Тони Парсънс
Мъжът, момчето (26)

Глава 25

— Спал ли си с гримьорката? — попитах Еймън.

Той ме погледна в огледалото в гримьорната и аз забелязах как по лицето му се мярва нещо. Може би страх. Или гняв. После изчезна.

— Моля? — рече ми той.

— Чу ме, чу ме.

Шоуто набираше скорост. Рейтингът беше добър и вече бяха започнали да пристигат първите поръчки за реклами на бира. За мен обаче Еймън си оставаше наплашеното хлапе от Килкарни със засъхнал восък в ушите.

— Спал ли си, или не си спал, Еймън? Да или не?

— Защо питаш?

— Защото момичето плаче. Не можем да я убедим да сложи поне малко грим на гостите, ридае, та се къса над пухчето за пудрата. Вир-вода е станало.

— Какво общо имам аз?

— Знам, че миналата седмица си тръгнахте заедно от студиото. Еймън се завъртя на столчето на колелца и се извърна към мен с глава, обрамчена от голите електрически крушки отстрани на огледалото. Вече не изглеждаше уплашен, въпреки че по челото му, под плътния слой пудра като змийче проблясваше тънка струйка пот.

— Питаш ме дали съм спал с гримьорката ли?

— Точно това те питам — повторих аз. — Пет пари не давам за морала ти, Еймън. Ако щеш, в рекламната пауза се опипвай с осветителите. Изобщо не ме вълнува какви ги вършиш, когато не си в ефир. Стига това да не пречи на шоуто. А една разревана гримьорка, която не е в състояние да си върши работата, със сигурност му пречи.

— Много ми помогна, Хари — рече той едва чуто. Понякога говореше толкова тихо, че трябваше да се напрягаш, за да чуеш какво казва. Това му даваше известна власт. — От мига, в който се запознахме, всичко, което си ми обяснявал, ми е вършело работа. „Не забравяй, разговаряш само с един човек — рече ми веднъж. — Ако се забавляваш ти, ще се забавляват и всички останали.“ Това за теб може да не означава много, но на мен ми помогна да наложа шоуто. Без теб надали щях да го постигна и съм ти страшно признателен. Ето защо не избухвам, когато ми задаваш такъв въпрос — въпрос, който, сигурно ще се съгласиш, би прозвучал доста грубичко в устата на майка ми или на моя свещеник.

— Спал ли си, Еймън, с гримьорната?

— Не, Хари, не съм спал с гримьорката.

— Добре тогава. Исках да знам само това.

— Изчуках гримьорката.

— Не е ли едно и също?

— Има огромна разлика. Това, Хари, не беше начало на смислена връзка. Това беше връхна точка на нещо, напълно безсмислено — и точно това ми хареса най-много. И Кармен — така, Хари, се казва въпросната гримьорка — та сега Кармен може да е разочарована, че изпълнението няма да се повтори на бис, но мен ако питаш, и на нея й хареса точно това — че всичко е било някак сурово и недодялано, еднократно. Случва се някоя жена да иска да преспиш с нея. Иска просто да я изчукаш, и толкоз. Те, Хари, са същите като нас. Именно това е голямата тайна. Съвсем същите като нас.

— Защо ли никой не ми го е казвал досега? Щях да си облекча значително живота.

— В момента, Хари, имам много предложения. И не всички са за реклами на бира. Кармен е мило момиче. Ще се отнасям с нея с подобаващото уважение. Ще се държа приятелски. Но и тя искаше съвсем същото, както аз, и си го получи. Не може да очаква повече. Веднъж да се опомни, и ще го проумее.

— Ти, Еймън, не си първият хлапак, когото всички свалят единствено защото веднъж седмично си показва грозната мутра по телевизията. Само не ми носи в студиото личните си драми, чу ли?

— Да, Хари — отвърна той благо-благо. — Съжалявам, че съм повлиял зле на момичето, наистина. Разбирам, че си ми изпълнителен продуцент и работата ти е да ми говориш точно така. Но и аз съм мъж.

— Не думай! Каза го като в оня сърцераздирателен блус. „Мъж съм аз…“ Дрън-дрън, мъж бил! Ти си си най-обикновен тъпкач. Не след дълго ще почнеш да рекламираш лосион за след бръснене.

— Аз, Хари, съм мъж. И съм се пръкнал на белия свят, за да сея семето си на възможно най-много места. За това сме тук. Точно това правят мъжете.

— Как ли не! — казах аз. — Това правят хлапаците.

Но малко по-късно, когато го видях да си тръгва от студиото заедно с най-оправната сценаристка, си казах — защо пък не?

Защо да не си сее човекът семето на възможно най-много места? За какво да го пази? И какво му беше прекрасното на самотното парниково растенийце, което тъй прилежно отглеждах?

Всичките тия правила ми дойдоха като гръм от ясно небе.

Можех да остана и през нощта в тясното жилище на Сид на последния етаж, но трябваше да си тръгна преди Пеги да се е събудила. Ако момиченцето си беше легнало, Сид на драго сърце ме канеше да постоя още малко, дори да пренощувам с нея на очуканото месингово легло под сложения в рамка плакат на „Отнесени от вихъра“. Но трябваше да се изнеса още преди да се е зазорило.

Всъщност нямаше много правила. Имаше едно-единствено правило. Но аз живеех с усещането, че се подчинявам на безброй правила.

— По-нататък сигурно ще бъде различно — отбеляза Сид. — Ако решим… знаеш какво. Ако решим да стигнем по-далеч. Да се обвържем.

Веднага щом тя угасеше лампата и аз вече не виждах раздалечените й кафяви очи, никак не ми се искаше да стигаме по-далеч и да се обвързваме. Да ви призная, искаше ми се нещо доста по-просто.

Искаше ми се да спя в обятията на любимата, без да ме будят и да ми казват, че е време да си ходя. Искаше ми се в отношенията ни да не се налага да помня правила. И най-вече искаше ми се да си бъде както по времето, преди всичко да се разпадне.

 

 

Още сънувах сладки сънища, когато усетих устните на Сид върху моите.

— Скъпи — прошепна тя. — Извинявай, но е време.

Навън беше тъмно, ала чух как гълъбите ситнят по покрива точно над главите ни, сигурен знак, че е време да си обувам панталона и още преди изгрев-слънце да се изнасям оттук.

— За всичко си помислила, нали? — въздъхнах аз, сетне се претърколих и станах откъм другата страна на леглото.

— И на мен, Хари, ми се иска да останеш. Наистина.

— Кога си се разделила с бащата на Пеги? Преди три години? Преди повече? С колко мъже си я запознавала?

— Ти си първият — пророни тя едва чуто и аз се запитах дали е истина.

— Не проумявам какво толкова ще й навреди, ако ме види да ям овесени ядки. Божичко, детето ме вижда през цялата седмица.

— Вече го обсъдихме — отсече в тъмното Сид. — Пеги ще се обърка, ако те завари тук сутринта. Много те моля, опитай се да ми влезеш в положението. Тя е на пет години, ти — не.

— Пеги ме харесва. И аз я харесвам. Винаги сме се разбирали.

— Ето ти още една причина да си тръгнеш. Не искам дъщеря ми да те възприема като някакъв чичко. Искам да бъдеш или повече, или по-малко от чичко. Пеги заслужава повече. Ти също.

— Страхотно, няма що — простенах аз.

— Би трябвало да ме обичаш, задето съм такава — подметна Сид по-скоро сърдито, отколкото обидено. — Би трябвало да разбереш, че просто се опитвам да я предпазя и да направя каквото е най-добро за нея. И ти имаш дете. Знаеш какво е. Ако някой може да ми влезе в положението, то това си именно ти.

Беше права.

Би трябвало да я обичам.

 

 

За пръв път през живота ми се струваше, че разбирам мъжете на моя възраст, които ходят с по-млади жени.

Дотогава направо не проумявах защо го правят. Жените между трийсет и четирийсет все още са с хубави тела и опъната кожа, с тях можеш и да си поговориш. Те още са млади, но са видели едно-друго от живота — вероятно същите гледки, както и ти.

Защо мъжът ще замени такова равностойно общуване за девойче с обица на пъпа, което си представя любовната среща в някоя ужасна дискотека, с половин хапче, което уж е „Екстази“?

Ако можеш да излизаш с жена, чела същите книги като теб, гледала същите телевизионни програми, обичала същата музика, защо да се хващаш с някаква пикла, която си представя задушевната музика само в изпълнение на Джамирокуай?

Сега обаче вече разбрах. Разбрах какво ни привлича у по-младите жени.

Мъжете на моя възраст си падат по по-млади жени, защото по-младата жена има по-малко причини да е огорчена.

По-малко вероятно е младата жена да е изпитала болката от разбития дом и да се е занимавала с адвокати по бракоразводни дела и деца, тъгуващи по единия родител. По-младата жена не е преживяла разочарованията, които жените — пък и мъжете, да не забравяме мъжете, — прехвърлили трийсетте, носят със себе си като свръхбагаж.

Беше жестоко, но вярно. По-малко вероятно е някой мъж вече да е съсипал живота на по-младата жена.

Мъжете, прехвърлили трийсетте и четирийсетте, не се хващат с по-млада жена заради стройното й тяло и продупчения език. Това са празни приказки.

Хващат се с такава жена, та именно те да й съсипят живота.

 

 

Хайди беше детегледачка от Мюнхен.

Е, не точно от Мюнхен, а от Аугсбург. И не точно детегледачка.

Детегледачката е професионалистка, тя се е посветила на това да се грижи за малки момченца и момиченца. Хайди беше деветнайсетгодишна и се отделяше за пръв път от родителите си. От детската стая, пълна с плюшени играчки, и майката, която я пере, я делеше само един билет втора класа на „Луфтханза“. Разбираше от гледане на деца точно толкова, колкото аз — от теоретична физика.

По идея Хайди трябваше да готви, да чисти и да наглежда Пат в дните, когато аз работех по шоуто. Срещу това, докато учи английски, щеше да получава покрив над главата, храна и джобни пари.

Пат се беше покатерил на канапето, поклащаше се и слушаше записа на Сал, когато заведох Хайди да я запозная с него.

— Това, Пат, е Хайди. Ще живее у нас и ще ни помага в къщната работа.

Захласнат по музиката, Пат погледна невиждащо, с отворена уста едрата руса германка.

— Много симпатично и жизнено момченце — усмихна се Хайди.

За да покаже, че е готова да се заеме със задълженията си, ме попита какво искам за вечеря. Обясних й, че ще хапна в студиото, в стаята за гости, но тя да приготви нещо за себе си и за Пат. Момичето взе да ровичка из кухнята, докато не намери голяма консерва доматена супа.

— Това става ли? — попита ме.

— Да — отвърнах аз.

Реших да я оставя да свиква и да се оправя сама и седнах на кухненската маса, за да прегледам сценария на шоуто за следващата седмица.

Пат дойде да види какво прави детегледачката, но беше оставил музиката да гърми в хола и аз го пратих да я изключи. Когато се върна, синът ми ме задърпа за ръкава.

— Знаеш ли? — попита ме.

— Остави тате да работи, моето момче.

— Ама знаеш ли какво прави Хайди?

— Остави и Хайди да си гледа работата.

Пат въздъхна тежко, така че да го чуя, после седна при мен на кухненската маса и започна да си играе разсеяно с две-три от пластмасовите човечета.

Хайди потропваше край печката, но аз така и не я погледнах, докато не чух бълбукането на вряла вода. Видя ми се странно. За какво й трябваше вряла вода, нали щяха да вечерят консервирана доматена супа?

— Хайди!

— Скоро готово.

Беше сложила неотворената консерва със супата в тенджера с вода, която беше включила да кипне. Усмихна ми се плахо точно преди консервата да гръмне и да облее тавана, стените и нас с гореща червена пихтия.

След като избърсах доматената супа по очите си, видях, че моравата каша се стича и по лицето на Хайди, която бе онемяла от стъписване и изненада. Приличаше на Сиси Спейсек в оная сцена с абитуриентския бал в „Кари“.

После ревна.

— Знаеш ли? — възкликна Пат и замига изпод алената маска със сини очи. — Тя не може и да готви.

Така Хайди си намери симпатично семейство в Крауч Енд.

А аз звъннах на Сали.