Тони Парсънс
Мъжът, момчето (29)

Глава 28

— На кого приличам? — попита Пат, когато дърветата в парка бяха голи, той трябваше да носи през цялото време зимното яке и Джина я нямаше вече пети месец.

Понаведе главица, за да се погледне в страничното огледало: взря се в лицето си, сякаш го вижда за пръв път и то принадлежи на друг.

На кого приличаше ли? Всички повтаряха — и пред мен, и пред Пат, — че ми е одрал кожата. Но аз знаех, че не е точно така. Той беше много по-красиво момченце, отколкото съм бил аз. Дори и онова псе да не ми беше избило всички предни зъби, Пат пак щеше да е по-хубав от мен. Всъщност приличаше и на двамата. Приличаше и на мен, и на Джина.

— Очите ти са като на мама — отвърнах аз.

— Сини са.

— Точно така. Сини са. А моите са зелени. Но устата ти е като моята. Имаме много красива, голяма уста. Само за целувки, нали?

— Да — съгласи се Пат, но не ми се усмихна и продължи да се гледа в правоъгълното огледало.

— И косата… косата ти е руса. Като на мама.

— Мама беше с жълта коса.

— И досега си е с такава коса, миличкото ми — казах, свъсен заради миналото време. — И досега е руса. Разбра ли?

— Да, разбрах — рече синът ми, след което се загледа през прозореца. — Хайде да вървим.

И зъбите ти са като на майка ти: малко раздалечени, малко тъпи, с такива зъби всяка усмивка е дяволита, но чипото ти носле е като моето, макар че волевата красива брадичка също е на майка ти, както и кожата, светла кожа, която обича слънце, светла кожа, която хваща загар веднага щом спрат дъждовете.

Пат не приличаше на мен. Не приличаше и на Джина. Приличаше и на двамата.

И да искахме, не можехме да избягаме от майка му. Тя присъстваше в усмивката и в цвета на очите му. Бях обречен да живея с призрака на Джина. Пат също.

 

 

— Умът ми не го побира какво ще стане с тия деца — затюхка се баща ми. — С деца като Пат и Пеги. Не си и представям как ще им се отрази, че растат само с един родител.

Не го каза както едно време: гневно, презрително, с присмехулно недоумение докъде се е докарал светът. Не го каза с някогашната омраза към самотните родители и всички промени, които те олицетворяват. Каза го тихо, като поклати смаяно глава, сякаш не си представяше бъдещето.

— Ти си расъл с майка и баща — допълни той. — Поне имаш някакво понятие как горе-долу изглежда бракът. Как би трябвало да изглежда. А те нямат, нали така? Пат и Пеги, и всички останали като тях.

— Не. Нямат.

— Притеснявам се какво ще им причини всичко това. Щом всички са тръгнали да се развеждат, имат ли браковете им изобщо шанс да оцелеят? И децата им.

Беше три следобед, седяхме в сумрака на дървената пейка при външната врата на кухнята и гледахме как Пат ровичка в дъното на градината със светлинния си меч.

— Всичко сякаш… сякаш се руши — продължи татко. — Знаеш ли какво ми каза Пеги? Попита ме дали аз ще й бъда дядо. Не е виновно детето. Клетото то!

— Не, не е виновно — съгласих се аз. — Детето не е виновно никога. Но това, че растат с разведени родители, може би ще ги накара да внимават, когато се женят. И след като го сторят, ще се помъчат да съхранят брака си.

— Така ли мислиш? — рече обнадежден баща ми.

Хората от неговото поколение си бяха гледали децата, почти не бяха излизали вечер и се бяха смятали късметлии, ако са имали свой дом и им е било по джоба да отскачат за седмица-две с караваната на море във Фринтън.

Докато ние с моите връстници бяхме израсли с наше си щастийце на челно място в списъка за покупките.

Затова се чукахме, без да подбираме, оплесквахме всичко и колкото и да бе възмутително, редовно се издънвахме.

Хората от моето поколение искахме съвършен живот. Защо децата ни да бъдат по-различни? Баща ми беше проумял рано, че съвършеният живот не се дава даром.

Може пък да се оправят — отбеляза татко, след като известно време мисли. — Така де, всяко дете си има по двама родители, нали? Дори децата, израсли с… как му се викаше… със самотен родител. Пат, Пеги и останалите сигурно няма да се държат като родителя, който си е вдигнал шапката и си е тръгнал. Може пък да бъдат като родителя, който е останал.

— В смисъл?

— Справяш се добре с Пат — отвърна баща ми, без да ме поглежда. — Не се щадиш. Грижиш се за него. Той го вижда. Защо и той да не се отнася по същия начин с децата си?

Засмях се притеснен.

— Така си е, наистина — допълни татко. — Лично аз направо не знам какво щях да правя, ако майка ти… сещаш се. — Беше отпуснал мазолеста дясна ръка върху рамото ми. Продължаваше да не поглежда към мен. — Добре се справяш с момчето, Хари.

— Благодаря — промълвих. — Благодаря ти, татко.

После чухме как мама ни вика уплашена от хола, влязохме на бегом и я заварихме на прозореца — сочеше към колата ми.

— Видях ги тия малки копеленца — заяви тя — за пръв път я чувах да използва такива думи. — Ах, копеленцата му с копеленца видях ги как го правят.

Платненият покрив на „Ем Джи Еф“-а беше накълцан с нож. Ивиците бяха хлътнали навътре, сякаш върху автомобила от голяма височина е палнато нещо.

Зяпах осакатената си количка. Баща ми обаче вече беше изхвърчал навън. На прага стоеше леля Етел.

— В пресечката! — извика тя и засочи дъното на улицата, където имаше няколко общински жилища, наподобяващи гето за хора, които притежаваха очукани форд ескорти и фланелки с емблемата на „Уест Хам“ и изобщо не се интересуваха от рози.

В края на улицата имаше пресечка, водеща към няколко уморени магазина — в тях денем можеш да си купиш лотариен билет, а нощем да си намериш белята. Натам крачеха двама хлапаци — дали бяха същите, които се бяха опитали да оберат нашите? Или само приличаха на тях? Баща ми ги следваше по петите.

Погледнах съсипания покрив на автомобила и се ядосах. „Ах, тъпанари такива“ — помислих си, вбесен, че са ми обезобразили колата, и още по-вбесен, че са изтръгнали баща ми от неговата градина.

Хукнах след тях — тъкмо забелязах, че притеснени, хвърлят погледи през рамо, когато чух как някой се провиква подире им и се заканва да ги пречука на място, после стъписан си дадох сметка, че това е моят кръвожаден глас.

Двете момчета завиха в пресечката точно когато баща ми внезапно спря. Отпърво реших, че се е отказал да ги гони, но не беше само това, защото той се отпусна на коляно и се хвана за гърдите, сякаш се задушава.

Докато стигна при него, вече се беше свлякъл и на двете колене и се крепеше с ръка, опряна на земята. Издаваше ужасен, нечовешки звук, дишаше накъсано и запъхтяно.

Прегърнах го и го притиснах до себе си, при което усетих миризмата на „Олд Холборн“ и „Олд Спайс“ — той все така се опитваше да си поеме дъх, белите му дробове се мъчеха всячески да получат каквото им трябва и не успяваха. Баща ми извърна очи към мен и аз видях в тях страх.

Накрая татко успя криво-ляво да си поеме въздух и разтреперан да стане на крака. Прихванах го през кръста и го поведох бавно към нас. Майка ми, Пат и леля Етел стояха на портичката. Пат и съседката бяха пребледнели от уплаха. Мама беше ядосана.

— Трябва най-после да отидеш на лекар — отсече тя, по страните й се стичаха сълзи. — Не искам да чувам повече оправдания.

— Ще ида, ще ида — обеща отмалял баща ми и аз знаех, че този път няма да си прави оглушки.

Не можеше да откаже на мама нищо.

— Какви негодници! — завайка се леля Етел. — Чак да ти кипне кръвта.

— Да — съгласи се Пат. — Педерасти.

 

 

На поканата пишеше „облекло — официално“, а аз винаги се вълнувах, ако трябваше да вадя смокинга, бялата риза и черната папийонка, но от истинските, дето ги връзваш цяла вечност, а не от ония измишльотини на ластиче, с каквито се разхождат малките момченца и клоуните.

Помня как веднъж годишно, за традиционния бал на фирмата в някой скъп хотел на Парк Лейн баща ми също обличаше смокинг. Шитият по поръчка официален смокинг пасваше идеално на набитото му мускулесто тяло. Мама вечно изглеждаше донейде развеселена от балната рокля, която беше избрала за съответната година. Но баща ми сякаш беше роден да носи официално облекло.

— Бре, бре, бре! — зацъка Сали и се подсмихна плахо иззад завесата на косата си, когато слязох от втория етаж. — Приличаш на някой бос. От ония, които се мотаят пред тежкарските клубове.

— Не, не — възрази Пат, след което насочи към мен показалец и размърда палец. — Приличаш на Джеймс Бонд. 007. Дето има разрешително да изпозастреля всички лоши.

Но докато стоях пред огледалото в антрето, и аз видях, че наистина съм се издокарал като тузарите в официално облекло.

И че все повече и повече заприличвам на баща си.

 

 

Сид беше облечена в зелена копринена рокля китайска кройка — с поло-яка, плътно прилепнала по тялото, най-красивата рокля, която бях виждал през живота си.

Не си беше направила косата, само я беше пригладила и я беше вързала отзад на конска опашка и на мен прическата ми хареса, защото разкриваше още повече лицето й.

Понякога осъзнаваме колко щастливи сме едва след като мигът е отлетял. Но се случва, ако извадим късмет, да усетим, че сме щастливи и когато това ни спохожда. Знаех, че щастието е точно това. Не щастието с просълзени очи, обърнати назад към миналото или напред към някакво въображаемо бъдеще, а тук и сега, в зелена рокля.

— Я чакай — казах на Сид, след като таксито ни остави пред хотела.

Хванах я за ръка и продължихме да стоим смълчани, а оживеното движение тътнеше по Парк Лейн и зад автомобилите проблясваше покритият със скреж Хайд Парк.

— Какво има? — учуди се Сид.

— Нищо — отвърнах. — Точно там е работата.

Знаех, че никога няма да забравя как е изглеждала тази вечер, знаех, че никога няма да я забравя в тази зелена китайска рокля. И исках не само да се насладя на мига, исках да го задържа, за да си го припомням после, след като вечерта отмине.

— Добре ли изглеждам? — усмихна се Сид.

— Добре.

После се сляхме с ухилената навалица в смокинги и официални рокли и влязохме в залата, за да присъстваме на церемонията по връчване на наградите.

 

 

— За най-добър дебют наградата получава…

Пищната водеща се зае да отваря с големи мъки плика.

— … Еймън Фиш!

Еймън се изправи, пийнал и ухилен — изглеждаше по-доволен, отколкото вероятно му се искаше, все пак всички камери го бяха зяпнали — и ме прегърна наистина признателно, после тръгна към сцената.

— Успяхме! — извика ми.

— А, не, ти успя — поправих го аз. — Върви да вземеш наградата.

Видях през рамо на една от другите маси Марти Ман и Шобан. Марти беше облечен в крещяща жилетка, каквито носят хора, решили, че да обличаш смокинг, е като да пушиш лула или да се разхождаш по топлинки. Шобан изглеждаше много стройна и неотразима в прозрачната си бяла дрешка.

Тя се усмихна. Той вдигна палци. По-късно, след като всички награди бяха връчени, двамата дойдоха на нашата маса.

Марти беше малко вкиснат и малко пиян — тази година за него нямаше награди, — въпреки това те с Шобан се държаха мило.

Запознах ги със Сид и Еймън. Дори и да помнеше, че Сид е същата жена, изсипала върху коленете му цяла чиния спагети, Марти не го издаде с нищо. Честити на Еймън наградата. Шобан пък направи комплимент на Сид за роклята.

Не каза: „А вие с какво се занимавате?“, беше прекалено умна и благоразумна, за да задава такива въпроси, та на Сид не й се наложи да отговаря: „А, в момента съм сервитьорка.“ И на двете не им се наложи да си умират от срам, обратното, веднага намериха общ език, както умеят само жените.

Заговориха как не знаеш какво да облечеш на такива вечери, а Марти ме прегърна съзаклятнически. Лицето му беше много по-подпухнало в сравнение с едно време. Той имаше оловния, смътно разочарован вид на човек, който години наред е мечтал да има свое токшоу и най-накрая го е получил колкото да установи, че не може да привлече някой що-годе стойностен гост, с когото си заслужава да говори.

— Искам да ти кажа нещо — рече ми Марти и приклекна до мен.

„Почва се — помислих си аз. — Сега пък ще ме моли да ида при него, че е видял колко добре се справя Еймън и ще седне да ме убеждава да се върна в неговото шоу.“

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Марти.

— Каква?

Той се наведе още по-близо.

— Ще ми станеш ли кум? — изшушука ми.

„Дори Марти“, казах си аз.

Дори Марти мечтаеше да живее като хората, да намери жената на своя живот, да открие у друго същество целия свят. Като всички останали.

— Ей, Хари! — повика ме Еймън, зяпнал водещата, която прекосяваше залата, после се намести, та да поотслаби напрежението в панталона си. — Ха познай с кого имам среща тази вечер?

Не беше много сложно.

 

 

У нас светеха прекалено много лампи. Светеше на горния етаж. Светеше и на долния. Светеше навсякъде, а по това време би трябвало само от хола да се процежда мъждива светлинка.

От нас се лееше музика: силна, с тътнещ бас и думкащи барабани, своеобразен звуков еквивалент на инфаркт. Нова музика. Ужасно нова музика, гърмяща от моята стереоуредба.

— Какво става тук? — възкликнах, сякаш сме сбъркали къщата и е станала грешка.

В тъмната градинка отпред имаше човек. Не, няколко души. Точно пред зеещата входна врата се целуваха момче и момиче. Друго хлапе се беше надвесило над боклукчийската кофа и драйфаше ли, драйфаше — якето и панталоните му бяха станали на нищо.

Докато Сид плащаше на таксиметровия шофьор, аз влязох вътре.

Там се вихреше купон. Тийнейджърски купон. Навсякъде в къщата ми имаше пубери, които се мляскаха, чукаха, пиеха, танцуваха и повръщаха. Най-вече повръщаха. Отзад в градината други двама — пак момче и момиче, — също щяха да си изповръщат червата.

В хола Пат се полюшваше по пижама в такт с музиката в единия край на канапето, а в другия някакъв дебелак опипваше Сали. Пат ми се ухили — един вид, виж как си купонясваме! — а аз огледах пораженията: кутийки бира, чието съдържание се беше изляло по паркета и по краищата, на които бяха набучени фасове, остатъци от пица, оставени навсякъде по мебелите, и петна с неизвестен произход по леглата на горния етаж.

Общо бяха десетина души. Но аз имах чувството, че у нас са нахълтали пълчищата на монголите. Дори още по-зле — тук сякаш бяха снимали някоя от ония смехотворни реклами за чипс или безалкохолни напитки с младежи, които се забавляват до припадък. С тази малка подробност, че се забавляваха в собствения ми хол.

— Сали, какво става тук? — подвикнах аз.

— Хари — отвърна тя и в очите й избиха радостни сълзи. — Стив!

Показа ми хлапака с увиснала челюст върху себе си. Той присви срещу мен кретенски свински оченца, в които не се четеше нищо, освен излишък от хормони и девет кутийки бира.

— Тегли й шута на оная повлекана Ясмин Макгинти оповести Сали. — Върна се при мен. Върхът, нали?

— Ти да не си превъртяла! — подвикнах аз. — Превъртяла ли си, или просто си тъпа? Кое от двете, Сали?

— О, Хари! — възкликна разочарована тя. — Мислех, че ще ме разбереш. Точно ти.

Най-неочаквано музиката заглъхна. Сид стоеше пред мен с щепсела в ръка.

— Време е да разчистите тая кочина — каза тя на стаята. — Вземете найлонови торби за отпадъци и някакъв препарат. Проверете под мивката.

Стив слезе от Сали и си оправи чудовищния панталон, след което изгледа на кръв старците, провалили му купона.

— А, без мен, аз си тръгвам — подвикна, сякаш идва от Бевърли Хилс, а не от бедняшкия Мъсуел Хил.

Сид отиде припряно в другия край на стаята и стисна с палец и показалец келешчето за носа.

— Ще си тръгнеш, когато кажа аз, чучело такова — тросна се и го вдигна на пръсти, при което онзи изписка. — Първо ще почистиш тази кочина тук. Разбра ли?

— Добре, добре — изблея той и американският му „бабаитлък“ се стопи пред лицето на суровата действителност.

Заведох Пат да си легне, като първо изритах от банята двама съвкупяващи се, а Сид строи в три редици отряда за бързо почистване. Докато съм чел на Пат приказка, Сали, Стив и пъпчивите им приятелчета чистеха мирно и кротко подовете и масите.

— Къде си го научила това? — попитах аз Сид.

— В Тексас — отвърна тя.

— Оказа се, че в къщната работа са напълно безполезни, както, предполагам, и във всичко, с което се заемат в безмозъчния си живот, окичен с лъскавите етикетчета на скъпи марки.

Някои се бяха отцепили като свине. Другите бяха тъпи като галоши.

Стив изля върху пода почти цяло шише препарат за чистене на всякакви повърхности с дъх на лимон и близо час се опитва да събере сапунените мехури, които се пенеха ли, пенеха като обезумял шампоан. Накрая ние със Сид се видяхме принудени да почистим сами.

Малко след разсъмване изритахме пуберите. Оставих само Сали, която качих на такси. Тя не се извини. Още ми се сърдеше, задето не искам да разбера, че разгръщането на истинската любов понякога оставя по мебелите петна.

— Сега доволен ли си? — подвикна момичето, преди да си тръгне. — Съсипа ми, Хари, връзката със Стив. Сега той сигурно ще се върне при Ясмин Макгинти. При тая повлекана.

Когато най-после останахме сами, Сид ми донесе чаша кафе.

— Не ти ли се иска още да си млад и да знаеш всичко? — усмихна се тя.

Прегърнах я и усетих как зелената рокля се смъква под дланите ми. Целунах я. Тя също ме целуна. Точно тогава иззвъня телефонът.

— Сали! — възкликнах аз. — Обажда се, за да сподели отново с мен своите размисли.

— Няма капка ум в главата, какви размисли! — прихна Сид.

Но не се обаждаше Сали. Обаждаше се Джина, ала без обичайното първоначално трансконтинентално жужене. Така разбрах на мига, че вече не е в Япония. Обаждаше се от тук. Беше се върнала.

— Току-що се сетих нещо — оповести Джина. — Това е единственият телефонен номер на тоя свят, който знам наизуст.