Тони Парсънс
Мъжът, момчето (16)

Глава 15

Един ден, когато Пат беше останал да пренощува у нашите, звъннах на Джина. Бях осъзнал, че се налага да поговоря с нея. Истински. А не само да подвиквам, да хленча и да заплашвам. Трябваше да й кажа какво мисля.

— Върни се — рекох й. — Обичам те.

— Как можеш да обичаш някого, ама истински, и да спиш с друг?

— Не знам как да ти го обясня. Но не беше трудно.

— Е, не е толкова лесно да ти простя.

— Божичко, май наистина искаш да ме видиш как пълзя.

— Не става дума за теб, Хари. Става дума за мен.

— Ами съвместният ни живот? Имахме съвместен живот, нали така? Нима си в състояние да му сложиш кръст само заради една-едничка грешка?

— Не аз, а ти му сложи кръст.

— Не ме ли обичаш вече?

— Разбира се, че те обичам, глупчо такъв. Но не съм влюбена в теб.

— Я чакай. Как така ме обичаш, но не си влюбена в мен?

— Нарани ме много. И ще го направиш отново. Следващия път няма да изпитваш чак такива угризения. Следващия път вече ще си намериш оправдания. После някой прекрасен ден ще срещнеш жена, която наистина харесваш. И обичаш. И тогава вече ще ме зарежеш.

— Никога няма да го направя.

— Така стават тия работи, Хари. Видяла съм го при майка ми и баща ми.

— Значи ме обичаш, но не си влюбена в мен. И какво означава това?

— Любовта е онова, което остава, след като влюбеността премине. Любовта е да държиш на някого и да се надяваш той да е щастлив, но вече да не си правиш никакви илюзии за него. Тази любов вероятно не е чак толкова вълнуваща и страстна, и всичко останало, което с времето отминава. И по което ти толкова се прехласваш. В крайна сметка обаче е важна именно тази любов.

— Нищо не разбирам — признах си аз.

— Това си е твой проблем — отвърна тя.

— Остави я тая Япония. Ела си. Още си ми жена, Джина.

— Виждам се с един човек — оповести тя и аз се почувствах като хипохондрик, пред когото най-сетне са потвърдили, че страда от смъртоносното заболяване.

Не бях изненадан. Толкова дълго бях живял в ужас, че изпитах нещо като облекчение, когато най-големите ми страхове се сбъднаха.

Бях го очаквал, бях се опасявал от това още от мига, когато Джина излезе от дома ни. В известен смисъл дори бях доволен, че се е случило, понеже вече не ми се налагаше да умувам със свито сърце кога точно ще стане. И не бях чак толкова тъп, та да си въобразявам, че имам право да се възмущавам. Само дето още не бях измислил какво да правя със снимките от сватбата ни. След като се разделите, какво правиш със сватбените снимки?

— Какъв смешен израз, нали! — възкликнах аз. — Да се виждаш с някого. Все едно си на оглед. Само гледаш, разглеждаш. Всъщност обаче правиш всичко друго, но не и това. Да гледаш, де. Когато се виждаш с някого, отдавна сте надскочили етапа на гледането. Сериозно ли е?

— Не знам. Как да разбера? Той е женен.

— Е, ти ми скри шайбата.

— Но бракът им не върви — очевидно от доста време. Почти разделени са.

— Той ли ти го каза? Това за почти разделените, де. И ти му се хвана, а? Почти разделени. Много удобно, няма що. За пръв път чувам подобно нещо. Почти разделени. Браво на него. Презастраховал се е човекът за всякакви случаи. Така преспокойно може да разиграва и теб, и жена си. Може да държи жена си вкъщи — да му готви суши, а с теб да отскача до най-близкия хотел за влюбени.

— Ох, Хари. Ако не друго, то поне можеше да ми пожелаеш успех.

— Кой е новият ти любим? Някой японец на заплатица, въобразил си, че е голямата работа, щом чука жена от Запада? Не се доверявай на японците, Джина, Мислиш си, че ги познаваш, но това изобщо не е вярно. Те имат друга ценностна система. Японците са хитро двулично племе.

— Американец е.

— Така да беше казала. Още по-лошо.

— С когото и да тръгна, няма да го харесаш, Хари. Ако беше ескимос, щеше да ми опяваш: „Ооо, ескимос ли, Джина! Студени ръце, студено сърце. Стой надалеч от ескимосите, Джина!“

— Не проумявам какво изведнъж се хвърли на чужденци.

— Хвърлих се, защото се опитах да обичам свой сънародник. И той ми разби сърцето.

Трябваше да мине известно време, докато включа, че говори за мен.

— Той знае ли, че имаш дете?

— Естествено, че знае. Нима смяташ, че ще седна да го крия?

— И какво мисли по въпроса?

— В смисъл?

— Проявява ли интерес към Пат? Притеснява ли се за него? Мисли ли за доброто му? Или иска само да чука майка му?

— Ако ще ми говориш така, Хари, ще ти затворя.

— А как иначе да го кажа?

— Не сме обсъждали бъдещето. Отношенията ни не са стигнали чак до там.

— Съобщи ми, когато стигнат.

— На всяка цена. Само много те моля, не използвай Пат за плашило.

Това ли правех? Не можех да кажа къде свършва искрената ми загриженост и къде започва искрената ми ревност.

Пат беше една от причините да ми се иска гаджето на Джина да умре при катастрофа. Знаех обаче, че има и други причини. По всяка вероятност този мъж дори не беше основната.

— Само не се опитвай да настройваш сина ми срещу мен — казах аз.

— Какви ги дрънкаш, Хари, кога съм го настройвала?

— Детето разправя на всеки срещнат, че него обичаш, а мен само харесваш.

Тя въздъхна.

— Не съм казвала такова нещо. Казах му каквото току-що казах и на теб. Казах му, че и досега обичам и двама ви, но за съжаление, колкото и да е тъжно, вече не съм влюбена в теб.

— Пак не разбирам какво означава това.

— Означава, че се радвам за годините, които съм прекарала с теб. Но ме нарани толкова силно, че никога няма да ти простя, никога вече няма да ти имам вяра. Освен това, струва ми се, означава, че ти вече не си мъжът, с когото искам да прекарам остатъка от живота си. Ти си като всички останали. Като баща ми.

— Какво съм виновен аз, че баща ти ви е зарязал вас с майка ти!

— Ти беше моят шанс да го надживея и забравя. И оплеска всичко. Ти също ме заряза.

— Я не се занасяй. Става въпрос за една нощ, Джина. Колко пъти ще го водим този разговор?

— Ще го водим, докато проумееш какво ми е на мен. Щом си го направил веднъж, ще го направиш още хиляда пъти. Това е първият закон на женкаря. В общата теория на женкарството се казва пределно ясно, че който го е направил веднъж, повтаря отново и отново. Ти ме подведе, никога вече не мога да ти вярвам. И това също ме наранява, Хари. Не съм се опитвала да настройвам Пат срещу теб. Просто се опитах да му обясня за какво става въпрос. Ти как го обясняваш?

— Не мога да го обясня. Дори на самия себе си.

— Опитай, де! Ако не разбираш какво се е случило с нас, няма да бъдеш щастлив с никого.

— Ти ще ми обясниш.

Джина въздъхна. Чух я как въздъхна чак в Токио.

— Имахме брак, който според мен беше добър, но на теб ти втръсна. Ти, Хари, си типичният романтик. Ако някоя връзка не отговаря на съшитите ти с бели конци гръмки представи, ти я правиш на пух и прах. Разваляш всичко. А после имаш нахалството да се мусиш и да се изкарваш пострадал.

— Кой там се прави на психоаналитик? Гаджето от Щатите ли?

— Обсъждали сме с Ричард случилото се.

— Ричард ли? Така ли се казва? Ричард, значи! Бре, бре, бре.

— Какво му е на името „Ричард“? Име като име. Със сигурност не е по-необичайно от Хари.

— Ричард. Рич. Дики. Дик. Моби Дик. Дик Тъпкача.

— Понякога ви гледам с Пат и да ти призная, не мога да различа кой е четиригодишният.

— Лесно е. Онзи, който пикае, без да капе по пода.

— Сам си си виновен — отсече Джина точно преди да затвори. — Случи се, защото не оценяваше какво имаш.

Изобщо не беше вярно. Бях достатъчно умен, за да знам какво имам. Но и достатъчно тъп, за да не знам как да го задържа.

 

 

Като всеки двама души, живеещи под един покрив, не след дълго и ние си изработихме всекидневен ритуал.

Още съмнало се, не съмнало се, и Пат влизаше сънен при мен в спалнята и питаше дали е време за ставане. Обяснявах му, че е посред нощ, след което той се покатерваше при мен в леглото и на мига заспиваше на местенцето, където преди беше спала Джина, размятал ръце и крака в някакъв див детински сън. Накрая се отказвах от опитите да поспя още малко и ставах от леглото.

Докато Пат се събуди, четях вестници в кухнята, после го чувах как се промъква в хола и пуска видеото.

Сега, когато синът ми беше останал без детска градина, а аз — без работа, можехме да си позволим и да не бързаме. Но не ми се щеше да му отпускаме съвсем края и да му разрешавам да прави каквото си иска, а той искаше да гледа по цял ден видео. Затова ставах, изключвах видеото и отвеждах детето в кухнята, където то си играеше с купата овесени ядки, докато отново му върнех свободата.

След като се измиехме и облечахме, го водех в парка, да покара колело. Велосипедчето се казваше „Камбанка“ и още беше със страничните колела. Случваше се да обсъждаме с Пат дали да не ги махнем и той да се опита да кара само на две колела. Но и на двамата този скок напред ни се струваше невъзможен. Виж, Джина я биваше да определя кога е станало време да се махнат помощните колелца.

Следобед мама обикновено се отбиваше да вземе Пат и така аз имах възможност да напазарувам, да поизчистя вкъщи, да се притеснявам, че нямаме пари, да снова напред-назад и да си представям как Джина пъшка от удоволствие в леглото на друг.

Сутрин обаче ходехме в парка.