристъп на паника. При всички положения изхвърчах като тапа оттам още преди да са ми махнали восъка. Както гледам, се е втвърдил добре.

Дадох му хартиена салфетка и клечици за уши и загледах как той чопли втвърдения восък. Винаги взимат мярка за две слушалки — по една за всяко ухо, макар че се използва само една. Сега вече разбирах, че това всъщност си е заговор и искат с тоя восък да ти попречат да избягаш.

— Наистина ми се щеше вие да сте продуцент на шоуто — допълни Еймън. — Трябва ми човек, който да ме хване за ръчичка и да ми покаже пътя. Така, както вие направихте с Марти Ман, след като той напусна радиопрограмата. Бях разочарован, когато отказахте.

— Това няма нищо общо с вас — обясних му аз. — Гледам си сина. Сам. Не мога да започна отново работа на пълен работен ден. Трябва да бъда до него.

— Но както забелязах, малкият сладур е в униформа. Не ходи ли вече на училище?

— Ходи, ходи.

— Значи почти през целия ден не е тук.

— Общо взето, да.

— Прощавайте, Хари, че подпитвам, но какво правите по цял ден?

Какво правех по цял ден ли? Вдигах Пат от сън, обличах го и го водех на училище. Пазарувах и чистех. Следобед, след часовете го чаках пред входа, за да го прибера. После правех сандвичи, четях му и го приготвях за сън. Какво правех по цял ден?

— Нищо — отговорих аз.

— Не ви ли липсва? Работата, де.

— Естествено, че ми липсва. Преди прекарвах времето със сина си качествено, в смисъл че го виждах за по пет минути в началото и в края на деня. Сега го прекарвам количествено. Не аз съм решил нещата да се променят. Просто се получи така. Но по тази причина не мога да ви стана продуцент на шоуто.

— Да де, но можете да станете изпълнителен продуцент. Бихте могли да отскачате за малко — колкото да наглеждате как вървят нещата. Бихте могли да ми кажете какво да направя, за да не изглеждам и занапред пълен левак. Бихте могли да ми помогнете да покажа всичко, на което съм способен.

— Може би — рекох аз.

И за миг не се бях замислял, че има средно положение между това да работя на пълен работен ден и изобщо да не работя. И през ум не ми беше минавало.

— Вижте какво, възхищавам ви се, че се грижите така за сина си допълни Еймън. — Повярвайте, направо ще им скриете шапката на майките в Килкарни. Но аз имам нужда от вас. Тук съм наистина от користни подбуди. Треса се от страх, не знам дали ще се справя с това проклето шоу. Точно заради това ви ръся втвърден восък из кухнята. Знам, че можете да ми помогнете, без да търпя каквито и да било унижения. Нищо чудно шоуто да стане добро.

Замислих се за дългите сутрини и безкрайните следобеди, когато Пат не беше у дома. Замислих се и за последната си среща с инспектора в банката, възхитен от усилията ми да се грижа за своя син, но не и от дълговете, които набъбваха и набъбваха.

Но най-вече се замислих колко добре се е отнесъл Еймън с Пат: възхитил се е от светлинния му меч, поговорил е с него за родната планета на Люк, казал ми е, че синът ми е голям сладур.

Знаех, че на този етап от живота ми — всъщност и на всички следващи етапи, — всеки, харесал момченцето ми, ще ми става симпатичен. Когато си гледаш сам детето, искаш да го харесват всички. Младият ирландски комик със засъхнал восък в ушите явно беше на наша страна. Дадох си сметка, че и аз съм на негова страна.

Бях готов да работя на плаващо работно време с него, защото си умирах от скука и бях останал без пукната пара. Но най-вече защото той бе убеден, че синът ми ще се справи.

— Нека първо ви видя — рекох аз на Еймън. — Нека ви погледам на сцена, за да преценя как ще се получи на екрана. Разполагате ли с някакви записи?

— Моля? — каза той.