Тони Парсънс
Мъжът, момчето (17)

Глава 16

Пат обичаше да си кара велосипедчето при открития плувен басейн в края на парка.

Малкият басейн беше празен почти през цялата година, ако не броим няколкото седмици в началото на лятото, когато кметството го пълнеше от немай-къде със силно хлорирана вода, от която местните дечурлига воняха така, сякаш са се топнали в промишлени отпадъци.

Много преди края на лятото източваха водата от басейна и прибираха от дъното му някоя и друга пазарска количка от супермаркет. Сега беше само средата на август, а басейнчето вече беше изоставено за още една година от всички с изключение на Пат и на неговото колело.

Имаше нещо потискащо в едва ли не постоянно празния басейн. Той се намираше в безлюдна част на парка, далеч от детската площадка с нейните приключения, където малчуганите пищяха от удоволствие, или кафенето, в което майките и татковците — но главно майките — се наливаха до припадък с кафе.

Но късата асфалтирана алея около басейна беше именно като за Пат и велосипедчето му — тъкмо той да не рие с гумите из захвърлените дюнери, използваните презервативи и кучешките изпражнения, с които целият парк беше осеян. Да ви призная, и аз исках да съм по-далечко от майките.

Всяка сутрин, когато влизахме в парка, направо ги чувах какво си мислят.

Къде е майката?

Защо този тип не е на работа?

Дали детето наистина е негово?

Разбирах, естествено, загрижеността им — повечето извратени типове по света са горди притежатели на пениси. Но ми беше дошло до гуша да се чувствам така, сякаш трябва да се извинявам, задето водя сина си в парка. Беше ми дошло до гуша да ме гледат като паднал от Марс. Хубаво си ми беше при празния плувен басейн.

— Тате! Виж, виж!

Пат беше от другата страна на басейна: едвам си поемаше дъх, беше спрял при късия трамплин, надвиснал над празната дълбока част на басейна.

Усмихнах му се от пейката, където се бях разположил с вестника, а той, щом видя, че е приковал вниманието ми, се изстреля отново с блеснали очи да обикаля с велосипедчето басейна: косата му се разлетя, крачетата му завъртяха бясно педалите.

— Не се приближавай до ръба!

— Няма! Няма!

Прочетох за пети път през последните пет минути първото изречение на статия за краха на японската икономика.

Напоследък темата ме вълнуваше силно. Беше ми мъчно за японците, живеещи в система, която ги беше подвела. Но освен чисто човешко състрадание изпитвах и нещо като злорадство. Искаше ми се да прочета за банки, които затварят врати, за опозорени директори, които се кланят и ридаят по пресконференции, за току-що уволнени англичани, отправили се към летище „Нарита“ и следващия полет за родината. Най-вече това. Но все не можех да се съсредоточа.

Единственото, което изникваше пред очите ми, бяха Джина и Ричард, макар че не ги виждах особено ясно. Образът на Джина бе започнал да се размива. Тя вече не беше моята Джина. Не си представях къде живее, къде работи, по какви заведения се храни всеки ден. Не си представях нищо. Не виждах не само новия й живот. Вече ми беше трудно да си спомня и лицето й. Но ако Джина беше размазано петно, то Ричард си оставаше направо тъмна Индия.

По-млад ли беше от мен? По-богат? По-добър от мен в леглото? Искаше ми се Джина да излиза с някакъв импотентен разорен тип, който е на път да изкуфее. Но си давах сметка, че това от моя страна си е чисто пожелателно мислене.

Единственото, което знаех за него, бе, че е женен. Но и това си беше съмнително. Какво, дявол го взел, ще рече това „почти разделени“? Още ли живееше с жена си? Каква беше тя, американка или японка? Още ли спяха заедно? Имаха ли деца? Сериозно ли гледаше той на Джина, или тя му беше поредният случаен флирт? И кое беше за предпочитане — просто да я разиграва, или да я смята за любовта на своя живот? От кое щеше да ме заболи повече?

— Виж ме!

От гледката направо се смразих.

Пат беше прекарал много внимателно велосипедчето върху трамплина. Беше се закрепил над нашареното с петна бетонно дъно на басейна, което беше на цели три метра отдолу. Беше се подпрял с петичките на мръсните маратонки. Не го бях виждал толкова щастлив от доста време.

— Не мърдай оттам! — извиках! — Чу ли!

Усмивката му помръкна, когато видя как хукнах към него. Трябваше да отида по-бавно. Трябваше да се престоря, че не се е случило нищо. Щом видя лицето ми, Пат се опита да се върне назад по трамплина. Но беше по-лесно да се качиш, отколкото да слезеш от него и светът сякаш се люшна в забавен каданс, когато видях как страничните колелца на велосипеда се хлъзгат отстрани на трамплина, как за миг се завъртат във въздуха и после крачетата на Пат в мръсните маратонки губят равновесие и търсят къде да се подпрат, а не намират.

Сетне загледах как момченцето ми пада заедно с колелото с главата надолу към празния плувен басейн.

Лежеше точно под трамплина, велосипедчето беше върху него, около гъстата му руса косица вече се стичаше кръв.

Очаквах Пат да изпиши, както беше изпищял преди година, когато подскачаше на леглото ни като на батут, отплесна се и си удари главицата в ръба на шкафа, както беше изпищял по-предната година, когато се изправи на детското столче в опит да се обърне и да ни се усмихне на нас с Джина и го преобърна както беше пищял във всички други случаи, когато си беше удрял главата, бе падал по лице или си бе ожулил колената.

Исках да изпищи, защото така щях да знам, че и този път се е ударил както винаги досега. Но Пат не издаваше и стон и от тишината се вледених.

Очите му бяха затворени, от пребледнялото, изкривено личице човек оставаше с впечатлението, че той сънува кошмар. Тъмният кървав ореол около главата му се разширяваше и разширяваше.

— О, Пат — простенах аз, после махнах велосипедчето и притиснах сина си до себе си по-силно, отколкото трябваше. — Божичко! — възкликнах и извадих с лепкави от кръвта пръсти мобилния телефон от якето си, след което набрах трескаво номера на „Бърза помощ“, но чух протяжния сигнал, известяващ, че батерията е свършила.

Грабнах сина си.

Хукнах презглава.