Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Силвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man and Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканирал
helyg (2011)
Корекция и форматиране
ventcis (2013)

Издание:

Тони Парсънс. Мъжът, момчето

Английска. Второ издание

ИК Санома Блясък, София, 2011

Коректор: Златина Пенева

Предпечат: Иван Кръстев

Дизайн корица: Райна Дончева

Печат: Алианс Принт

Печатни коли 14,5

ISBN: 978-954-8186-49-0

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Ако се готвите да празнувате трийсетия си рожден ден, когато човек се чувства страшно важен и си казва — ето, и аз най-после пораснах, — препоръчвам ви да не правите някои неща.

Например да преспите веднъж с някоя от колежките.

Да се охарчите за скъпи неща, които не са ви по джоба.

Да ви зареже жената.

Да си изгубите работата.

Най-неочаквано да станете самотен родител.

Ако скоро ще навършвате трийсет, каквото и да правите, не правете тези неща.

Само ще си провалите деня.

 

 

Когато ставаш на трийсет, си мислиш: сега съм в стихията си, това са златните ми години, най-хубавото ми предстои тепърва — дрънканици от този род.

Още си достатъчно млад, за да купонясваш до сутринта, но и достатъчно стар, за да ти издадат кредитна карта. Най-после си загърбил всички съмнения и безпаричието на юношеството и ранната младост — отървал си се от повечето от тях, — но кръвта ти още кипи.

Трийсетгодишнината би трябвало да е хубав рожден ден. Един от най-хубавите.

Но как да ознаменуваш този паметен юбилей? Да поканиш на ресторант или в някоя малка кръчма цяла тумба засмени несемейни приятели? Или в семейното лоно заедно с любещата съпруга и дечицата, които те обожават?

Все има някакъв хубав начин да навършиш трийсет. Може би всички начини са хубави.

Представите ми за въпросния рожден ден сякаш бяха взети от блудкав американски сапунен сериал. Когато си мислех как ще стана на трийсет, пред очите ми все изникваха мъж и жена — точно на трийсет, които се прегръщаха и целуваха като невидели пубери, докато в дъното гукащото им бебче пълзи по лъснатия до блясък паркет, или си представях избран кръг красиви остроумни приятели, които си пийват капучино, фукат се със скъпите си пуловерчета и се оплакват, че свалката не върви. Точно там ми беше проблемът. Представех ли си, че ставам на трийсет, пред очите ми все изникваше нечий чужд живот.

Ето как би трябвало да се чувства човек, когато навършва трийсет: трябва да се чувства достатъчно зрял, но не и разочарован, да си е подредил живота, но без да е затънал в еснафлък, да е помъдрял, но не дотолкова, че да вземе да се хвърли под влака. Най-хубавото време в живота.

На трийсет вече си проумял, че няма да живееш вечно. Но от това засмяното настояще, пийващо капучино, би трябвало да е още по-сладко, нали? Не бива да допускате неизбежната смърт да ви разваля настроението. Не позволявайте дългото бавно спускане към гроба да ви опропастява веселото прекарване.

Независимо дали се радвате на последните години ергенлък и свобода, независимо дали наскоро сте се задомили и се чувствате по-зрял, по-обвързан с човека, когото обичате, наистина трудно ще си представите някакъв ужасен начин да навършите трийсет.

Аз обаче успях да намеря един.

 

 

Автомобилът миришеше на чужд живот. Миришеше на свобода.

Беше спрян току до витрината на автосалона: заоблена спортна кола, която дори с гюрук изглеждаше гладка и стегната като мускул.

То се знае, че беше червена — огненочервена, все едно е наблъскана с тестостерон.

Ако бях малко по-млад, щях да се изсмея или да повърна, или и двете при вида на такъв автомобил, сякаш създаден за комплексари.

Сега установих, че изобщо не ме дразни. Обратното, май беше точно онова, което търсех на този етап от живота си.

Не съм от мъжете, които знаят всички марки автомобили, но докато тайничко се заглеждах по рекламите в лъскавите списания, се бях постарал да разбера откъде се отваря това бонбонче. Точно така. Очите ни се бяха срещали и преди.

Но марката нямаше значение. Автомобилът просто си ми харесваше на вид. И на миризма. Най-вече на миризма. Миризма, която ти казва: всичко е възможно. Какво ли толкова имаше в тая миризма?

Сред уханието на кожа, на каучук и на току-що боядисан метал се долавяше миризмата на нещо ново, толкова прекрасно, че чак ми призля. На друг свят, безграничен и свободен, на разчистен път, водещ към всички неопропастени бъдещи дни. Някъде не бяха и чували за улични задръствания, за тленна плът и за моя трийсети рожден ден.

Познавах отнякъде тази миризма, познавах и чувството, което тя пробуждаше у мен. Колкото и да е странно, тя ми напомняше за усещането, което изпитваш, когато държиш в ръцете си новородено.

Сравнението бе доста нескопосно: автомобилът не можеше да присвие срещу мен току-що прогледнали очи, не можеше и да вкопчи в пръста ми юмруче, съвсем малко юмруче или пък да ме озари с беззъба усмивка. Но за миг ми се стори, че и това е възможно.

— Веднъж се живее — каза продавачът и се приближи към мен с потракващи токове.

Усмихнах се учтиво, с което показах, че трябва да помисля върху думите му.

— Искате ли наистина да се забавлявате? — допълни мъжът. — Защото, ако автомобилът „Ем Джи Еф“ служи за нещо, то това е именно за забавление — издекламира той като курдисан и ме огледа от глава до пети — да види дали си струва да ми даде да направя едно кръгче, колкото за проба.

Беше досаден, но не толкова, че да ти се повдигне. Вършеше си човекът работата. И въпреки че бях облечен небрежно, като за уикенда — всъщност поради естеството на работата си се обличах така и през седмицата, — продавачът явно отсъди, че съм човек с възможности. Шеметно развиваща се кариера, която си търси съответните колела. Млад, свободен, неженен. Живот, безгрижен като реклама на бира. Колко грешим понякога!

— Този модел е с променлива хлабина на клапаните — продължи продавачът с неподправен ентусиазъм. — Можете да променяте времето, за което те се отварят, като регулирате скоростта на въртене на отделните палци.

Божичко, какви ги говореше? За двигателя ли ми обясняваше?

— Истински капан за мацки — отбеляза мъжът, след като видя, че гледам като теле в железница. — Ще ви се лепят като мухи на мед. Какво му трябва на един млад ерген — именно кола като тази.

Това вече прикова вниманието ми! Не ме занимавайте с техническите подробности — за мен те са тъмна Индия, кажете ми как мога да се изкефя с кола като тази. Ето това исках да чуя.

Продавачът се разсея — беше видял нещо на улицата и аз проследих погледа му, насочен към другата страна на витрината в автосалона.

Мъжът зяпаше висока блондинка, хванала за ръка момченце с тениска с картинка от „Междузвездни войни“. Двамата стояха насред купчина пазарски пликове. И ни гледаха.

Дори с найлоновите пазарски торби, дори с детето жената беше от онези, по които задължително се заглеждаш.

Онова, което правеше впечатление в детето й — а детето безспорно беше нейно, — бе, че то носеше дълга пластмасова тръба с мъждива светлинка, мигаща отвътре.

Ако през последните двайсетина години сте ходили поне веднъж на кино, веднага ще разпознаете светлинния меч, традиционно оръжие на джедаите. На нашия му свършваха батериите.

Красивата жена се усмихваше на мен и на продавача. Детето насочи към нас светлинния меч — аха, и да ни срази.

— Тате! — изрече то само с устни от другата страна на огледалното стъкло, което ни делеше.

Не се чуваше, но казваше именно това.

— Жената и синът — поясних и се извърнах, но все пак успях да забележа разочарованието в очите на продавача. — Е, трябва да тръгвам.

Тате. Това съм аз. Тате.

 

 

— Дори не си падаш по коли — напомни жена ми, докато пъплеше с очукания ни фолксваген по задръстените улици.

— Само разглеждах.

— И ти е много рано за криза на средната възраст — допълни тя. — На трийсет години си, Хари, млад си още. Трябва да почакаш още петнайсетина години, за да избягаш със секретарка, достатъчно млада, за да ти стане втора жена. А аз ще ти клъцна ръкавите на всички костюми. Да не говорим пък за оная работа.

— Не съм на трийсет години, Джина — усмихнах се, макар че хич не ми беше до смях. Жена ми вечно преувеличаваше. — На двайсет и девет съм.

— Още един месец! — прихна и тя.

— Скоро ти е рожденият ден — засмя се заедно с майка си и синът ни, макар че нямаше понятие защо, и ме тупна отзад по тила със светлинния меч.

— Не прави така, Пат, много те моля — рекох му.

Седеше отзад до покупките за седмицата в малката детска седалчица и си мърмореше нещо, уж е заедно с Харисън Форд в кабината на „Хилядолетния сокол“.

— Десният двигател угасна — продължи да си говори сам. — Стреляй, щом си готов.

Извърнах се и го погледнах. Беше на четири години, с мръсна руса коса, падаща в очите му, сини като на майка му. Светлосиви. Той забеляза, че го гледам, и ми се усмихна с неподправена детинска радост.

— Честит рожден ден, скъпи татко — изтананика синът ми. — Честит, че-е-стит рожден ден.

За него рожденият ми ден беше повод най-после да ми даде картичката, която сам беше нарисувал и бе скрил под леглото (Люк Скайуокър, който обезглавява с верния си светлинен меч космическо чудовище). За мен пък трийсетгодишнината означаваше, че най-хубавото може би вече е отминало. И наистина се оказах прав.

Кога ли ще се почувствам отново така, както онази вечер, когато жена ми се съгласи да се омъжи за мен? Кога ще се почувствам отново така, както сутринта, когато се роди синът ми? Кога животът ще бъде отново… и аз не знам какъв — истински? Кога?

— Откога си започнал да се интересуваш от коли? — попита Джина. Не я оставяше тая кола на мира, и туйто. — Обзалагам се, че дори не знаеш какъв бензин да заредиш, нали?

— Знам, знам, Джина.

— Какъв?

Откъде да знам какъв!

— Оня, зеления — взех да налучквам аз. — Безоловен де. Който спасява джунглата всеки път, когато сипеш от него в резервоара на колата.

— Дизел, глупчо — засмя се тя. — Не съм срещала мъж, който да се интересува по-малко от теб от коли. Какво те прихваща?

Ха сега де — какво да й отговоря? Не върви да кажеш на жена си, че някакъв неодушевен предмет олицетворява всичко, което знаеш, че няма да притежаваш никога. Местата, които никога няма да видиш, жените, които никога няма да обичаш, нещата, които никога няма да правиш. Не върви да кажеш на жена си всичко това.

Дори на жена, която обичаш много. Особено пък на такава жена.

— В нея може да се вози само един човек — допълни Джина.

— Моля? — направих се на ударен.

— Знаеш много добре за какво ти говоря — рече тя. — В такава кола може да се вози само един човек — тъничък, от женски пол.

— И ти си тънка и си от женски пол — отвърнах аз. — Най-малкото беше последния път, когато погледнах.

— Какво те прихваща, Хари? Хайде! Кажи!

— Може би така компенсирам, че остарявам — обясних й аз. — Че се присъединявам към клуба на дъртите глупаци и колкото и да е тъжно, ми се иска да си върна поне мъничко от славната младост. Макар да знам, че това е вятър работа и че младостта ми не е била особено славна. Нали мъжете постъпват точно така.

— Ставаш на трийсет — напомни ми Джина. — Ще пийнем, ще ти подарим и красива торта със свещички.

— И балони — допълни Пат.

— И балони — повтори Джина и поклати красивата си главица. — Няма да те оставим, Хари, да оплакваш младостта си.

Джина беше един-два месеца по-голяма от мен. Беше префучала през трийсетия си рожден ден, заобиколена от приятели и роднини, беше танцувала под съпровода на най-известните хитове на „Уам“[1] със сина си, както държеше чашата с шампанско. Онази вечер беше неотразима, наистина неотразима. Виж, моят рожден ден със сигурност щеше да бъде по-болезнен.

— Нали не съжаляваш за нищо? — попита Джина.

— За какво например?

— Знаеш за какво — отвърна тя сериозно. — Например за нас.

Бяхме се оженили съвсем млади. В деня на сватбата Джина беше бременна в третия месец — сега, като се замисля, си давам сметка, че това е бил най-щастливият ден в живота ми. После обаче вече нищо не беше същото. Нямаше как да си затворим очите за голата истина: че вече сме пораснали.

В радиостанцията, където работех, ме пуснаха една седмица в отпуск и ние прекарахме медения си „месец“ в тясното жилище — гледахме от леглото дневните програми на телевизията, тъпчехме се със сандвичи и обсъждахме какво сладко детенце ще ни се роди.

Мислехме все пак да отидем на истински меден месец — като за пораснали, зрели хора, Джина искаше да плуваме с шнорхели сред тропическите рибки край Окинава. Но когато разполагахме с малко пари и малко време, Пат вече се беше родил и животът ни беше навлязъл в строго установено русло.

Ние с Джина установихме, че брачните халки са ни откъснали от останалия свят. Другите познати семейства бяха най-малко с десетина години по-големи от нас, а приятелите на наша възраст все още се намираха в онзи кратък отрязък от време, когато вече не живееха с майките си, но не бяха заживели и с ипотеките. Малкото ни семейство се чувстваше самотно.

Приятелите ни не мигваха по цяла нощ и купонясваха по клубовете, докато ние не мигвахме и денем, и нощем заради първите зъбчета на нашето бебче. Те се притесняваха дали ще срещнат подходящ човек, ние пък се притеснявахме дали ще успеем да посрещнем разходите по първия си истински дом. Въпреки това не съжалявах за нищо. Да, бяхме жертвали свободата си. Но я бяхме жертвали за нещо по-добро.

Обичах жена си, обичах детето. Двамата осмисляха моя свят. Не можех да си представя живота без тях. Знаех, че съм късметлия. Но това беше неминуемо, беше си неминуемо — след време щях да се питам кога съм престанал да бъда млад.

— Наистина ми е неприятно, че започнеш ли да остаряваш, животът ти сякаш се свива — обясних аз. — Възможностите стават по-малко. В смисъл кога за пръв път ми се е сторило смешно да притежаваш кола като тази? Кога? Защо ми се струва такъв майтап? Ето това искам да разбера. Нищо повече.

— Силата е мощна — обади се Пат.

— Червен спортен автомобил — каза на себе си Джина. — Ти дори не обичаш да шофираш.

— Виж какво, просто разглеждах — отвърнах.

— Честит рожден де-е-н — изтананика Пат и ме фрасна със светлинния меч по ухото. — Дрън-дрън, бабина ти трънки-и-ина.

— Не прави така, не е хубаво — казах му точно когато се озовахме в поредното задръстване и ухото ме заболя.

Джина дръпна ръчната спирачка и ме погледна, сякаш се мъчеше да се сети какво изобщо е харесала у мен. Изглеждаше озадачена.

Виж, аз помнех какво съм харесал у нея. Тя имаше най-дългите крака, които съм виждал у жена. Но още не бях наясно дали това е най-добрата основа за любовта на твоя живот.

Или най-лошата.

Бележки

[1] Английска поп група. — Б. пр.