Тони Парсънс
Мъжът, момчето (15)

Глава 14

— Знам, че вкъщи си имате неприятности — каза учителката в детската градина така, сякаш миялната машина ни правеше въртели и мога да отворя телефонния указател и да си оправя живота. — Повярвайте, всички тук искаме да ви помогнем — успокои ме тя.

И беше искрена. Всяка сутрин, заведях ли Пат в градината, всички учителки се втурваха да го обграждат с внимание. Бяха неописуемо мили и добри, когато личицето му за кой ли път пребледняваше като платно, долната му устна се разтреперваше и огромните му сини очи се пълнеха със сълзи при мисълта, че още един ден ще бъде отделен от мен.

Но като теглим чертата, това не беше работа на учителките. Колкото и добри да бяха, не можеха да заличат пукнатините, появили се в живота му.

Освен ако не останеше при нашите, които се чудеха как да му угодят, Пат отказваше да се разделя с мен. Всяка сутрин, когато го изпращах до входа на детската градина, се разиграваше страхотна драма — и за какво, за да се прибера у нас, да снова с часове напред-назад, да се притеснявам за детето, а клетият Пат да пита постоянно учителките колко още остава, докато отида да го взема, и да си изплаква очите над рисунките с водни боички.

Явно детската градина не му понасяше. И така, сред угрижени съвети да сме намерели детски психолог и как времето лекувало всички рани Пат напусна градината.

Точно когато другите малчугани се бяха заели с пластилиновите червейчета, аз хванах сина си за ръчичка и за последен път го изведох от сутерена, боядисан във всички цветове на дъгата. Пат веднага се ободри, беше много щастлив и изпитваше голямо облекчение, за да се почувства неудачник. Учителките му замахаха бодро-бодро за довиждане. Дечицата погледнаха за миг и се върнаха към невинните си дела.

А аз си представих как синът ми, не издържал и на една детска градина, се връща тук след десет години колкото да хихика пренебрежително и да пласира дрога.

Работата изглеждаше точно като за мен.

Телевизионният канал искаше да включи в програмата си шоу с млад ирландски комик, вече достатъчно прочут, че да си вади хляба по клубовете, но недостатъчно известен, за да се снима в реклами за бира.

Всъщност той не правеше кой знае какво, ограничаваше се със старомодното разказване на смешки, но на Единбургския фестивал бе успял да получи отклик сред публиката и да я възпламени.

Вместо да разказва изтъркани вицове, разговаряше с насъбралите се, осланяйки се на пъргавия си ум и на келтския си чар. Сякаш беше роден за водещ на шоу. За разлика от Марти и всички останали водещи не смяташе да разчита на знаменитости, които разказват и майчиното си мляко, или на хора от публиката, които се позорят пред всички. Дори си пишеше сам сценариите. Така поне твърдеше. В телевизията имаха нужда само от едно — от обигран продуцент.

— Много се радваме, че ви виждаме тук — подхвана жената точно срещу мен.

Беше отговорен редактор в телевизията — беше нисичка, някъде на трийсет и пет и притежаваше властта да промени живота ти. Двамата мъже с очила от двете й страни някакви дребни риби в телевизията, се усмихнаха, за да покажат, че са съгласни. Аз също се усмихнах. И аз се радвах.

Трябваше ми точно такова шоу — то щеше да преобрази света ми. Заплащането бе далеч по-добро, отколкото при Марти, защото сега идвах от друго телевизионно шоу, а не от някаква оцвъкана от мухите мижава радиостанцийка. Сега вече нямаше да се притеснявам дали ще си платя вноската за къщата и за колата, но най-важно в случая все пак не бяха парите.

Бях осъзнал, че ми липсва точно това — всеки ден да ходя на работа. Липсват ми телефоните, заседанията, внасящите успокоение ритуали на работната седмица. Липсваше ми бюрото. Липсваше ми дори жената, която разнасяше сандвичите и кафето. Беше ми писнало да си стоя вкъщи и да готвя на сина си буламачи, които не ставаха за ядене. Беше ми писнало от усещането, че животът се случва някъде другаде. Исках да се върна на работа.

— Сътрудничеството ви с Марти Ман говори само̀ за себе си — рече отговорната редакторка. — Не са много радиопредаванията, които успяват да се наложат и в телевизията.

— Марти е блестящ професионалист — отбелязах аз. Ах, проклетият му неблагодарник. Дано се пържи в ада! — С него се работеше леко.

— Твърде великодушен сте към господин Ман — вметна един от дребните телевизионни шефове.

— Марти е страхотен — знаех си аз своето. Ах, копеленцето му с копеленце, да ме предаде така! — Харесвам го.

Чакай само да тръгне новото ми шоу и ще видиш дебелия край. С теб е свършено, Марти. Край на диетите. Край на личния треньор. Пак ще се върнеш в някоя местна радиостанцийка, мой човек!

— Дано създадете същите отношения и с водещия на нашето шоу — каза жената. — Еймън е талантлив младеж, но ако човек с вашия опит не стои зад него, надали ще издържи на темпото. Точно по тази причина искаме да ви предложим работата.

Вече си представях блажените, напрегнати седмици, разпрострели се пред мен. Представях си заседанията в началото на седмицата, на които обсъждаме сценария, малките победи и издънките с гостите, режисьорската книга, която лека-полека се подрежда, нервите и дребните скандали по време на репетициите и накрая неописуемото облекчение, че поне за седем дни цялата дандания е приключила. И — то се знае — бетонното оправдание да не правя нищо, което не ми се прави: прекалено зает съм в службата, прекалено зает съм в службата, прекалено зает съм в службата.

Всички станахме, ръкувахме се и отидохме заедно в редакцията, където Пат ме чакаше. Седеше на едно от бюрата, а около него сновяха две от сценаристките, които го милваха по косицата, пипаха го по бузките и се взираха изумени в очите му, стъписани и смаяни колко красив и свеж е. Не всеки ден в редакция като тази влизаха четиригодишни хлапета.

Никак не ми се щеше да водя Пат с мен. Освен че съществуваше вероятност той да откаже да остане отвън, докато аз се явявам на интервюто, не исках да разтръбявам пред всички, че напоследък съм се вживял в ролята на самотния родител. Кой ти ще наеме мъж, мъкнещ със себе си цялото семейство! Кой ще назначи за продуцент човек, който не може да си организира и една детегледачка!

Оказа се, че е било излишно да се притеснявам. Бяха изненадани, но и трогнати, че водя на интервю за работа и сина си. А Пат беше направо в стихията си — бе очарователен и словоохотлив, на драго сърце излагаше пред сценаристките потресаващите подробности от раздялата на майка му и баща му.

— Ами да, мама е в чужбина, в Япония, там карат от същата страна на улицата, както и ние. Ами да, ще ме вземе и мен. Живея с тате, но в края на седмицата ходя понякога при баба и дядо. Мама още ме обича, но само харесва татко.

Щом ме видя, личицето му грейна, той скочи от бюрото, доприпка в обятията ми и ме разцелува със страстта, която бе усвоил от Джина.

Докато го прегръщах, а ония от телевизията ни се усмихваха на нас и един на друг, прогледнах за истината за новата си бляскава кариера: в събота и неделя не правя друго, освен да пиша сценарии, заседания, които започват рано и приключват късно, дълги часове, прекарани в студиото, където температурата клони към нулата колкото върху челото на водещия да не избиват капчици пот, — и разбрах, че няма да постъпя тук на работа.

Умиляваха се при вида на самотния татко и на неговия син, стига тая пиеска да си имаше край. Но едва ли щяха да се умиляват, когато ме видеха как всяка вечер се изнизвам в шест, за да пържа на Пат рибени котлети.

Не, нямаше да се умиляват. Ама никак.