Тони Парсънс
Мъжът, момчето (14)

Глава 13

Бяхме преполовили пътя към нашите, когато мобилният ми телефон иззвъня. Обаждаше се майка ми. Беше спокойна, невъзмутима жена, ведрото средоточие в сърцето на семейството. Но не и днес.

— Хари!

— Какво е станало?

— Баща ти.

Божичко, помислих си, умрял е. На трийсетия ми рожден ден. Дори днес беше успял да се превърне в център на вниманието.

— Какво се е случило?

— Обраха ни.

Майко мила! Дори там. Дори в предградията. Човек вече никъде не беше в безопасност.

— Татко добре ли е? Ти добре ли си?

— Много те моля, Хари… идвай бързо… полицаите ще дойдат всеки момент… много те моля… не мога да говоря с него…

— Затвори, чу ли? Затвори, мамо. Идвам веднага.

Преместих колата в бързото платно и натиснах до дупка педала за газта. Автомобилът се стрелна напред.

Пат, който седеше на седалката до мен, се засмя на глас.

— Страхотия!

Къде ли го беше чул пък това?

Мама отвори — беше в най-хубавата си рокля, беше се издокарала за рождения ден на сина си. Но празничното облекло беше помрачено от пребледнялото й, развълнувано лице.

— Ужас! Обраха ни, Хари! В хола. Погледни.

Заведе Пат в кухнята, като отклони внимателно въпросите за дядо му, а аз се стегнах и се насочих към хола, готов да видя как татко бере душа насред локва кръв. Той обаче стоеше при камината, лицето му със силен загар грееше самодоволно. Никога не го бях виждал по-щастлив.

— Здрасти, Хари! Честит рожден ден, синко. Ела да те запозная с гостите.

В краката му ничком лежаха двама младоци, ръцете им бяха вързани отзад на гърба.

В началото ми се стори, че ги познавам — върху лицата им се беше изписала същата измита заплаха, каквато бях видял у Глен и върху лицето на гаджето на Сали, макар че тия двамата не изглеждаха чак толкова страшни. Но инак се вписваха в познатия образ. Скъпи маратонки и дънки, коса, толкова гелосана, че изглеждаше лепкава и чуплива като глазурата по захаросана ябълка. Татко ги беше вързал с копринените вратовръзки, които му бях подарил за Коледа.

— Мярнах ги днес заранта на улицата. Навъртаха се наоколо, вагабонтите му с вагабонти. Но се оказа, че не само са се навъртали.

Понякога имах чувството, че баща ми е ангел пазител на английския език. Освен че обичаше да пуска по някоя и друга излязла от употреба жаргонна думичка, речта му се отличаваше и с това, че той използваше изрази от своята младост, изхвърлени от всички заедно със следвоенните купони.

Вечно ръсеше думи от рода на „вагабонти“, с които да обясни, че някой е направил беля и като цяло е сгазил лука, думи, излезли от мода горе-долу по същото време, както Британската империя.

— Влязоха нахалниците му с нахалници през остъклената врата. Решили, моля ти се, че няма никого. Майка ти беше отишла да напазарува за рождения ти ден — само да знаеш какво печено е направила, — а аз лентяйствах горе.

Лентяйствал, значи. Още една дума, която татко беше извадил от нафталина.

— Влизам и що да видя — изключват видеото. Единият има наглостта да се доближи до мен. — Той ритна лекичко с плъстения пантоф по-слабото момче, което изглеждаше и по-нагло. — Нали, мой човек?

— Брат ми ще ти свети маслото, така да знаеш — изпелтечи хлапакът и гласът му прозвуча в стаята, където бях израсъл, грубо като пръдня в черква. Върху пъпчивата му скула вече беше избило мораво петно. — Ще те пречука, дядка. Гангстер е.

Баща ми прихна, искрено развеселен.

— Наложи се да го млатна. — Татко замахна с тежък пестник във въздуха. — Още с първия удар го проснах. Падна като презряла круша. Другият се опита да духне, аз обаче го сграбчих за врата.

Мускулите по покритите с татуировки ръце на баща ми се издуха под късите ръкави на ризата, докато той показваше техниката на залавяне на непълнолетен крадец. Върху едната му ръка се мъдреше сърце, вътре, в което беше изписано името на майка ми, върху другата — крилатата кама на командосите. С годините и двете татуировки се бяха поизличили.

— Та го проснах, значи, на пода. Добре че точно когато ми цъфнаха, умувах коя вратовръзка да си сложа. Добра работа ми свършиха тия вратовръзки, дето ми ги подари.

— Божичко, татко, ами ако са носели ножове! — избухнах аз. — По вестниците непрекъснато пишат за пишман герои, убити, докато са се опитвали сами да се разправят с престъпниците. Защо не си звъннал направо в полицията?

Татко се засмя добродушно. Нямаше намерение да се караме. Беше в отлично настроение, не му беше до препирни.

— Кога да звъня, Хари? Слизам долу, а тия вече влезли. Проникнали, моля ти се, в къщата ми. Такова безобразие!

Бях ядосан, задето се е нахвърлил сам на малките негодници, макар да знаех, че преспокойно може да се справи с тях. Изпитах и яростното облекчение, обземащо те, когато най-сетне намериш изгубило се дете. Но имаше и друго. Изпитвах завист.

Какво ли щях да направя аз, ако бях заварил в дома си тези двама кретени или някого от милионите като тях? Дали щях да се престраша или по-скоро да имам глупостта да се опитам да ги обезвредя сам? Или щях да си плюя на петите и беж да ме няма?

Каквото и да бях сторил, знам, че е нямало да го извърша с мъжката увереност на баща си. Нямаше да отстоя дома и семейството си така, както го бе направил той. Не бях като него. А ми се искаше, ужасно ми се искаше да приличам на баща си.

Накрая дойдоха и полицаите: изсипаха се сред вой на сирени и святкащи, въртящи се сини буркани. С разширени от възхита очи Пат изтича да ги посрещне навън.

Бяха двама, единият беше младичък, горе-долу на моите години, с вид на културист, и посрещна героизма на баща ми със смълчано отчаяние, другият беше по-възрастен и едър и тутакси се сприятели с татко.

Да ви призная, баща ми никога не е бил пръв поклонник на полицията — помня как, когато бях малък, са го спирали няколко пъти за превишена скорост и как той не им цепеше много-много басма, никога не подвиваше опашка, не целуваше задници колкото да му е мирна главата. Сумтеше презрително, видеше ли по улиците полицейски автомобил с надута сирена — „Прибират се да вечерят“, току повтаряше. Сега обаче си посръбваше с по-възрастното ченге горещ сладък чай. Двамката бяха трогателна гледка — и двамата четяха „Сънди Експрес“, и двамата бяха неустрашими, истински мъже, които недоумяваха какво му става на тоя свят, докато гледаха как пъпчивите младоци, вече прихванати с белезници, стават от пода.

— Ясно е от какви семейства идват — отсече татко.

— Майките сто на сто карат на социални помощи — взе да налучква по-възрастният полицай. — Бащите сигурно са се изнесли още преди години. Ако изобщо са се появявали. Държавата трябва да се охарчва, за да отгледа тия хубостници. А това ще рече — ние с вас.

— Точно така. Вижте ги какви са неблагодарници, пет пари не дават, че ги издържа данъкоплатецът. В наше време има само права, нали? Само права и никакви задължения.

— Срещаш такива жени под път и над път. Народили куп деца, а халка не носят.

— Странно, нали? За да управляваш автомобил, трябва да си извадиш книжка. И куче да гледаш, ти искат разрешително. А всеки може да ражда колкото си иска.

Отидох заедно с мама и Пат в кухнята — недоумявах защо всички свестни хора по света са настроени срещу самотните майки. Нали именно самотната майка е родителят, който не си е зарязал семейството!

 

 

Макар че беше излапал за закуска двама непълнолетни обирджии, баща ми не беше привърженик на насилието. Не беше каленият в битки ветеран от митовете и филмите. Беше най-нежният човек, когото съм срещал някога.

Вярно, като малък съм го виждал няколко пъти да си изпуска нервите. Когато бях някъде на годините на Пат, майка ми работеше на непълен работен ден в една сладкарница и онзи негодник, управителят, веднъж не й разреши да говори по телефона, въпреки че я търсеха от болницата, където баща й — моят дядо, умираше от рак. Видях как татко хваща управителя за шията — както би се изразил той, за гръкляна — и го вдигна във въздуха. Онзи си помисли, че баща ми ще го убие. Аз също.

Имало е и други такива случаи — с един нагъл спасител на плувния басейн, който подметна нещо, когато веднъж отидох с прекалено шарено поясче; с мотоциклетист, който се изпречи на пътя на баща ми, докато отивахме с колата на море. Татко се справи с тях така както се беше справил и с недораслите крадци. Но никога не е докоснал и с пръст нито мен, нито мама.

Войната се усещаше, нямаше как да го отрека, както не можех да отрека нащърбените черни късчета шрапнел, на които им трябваше цял живот, за да излязат от старото му, обръгнало на всичко тяло. Татко обаче беше надживял още в ранната си младост истинската драма на своя живот: приятелите, загинали още преди да навършат възраст, когато имаш право да гласуваш, мъжете, които той бе убил, невъобразимите неща, на които се беше нагледал. Открай време го възприемах като воин, като командос от Кралската флота, удостоен със сребърен медал, той обаче вече половин век беше съвсем различен.

След войната пет години продавал на сергия плодове и зарзават. После се оженил за майка ми и успял да направи „Плод и зеленчук“ точно под апартамента, където двамата живеели. Десет години нямали деца, макар че отчаяно се опитвали мама да зачене.

Точно когато вече били изгубили всякаква надежда съм се появил аз. Те начаса се изнесли от жилището над „Плод и зеленчука“ и чак докато излезе в пенсия, баща ми работеше като инспектор към верига супермаркети и непрекъснато пътуваше, обикаляше Кент, Есекс и Източна Англия, за да се увери, че плодовете и зеленчуците, които се продават в магазините, отговарят на високите му изисквания.

И така, татко не беше воин, опълчил се срещу света. Аз обаче си го представях точно такъв. Но той и на мравката правеше път. В съвсем буквалния смисъл на думата. Вероятно защото се беше нагледал на кървища и мъки. Ако нещо влетеше или допълзеше в добре поддържаната му градина или в малката ни къща в предградията, татко забраняваше и на мен, и на мама дори да го докосваме.

Приклякаше до някоя пеперуда с прекършено крилце или заблудила се мравка, или оса, или муха, или мишка, за него не съществуваха нисши или гнусни твари, които да не заслужават да бъдат спасени, — слагаше я в дланта си, в кутийка от кибрит или в бурканче от сладко и я изпровождаше до задната врата, където я пускаше да си живее на воля, докато ние с мама го взимахме на подбив и му пеехме в хор „Роден свободен“.

Но макар и да му се присмивахме, детското ми сърчице преливаше от възхищение.

Баща ми беше силен човек, научил се да бъде и нежен, мъж, нагледал се на смърт, за да цени в пълна мяра живота. Не можех да се меря него, наистина не можех да му стъпя и на малкия пръст.

 

 

Пат отказваше да си изяде вечерята. Може би заради разговора с майка си. Или заради осуетения обир. Но едва ли. Според мен просто заради блудкавата манджа, която му бях поднесъл.

Бях започнал да се притеснявам, че не се храни достатъчно. Доколко питателни можеха да бъдат пиците и полуфабрикатите, с които го тъпчех? Хранеше се добре единствено у нашите или по заведенията. Затова една вечер се опитах да сваря малко зеленчуци, които излях върху подгретите в микровълновата печка спагети полуфабрикат.

— Пфу! — възкликна детето, вторачено в оранжевото нещо на върха на лъжицата. — Това пък какво е?

— Казва се морков, Пат. Не забравяй морковите. Полезни са. Хайде! Изяж го.

Той изтика отвратен чинията.

— Не съм гладен — отсече и понечи да стане от масата в кухнята.

— Сядай си на мястото — скастрих го аз. — Няма да ходиш никъде, докато не си изядеш вечерята.

— Не я искам тази вечеря. — Пат погледна оранжевото нещо, плаващо из буламача в чинията. — Пфу, гадно е.

— Изяж си вечерята.

— Няма пък.

— Много те моля, изяж си вечерята.

— Няма.

— Тогава си лягай.

— Още е рано.

— Точно така, време е за вечеря. Щом не искаш да вечеряш, можеш да си лягаш.

— Не е честно.

— Животът не е честен. Лягай.

— Мразя те, тате.

— Не мразиш мен. Мразиш манджите ми. Отивай да си облечеш пижамката.

След като синът ми изхвърча от кухнята, грабнах полуфабрикатната гадория, подправена с преварени зеленчуци, и я изхвърлих в кофата. После държах чинията под топлата вода, докато си изпопарих ръцете. Не винях Пат, задето не иска да яде. Сигурно не ставаше за ядене.

Когато отидох в детската стая, момчето лежеше направо с дрехите върху кревата и ридаеше тихо. Сложих го да седне, избърсах му сълзите и му помогнах да си облече пижамката. Детето се унасяше бързо — очите му вече се слепваха, главицата му кимаше като на плюшено куче върху светлинно табло. Щеше да му дойде добре, ако си легнеше по-рано. Но не ми се искаше да заспива с върла омраза към мен.

— Знам, Пат, не ме бива за готвач. Не мога да се меря с баба ти или с мама. Но ще се старая повечко, чу ли?

— Татковците не готвят.

— Не е вярно.

— Ти не можеш да готвиш.

— Е, това вече е вярно. Този татко тук не може да готви. Но има много мъже, които се справят блестящо, например прочутите готвачи в скъпите ресторанти. Също и обикновени мъже. Мъже, които живеят сами. Татковци с малки момченца и момиченца. Ще се опитам да бъда като тях, чу ли? Ще се постарая да ти готвя вкусни неща, които обичаш. Чу ли, миличкото ми?

Пат се извърна и изсумтя невярващо — струваше му се невероятно. Знаех какво му е. На мен също не ми се вярваше, че ще го постигна. Подозирах, че ще се наложи и на двамата да станем първи поклонници на сандвичите.

Занесох го в банята — да си измие зъбите, и когато се върнахме в детската, успях криво-ляво да го накарам да ме целуне за „лека нощ“. Но Пат не се вълнуваше особено дали ще се сдобрим. Казах си, че до сутринта ще е забравил за гадните ми моркови, завих го и угасих лампата.

Върнах се в хола, свлякох се на канапето и си дадох сметка, че час по-скоро трябва да започна работа. Сутринта бях получил банковото извлечение. Така и не намерих смелост да отворя плика.

Бяха ме уволнили така, както е модно напоследък — бяха оставили договора ми да изтече и ми бяха броили само една месечна заплата. Отдавна я бяхме похарчили. Бяхме останали без пукнат грош, затова трябваше час по-скоро да започна работа. Това бе единственото нещо на тоя свят, за което ме биваше.

Взех един от вестниците с реклами и отгърнах на страницата с обявите за работа — заех се да прехвърлям онези от тях, в които търсеха телевизионни и радиопродуценти. Но след няколко минути не особено усърдно четене метнах вестника и разтърках очи. Бях капнал, сега не ми беше до това.

По видеото още вървеше „Империята отвръща на удара“ — битка между силите на доброто и на злото сред снеговете на някаква далечна планета. Тия неща бяха постоянен фонов шум в живота ни и понякога ми се струваше, че ще взема да превъртя от тях, сега обаче бях каталясал и не ми се ставаше да изключвам видеото.

От скованите от лед пущинаци действието се пренесе в мрачно, пускащо мехурчета мочурище, където старият мъдрец разясняваше на Люк Скайуокър неговата съдба. Внезапно осъзнах, че Пат разполага с най-различни образци на бащи, които сякаш обхващаха всички разновидности на родителството.

Например Йода, сбръчканото старче с острите зелени ушички, винаги готово да ви даде полезен съвет. Или Оби-Ван Кеноби, съчетал домораслите мъдри наставления със старомодната негаснеща любов.

И накрая Дарт Вейдър, Мрачният повелител на Сит, който се вписваше вероятно най-добре в духа на нашето време: баща, който вечно отсъства и гледа на задълженията си през пръсти, себичен дядка, загърбил родителските си отговорности, само и само да постигне онова, което иска — в случая с господин Вейдър, да покори Вселената.

Моят баща определено беше от типа на Оби-Ван Кеноби. Аз също исках да бъда татко от този тип.

Но съм заспал направо на канапето, сред обявите за работа, подозирайки, че винаги ще приличам повече на мъжа с черната шапка, винаги ще си бъда баща, на когото му липсва търпение, липсва му и време, винаги ще си остана откъм тъмната страна.