Тони Парсънс
Мъжът, момчето (34)

Глава 33

Баща ми слабееше и слабееше. Винаги е бил едър, а сега страните му бяха хлътнали и кожата по врата му беше увиснала на четинести гънки. Все повече заприличваше на човек, когото не познавах.

Дори ръцете му бяха загубили някогашната мускулеста сила и татуировките, с които той възвестяваше верността си към майка ми и към командосите, сега наподобяваха излинели снимки от друго столетие.

Плътта се топеше, от свиждане на свиждане костите му изпъкваха все повече и се открояваха под кожата, която губеше цвета си и която — както осъзнах стъписан — едва ли някога щеше да види отново слънце.

Но татко се усмихваше.

Седеше в леглото и се усмихваше. И усмивката му беше истинска — не усмивка, с която той да покаже колко е смел, не насилена и измъчена, а усмивка на неподправено удоволствие от това, че той вижда внук си.

— Здравей, моето момче — рече татко, когато Пат отиде при леглото му — вървеше пред нас с мама и чичо Джак. Баща ми протегна дясна ръка, същата, към която беше прикачена системата. — Виж докъде се е докарал дядо ти.

Докато пътувахме в автомобила на чичо Джак, Пат бе много жизнен — развълнуван, че са му разрешили да отсъства един ден от училище, щастлив, че се вози отзад на лъскавия автомобил, а не на тясната предна седалка в съсипаната ми количка. Сега обаче се беше умълчал и се стъписа, докато вървеше към леглото на дядо си с изпито четинесто лице.

— Ела насам — подкани баща ми с пресипнал от вълнение глас, сетне протегна свободната си ръка, а Пат се покатери на кревата и отпусна главица върху клетите хлътнали гърди на татко.

Двамата се прегърнаха, без да продумат.

Мама ме стрелна с поглед. Беше против да водим Пат.

Нямаше как да бъдем сигурни, че когато дойдем, татко ще бъде буден. Не беше изключено болките да са толкова силни, че докато търсим къде да оставим колата, да го напомпат с опиати и Пат да завари дядо си в унес, в някаква предизвикана от морфина мъгла. Не беше изключено и баща ми да не може да си поеме дъх, да е с кислородната маска върху носа и устата, а в очите му да се четат страдание и страх.

Всичко това беше повече от възможно и в кухнята у тях мама ми се беше ядосала и се беше разплакала при мисълта, че Пат може да стане свидетел на такива ужасии.

Аз я прегърнах и я уверих, че всичко ще мине добре. И сбърках. Не всичко минаваше добре. Пат беше стъписан и стреснат от вида на дядо си, изпит от болестта, гаснещ в леглото в болничната стая за издъхващи, каквито няма да видите по телевизията или филмите, издъхващи от смърт, пълна с мъка и лекарства, и тъга при мисълта за всичко, което безвъзвратно е изгубено. Самият аз не бях подготвен за смъртта такава, каквато е, и нямах причини да смятам, че по-подготвено от мен ще бъде едно петгодишно дете, израсло с „Междузвездни войни“.

Не, не всичко беше наред. Но нямаше друг начин. Баща ми и синът ми трябваше да се видят. Трябваше да се убедят, че връзката между тях още съществува и ще съществува винаги. Както и любовта. Трябваше да знаят, че ракът не може да убие това.

А и аз предчувствах — не знам защо, но наистина бях убеден, — че ако Пат е в стаята, баща ми няма да е в полуунес от наркотиците и няма да се задъхва.

Нямаше разумна причина да смятам, че ако внукът му е при него, това няма да се случи. Може би дори бе глупаво да храня такива надежди. Но бях повече от убеден, че татко ще спести на Пат най-страшното. И досега смятах, че нещо в него си остава непобедимо. Бях повече от сигурен.

— Скоро ли ще си дойдеш? — попита Пат.

— Трябва да почакаме и ще видим — отвърна баща ми. — Нека чуем какво ще кажат докторите. И да видим дали на дядо ще му попремине. Как е в училище?

— Добре.

— Ами колелото? Как е вярната стара „Камбанка“?

— Добре.

— Без помощните колелца е по-забавно, нали?

— Да — усмихна се Пат. — Но ми е мъчно за теб.

— И на мен ми е мъчно — отвърна татко и го притисна до себе си — русата му главица се открояваше върху синята раирана пижама, старческа пижама, каквато баща ми за нищо на света не би облякъл у дома.

После ми кимна.

— Време е да тръгваме — подканих аз.

Така баща ми се сбогува с любимия си внук. Облегнат на болничното легло, заобиколен от хора, които го обичаха и въпреки това неописуемо сам. Колко бяхме стояли при него: пет минути или цял час? Не можех да кажа. Но знаех, че татко иска да си тръгваме.

И така оставихме го да намества кислородната маска сгърбен, брадясал и по-стар, отколкото някога съм си го представял, а една от младичките сестри обясняваше весело нещо в долния край на леглото.

Ето това беше най-страшното. Ужасната пълна откъснатост, която смъртта носи, страховитата самота на неизлечимо болните. Никой не те предупреждава за това.

Оставихме го отново задъхан, застигнат от болката в пренаселената болнична стая, със зимната слънчева светлина проникваща през немития прозорец, и жуженето на дневната телевизионна програма в дъното. Оставихме го сам. Накрая това бе всичко, което можехме да сторим.

Докато се връщахме при автомобила Пат едвам се сдържа да не се разплаче: беше ядосан, не, вбесен от нещо, което не бе в състояние да назове. Опитах се да го утеша, той обаче не прояви интерес да бъде утешаван.

Държеше се така, сякаш са го измамили.

 

 

Пред жилищната кооперация на Сид беше спрял камион.

Но не от големите, на които можеш да натовариш съдържанието на един живот, не от тежките, които побират пиана, износена покъщнина, която си обичаш прекалено много, че да я изхвърлиш, и всички боклуци, трупали се през годините. Камионът беше от хамалските фирми, които поместват обяви в края на рекламните издания и са идеални за малобройно семейство, необременено с излишен багаж.

Загледах как двама младежи по тениски качват отзад в каросерията детско легълце. Сид и Пеги живееха на последния етаж, но въпреки това двамата изглеждаха така, сякаш това е от най-лесните работи, които са им възлагали.

На вратата на входа изникна Пеги, помъкнала плюшена играчка с размерите на хладилник. Тя ме погледна с тъжните си кафяви очи — явно не се изненадваше, че ме вижда.

— Виж какво имам — казах й аз и й подадох ухилено човече със сърмени панталонки и нещо като лилаво фракче.

Приличаше на куклата Барби, която си е сменила пола.

— Кен Купонджията! — възкликна Пеги и си взе играчката.

— Забравила си го у нас — поясних аз. — Реших, че сигурно си го искаш.

— Благодаря ти — възкликна прелестното възпитано момиченце. После зад нея изникна Сид, понесла цяла купчина хартиени торби. — Виж какво ми е донесъл Хари! Кен Купонджията. Търсих го къде ли не.

Сид й заръча да се качи в стаята си и да провери дали не е забравила нещо. Пеги остави на тротоара играчката с размери на хладилник и все така стиснала Кен Купонджията, изчезна във входа.

— Ами ти? — попитах аз. — Не си ли забравила нещо?

— Не — отвърна тя. — Мисля, че изяснихме всичко.

Двамата млади хамали се стрелнаха покрай нас и пак се качиха горе в жилището.

— Изнасяш се, без да ми кажеш? — възкликнах аз. — И това ми било приятелка!

— Мислех да ти кажа. Всъщност така… и аз не знам… Така е по-лесно. За всички.

— Ходих да те търся в кафенето.

— Напуснах.

— Казаха ми.

— Отиваме да живеем в другия край на града. В Нотинг Хил.

— В Западен Лондон!

— Божичко, какво толкова се изненадваш, Хари! Аз съм американка. За мен не е чак такава беда да се преместя от единия в другия край на града. Виж какво, извинявай, но сега наистина имам работа. Защо си дошъл? Не ми се вярва да си бил толкова път колкото да донесеш Кен Купонджията.

— И заради него, но не само — потвърдих аз. — Исках да ти кажа, че допускаш грешка.

— Каква грешка?

— За нас, ето каква. Ако се разделим, наистина ще настъпи краят на света.

— О, Хари!

— Наистина. Знам, ти не вярваш, че на тоя свят има един, само един човек, който е за теб, но аз съм убеден в това. Ти, Сид, ме накара да повярвам. При нас се получи. Хубаво ни е. Дълго мислих. Аз няма да имам друг шанс да получа всичко това — ти си ми последният шанс да бъда щастлив, а дори и да се появи друг, няма да се възползвам от него. Както Оливия Нютън Джон е казала на Джон Траволта, ти си жената, която искам.

— Не беше ли обратно? Май Джон Траволта го казва на Оливия Нютън Джон.

— Възможно е.

— Хари! — подхвана Сид. — Трябва да знаеш нещо. Отново се събираме с бащата на Пеги. Ние с Джим решихме да опитаме още веднъж.

Вторачих се в нея точно когато хамалите минаха между нас, понесли сгъваемо легло.

— Още малко, и сме готови — каза единият.

Двамата младежи отново хлътнаха в кооперацията.

— Извинявай — рече Сид.

— Обичаш ли го? — попитах аз.

— Той е баща на моето момиченце.

— Но обичаш ли го?

— Престани, Хари, нали именно ти все се тръшкаш колко ужасно било, че семействата се разпадали. Нали все се вайкаш колко трудно е да си съперничиш с кръвта, колко ужасно е, че, както се изразяваш, шантавият съвременен свят е пълна бъркотия. Би трябвало да се радваш за мен. И да ми пожелаеш успех.

— Но трябва да го обичаш, Сид. Всичко се обезсмисля, ако не го обичаш. Обичаш ли го?

— Да. Обичам го, сега доволен ли си? Никога не съм преставала да го обичам. И искам да опитаме отново, защото той е скъсал с гаджето си, с тайландката стриптийзьорка, и се зарече, че всичко това е приключило. Че занапред не иска и да чуе за азиатки.

— Тя не е стриптийзьорка. Компаньонка е.

— Каквато и да е — рече Сид. — Пеги е на седмото небе, че отново ще бъдем заедно. Така че, дори да мразиш мен, трябва да бъдеш доволен за нея.

— Не те мразя. Не бих могъл да те мразя.

— Тогава, много те моля, пожелай ми успех.

— Ето, пожелавам ти — казах аз и дори бях донякъде искрен. Сид заслужаваше да бъде щастлива. Пеги — също. Целунах я бързо по бузата. — Само не ми казвай, че не те познавам, чу ли?

Оставих ги да си продължат с товаренето на багажа. Сега, каквото и да кажех, щеше да прозвучи кухо и себично, все едно си говоря колкото да я накарам да се върне при мен.

И докато Сид се готвеше да се събере отново с мъжа си, аз най-сетне прозрях кое все пак е най-важното в семейството като най-малка клетка на обществото. Сега вече си дадох сметка, че е прекрасно децата да живеят при мама и татко.

Но ако мама и татко не се обичат, по-добре малчуганите наистина да съжителстват с Кен Купонджията.

 

 

— Имаме отговор от другата страна — съобщи Найджъл Бати. — Бившата ви съпруга е заявила, че по време на целия брак ви е останала вярна, а вие сте извършили прелюбодеяние с една от колежките.

— Е, така си е — потвърдих аз. — Но само веднъж. Не казвам, че е нещо дребно, но все пак…

— Освен това твърди, че докато сте се грижели за сина си, той е получил тежко мозъчно-черепно нараняване.

— Какво означава това? Едва ли не, че съм го пребил. Момчето падна. В парка до нас. Хлъзна се в един празен плувен басейн и си счупи главата. Вярно, сигурно съм могъл да направя повече. Могъл съм да го наглеждам по-внимателно и да го държа по-изкъсо. Нима жена ми наистина смята, че не съм мислил много за това? Все пак бях до детето. Докато тя си гледаше кефа с оня в Токио.

Адвокатът се взря в книжата върху писалището.

— Освен това, както разбирам, бившата ви съпруга е на мнение, че не упражнявате съответния родителски надзор над онова, което синът ви гледа и слуша.

— Е, това вече е прекалено.

— Че го оставяте да гледа филми с насилие. Видеофилми с теми за възрастни. Бившата ви жена твърди и че последния път, когато е имала достъп до детето, е установила, че то разполага със записи на песни с просташко съдържание за възрастни.

Усетих как почервенявам от гняв.

— Ама това вече… това вече…

Така и не намирах думата. Нямаше дума, която да е достатъчно силна.

Найджъл Бати прихна, все едно най-сетне съм проумял за какво става въпрос.