Тони Парсънс
Мъжът, момчето (20)

Глава 19

Пат тръгна на училище. С униформата, която трябваше да носи — сиво пуловерче с шпиц яка, бяла ризка и жълта вратовръзка, би следвало да изглежда пораснал, малко мъжле. Къде ти!

С официалните дрешки изглеждаше още по-мъничък. Уж скоро щеше да навърши пет, а ми приличаше на бебе. Въпреки че облеклото му бе по като за зрял човек, отколкото моето.

Докато му помагах да се приготви за първия училищен ден, с изумление установих, че лицето му ми се струва много хубаво. Когато беше в пеленки, не знаех дали наистина е красив, или просто в мен се обажда родителският софтуер. Сега вече виждах истината.

Наистина беше момченце за чудо и приказ със светлосините очи, с дългата руса коса и ленивата свенлива усмивка, която грейваше върху невероятно гладкото му лице.

А сега трябваше да заведа прелестното си момченце в широкия свят. Най-малко до три и половина следобед. И на двама ни се струваше цял живот.

Сега Пат не се усмихваше. По време на закуската, той бе смълчан и блед, мъчеше се да не се разплаче, гребваше колкото да не е без никак от овесените ядки, а аз се скъсвах да му обяснявам за най-хубавото време в живота на човека.

Овесените ядки бяха прекъснати от Джина, която се обади по телефона. Знаех, че сигурно й е трудно да звъни точно сега — там, където се намираше тя, работният ден беше в разгара си, — знаех обаче и че не е хубаво да пропуска този голям ден за Пат. Загледах го как говори с майка си — явно беше притеснен с тая ризка и вратовръзка досущ бебе, което са принудили да се прави на мъж.

После стана време да тръгваме.

Вече наближавахме с автомобила училището, когато за миг ме обзе паника. Накъдето и да се обърнех, виждах деца, цели пълчища деца в съвсем същите дрешки като Пат, насочили се в същата посока като нас. Божичко, ще взема да го изгубя! Да го изгубя завинаги!

Спряхме доста далеч от входа на училището. Всичко наоколо беше задръстено с неправилно паркирани автомобили. От джипове, по-големи и от танкове „Панцер“, изскачаха мънички момиченца с кутии за закуска с лицето на Леонардо ди Каприо отгоре. От стари таратайки, пък излизаха по-големи момчета с чанти с емблемите на, „Арсенал“, „Манчестър Юнайтед“. Това еднометрово племе вдигаше невъобразима врява.

Хванах Пат за влажната ръчица и двамата се сляхме с навалицата. Видях доста мънички, смаяни първолаци, които обикаляха с притеснените си родители из училищния двор. Тъкмо минавахме през вратата на двора, за да се присъединим към тях, когато забелязах, че връзката на едната от новите черни кожени обувки на Пат се е развързала.

— Дай да я вържа, Пат — казах аз и приклекнах, осъзнал, че това е първият ден в живота му, когато той не е с маратонки.

Покрай нас префучаха две по-големи момчета, хванати за ръце. Ухилиха ни се. Пат им се усмихна плахо.

— Тоя не може да си върже дори връзките на обувките — подвикна единият малчуган.

— Не, не мога, но познавам часовника — отвърна Пат.

Двамата се запревиваха от смях, като се крепяха да не паднат, после ни подминаха като фурии, повтаряйки невярващо думите на сина ми.

— Нали познавам часовника? — попита Пат, решил, че ония са се усъмнили, после замига яростно, сякаш умуваше дали все пак да не ревне.

— Познаваш го отлично — потвърдих аз и още не можех да повярвам, че наистина ще пусна момченцето си сред цинизма и озлоблението на шантавия съвременен свят.

Влязохме в двора. Много от първолаците бяха дошли и с двамата си родители. Но аз не бях единственият самотен родител. Не бях дори единственият самотен баща.

Имаше още един, десетина години по-възрастен от мен, уморен мъж с вид на държавен чиновник, водеше малко момиченце със сериозно лице и с раничка с картинката на някакъв момчешки рок състав, за който изобщо не бях и чувал. Погледите ни се срещнаха за миг, после мъжът се извърна сякаш от страх да не прихване нещо от мен. Жена му сигурно беше на работа. Сигурно беше заета.

Милата директорка дойде и ни заведе в салона. Дръпна кратко прочувствено слово, после децата бяха разпределени по класните стаи.

Пат се падна при госпожица Уотърхаус, после едно от по-големите деца, на които очевидно можеше да се разчита и на които бе поверена ролята на екскурзовод, ни заведе заедно с още неколцина родители и първолаци в класната стая. Нашият водач бе момченце на около осем години. Пат го зяпна захласнато и възхитено.

В класната стая на госпожица Уотърхаус заварихме цял орляк петгодишни хлапета, които бяха насядали по турски на пода и чакаха търпеливо разказа на учителката, младичка жена, изпаднала в истерично добро настроение, сякаш е водеща на телевизионна игра.

— Добре дошли на всички! — поздрави госпожица Уотърхаус. — Идвате тъкмо навреме за първия учебен час. Кажете „довиждане“ на майките си. — Тя ме озари с усмивка. — И на бащите.

Беше време да се разделя с Пат. Макар че, докато още ходеше на детска градина, се беше случвало да се сбогуваме доста емоционално, сега се чувствах различно. Сега се чувствах така, сякаш не аз оставям Пат, а той — мен.

Тръгваше на училище и когато го завършеше, щеше да бъде мъж, а аз щях да съм започнал да остарявам. Бяха приключиш дългите дни, когато той бе гледал на видеото вкъщи „Междузвездни войни“, а животът се беше случвал някъде другаде. Навремето тези дни ми се бяха стрували кухи и потискащи, а вече ми липсваха. Моето бебче бе поело по широкия свят.

Госпожа Уотърхаус попита кой иска да поеме шефството над новите момиченца и момченца. Вдигна се гора от ръце и учителката избра отговорниците. Не щеш ли, до нас застана невероятно красиво сериозно момиченце.

— Аз съм Пеги — каза то на Пат. — Ще се грижа за теб. Хвана го за ръка и го заведе в класната стая.

Той дори не забеляза кога съм си тръгнал.

 

Още помня как съм спал на задната седалка в колата на баща ми. Отивахме някъде на почивка, прибирахме се от града — след като бяхме ходили на пантомима в „Палейдиъм“, каквато гледахме веднъж в годината, или при баба, на която гостувахме всяка седмица, — и аз наблюдавах жълтите лампи по улиците в Ист Енд или Есекс с размазаните им ореоли над сънуващата ми глава.

Опъвах се на задната седалка в колата на татко — „Не е нужно да спиш, просто затвори очи, да починат“, заръчваше мама — и не след дълго от клатушкането и шепота на нашите се унасях.

После, когато колата с включен двигател вече беше на алеята пред нас, се озовавах в ръцете на татко, който ме вдигаше от задната седалка, както бях омотан в карираното одеяло, което той винаги държеше в автомобила — за пътуванията до морето и при роднините, а също за посещенията в лондонския „Палейдиъм“.

Напоследък се будя от всичко. От някой пияница, който се прибира със залитане у дома, от затръшната врата на автомобил, от фалшива тревога на километри от нас: скачам като ужилен и после, загледан в тавана, будувам с часове. Но когато бях малък и спях отзад в колата на татко, и с топ не можеха да ме вдигнат. Почти не се отърсвах от сънищата, когато пристигахме у нас и ме качваха по стълбите до леглото, обгърнат от карираното одеяло и ръцете на баща ми.

Искаше ми се и Пат да има такива спомени. Искаше ми се и Пат да се чувства толкова сигурно. Но Джина си беше отишла, старото ни фолксвагенче беше продадено, за да покривам разходите по къщата, и напоследък Пат се возеше до мен в „Ем Джи Еф“-а — правеше всичко възможно да не заспи дори когато се връщахме от нашите и ни предстоеше да пътуваме цял час по безлюдните шосета.

Искаше ми се и моят син да се вози по същия начин на кола, както аз навремето, като малък. Но нищо вече не беше същото.

 

 

Към края на дългата сутрин се обади Сид.

— Как мина? — попита тя.

Наистина беше загрижена. Хареса ми още повече.

— Беше притеснен — отвърнах аз. — Когато стана време да се сбогуваме, брадичката му пак затрепери. Имаше и някоя и друга сълза в очите. Но не в неговите, а в моите, разбира се. Пат се чувстваше прекрасно.

Тя се засмя и аз си представих как заведението, където работеше, грейва и става по-прелестно.

— Мога и да те разсмея — отбелязах аз.

— Да, но сега трябва да се връщам на работа — каза Сид. — Защото не можеш да ми плащаш сметките.

Така си беше. Не можех да плащам дори своите.

 

 

В края на първия учебен ден баща ми дойде да приберем заедно Пат.

— Изненада — рече, докато спираше тойотата точно пред входа.

Не уточни за кого е изненадата: за Пат или за мен.

В три и половина, когато децата се изсипаха на двора, видях, че няма никаква опасност да изгубя в навалицата сина си. Дори сред стотици малчугани, облечени горе-долу еднакво, пак откриваш от километър детето си.

Пат беше с Пеги, момиченцето, обещало да се грижи за него. То ме погледна с очи, сторили ми се странно познати.

— Хубаво ли беше? — попитах аз сина си. Беше ме страх да не се закани, че няма да диша повече, ако му се наложи да дойде още веднъж тук.

— Знаеш ли? — отвърна моето момченце. — Всички учителки са с еднакви имена. Казват се Госпожица.

Баща ми го гушна и го целуна. Кога ли Пат щеше да започне да се дърпа и да отказва да го целуваме? Той млясна дядо си по лицето — страстно и пламенно, както се беше научил от Джина, — и аз разбрах, че имаме още малко време.

— Колелото ти е в багажника на дядо — рече баща ми. — На път за къщи ще се отбием в парка.

— Пеги може ли да дойде с нас? — попита Пат. Погледнах момиченцето със сериозните очи.

— Разбира се, че може — отговорих. — Но първо трябва да питаме майката или бащата на Пеги.

— Мама е на работа — уточни детето. — Татко също.

— А кой ще те прибере?

— Бианка — каза Пеги. — Бавачката. Въпреки че вече не съм бебе, за да имам бавачка.

Огледа се сред множеството възрастни, дошли да приберат малчуганите, и накрая зърна когото търсеше. През тълпата вървеше момиче, което надали имаше и двайсет години и беше захапало цигара.

— Ето я Бианка — посочи детето.

— Ела, Пеги — рече момичето и й протегна ръка — Хайде да тръгваме.

Пат и Пеги се спогледаха.

— Ще се поразходим час-два из парка — обясних аз на Бианка. — Пеги може да дойде с нас. Вие също, разбира се.

Детегледачката само поклати рязко глава.

— Трябва да вървим — каза ми.

— Е, до утре — рече момиченцето на Пат.

— Да — отговори той.

Пеги му се усмихна, а Бианка я затегли през оредяващата навалица.

— Ще се видим утре — провикна се синът ми. — В училище.

Ръчичките му бяха мръсни, по лицето му имаше следи от водни боички и парченце май от сандвич с яйца. Инак беше весел. Училището му понасяше.

 

 

Още една разлика между мен и баща ми. След като Пат падна в празния плувен басейн, предпочитах никога повече да не виждам проклетото велосипедче. Но през един от онези безкрайни часове в болницата татко отскочи до парка и прибра колелото.

Било си там, където го бяхме зарязали, климнало на една страна в дълбоката част на празния басейн, било здраво, ако не броим изкривената дръжка. Лично аз на драго сърце бих го хвърлил в първата боклукчийска кофа. Татко обаче настоя Пат да го кара отново. Реших да не споря — по-добре да го направи Пат.

Но когато баща ми извади от багажника на колата велосипедчето, синът ми май му се зарадва.

— Изправих дръжката — поясни татко. — Трябва да се боядиса малко, и готово. Нищо работа. Ако искаш, ще го направя.

Знаеше, че още от гимназията не съм хващал четка в ръка.

— Аз ще го боядисам — подметнах намусено. — Обличай се, Пат.

Беше септември, във въздуха се долавяше първият студен полъх на есента. Помогнах на Пат да си облече якето, сложих му качулката и забелязах как при вида на велосипедчето върху лицето му грейва усмивка.

— А, и още нещо — продължи баща ми, докато вадеше от автомобила малък сребрист гаечен ключ. — Според мен е време голямо момче като Пат да махне помощните колела.

Такъв беше седемдесетгодишният ми баща: устремен, добър, самоуверен, озарил с неописуемо нежна усмивка внука си. Въпреки това усетих как отвътре ми ври и кипи, задето всичко му иде отръки, задето се държи като истински мъж и е повече от убеден, че може да накара света да се подчинява на волята му. А и при вида на това колело направо ми се повдигаше.

— Божичко, татко! — възкликнах. — Пат падна от проклетия велосипед преди някакви си пет минути. А сега искаш да прави едва ли не пируети!

— Вечно преувеличаваш — отвърна баща ми. — Също като майка си. Не искам от момчето да прави пируети, каквото и да означава това. Просто искам да опита да кара без страничните колела. Ще му се отрази добре.

Той приклекна и се зае да сваля помощните колелца на велосипеда. Докато го гледах как върти гаечния ключ, изпитах чувството, че цял живот съм го наблюдавал да поправя едно или друго — първо в своя дом, после и в моя. Ако електрическата инсталация се повредеше, ако покривът протечеше, на нас с Джина не ни се налагаше да търсим майстори. Звъняхме на татко.

Нямаше задача, която да е непосилна за сандъчето му с инструменти, поддържано в безупречен ред. Беше му приятно, когато Джина го хвалеше — е, тя прекаляваше с благодарностите и комплиментите, — но и без тях пак щеше да ни помага. Мама беше права, когато го наричаше „къщовник“. Аз бях пълна противоположност. Бях вързан в ръцете.

След като баща ми свали страничните колелца, Пат направо пребледня от страх. Бях на път да избухна после обаче се овладях. Знаех, че дам ли воля на гнева си, няма да има спиране, ще избълвам всичко, трупало се през всичките ми трийсет години: това, че съм мързелив, а татко се оправя във всичко, че съм плах, а баща ми се държи като истински мъж, че само си мечтая за тих спокоен живот, докато баща ми прави, струва, но постига своето.

Не исках всичко това да се разрази пред Пат. Най-малкото в днешния ден. В който и да е ден. Ето защо загледах как татко помага на сина ми да се качи на колелото.

— Само опитай — взе да го убеждава той. — Ако не ти хареса, спираме. Спираме веднага. Чу ли, моето момче?

— Добре, дядо.

Баща ми хвана с едната ръка дръжката на колелото, а с другата — седалката отзад. Пат се вкопчи в дръжките не на живот, а на смърт и сложи без особено желание вече охлузените си школски обувки върху педалите. Колелата се завъртяха. Тръгнах подире им като намусен ариергард, подминахме люлките и пързалките и отидохме при безлюдната морава.

— Държиш ли ме? — попита Пат.

— Държа те, държа те — успокои го татко.

— Може ли в събота вечер да ти оставя Пат? — попитах аз.

— В събота вечер ли? — повтори баща ми, сякаш го моля кой знае какво, макар и да съм наясно, че заредени с едно-две хапчета „Екстази“, те с мама точно тогава обикалят дискотеките.

— Да, ще излизам.

— Разбира се — отвърна той. — Винаги сме готови да гледаме детето. По работа ли ще излизаш?

— Няма да излизам по работа, татко. Ако случайно си забравил, в момента съм безработен. Ще излизам с едно момиче. — Прозвуча ми кофти. — С една жена.

И това ми прозвуча кофти. Мислех, че баща ми ще спре. Все така наведен, той обаче продължи да прикрепя велосипедчето на Пат, докато криволичехме сред лайката и кучешките изпражнения.

— С каква жена? — попита ме.

— Само приятелка ми е. Сигурно ще отидем на кино.

Сега вече баща ми спря, изправи се и както си разтъркваше кръста, ме погледна.

— Нима смяташ, че е уместно при твоето положение?

— Да ходя на кино ли? Не виждам защо да не ходя.

— Не ти говоря за киното. Говоря ти, че ще излизаш с чужда жена точно след като… — Той кимна към качулката на якенцето на Пат. — Сам знаеш.

— Тя не е чужда жена — възразих аз. — И ще ходим на кино. Нямаме намерение да забягваме.

Баща ми поклати смаян глава — един вид, какво му става на тоя свят?

— Не ме е грижа какви ги вършиш ти — отсече той. — Но се притеснявам за него — кимна татко към Пат. — Това момиче… сериозно ли е?

— Не знам. Нека отида на първата среща, пък после ще избираме пердетата.

Правех се на невинен и засегнат. Но знаех, че ако се хвана с жена, ще объркам и уплаша баща си. Не че исках да го нараня. Исках просто да му покажа, че съм на трийсет години и не му е работа да решава кога да си махна помощните колелца.

Бяхме излезли при ивица опърпан тармак пред обрасла с виещи се растения сцена.

— Готов ли си? — попита баща ми Пат.

Готов съм — отвърна момченцето, но от гласа му не личеше да е особено готов.

— Държа те, чу ли? — рече татко и ускори крачката. — Ти само не навеждай гръбчето. И върти педалите.

— Добре. Ама държиш ли ме?

— Държа те, държа те.

Прекосиха тармака, личицето на Пат беше скрито зад качулката, баща ми се беше превил одве до него и двамата приличаха на малък елф, погнат от гърбушко. После татко пусна велосипедчето.

— Държиш ли ме, дядо?

— Държа те, държа те! — извика той, докато Пат отпраши напред. — Върти педалите! Няма страшно!

Крачетата му въртяха и въртяха педалите. Велосипедът климна застрашително, докато синът ми прекосяваше една локва, после обаче отново набра скорост.

— Браво на теб, Пат! — провикна се татко. — Вече караш сам. Обърна се да ме погледне и двамата се засмяхме. Изтичах при него и той ме прегърна през рамото. Миришеше на одеколон „Олд Спайс“ и на тютюн „Олд Холборн“.

— Погледни го само! — възкликна гордо татко.

Велосипедчето излезе в края на тармака, подскочи и нагази в тревата. Сега Пат се движеше по-бавно, но продължаваше да върти яростно педалите. Отпраши право към дърветата.

— Не се отдалечавай толкова! — изкрещях подире му.

Но той не ме чуваше. Изчезна в сянката на старите дъбове досущ качулато горско същество, поело към леговището си.

Ние с баща ми се спогледахме. Сега вече не се смеехме. Тръгнахме след Пат, като го викахме по име и се хлъзгахме по влажната трева.

Той изскочи иззад дърветата и ухилен до уши, подкара безгрижно към нас, качулката на якето му се вееше.

— Виж какво мога — оповести гордо, след което се изправи на педалите и спря.

— Браво на теб, Пат — похвалих го аз. — Но друг път не се отдалечавай толкова, чу ли? Карай така, че да те виждаме.

— Какво му има на дядо? — възкликна синът ми.

Баща ми се беше облегнал на едно дърво, беше се хванал за гърдите и се опитваше да си поеме въздух. Беше пребледнял като тебешир. В очите му се четеше нещо, което не бях виждал никога досега. Може би страх.

— Ще ми мине — простена той.

— Дядо! — извика Пат.

— Добре съм, добре съм, момчето ми — рече баща ми.

След дълга отчаяна минута все пак успя да си поеме дъх. Запъхтян, се усмихна — да разсее тревогата на сина и внука си.

— Просто остарявам — каза ни. — Вече не ставам за кросове в мъглата.

Помислих си, че е точно това: старостта, застигаща човек, чието тяло е понесло на младини твърде много, тяло, от което цял живот съм гледал как излизат парченцата шрапнел, нащърбени и черни. Всяко лято виждахме огромния като разлетяла се звезда белег отстрани на хълбока му. Рано или късно цялата тази болка и наказание щяха да го застигнат.

Но грешах. Застигаше го не миналото, а бъдещето.

— Не се притеснявайте за мен — каза баща ми. — Добре съм. — Хайде да си тръгваме.

Поехме през удължаващите се сенки на септемврийския следобед към колата: Пат караше пред нас колелото, а баща ми напяваше „С теб се чувствам тъй млад“, утешен и успокоен от своя личен Дийн Мартин, от своя Синатра.