Тони Парсънс
Мъжът, момчето (23)

Глава 22

Каквото и да е обратното на непроницаем, малките деца са именно това.

Може би след десет години Пат щеше да се е научил да крие чувствата си зад безизразна юношеска маска, а старецът — тоест аз — нямаше да има и представа какво си мисли синът му. Но докато той беше на четири години, можех да позная, че последният телефонен разговор с майка му го е извадил от релси.

— Добре ли си, Пат?

Синът ми кимна безжизнено и аз го последвах долу в банята, където той си цръкна от детската паста върху четката за зъби с картинка на Хан Соло.

— Мама как е?

— Добре е. Настинала е.

Не плачеше. Не се и канеше да заплаче. Очите му бяха сухи, устата не помръдваха. Но Пат беше посърнал.

— Искаш ли да погледаш видео? — попитах го, докато наблюдавах как си четка зъбите, чистички, сякаш поникнали току-що.

Той се изплю в мивката и ме стрелна подозрително с очи.

— Утре съм на училище — рече ми.

— Знам, че си на училище. Нямах предвид да изгледаш от край до край филма. Само, да речем, началото на първата серия до мястото, където двамата дроиди са взети в плен. Какво ще кажеш?

Той приключи с миенето и върна четката върху рафтчето.

— Искам да си лягам — отговори ми.

Последвах го в детската стая и го завих. Не искаше да му разказвам приказка. Но не можех и да угася лампата, знаейки, че е потиснат.

Бях наясно какво му липсва и то дори не можеше да се определи като майчина обич. Липсваше му майчината съпричастност. Някой, който да го увери, че не е чак толкова важно дали умее да си завързва връзките на обувките. Който да му каже, че все още е център на Вселената, макар че Пат току-що бе научил онова, което всички научаваме в първия училищен ден: че не сме център на Вселената. Искаше ми се толкова отчаяно да успее, че все се притеснявах дали ще успее. Джинината съпричастност. Ето какво всъщност му липсваше.

— Тя ще си дойде — казах му аз. — Майка ти, де. Знаеш, че ще се върне при теб, нали?

Пат кимна.

— Веднага щом си свърши работата — допълни.

— Ние с теб сме си добре, нали? — попитах го. — Кажи де, добре сме си, нали?

Той ме погледна, примига уморено и се опита да разбере какво му говоря.

— Оправяме се и без мама, нали, Пат? Сега вече ми разрешаваш да ти мия косата. Приготвям ти храната — сандвичи с бекон и други неща. И в училище е хубаво, нали? Харесва ти в училище. Добре сме си, нали? Ние двамата с теб.

Стана ми кофти, че го притискам така. Но исках да чуя, че наистина сме добре. Исках да чуя, че се справяме.

Пат ми се усмихна уморено.

— Да, тате, добре сме си — рече ми, след което го целунах за „лека нощ“ и го прегърнах благодарно.

Докато гасях лампата, си помислих, че това им е най-лошото на разделите. Заради тях децата крият сърцата си. Те ги научават да лавират между два свята. Превръщат ги в малки дипломатчета. И това е най-голямата трагедия.

 

 

— Идвам от едно малко градче, казва се Килкарни — подхвана Еймън Фиш, след като взе микрофона от поставката и почука лекичко в прозрачната слушалка в лявото си ухо. — Тихо малко градче на име Килкарни, където момичетата са направо пословични.

Гледах го на монитора, както седях на първия ред в тясното студио, сред публиката, пред която се бяха изпречили гърбовете на петимата оператори. Макар да бяхме заобиколени от обичайните за едно телевизионно студио джаджи: прожектори, блеснали от такелажа, кабели, които се виеха като змийчета по пода, здрач зад камерите, където се суетяха какви ли не хора — като се почне от организаторите и се стигне до момичетата, които задвижваха аутокюто и сипваха вода, — директорът снимаше Еймън така, че да се получи по-скоро като театрално представление, отколкото като поредното късно токшоу. Вече имаше прекалено много такива шоупрограми, сякаш извадени като под индиго от предаването на Дейвид Летърман. Но онова, което всъщност го правеше различно, беше водещият.

— За онези от вас, които не са стъпвали в тази красива част от моята страна, ще кажа, че Килкарни като цяло си е останал недокоснат от новото време. Така например в Килкарни няма вибратори. — Публиката захихика. — Честна дума. Свещениците настояха да сме ги махнели от града. Понеже момичетата в Килкарни все си чупели зъбите.

Откъм публиката се чу смях, смях, който стана донякъде притеснен, когато Еймън слезе от малката сцена и се приближи бавно към нас.

— Не казвам, че момичетата в Килкарни са тъпи — допълни той. — Но защо едно момиче от Килкарни си мие косата задължително в мивката на майка си? Защото там се мият и зеленчуците.

Смехът стана по-силен. Никой сред публиката в студиото — обичайната сбирщина отегчени и любопитни, наминали да се позабавляват час-два на аванта, — не беше виждал досега този Еймън Фиш. Днес обаче усетиха, че той е безобиден. После той им скри шайбата.

— Всъщност си измислям всичко това — обясни водещият. — Дрънкам ви небивалици. Момичетата в Килкарни получават на изпитите най-високите оценки в Европа. Шестиците на средностатистическото момиче в Килкарни са повече, отколкото татуировките на средностатистическия англичанин. Не е вярно, че единствената разлика между момичето в Килкарни и комара е, че ако удариш комара по главата, той спира да смуче. Не е вярно, че на момичетата в Килкарни им отпускат само четвърт час за обяд, инак трябва да ги обучаваш и въвеждаш наново в работата. Не е вярно, че общото между момичетата в Килкарни и бутилираната бира „Гинес“ е, че и едните, и другите са празни от гърлото нагоре. Това изобщо не е вярно.

Еймън въздъхна, прокара свободната си ръка през гъстата си като грива коса и приседна отстрани на сцената.

— Истината е, че дори в наше време, когато всички четат „Гардиан“, закусват само мюсли и подкрепят правилната политическа линия, ние явно изпитваме потребност да мразим някого. Навремето мразехме дебелите ирландци и оная проклетия — тъщата. Сега пък мразим блондинките. Момичетата от Есекс. Момичетата от Килкарни. — Той поклати сънена глава. — Сега дълбоко в себе си всички ние знаем, че географското разположение и цветът на косата са неразривно свързани с морала в половите отношения и умствените способности. И така, защо ни трябва обособена група хора, на които да се присмиваме? Каква основополагаща потребност в тъжните ни душици задоволява това? Какво се обажда вътре в нас, когато се присмиваме на младата блондинка от Килкарни в Есекс, която след секс гаси лампата, като затваря вратата на автомобила?

Това бе само пилотно шоу, но вече виждах, че Еймън ще пожъне успех. След като си беше извадил от ушите засъхналия восък, той беше помел бариерата на страха и сега усвояваше как да бъде такъв, какъвто е, дори да го зяпат пет камери. Фиш се справяше добре. Притеснявах се по-скоро за зрителите.

Бяха дошли с надеждата да се пръснат от смях, а бяха установили, че от тях се очаква да отстояват предразсъдъците си. Чувстваха се ограбени, чувстваха се кофти. Това беше проблем, с който щяхме да се натъкваме постоянно в шоуто на Еймън. Както виждах нещата, единственият начин да излезем от задънената улица беше да напием публиката.

На първото заседание след пилотното шоу поръчах на човека, отговарящ за връзките с обществеността, да отвори няколко бутилки бира и да почерпи зрителите, докато те чакат на опашка, за да влязат в студиото. Всички ме погледнаха така, сякаш съм гений.

Ето това й обичам на телевизията. Препоръчваш да се отворят няколко бутилки бира и всички те зяпват така, все едно току-що си нарисувал Сикстинската капела.

 

 

— Така значи, тази работа е по-добра от предишната, а ти плащат по-малко — отбеляза баща ми. — Как стават тия неща?

— Сега не работя по цяла седмица — напомних му за кой ли път.

Бяхме отзад в градината — уж да поритаме топка с Пат, макар че той се беше изнесъл в дъното заедно със светлинния меч и бляновете за победи над междугалактичното зло. Така аз останах с двама пенсионери, с които ритах пластмасова топка в слънчевата светлина с цвят на есен.

Вече застудяваше, но на нас не ни се прибираше вътре. Беше краят на септември. Годината свършваше. Надали щеше да има още много неделни следобеди като този.

— Щом работата е по-добра, да ти плащат като хората — продължи да си опява татко: не ти трябва бизнесмен международник, и подритна лекичко топката към жена си. — Всички телевизионни канали перат пари.

— Хари никога не е работил в такъв канал — запретна се да ме защитава вярната ми майка и затисна с пантоф топката.

— Отбивам се само един-два пъти седмично, колкото за заседанията и когато записваме шоуто — уточних аз. — Толкоз. Не ходя на работа всеки ден, по цял ден. Не им посвещавам живота си. Наминавам, колкото да не е без никак, по два пъти на седмица, правя се на голямата работа, разпореждам се и давам блестящи идеи. После се прибирам у дома.

— Прибираш се при Пат — каза мама и ритна топката към мен. — При твоя внук.

— Знам кой ми е внук — подметна раздразнено татко.

— Има хора, които са продуценти на по няколко шоу програми — продължих аз. — Аз обаче ще се занимавам само с тази. Изчислил съм го. Ще печеля по-малко отпреди, но ще ни е достатъчно.

— Така хем ще си покрива разходите, хем ще си е у дома, когато Пат се прибира от училище — допълни мама.

Татко пак не беше убеден. Искаше да имам всичко, което животът предлага: кариера и деца, семейство и заплата, щастливо домашно огнище и тлъст фиш. Искаше да получа всичко, абсолютно всичко. Но който притежава всичко, си плаща за това.

— Ами Боби Чарлтън — каза той и ритна пластмасовата топка. Тя отхвръкна от върха на обувката му и тупна сред розите. — Това не се брои! — възкликна баща ми. — Аз ще я взема.

Ние с мама загледахме как отива в дъното на градината, за да донесе топката. Татко се възползва от възможността, прегърна Пат и го попита как е. Синът ми заговори развълнувано нещо, извърнал гладичко кръгло лице нагоре към дядо си, и баща ми му се усмихна с вечна нежност.

— Добре ли е? — попитах аз мама. — Завчера в парка му призля.

— Едвам си поемаше дъх, нали? — отвърна тя, без да сваля очи от него. Не беше изненадана.

— Да — потвърдих аз. — Едвам си поемаше дъх.

— Опитвам се да го убедя да иде на лекар — каза мама. — Или на шарлатанин, както ги нарича той.

Усмихнахме се в обкръжилата ни тъмнина.

— Сигурно е последният човек по белия свят, който нарича лекарите шарлатани — вметнах аз.

— И дума да не става, няма да ходя по никакви „шарлатани“ — изимитира мама доста добре злостната убеденост, на която татко беше способен. — „Само това липсваше, разни шарлатани да ми бърникат по чарковете.“

Прихнахме, трогнати от старомодното му недоверие към всеки, облечен в някаква власт, като се почне от последния катаджия и се стигне до най-прочутите представители на лекарската професия. И двамата се утешавахме, че татко си е съшият, какъвто е бил винаги, макар да се страхувахме, че това може би вече не е вярно.

Той се върна от дъното на градината заедно с топката и внука си и попита какво толкова му е смешното.

— Ти — каза мама, после го хвана за ръката и всички влязохме в къщата на баща ми.

Не исках всичко. Исках само още един шанс. Още един шанс да имам смислен, цялостен живот, живот без остри ръбове и парчетии. Исках още веднъж да опитам да бъда щастлив.

Вече не ме вълнуваше кога Джина ще се върне от Токио. Бях щастлив с Пат. Не драпах и за бляскава кариера. Исках единствено работа, с която да си покривам разходите.

Но не бях готов да остарявам и да ставам равнодушен, да мразя жените и целия свят заради онова, което ми се е случило. Не исках да ставам дебел, плешив и четирийсетгодишен, да отегчавам до сълзи подрастващия си син, като му натяквам постоянно какви жертви съм направил за него. Исках да поживея още. Исках да получа още един шанс да оправя нещата. Ето какво исках. Не ми се струваше много. Просто още един шанс.

После на другия ден у нас дойде бащата на Джина с дъщеря си Сали, намусеното девойче от канапето, едно от многото деца, които Глен беше създал колкото после да го зареже и да се прехвърли на по-секси пасища, и на мен ми мина през ума, че шантавият съвременен свят всъщност се е объркал именно заради всички, които постоянно искат още един шанс.