Тони Парсънс
Мъжът, момчето (25)

Глава 24

— Добрият чичко! — каза Пеги.

Беше се разположила върху пода и се забавляваше с фигурките от „Междузвездни войни“, залисана по някакви странни семейни игри, в които Дарт Вейдър и принцеса Лея си бяха направили къща в „Хилядолетния сокол“ и по цяла вечер се чудеха как да накарат Харисън Форд да си легне да спи.

Надянал върху главата си огромни слушалки, Пат беше стъпил върху канапето и слушаше записа на Сали — току стенеше, въртеше трескаво очи и се клатушкаше.

— Идва добрият чичко! — повтори напосоки Пеги и извърнала нагоре главица, се подсмихна.

Отпърво така и не включих за какво говори. После чух онова, което новичките петгодишни ушенца бяха доловили много преди моите негодни за нищо, престарели уши: звънтенето на далечни камбанки, които сякаш огласяха целия квартал.

Не бяха настойчиви и напористи като черковните камбани. В тях имаше нещо нежно, евтино и неочаквано, те бяха по-скоро покана, отколкото заповед.

Помнех, естествено, тези камбанки още от своето детство, но кой знае защо, винаги се учудвах, че още ги има. Той — сладоледаджията, де, още беше сред нас, още обикаляше, още приканваше дечурлигата да зарежат игрите, да излязат на улицата и да омацат щастливите си личица със захар и мляко.

— Добрият чичко — каза пак Пеги.

Направих се, че не съм я чул, и отново се загледах в листовете, разпилени по масичката. Днес Пеги дори не би трябвало да е тук. Днес следобед, не би трябвало да дойде с Пат у нас. Шоуто беше утре и аз трябваше да изгазя режисьорската книга, задача, много по-лесна, ако Пат и Пеги не крещяха от килима и не слушаха записа на Сали с парчета за курви, мутри и патлаци. Пеги беше кротичко дете, никога не ми създаваше главоболия. Но в ден като днешния предпочитах Пат да ми крещи сам върху килима.

Пеги беше тук само защото пушещата като комин, негодна за нищо гледачка не беше дошла да я прибере от училище.

Бях отишъл да взема Пат и ги заварих двамката хванати за ръце пред входа — бъбреха си с госпожица Уотърхаус, извърнали възхитени личица към младата учителка.

Госпожица Уотърхаус ни остави с широка усмивка и отиде да върши, каквото вършат началните учителки през втората половина на деня, а ние зачакахме слабото, болезнено бледо лице на Бианка да се зададе с кашлица през навалицата и да дойде при нас, обвито в ореол тютюнев дим. Да де, но Бианка изобщо не се появи.

Все така хванати за ръце, тримата продължихме да чакаме през входа на училището. Младичките майки, дошли да посрещнат децата си, сновяха напред-назад, а аз стоях сред веселия брътвеж и автомобилните изпарения и се чувствах като прокажения на квартала.

Пред оня училищен вход имаше какви ли не майки. Имаше майки с рейндж роувъри с лъсната до блясък зелена боя, създадени за пътуване из провинцията. Имаше майки със синджирчета на глезените, които идваха с градския транспорт. Имаше и много майки по средата, проявили достатъчно здрав разум, за да не си татуират по раменете името на любимия, но не и толкова богати или глупави, че да разкарват петгодишните си рожбици в огромни джипове с по шест фара отпред.

Ала независимо дали бяха със синджирчета по глезените или с диамантени обици, независимо дали бяха облечени в дрехи на „Прада“ или в сейлонови евтинийки, тези млади майки имаха нещо общо помежду си. Гледаха ме така, сякаш съм най-заклетият им враг.

В началото си мислех, че е някаква параноя. Едва ли ми се налагаше да обяснявам, че бракът ми се е разпаднал: вечно бях сам, без жена, ако не броим майка ми, — все едно да напиша плакат с големи букви и да го увеся пред входа на училището. Ала тези жени дори не ме познаваха, не познаваха и Джина — от къде на къде ще ме мразят? Реших, че след всички промени от последните няколко месеца сигурно съм станал прекалено мнителен и чувствителен.

Но вече по средата на учебния срок, когато дните станаха по-къси и тъмни, си дадох сметка, че това не е никаква параноя. Младите майки не разговаряха с мен. Избягваха погледа ми. Не искаха и да ме знаят. Първо се опитах да заговоря колкото от любезност някои от тях, а те подскочиха на умряло, сякаш съм им поискал да ми извъртят един минет. След известно време вече изобщо не си правех труда да бъда учтив.

Всички тези майки, които се усмихваха мило една на друга, всъщност предпочитаха мен да ме няма пред училището. Стигна се дотам, че внимавах да отивам едва ли не в секундата, когато пускаха децата от часове. Беше ми непоносимо да стоя сред всички тия млади майки. На тях също им беше непоносимо да стоят на крачка от мен.

Учителките се държаха много приятелски и докато разговарях с госпожица Уотърхаус, не ми беше трудно да си втълпя, че съм част от съвременния свят, където и мъжете могат да са самотни родители. Но всеки път, когато отидех пред училището, се убеждавах, че това са пълни дивотии.

Независимо дали живееха в големите бели къщи или в общинските жилища, майките ме заобикаляха отдалеч. Това беше започнало още в първия учебен ден и кой знае защо, бе продължило.

Жените с диамантени обици имаха повече допирни точки с жените със синджирчета по глезените, отколкото с мен. Жените, които сами си гледаха децата, имаха повече допирни точки с жените с мъже, отколкото с мен. Най-малкото се държаха така.

Всичко се правеше много по английски, някак негласно, ала подозренията и притесненията безспорно си бяха налице. Може би в този работещ свят трябва да има повече разбиране и съпричастност с бащите, които сами си гледат малкото дете. Но там, пред входа на училището, където родителското чувство проличаваше най-силно, никой не искаше и да знае. Ние с Пат сякаш им напомняхме колко крехки са техните взаимоотношения.

Усетих всичко това още по-остро, когато Бианка все не идваше, а аз продължавах да я чакам заедно с Пат и Пеги. Майките ме гледаха така, все едно им напомнях хилядите неща, които биха могли да се объркат в отношенията им с мъжете.

Докато висях пред входа, се чувствах представител на всички мъже негодници по белия свят. На мъжете, които вечно отсъстват. На мъжете, които при първата трудност се изнасят. На мъжете, на които човек не може да има вяра, стане ли дума за деца.

Я да си гледат работата! Беше ми дошло до гуша да се държат с мен като с най-заклетия си враг.

Не че имах нещо против да ме смятат за странна птица. Очаквах го. Така де, знаех си, че съм особняк. Но ми беше писнало да опирам пешкира заради всички кретени по земята.

Мразех бавачката на Пеги, момичето, което, ако не друго, не можеше да се яви навреме пред входа на началното училище, тази негодна за нищо кашляща крава, която не се беше сетила дори да звънне един телефон, за да предупреди учителката и нас, че няма да дойде, тая проклета Бианка с модното й име и модната убеденост, че някой друг ще й свърши работата.

Но Пеги поне не беше нейно дете. И каквото и огорчение да изпитвах към негодната за нищо бавачка на Пеги, още по-силно ненавиждах нейните родители.

Вярно, не знаех нищо за тях, ако не броим това, че баща й не присъства на сцената и майка й работи в някакви странни часове. Но имах чувството, че когато става въпрос за важните неща, знам всичко, ама всичко за тях.

Бащата на Пеги очевидно гледаше на родителските си задължения като на половинмесечна почивка във Флорида. И нямаше никакво значение дали майката на момиченцето е някаква едра риба в Сити, или освен на социалните помощи разчита и на жалките грошове, които си докарва на черно. В списъка на важните неща тя очевидно поставяше доброто на дъщеря си на едно от последните места.

Това бяха типични съвременни родители. Не можеха да си гледат собственото дете. Ако има нещо, което наистина да мразя, то това са хората, които правят деца и смятат, че най-трудното вече е минало.

Я да си гледат и те работата!

Когато тълпите започнаха да оредяват, когато всички млади майки си бяха отишли, най-страшното беше отминало и аз вече нямах нищо против да си вися пред входа на училището, ние отидохме в дирекцията — да кажа на секретарката, че Пеги ще дойде у нас.

Донемайкъде щастливи от неочакваната възможност да си поиграят заедно, Пат и Пеги изпискаха от радост и натовариха телцата си на предната седалка в лъскавия ми червен автомобил. Усетих, че едвам се сдържам да не се разплача, нещо, което ми се случваше често пред училищния вход. Домъчня ми за Пеги, както ми беше мъчно за Пат. Объркваме си живота, а сметката плащат тия малки несретни създания.

Сега гледах как Пеги си играе кротко на пода, забравена дори от Пат, който си слушаше просташките парчета на Сали, и когато камбанките на сладоледаджията започнаха да заглъхват, усетих как на гърлото ми засяда буцата на съжалението и срама.

— Искаш ли сладолед? — попитах аз Пеги: чувствах се ужасно неловко, сякаш й дължах извинение.

Извинявай, Пеги, че съвременните бракове траят ден до пладне. Извинявай, че ние, днешните възрастни, сме толкова погълнати от себе си, толкова тъпи, та не успяваме да отгледаме собствените си деца. Извинявай, че светът е толкова объркан, та мислим за синовете и дъщерите си точно толкова задълбочено, колкото добичетата в селски двор.

Но ще хапнеш ли един сладолед?

 

 

Вживях се в ролята на добрия чичко и тъкмо купувах три сладоледа „Деветдесет и девет“, когато иззад ъгъла се показа Сид.

— Искаш ли един „Деветдесет и девет“? — попитах я аз.

— Какво е „Деветдесет и девет“?

— Ей това — отвърнах. — Фунийка сладолед с настърган шоколад. Страхотен е.

— Не, благодаря — каза Сид. — Не искам да си развалям вечерята. Ти как си?

— Добре съм — отговорих, след което се наведох и я целунах по устата. Тя не се и опита да отвърне на целувката. — Мислех, че си на работа.

— Обадиха ми се да дойда да прибера Пеги — поясни Сид. — Бианка не успяла да отиде. Извинявай.

Вторачих се в нея, не проумявах как тези два свята са свързани помежду си.

— Познаваш ли Пеги? — възкликнах.

Сид поклати глава — един вид, още ли не схващаш?

— Тя, Хари, ми е дъщеря.

Стояхме пред входната врата на къщата ми.

Сид ме погледна с раздалечените си кафяви очи. Чакаше.

— Пеги ти е дъщеря ли?

— Смятах да ти кажа — вметна тя. — Честна дума — Засмя се, но някак тъжно, все едно казваше, че няма нищо смешно. — Просто изчаквах сгоден момент. И толкоз.

— Сгоден момент ли? Защо не си ми казала веднага?

— Ще ти обясня по-късно.

— Обясни ми сега.

— Добре — склони Сид и придърпа входната врата, почти я затвори. За да не ни чуват децата. Нашите деца. — Защото не искам дъщеря ми да вижда чужди мъже, които много скоро може и да не са в живота ми.

— Не искаш да вижда чужди мъже ли? И таз добра! Какви ги дрънкаш, Сид? Аз не съм чужд мъж. Пеги прекарва в къщата ми повече време, отколкото където и да е другаде. Вече ме познава.

— Познава те като бащата на Пат. Не те познава като мой… Всъщност какъв си ми, Хари? Нещо като гадже, нали? Та Пеги не те познава като мое гадже. Засега не ми се иска тя да се запознава с гаджето ми, още е рано.

Не виждах никаква логика в думите й. Върху ръката ми падна парче сладолед.

— Но миналата седмица тя е вечеряла почти всеки ден у нас! — възкликнах аз. — Вижда по-често мен, отколкото онзи безотговорен негодник, за когото си се омъжила!

— Не говори така, не го познаваш.

Виж я ти нея.

— Много свестен човек е, нали?

— Може да не е свестен — подметна Сид, — но не искам Пеги да расте с убеждението, че всеки мъж ще изчезва от живота й така, както е изчезнал родният й баща. Не искам да заварва в леглото ми чужди мъже, а ти, Хари, си чужд мъж. Не искам в дома ни да има чужд мъж, когато Пеги става от сън. Не искам да си мисли, че това не означава нищо. Не искам и да се привързва към някого, когото утре може и да го няма.

Сид се опитваше да запази спокойствие, ала в гласа й се долавяха хлипове и на мен ми се прииска да я прегърна. Но щяхме да се оплескаме от глава до пети — още държах трите разтопени сладоледа.

— Не искам да страда още, достатъчно се е настрадала — продължи Сид. — Не искам да даде сърчицето си на някого, който после най-нехайно ще го разбие. Чу ли, Хари?

— Чух, чух — потвърдих аз.

Сид примига и стисна устни. Изчистих сладоледа, покапал по ръцете ми. После влязохме вътре и се убедих, че за децата няма странни неща.

Може би, когато си малък, животът все още е изпълнен с чудеса и нищо не те изненадва, защото почти всичко си е изненада. Или пък децата просто се приспособяват по-бързо от възрастните. При всички положения Пеги и Пат не припаднаха от изумление, когато Сид влезе в къщата.

— Мамо! — възкликна Пеги, а аз си казах — ами да, ето откъде познавам тези очи.

Сид седна на пода и заслуша обясненията на дъщеря си за подредбата в „Хилядолетния сокол“. Взе от сина ми слушалките и чу парчето, което той харесваше най-много. Сетне, след като всички си изядохме сладоледите, каза на Пеги, че е време да се прибират.

— Ще ти звънна — обещах й аз.

— Ако искаш — отвърна тя. — Знам, вероятно си стъписан.

— Да не си полудяла! Разбира се, че искам.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — потвърдих аз и я докоснах по ръката. — Това не променя нищо.

Това промени всичко.