Тони Парсънс
Мъжът, момчето (31)

Глава 30

Баща ми лъжеше.

Наистина беше ходил на лекар. Но след прегледа той не му беше казал да си облече ризата, че пращи от здраве, че за годините си е в чудесно състояние, но — пляс по гърба и лукаво намигане — не е зле да помисли дали да не понамали цигарите.

Докторът може би му е казал, че не се знае колко още му остава. И че тези неща понякога се влачат с години. Но е малко вероятно общопрактикуващият лекар да е извадил кристална сфера и да е заявил на баща ми, че ще доживее сватбата на внук си.

Онова, което растеше вътре в татко, бе напреднало твърде много, та той да се надява да живее чак толкова дълго.

 

 

За пръв път през живота ми мама се обади в службата.

Баща ми бил в болница. В отделение „Силна зависимост“, поясни тя и само дето не се разплака, докато изричаше модерните клинични думички.

Както всяка година прибирал градинските мебели, които красяха двора отзад чак до средата на зимата, както всяка година редял в гаража до следващата пролет шезлонгите със син брезент и плажните чадъри на ивици, когато най-неочаквано останал без дъх, без никакъв дъх — било ужасяващо, направо ужасяващо, обясни мама, и тя се обадила на „Бърза помощ“, но не се и надявала да дойдат бързо. Достатъчно бързо, за да го спасят.

— Какво му е? — попитах — все още не разбирах, още не можех да проумея, че светът е възможен и без баща ми.

— Белите дробове — отвърна през задъхан шепот мама. — Тумор.

Тумор в белите дробове. Майка ми нямаше сили да изрече думата, нямаше сили да назове нещото, крадящо въздуха, който татко диша, и тази ужасна, страховита дума увисна между нас по телефонната линия, сякаш готова да побегне, ако не я кажем.

Всъщност не се и налагаше мама да я изрича. Накрая вече разбирах за какво става въпрос.

 

 

Болницата беше със съвременно оборудване, но се намираше насред полето.

Тъкмо в такава среда бях израсъл, тъкмо това им е хубавото на предградията. За нищо време стигаш с колата от оцвъканата от мухите бетонна джунгла до полегатите ниви, разпрострели се докъдето поглед стига. Именно заради тези — или заради подобни ниви, татко бе довел преди цял живот семейството си чак тук.

Отидох в болницата и заварих мама в чакалнята. Тя ме прегърна и с някакъв отчаян оптимизъм ми съобщи как докторът я уверил, че за баща ми можело да се направи много.

После отиде да доведе лекаря индиец, казал й тази прекрасна новина, и след като се върна, го изтъпани пред мен. Беше достатъчно млад, за да се притесни от вярата на мама в безграничните му възможности.

— Това, докторе, е синът ми — подхвана тя. — Много ви моля, кажете му, че можете да направите много за съпруга ми. Много ви моля.

— Обясних на майка ви, че напоследък можем да овладеем с най-различни средства болката — рече лекарят.

— Да овладеете болката ли? — повторих аз.

— Можем Да направим много, за да помогнем на баща ви да диша по-леко и да спи по-добре и да облекчим болката, която го мъчи.

Лекарят ми обясни за кислородната маска, която баща ми вече ползвал. Спомена не така подробно колко полезно било татко да спи пълноценно и да взима добри болкоуспокояващи.

— Говорите за приспивателни и морфин, нали? — попитах аз.

— Да — потвърди той.

Можеше да се направи много, но колкото татко да не се мъчи като грешен дявол. Можеха само да овладеят симптомите на онова, което растеше вътре в него. Но от това нямаше да му стане по-добре.

Можеха да вкарат насипа повече въздух в клетите му, негодни за нищо бели дробове, можеха да накарат изтощеното му тяло да изпадне за кратко в унес, можеха да го напомпат с опиати, за да замъглят съзнанието му и да го направят сляпо за непоносимата болка.

Можеха да направят много.

Същевременно обаче не можеха да направят нищо.

Баща ми умираше.

Седяхме до него и го гледахме как спи.

Беше облегнат на възглавниците върху леглото, за устата и носа му беше привързана прозрачна кислородна маска, а по лицето му беше избила еднодневна четина — лице, което открай време обичаше да е добре поддържано и гладко избръснато.

Отстрани имаше метална кутия с копче, с каквото се викат медицинските сестри, отдолу под баща ми беше постлан найлонов чаршаф и тези дребни нещица се вкопчиха с остри нокти в сърцето ми чак ми се доплака. Татко вече изглеждаше безпомощен като новородено.

В стаята имаше още седем пациенти, повечето стари, но двама бяха по-млади и от мен — всички страдаха от едно и също.

То може да се намираше в различни органи и да бе на различен стадий на развитие, някои от пациентите вероятно щяха да се приберат у дома, други — не. Но всички носеха вътре в себе си едно и също, онова, което ние с мама и досега нямахме сили да назовем.

— Знаел е, нали? — попитах аз. — Обзалагам се, че е знаел през цялото време.

— Явно е знаел от самото начало — потвърди майка ми. — Още откакто се почна, още от първите пристъпи на задух отиде да си направи изследвания — аз го накарах, — а после ми каза, че всичко било наред.

— Дори не подозирах — отбелязах, изумен, че родителите ми още могат да пазят тайни от мен. — Не подозирах, че си е правил изследвания.

— Не ти казахме, не искахме да те безпокоим. И без това ти се събра много покрай Пат. Пък и баща ти се чувстваше добре. Поне така твърдеше.

— Но явно не се е чувствал добре — отбелязах горчиво, досущ малко момченце, което хленчи: „Не е честно, не е честно!“ — Не е бил добре от доста време.

— Явно е знаел още от самото начало — повтори мама, все така без да сваля очи от лицето му. — Разговарях с една от сестрите, тя обясни, че подготвяли пациента малко по малко, не му съобщавали веднага, освен ако не настоявал и не искал да узнае какво точно му има.

— А той сто на сто е настоял — отсякох аз, повече от убеден. — Накарал ги е да му кажат.

— Да — пророни мама. — Накарал ги е да му кажат.

— Защо тогава го е пазил толкова дълго в тайна? — попитах, макар че вече знаех отговора. — Съзнавал е, че рано или късно ще разберем.

— Щадял ни е — каза тя.

Стисна дланите му и ги доближи до бузата си, а аз се извърнах, уплашен, че ако видя колко много го обича и досега, няма да издържа и ще рухна.

— Щадял ни е — повтори мама.

Точно така, мамо. Предпазвал ни е от най-страшното, което този свят може да поднесе, искал е да спести на семейството си поне малко от болката, която ни е писано да изживеем.

Правел е каквото е правил през целия си живот.

 

 

— Много съжалявам за баща ти, Хари — рече Джина. — Наистина… Винаги се е държал страшно мило с мен.

— Боготвореше те — уточних и насмалко да допълня, че е преживял тежко раздялата ни. Все пак успях да се спра овреме.

— Иска ми се да му ида на свиждане в болницата — продължи тя. — Стига да нямаш нищо против. Ти и майка ти.

— Ама разбира се — отвърнах — не знаех как да й обясня, че вече е ясно: татко не иска посетители, трудно му е да понесе собствената си болка, камо ли да гледа чуждата.

Но нямаше как да го кажа на Джина, без тя да остане с впечатлението, че я отблъскваме.

— Пат ще отиде ли да го види?

Поех си дълбоко въздух.

— Иска да му отиде на свиждане — отговорих. — Но в момента татко е много зле. Ще мислим, ако има подобрение. Точно сега и двамата ще се разстроят много.

— Какво му каза?

— Че дядо му е болен. Тежко болен. Как да обясниш на едно петгодишно хлапе, че дядото, когото то смята за най-прекрасното нещо по белия свят, умира? Лично аз не знам.

— Трябва да поговорим за Пат — каза Джина. — Давам си сметка, сега не му е времето, наистина съжалявам, че ти се налага да изживееш всичко това с баща си. Но знай все пак, че искам Пат да се върне час по-скоро при мен.

— Искаш Пат да се върне ли?

— Точно така. Излишно е да се караме, както преди. Нямам намерение да го водя в чужбина. Върнах се в Лондон. Ние с Ричард търсим къща някъде наоколо. Няма да се налага дори Пат да сменя училището.

— Как е онова приятелче Ричард?

— Добре е.

— Още ли е почти разделен с жена си?

— Не, разделиха се окончателно. Тя си замина за Щатите. Знам, сигурно ще ти се стори малко прибързано, но смятаме да се оженим.

— Кога?

— Веднага щом приключим с разводите.

Само как съм се смял!

— Ти ми скри шайбата — казах накрая. — Така значи, ще се жените. Веднага щом приключите с разводите. Божичко, какво не прави любовта!

Ние с Джина дори не бяхме подхванали разговора за механизма на развода. Бяхме говорили до припадък само за раздяла. Но виж, до самия развод не бяхме стигнали.

— Много те моля, Хари — подвикна тя и в гласа й издрънчаха ледени нотки. — Само недей да ми ехидничиш, чу ли?

Поклатих глава.

— Нима си въобразяваш, Джина, че можеш току-така да нахълташ в живота ни и да продължиш оттам, откъдето си си тръгнала? Нима си въобразяваш, че можеш да получиш отново Пат само защото азиатското икономическо чудо в крайна сметка се е оказало не чак такова чудо?

— Разбрахме се нещо — натърти тя. — Толкова ядосана не я бях виждал никога. — Винаги си знаел, че Пат ще живее с мен. Винаги съм смятала той да бъде с мен, независимо дали ще остана в Токио, или ще се върна тук. Защо реши, че имаш право да го държиш при себе си?

— Защото при мен той е щастлив — отвърнах аз. — И защото е по силите ми да се справя. Точно така, да се справя. В началото беше трудно, но се научих, разбра ли? Сега вече е добре. И Пат е щастлив. Не е нужно да се мести при теб и при някакъв тип, когото си забърсала по кръчмите.

Джина беше стиснала устни — не я бях виждал такава.

— Обичам Ричард — оповести тя. — И искам Пат да израсне при мен.

— Той не е наша собственост. Децата, Джина, не са наша собственост.

— Прав си, не са. Но адвокатът ми ще изтъкне, че дори всички други условия да са равни, детето трябва да остане при майката.

Метнах на масата няколко монети и се изправих.

— А моят адвокат пък ще изтъкне, че вие с Ричард можете да си таковате таковата — казах аз. — А моят адвокат, когато намеря такъв, ще изтъкне и че детето трябва да остане при родителя, който е в състояние да го гледа. И това съм аз, Джина.

— Не искам да те намразвам, Хари. Не ме карай да го правя.

— И аз не искам да ме намразваш. Но толкова ли не виждаш какво е станало? Научих се да бъда истински родител. Не можеш просто да дойдеш и да ми отнемеш това току-така.

— Направо не е за вярване! — възкликна тя. — Гледал си го един-два месеца и си въобразяваш, че можеш да заемеш мястото ми!

— Четири месеца — напомних й аз. — И не се опитвам да ти заемам мястото. Просто намерих своето място.

 

 

Сид само ме погледна и отсече, че щяла да ме води да вечеряме навън. Не бях гладен, но приех, защото не ми се разправяше. И защото смятах да й предложа нещо.

Целунах Пат и го оставих да гледа заедно с Пеги „Покахонтас“. Свъсена като буреносен облак, Бианка се мотаеше в кухнята и се тъпчеше с плодови бонбони, защото не й разрешаваха да пуши в жилището.

— Твоята или моята кола? — попита Сид.

— Моята — рекох аз и двамата тръгнахме към индийското ресторантче между Ъпър Стрийт и Ливърпул Роуд.

Лепенката, с която бях прихванал разрязания покрив на „Ем Джи Еф“-а, беше изсъхнала, беше се напукала и бе започнала да се разпада — плющеше като платно на кораб, носен от попътен вятър.

При вида на храната съвсем ми се отяде и аз се заех да побутвам из чинията късчетата пилешко — имах чувството, че нищо вече не е на фокус.

— Яж само ако ти се яде, скъпи — рече Сид. — Чу ли, само ако ти се яде. Но все пак хапни нещо?

Кимнах и се усмихнах признателно на тази невероятна жена, изгубила баща си на половината на моите години, и аха — да й задам още сега въпроса, после обаче реших да се придържам към плана и да я попитам в края на вечерта. Точно така, по-добре да се придържам към плана.

— Ако не ти се ходи на кино, не е задължително да гледаме точно днес този филм — допълни Сид. — Не е толкова важно. Можем да го пропуснем и да правим каквото ти се прави. Например да поговорим. Или да не правим нищо. Не се налага дори да говорим.

— Не, хайде да идем на кино — рекох аз, докато навлизахме в Сохо, за да гледаме някакъв италиански филм — „Ново кино «Парадизо»“, за приятелството на малко момченце с оператора в местното кино.

Сид умееше да избира филми, които — знаеше — ще ми допаднат, стига изобщо да им обърна внимание, филми със субтитри и без кинозвезди, на които допреди една-две години не бих и стъпил.

Филмът ми хареса, особено към края, когато възрастният намусен оператор, вече ослепял от пожара, избухнал в киносалона, казва на момченцето с очи като на Бамби, което вече е юноша, да се махне от селото и никога повече да не се връща.

Момчето — Тото — заминава, става прочут кинорежисьор и цели трийсет години наистина не стъпва в родното си селце, а накрая идва колкото за погребението на Алфредо, стария оператор, научил го да обича киното и отпратил го оттук.

— Защо Алфредо заръчва на малчугана да не се връща никога повече в селото? — попитах аз, докато си проправяхме път през навалицата по Олд Комптън Стрийт. — Защо поне не са поддържали връзка? Струва ми се жестоко да отпрати така дете, което е познавал цял живот.

— Алфредо е отпратил Тото, защото е знаел, че детето няма да намери никога в селцето онова, за което мечтае — усмихна се Сид, явно й беше приятно да приказва за това. — Трябвало е да се махне оттам, за да научи онова, което Алфредо вече е знаел: животът не е като на кино, животът е много по-тежък. — Тя ме хвана за ръката и се засмя. — Обичам да си говорим за такива неща — рече ми.

„Ем Джи Еф“-ът беше в големия подземен гараж в дъното на Джерард Стрийт, който се пада точно зад пожарната на авеню Шафтсбъри, в гаража в Китайския град.

— Искам да живеем заедно — казах аз. — Ти с Пеги заедно с мен и Пат.

Очите, които обичах, ме погледната наистина стъписано.

— Да живеем заедно ли?

— Твоето жилище ще ни бъде тясно — продължих аз. — Най-добре е вие да се преместите при нас. Какво ще кажеш?

Тя поклати объркано красивата си главица.

— Наистина ти се събра много — рече Сид. — Баща ти. Джина. Много ти дойде.

— Това няма нищо общо — възроптах аз. — Е, може би все пак има, но съвсем малко. А може би и много. И още нещо. Знам какво изпитвам към теб. Струва ми се, че и ти изпитваш горе-долу същото. Искам да се съберем.

Тя се усмихна и пак поклати глава, този път по-твърдо.

— Не, Хари.

— Не ли?

— Съжалявам.

— Защо?

Въпросът беше безсмислен, такива въпроси задават само децата. Но го зададох и аз.

— Защото ти трябва жена с не толкова усложнен живот като моя — поясни Сид. — Без деца. Без бивш съпруг. Без нищо, което да напомня за миналото. Сам го знаеш. Помниш ли как се чувстваше на рождения ден на Пат? Помниш ли, а? И двамата знаем, че нямаме бъдеще.

— Изобщо не знам такова нещо — отсякох аз.

— Въобразяваш си, че ти трябва жена, която да преобрази живота ти с любов. Но на теб, Хари, не ти трябва любов. Не би се справил с истинската любов. На теб ти трябва романтика.

От думите й ме заболя, заболя ме страшно именно защото бяха изречени с огромна нежност. В тях нямаше и следа от гняв или злоба. Сид май наистина изпитваше съжаление към мен.

— В това няма нищо лошо — продължи тя. — Такъв си си и в много отношения това е добре. Но между нас няма да се получи нищо, защото е невъзможно да направиш така, че сърцата и розите да бъдат до гроб. Особено ако имаш около себе си деца. И то чужди…

— Ще се получи, ще видиш — настоях аз.

— Не, няма да се получи — беше категорична Сид. — Накрая ще стигнем дотам, докъдето стигнахте с Джина, а аз не искам такова нещо. Не мога да си го позволя, особено пък с Пеги. Флиртът и закачките са нещо прекрасно. Романтиката — също. Но на мен ми трябва човек, който да ми разтрива ходилата и когато остарея, който да ми казва, че ме обича и когато започна да забравям къде съм си оставила ключовете. Ето какво ми трябва. Човек, с когото да остарея. И наистина съжалявам, но според мен ти търсиш друго.

Сид се пресегна, за да ме помилва по лицето, но аз се извърнах и се запитах къде ли съм чувал и преди всичко това. Продължихме да седим смълчани в подземния гараж, поел върху себе си цялата тежест на Китайския град.

— Пък аз си мислех, че не искаш Пеги да страда, ако види, че връзките ти траят ден до пладне — напомних аз.

— Предпочитам да види това, отколкото дълга връзка, която също се е провалила с гръм и трясък — отвърна Сид. — Пат и Пеги ще продължат да бъдат приятели. Тя ще продължи да те вижда. Но така ние с теб ще си спестим много мъки.

— Така ли? — възкликнах аз. — Говориш, все едно късаме.

— Не късаме — поправи ме Сид. — И ние можем да си останем приятели. Но на рождения ден на сина ти те наблюдавах през цялото време и си дадох сметка, че искаш друго, не нас с Пеги.

— Знам какво означава една жена да ти каже, че ще си останете приятели — рекох аз. — Означава: излез и затвори вратата след себе си. Нали?

— Не го взимай толкова надълбоко, Хари — прикани Сид. — Всеки Божи ден хората късат. Така де, това не е краят на света.

 

 

Лошото на рака е, че той винаги надхвърля и най-страшните ти очаквания. Има нещо порнографско в умението, с което обърква въображението ти. Каквито и ужасии да измисли, за да те измъчва и тормози, няма как да си сигурен, че утре не ще ти сервира нещо още по-чудовищно.

Баща ми беше напомпан с морфин, кожата му вече беше с мъртвешки цвят, дори с кислородната маска белите му дробове се напъваха и напрягаха да поемат окаяно количество въздух, което просто не беше достатъчно.

Понякога очите му се избистряха и мъглата изчезваше — мъгла, причинена от болката и от болкоуспокояващите, и тогава виждах в тези плувнали в сълзи очи съжаление и страх, и бях убеден, че ето, това е краят, със сигурност е краят.

— Обичам те — проронвах, стиснал между длани ръцете му, изричах тези думи, които никога дотогава не му бях казвал.

Казвах му ги, защото смятах, че е просто невъзможно състоянието му да се влоши още повече, то обаче се влошаваше и това му е страшното на рака — той е в състояние да надхвърли и най-черните мигове.

Така аз отивах и на следващия ден в пренаселената болнична стая, сядах до леглото, стисвах ръцете на баща си и — още по-разплакан и отпреди — му казвах отново, че го обичам.