Тони Парсънс
Мъжът, момчето (28)

Глава 27

Тук нещата не се свеждаха само до това, че Пеги ми напомняла как Сид се е чукала с друг.

През времето, откакто гледах сам Пат, бях разбрал, че родителите се осланят главно на интуицията и се учат в крачка. Никой не ти обяснява какво да правиш. Учиш се от само себе си.

Като малък си мислех, че майка ми и баща ми притежават някакво тайно познание как да ме възпитават и да ме накарат да мирувам. Мислех, че съществува някакъв добре премислен грандиозен план как да ме принудят да си изям зеленчуците и да си легна, когато кажат. Но излезе, че съм грешал. Сега вече знаех, че са правели, каквото прави всеки родител по белия свят. Импровизирали са.

Ако Пат се тръшнеше да гледа в четири сутринта „Завръщането на джедаите“ или да слуша в полунощ Пъф Дади, нямаше да ми се налага да мисля и да умувам: просто щях да дръпна щепсела и да пратя сина си обратно в леглото.

Ако ли пък се разстроеше след разговор с Джина или след произшествие в училище, щях да го гушна и да го притисна до себе си. Когато става дума за собствената ти плът и кръв, не се налага да мислиш какво точно да направиш. Не се налага изобщо да мислиш. Просто го правиш, и толкоз.

С Пеги обаче никога нямаше да имам този лукс.

Беше седнала на канапето, беше изпружила голи крачета върху масата и гледаше любимия си австралийски сапунен сериал. Седях до нея, опитвах се да изключа фоновия брътвеж на несретните герои — жалваха се, горките, че нямали и представа кои са истинските им родители, — и да прочета статията за поредния банков крах в Япония. Там явно бе настанала пълна бъркотия.

Ама как така не си ми майка? — възкликна някой от екрана и Пеги се размърда, дочула музиката, на която вървяха титрите.

Обикновено още щом австралийците изчезнеха, тя скачаше и хукваше нанякъде. Този път обаче продължи да си седи на канапето, само се наведе напред и взе лака за нокти на Сид, оставен на масичката, сред разхвърляните списания и играчки. Загледах как отвинтва капачката на стъкленото шишенце.

— Пеги!

— Какво?

— По-добре не си играй с това, миличка.

— Не се притеснявай, Хари. Мама ми разрешава.

Махна капачката с четчицата и много внимателно се запретна да нанася кървавочервен лак върху мъничките си, почти несъществуващи нокти на краката, а после, както волю-неволю забелязах, и по връхчетата на пръстите.

— Внимавай, Пеги. Не си играй с това.

Тя само ме стрелна с поглед.

— Мама ми разрешава.

По пръстчетата с размери колкото половин кибритена клечка на едри капки се застича яркочервен лак. Не след дълго Пеги изглеждаше така, сякаш е газила в бъчва с грозде или е минала през кланица. Вдигна краче, наслаждавайки се на творението си, и върху списание „Ред“ се стече поредната капка кървавочервен лак.

Ако го правеше Пат, щях да подвикна, да му взема лака и да го пратя в детската стая. Все щях да предприема нещо. С Пеги обаче не знаех какво да сторя. Със сигурност не можех да я докосна. Със сигурност не можех и да подвикна.

— Пеги!

— Какво, Хари?

Наистина ми се искаше да бъде послушна и да не плеска с лак за нокти крачетата си, килима, масата и списанията. Но повече от всичко ми се искаше да ме харесва. Затова продължих да седя, да гледам как крачетата й стават яркочервени, да сумтя и да не правя нищо.

Сид излезе от банята по бяла хавлия, бършейки касата си.

— Колко пъти съм ти казвала да не пипаш това? — подвикна тя и грабна лака. Вдигна Пеги, сякаш е разпалувало се коте. — Идвай тук, госпожичке. В банята.

— Ама аз…

— Веднага.

Идеше ми да прихна, по-точно да захлупя лице върху дланите си при мисълта колко много от времето си посвещавахме на това да преодоляваме разпада на семейството като най-малка клетка на обществото. Тясното жилище на Сид приличаше на храм на любовта.

Стените бяха покрити с плакати за филми: филми, разказващи за съвършената любов, за любовта, която, макар от време на време да си удря главата в някое препятствие, в крайна сметка така и не е белязана от усложненията на съвременния свят.

Още при влизането в жилището, в малкото неуютно антре се виждаше сложен в рамка плакат на „Казабланка“. В хола — и той неуютен, но не чак толкова — имаше рамкирани плакати на „Любов, която се помни“ и „Кратка среща“. И — иска ли питане! — на най-почетното място, над кревата се мъдреше плакат на „Отнесени от вихъра“. Дори в стаята на Пеги имаше плакат на „Покахонтас“, която се взираше в старичките кукли Кен и Барби и разните джунджурийки с образа на момичетата от „Спайс Гърлс“. Накъдето и да се обърнеш, мъже, прегърнали разтапящи се в обятията им жени, и истинска любов, удържала победа.

Тези плакати не бяха наслагани така, както ще ги сложи един студент например — от немай-къде, без да влага някакви чувства, и главно за да прикрие плъзнало по стената влажно петно или олющена мазилка. Тук обаче те не бяха прихванати надве-натри с лепенки. Бяха сложени в красиви черни рамки, под стъкло, все едно са произведения на изкуството, каквито може би и бяха.

Сид ги беше купила в един от специализираните магазини в Сохо, беше ги носила да им слагат рамки и после ги беше мъкнала чак до дома си. Доста се беше постарала, за да има по стените си тези плакати на „Отнесени от вихъра“ и всичко останало. Посланието беше ясно: ето на какво държим ние тук.

Всъщност обаче изобщо не държахме на това. Любовта на Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман може и да е била прекъсната от нахлуването на нацистите в Париж, но ако не друго, Богарт поне не е трябвало да се притеснява как да се държи с детето на Ингрид от връзката й с Виктор Ласло. И е твърде спорно дали Рет Бътлър е щял да лудне чак толкова по Скарлет О’Хара, ако тя е влачела из Джорджия дете от предишна страстна любов.

Никога досега не бях общувал с малко момиченце, а Пеги излъчваше някакво спокойствие — определено спокойствие, а не бурни емоции, — каквото не бях виждал у Пат или другите момченца. Тя се владееше така, както никое момченце на нейните години. Може би всички момиченца бяха такива. Или може би само Пеги, не знам.

Та мисълта ми е, че я харесвах.

Но не знаех какъв се очаква да й бъда, приятел или баща, благ и мил или твърд, но справедлив. Все ми се струваше, че се държа неподобаващо. Ако любимата ви има дете, никога не е като на кино. И който не го проумява, е прекалил с музикалните филми на „Метро Голдуин Майър“.

Сид се върна в стаята заедно с Пеги — чистичка, спретната и готова за славната вечер заедно с баща си в „Пица Експрес“. Момиченцето се покатери върху коленете ми и ме целуна. Миришеше на сапун и на „Джуниър Тимотей“.

Майка й ми разроши косата.

— За какво си мислиш? — попита ме.

— А, за нищо.

Пеги разшири развълнувано очи, дочула звука на мощен мотоциклет, който спира долу на улицата.

— Тате! — възкликна тя и слезе от коленете ми, при което ме прониза изненадваща ревност.

Всички загледахме от прозореца как Джим Мейсън паркира големия мотоциклет марка БМВ и замахва с крак, все едно слиза от кон. После свали каската и аз се убедих, че Сид е била права: копелето му с копеле наистина беше красиво, с издялана като с длето челюст и гъста къса къдрава коса — не ти трябва лице върху римска монета или манекен, който си пада по момичета.

През цялото време се бях надявал тайничко, че Джим ще бъде като Глен: посърнал хубавец, който застарява и вече не разбива под път и над път женските сърца. Джим обаче съвсем не беше посърнал и остарял.

Махна ни. Ние също.

Срещата с бившия мъж на любимата би трябвало да е скована и притеснителна. Знаеш всички подробности от живота му, а изобщо не си го виждал. Знаеш, че е правил лоши неща, защото са ти разказвали за тях, а също, че ако не ги е правил, сега няма да си с любимата.

Би трябвало да си е страшничко да срещнеш мъжа, когото тя е познавала, преди да се запознае с теб. Аз обаче изобщо не се притесних. Приех го леко, сякаш Джим и Сид имаха да изясняват още много неща.

Едър и красив, целият в лъскава кожа и широка белозъба усмивка, той влезе в тясното жилище и взе да гъделичка дъщеря си, докато тя не се разпищя от удоволствие. Ръкувахме се и обменихме някоя и друга приказка колко трудно се паркира в тази част на града. А когато Пеги отиде да си вземе нещата, Сид зачака с лице, безизразно като стиснат пестник.

— Как е Мем? — попита тя.

— Добре е. Праша ти поздрави.

— Никакви поздрави не ми праща, сигурна съм. Но въпреки всичко благодаря. Как е в работата й, добре ли?

— Благодаря, повече от добре.

— Стриптийзьорките са затрупани с предложения, нали?

— Тя не е стриптийзьорка.

— Така ли?

— Компаньонка е.

— Извинявай.

Джим ме погледна и се ухили, един вид — женска му работа!

— Винаги го прави — отбеляза, сякаш бяхме свързани по някакъв начин и той можеше да сподели с мен някои нещица.

Ухилена до уши, Пеги се върна с детска каска — не я свърташе, напираше да тръгват час по-скоро. Целуна майка си, после и мен и хвана баща си за ръката.

Загледахме от прозореца как Джим я слага внимателно на мотора и покрива главицата й с каската. Метна се зад нея на машината, запали и потегли по тясната улица. Дори през гърления тътен на мотоциклета се чуваха радостните писъци на Пеги.

— Защо го мразиш толкова много, Сид?

Тя се позамисли.

— Сигурно заради начина, по който си тръгна — отвърна. — Беше се прибрал от работа — беше си наранил крака при поредната пътна злополука, май се бе одрал в някакво такси, такситата вечно го деряха — и лежеше на канапето, когато си дойдох, бях ходила да заведа Пеги на детска градина. Надвесих се над него — колкото да му погледна лицето, много обичах да го гледам, — и той каза името на момичето. На глас. Името на младата малайзийка, с която спеше. И заради която ме заряза.

— Бълнувал е?

— А, не — отвърна Сид. — Преструваше се, че бълнува. Вече е знаел, че ще ни остави нас с Пеги. Но не му стискаше да ме погледне и да ми го каже право в очите. Беше по силите му само да се преструва, че бълнува, да се преструва, че изрича името й насън. Само така можеше да пусне бомбата. Да ми съобщи, че вече си е стегнал багажа. Стори ми се много жестоко, така ще постъпи само един страхливец — точно в стила на Джим.

Имах си най-различни причини да мразя Джим — някои благородни, други жалки. Мразех го, защото беше наранил толкова много Сид, мразех го и защото беше по-красив от мен. Мразех го, защото мразех всеки родител, който ту нахълтва в живота на детето си, ту отново изчезва яко дим, сякаш то е хоби, с което можеш да се захващаш или да зарязваш, когато ти скимне. Смятах ли и Джина за такава? Да, понякога, в редките дни, когато тя не се обаждаше по телефона на Пат, и аз знаех — бях убеден, че е някъде с Ричард.

Мразех Джим и защото усещах, че Сид още е увлечена по него — улових го, когато ми каза, че харесвала лицето му. Може би вече не обичаше, може би любовта се бе превърнала в друго. Но Сид още държеше на Джим и това я мъчеше.

Сигурно дълбоко в себе си е трябвало да бъда благодарен. Ако Джим е бил верен любящ съпруг, който умее да си държи кожените панталони закопчани, ако не си падаше по азиатки, Сид щеше да бъде с него, а не с мен. Но аз изобщо не бях признателен.

Веднага щом той върна от пицарията Пеги здрава и невредима, ми се прииска да се блъсне с мотора на Есекс Роуд в автобус номер седемдесет и три и да стане на пихтия. Беше се държал със Сид като с добиче. Това бе достатъчно, за да го мразя до смърт.

Но когато Пеги се прибра с феноменално безполезна плюшена играчка с размерите на хладилник и с личице, цялото оплескано с пица, си дадох сметка, че имам и друга, далеч не така безкористна причина да мразя Джим.

Без дори да се опитвам да се сравнявам с него, съзнавах, че никога няма да знача за Пеги толкова много, както той. И от това ме болеше най-силно. Дори и да я виждаше само когато му хрумне, той винаги щеше да бъде неин баща.

Точно от това тя бе неописуемо щастлива. Не от мотоциклета. Или от пицата. Или от тъпата плюшена играчка с размерите на хладилник. А от това, че Джим й е баща.

Знаех, че мога да живея с момиченцето, макар то да ми напомня, че майка му се е чукала с друг. Можех дори да го обикна. Можех да си съпернича с мотоциклета, с грамадната плюшена играчка и с по-красивото лице.

Но няма как да си съперничиш с кръвта.