Тони Парсънс
Мъжът, момчето (33)

Глава 32

Сега вече часовете за свиждане нямаха никакво значение. Баща ми беше буден изцяло в зависимост от прилива и отлива на болката и на морфина.

И да отидех сутрин, и да седях чак до обяд, понякога се случваше татко да спи през цялото време — ако този наквасен с лекарства кратък болничен отдих изобщо можеше да се нарече „сън“. После, щом опиатите го поотпуснеха, но още преди туморът да го е заръфал отново, той се будеше и разговаряше с очи, воднисти от страданията и непоносимата тъга. В такива мигове винаги бях до леглото му.

Малко преди зазоряване татко се размърда, прокара език по напуканите си устни и ме извади от трескавата дрямка. В болничната стая цареше тишина, ако не броим хъркането на стареца през едно легло. Помогнах на татко да приседне и наквасих устата му с окаяно малко количество вода.

Когато той започна да си поема дъх — сега вече се задъхваше през цялото време, — му помогнах да си сложи на лицето кислородната маска и докато той гълташе отчаяно въздух, го хванах за ръката. Толкова малко въздух, толкова малко вода. Сърцето ми се късаше, докато гледах с какво се опитва да оцелее.

Татко махна маската и лицето му се сгърчи от болка, а аз за кой ли път си помислих, че никой не те предупреждава за тия кански мъки. Ала още не можех да реша кое е по-страшно: да гледам как баща ми се мъчи като грешен дявол или да виждам как съзнанието му е замъглено от морфина и той вече не прилича на себе си. Накрая отсъдих, че все пак болката. По-ужасна все пак беше болката.

Той ме погледна, поклати безнадеждно глава, после се извърна.

Стиснах ръката му — знаех, че е изгубил всяка надежда. Беше смел човек, ала нямаше как да се пребори с тази тъга, връхлитаща го посред нощ, с тази тъга, заради която си даваш сметка, че вече нищо няма да бъде същото.

Никой не те предупреждава и за тъгата. Почти подготвен си за болката. Досещаш се за мъките на онези, които умират от рак. Но заедно с физическото страдание те обзема и усещането за загуба, което никакъв морфин не може да притъпи.

— Най-страшното — прошепна татко в мрака — е да знаеш, че ще изпуснеш куп неща. Нямам предвид нещата, които още не са се случили: сватбата на Пат, това да видя, че най-после си се подредил, а нещата, за които смяташ, че ти се полагат по право. Това да виждам как Пат си кара колелото, да му разказвам приказки, да го целувам за „лека нощ“. Да гледам как припка из градината с проклетия светлинен меч. Тези дребни нещица, по-важни от всичко останало.

— Скоро сигурно ще си дойдеш у дома — казах му аз, все още вкопчен в надеждата, защото всички ние правим точно това, защото нямаме друг избор, освен да се вкопчваме в живота дори когато той е изпълнен със страдания. — Няма да усетиш кога отново ще правиш всичко това.

Но той вече не се заблуждаваше. Нито себе си, нито мен.

— Ще ми е мъчно за градината. За майка ти. За гозбите й. За телевизионните ти шоупрограми.

Бях поласкан и притеснен, че поставя работата ми редом с жена си, внука си и своята градина. Освен това се и позасрамих — засрамих се, че не съм постигнал повече през времето, когато сме били заедно, не съм сторил повече, за да го зарадвам и да си спечеля одобрението му. Една-две телевизионни шоупрограми и опропастен брак. Толкоз.

А, да, и Пат. Знаех, че баща ми обича внука си повече от всичко на тая земя. Изпитах чувството, че Пат май е единственият истински подарък, който съм му направил.

Татко поиска да седне. Натиснах металната кутийка, с която леглото се управляваше, тя изжужа в тъмното и горната част се вдигна.

После баща ми се наведе напред и се държа за мен, докато намествах отзад възглавницата и усещах до бузата си небръснатото лице.

Сега вече ги нямаше някогашните миризми на „Олд Спайс“ и „Олд Холборн“, те бяха изместени от болничните миризми, от миризмата на болест и на химикали. Сега вече нямаше тютюн и одеколон. Те бяха останали в миналото.

Още ми се струваше странно, че му помагам физически. Неоспоримата сила на баща ми бе присъствала осезаемо в детството и младостта ми и сега, когато нея вече я нямаше, имах чувството, че е настъпил краят на света, че най-безцеремонно е бил погазен някакъв неотменим природен закон.

И за пръв път осъзнавах, че съм обичал татко не заради силата.

Бях смятал, че баща ми е пръв герой именно заради неговата твърдост — за онази твърдост от едно време, вместена в медала и олицетворявана от него.

Сега, докато му помагах да отпие вода или да седне на леглото в болницата, виждах, че съм го обичал по същите причини, заради които го обичат мама и синът ми.

Че го обичам за неговата мекота и нежност, за състраданието и смелостта, която няма нищо общо с физическата сила.

— Не казвай на майка си, но според мен няма да се прибера у дома.

— Не говори така, татко.

— Няма да успея да се прибера. Усещам го. А ми се иска да видя Пат.

— Разбира се, че ще го видиш.

Не каза „за последно“. Не беше необходимо. Освен това има неща, които е твърде болезнено да изричаш на глас. Но знаехме, че говорим за смъртта.

— Ако нямаш нищо против — каза татко. — Ако не смяташ, че това ще го разстрои прекалено много. Сам реши. Ти си му баща.

— Ще го доведа още на следващото свиждане. А сега, татко, се опитай да поспиш.

— Не съм уморен.

— Затвори очи — да починат.

 

 

Пат излезе от училището заедно с тъмнокосо момченце, размахващо очукана кутия за закуски с изображението на Годзила.

— Искаш ли да гледаме у нас „Междузвездни войни“? — попита Пат.

— Широкоекранен ли е? — попита малчуганът.

— Широкоекранен.

— Добре тогава.

— Може ли, татко?

Оглеждах шумните, смеещи се пълчища с надеждата да зърна познатото личице, което, бях сигурен, ще бъде вглъбено и сериозно дори сред оглушителната следобедна гълчава. Мъничкото момиченце с кафяви очи и с кутия за закуски с картинката на Покахонтас.

— Къде е Пеги? — попитах аз.

— Днес отсъстваше — отвърна Пат. — Нали може Чарли да дойде у нас?

Как така Пеги е отсъствала? Погледнах надолу към Чарли. Чарли погледна нагоре към мен.

— Нямам нищо против казах аз. — Но първо трябва да питаме майка му.

Пат и другото момченце се ободриха, започнаха да се смеят и да се побутнат. Ъгълът на кутията с Годзила ме фрасна по коляното.

Вече ми беше мъчно за Пеги.

 

 

Отворих входната врата и вътре — що да видя: Сали, която ме погледна плахо-плахо иззад мазния бретон.

— Мислех, че няма да те видя повече — казах й аз.

— Дойдох да се извиня.

Пуснах я вътре.

Пат и Чарли се покатериха на канапето и взеха да се карат за „Междузвездни войни“. Чарли настояваше да превъртят любовните сцени и миговете на размисъл и да видят направо битката. Пат, нали си беше пурист, държеше да си изгледат филма от начало до край. Сали надзърна в стаята да каже едно „здрасти“ на Пат, после двамата с нея отидохме в кухнята.

— Много мислих — подхвана момичето. — Давам си сметка колко тъпо постъпих, като пуснах тук приятелите на Стив.

— По-добре да беше помислила, преди да ги повикаш.

— Знам, знам — рече тя и надзърна боязливо иззад завесата на косата си. — Извинявай. Просто бях… и аз не знам как да ти го опиша… Бях неописуемо щастлива, че виждам отново Стив.

— Разбирам те — отвърнах аз. — И на мен ми се разтуптява сърцето всеки път, когато го видя.

— Ти не го харесваш — проплака момичето. — Подиграваш му се.

— Няма значение. Как вървят нещата? При вас със Стив, де.

— Всичко приключи — простена Сали и очите й се напълниха със сълзи. Изведнъж ми домъчня много за това болезнено срамежливо момиче. — Пак ми тегли шута. Получи си каквото искаше и край.

— Много съжалявам — рекох й. — Вярно, Стив не ми е любимото човешко същество. Но знам, че ти си го харесваш. На колко години си? На петнайсет ли?

— На шестнайсет.

— Ще срещнеш друг. Няма да ти казвам, че на твоята възраст не знаеш какво е любов, смятам, че не е така. Но наистина ще срещнеш друг, обещавам ти.

— Ще се оправя — подсмръкна Сали. Подадох й хартиена салфетка и тя се изсекна шумно. — Било каквото било. Просто исках да ти се извиня за онази вечер. И да ти обещая, че ако отново ми дадеш възможност да гледам Пат, няма да се повтори.

Погледнах я внимателно — знаех, че малко помощ с Пат няма да ми дойде зле. Вече не можех да разчитам на подкрепата, която бях имал съвсем доскоро. Татко беше в болница. Сид си беше отишла. Вече ми беше мъчно дори за Бианка. Бяхме останали само двамата с мама и понякога ни идваше много нанагорно.

— Ама разбира се — възкликнах аз. — Една детегледачка ще ми дойде добре.

— Чудесно — усмихна се Сали. — Понеже на мен пък ще ми дойдат добре парите.

— Още ли живееш у Глен?

— Да. Но съм нещо като… нещо като бременна.

— Божичко, Сали! Детето от Стив ли е?

— Няма от кого друг да е.

— И какво казва Стив, става ли му се татко?

— Не си умира от желание. Май каза нещо от рода на — що не си таковам таковата. Настоява да съм го махнела.

— А ти искаш да го задържиш ли?

Тя се позамисли. Но само за миг.

— Ще бъде чудесно — отвърна. — Винаги съм искала нещо, което да си бъде само мое. Нещо, което да обичам и то също да ме обича. А това дете, това дете ще ме обича.

— Баща ти знае ли?

Тя кимна.

— Може би единственото хубаво на това баща ти да си е останал хипар е, че той не се втелява особено от такива неща — поясни момичето. — Когато бях на тринайсет, пак ме чагъркаха и татко изобщо не го направи на въпрос. Бременността на малолетни не го притеснява. Виж, беше постъписан, когато разбра, че не искам да правя аборт.

— Но как, Сали, ще издържаш това дете?

— Като идвам да гледам Пат.

— Няма да е достатъчно.

— Все ще се оправим някак — отсече Сали и както никога, аз не завидях на младостта за нейната самоувереност, обратното, домъчня ми. — Ние с детето, де.

Сали с детето.

Да, сигурно щяха да се справят, но само ако държавата заемеше мястото на бащата, понеже на Стив не му се гледаха деца. Защо ли изобщо плащах данъци? Преспокойно можех да хвърля парите в бебешката количка на Сали и да си спестя посредника.

Божичко! Вече наистина говорех като баща ми.

— Едно дете не е като плюшено мече, Сали — вметнах аз. — Нещата не се свеждат до това да го гушкаш и да му се радваш. Имаш ли дете, вече не си свободен човек. И аз не знам как да ти го обясня. Но детето сякаш става собственик на сърцето ти.

— Точно това искам — натърти момичето. — Искам нещо, което да притежава сърцето ми. — Тя поклати лекичко глава, като че ли ме укоряваше. — Казваш го така, сякаш е нещо лошо.

 

 

Глен дойде да я вземе и двамата тъкмо си тръгваха, когато цъфна и Марти — да сме се уточнели за сватбата. Понечих да ги представя един на друг, но Глен и Марти се поздравиха като стари приятели. Чак тогава се сетих. Бяха се запознали на моята сватба.

Затова им направих кафе, докато те се отдадоха на спомени за хит класациите на Би Би Си и за славното време на седемдесетте години, когато Марти не пропускал в четвъртък нито едно от предаванията, в които от дъжд на вятър участвал и Глен. Сали ги гледаше със самодоволното презрение на крайната младост. Чак след като Глен и дъщеря му си тръгнаха, Марти сподели с мен, че имал проблеми със съня.

— Всички се чувстват така — успокоих го аз. — Съвсем естествено е да изпитваш съмнения преди сватбата си.

— Не се притеснявам, че ще се женя — възрази той. — Притеснявам се за шоуто. Чувал ли си нещо?

— В смисъл?

— Някакви слухове, че догодина щели да спират шоуто?

— Твоето шоу ли? Я не се занасяй. За нищо на света няма да спрат „Шоуто на Марти Ман“. Нали така?

— Ще го спрат, и още как! Шоупрограмите за народа били на отмиране, моля ти се! — поклати той тъжно глава. — Какво му става на тоя свят бе, Хари! На народа му втръсна от самия народ.

 

 

— Мъжете умираме по-млади от жените — отбеляза новият ми адвокат. — Хващаме рак по-често от жените. По-често и посягаме на живота си. Процентът на безработните мъже е по-висок, отколкото при жените. — Гладкото пълничко лице на адвоката се набръчка в усмивка, сякаш е казал кой знае каква шега. Беше с остри ситни зъби. — Но по някаква причина, която, господин Силвър, и досега не съм проумял, за жертви се смятат жените.

Найджъл Бати ми беше препоръчан от един-двама колеги от шоуто — от отговорния осветител и тонрежисьора, и двамата минали през последната година през тежки разводи.

Мълвеше се, че и самият Бати имал зад гърба си един-два тежки развода. Славеше се, че отстоявал фанатично правата на мъжете. За него всички тия дрънканици за трайната безработица сред силния пол, за рака на простатата и за мъжете, които се затваряли в гаража, палели автомобила и се самоубивали с отработените газове, не бяха само рекламен трик — за него това бе единственият правилен път, своеобразна нова религия, която предстои да се роди.

Бати носеше мътни очила и беше нисичък и доста пълен в кръста, нещо, което прикриваше с добре скроени костюми, въпреки това аз останах с впечатлението, че наистина съм ударил в десетката. Направо ми олекна при мисълта, че именно той е на моя страна.

— Веднага ви предупреждавам, че в случаи като вашия законът не е в полза на бащата — подхвана адвокатът. — Законът би трябвало да брани детето. И на хартия го прави. На хартия най-важно е доброто на детето. Но всъщност не е точно така. — Той ме погледна със злостни, ядосани очи. — Законът брани майката, господин Силвър. — Вече няколко поколения съдиите внимават да не объркат нещо конците, затова доброто на детето е подчинено на доброто на майката. Предупреждавам ви още от самото начало.

— Вижте какво можете да направите — примолих се. — Само и само да получа родителските права над сина си.

— Вече не се нарича „родителски права“, господин Силвър. Журналистите и досега си говорят за битки, които се водели за родителските права, но през 1989 година беше приет Законът за детето, според който родителят вече не получава родителски права. Получава правото детето да живее при него. Значи искате да получите такова право.

— Така ли?

Бати кимна.

— Правото на местоживеене измести родителските права, за да се отстрани конфронтационният характер на решението при кого от двамата родители да живее детето. Правото на местоживеене не лишава никого от родителски отговорности. Законът беше променен, за да е ясно, че детето не е собственост, която печелим или губим. Ако получите право на местоживеене, детето идва да живее при нас. Но то пак не ви принадлежи.

— Нещо не схващам — отбелязах аз. — Та каква е разликата между това да се опитам да получа право на местоживеене и да се боря за родителски права?

— Никаква — засмя се адвокатът. — И сегашният закон е точно толкова конфронтационен. За беда е много по-лесно да промениш закона, отколкото човешката природа. — Той погледна книжата върху писалището и кимна одобрително. — Бракоразводното дело, общо взето, е ясно. Както личи, господин Силвър, се справяте доста добре с невръстния си син. Върви ли му училището?

— Върви, върви.

— Вижда ли се с майка си?

— Тя може да го вижда, когато пожелае. Знае го.

— Въпреки това го иска — отбеляза Найджъл Бати. — Иска да получи правото на местоживеене.

— Точно така. Иска синът ни да живее при нея.

— Съжителства ли незаконно?

— Моля?

— Бившата ви жена има ли си приятел, господин Силвър? Приятел, който живее с нея?

— Да, има — потвърдих, признателен на адвоката, че е обозначил връзката на Джина с Ричард с такива противни думички — „съжителства незаконно“, и че лъскавият диамантен пръстен върху безименния й пръст е толкова важен за Найджъл Бати. — Живее с някакъв, с когото се е запознала в Токио.

— Дайте да си изясним нещата — подкани адвокатът.

— Напуснала ви е и ви е оставила да се оправяте сам със сина си, така ли?

— Общо взето, да. Всъщност взе Пат — сина ни — когато се премести у баща си. Но щом замина за Япония, го прибрах при мен.

— Значи е напуснала семейното жилище и всъщност е поверила детето на вашите грижи — рече адвокатът. — А сега се е върнала и е решила да си поиграе на майка.

— Твърди, че била осъзнала колко много обича сина ни.

— Ще я видим тази работа! — закани се Бати.