Джефри Юдженидис
Мидълсекс (9)

Серенада с кларнет

Излязохме на среща. Взех Джули от нейното ателие в Кройцберг. Исках да видя творбите й, но тя не ми позволи. И така отидохме да вечеряме в едно заведение, наречено „Австрия“. „Австрия“ прилича на ловна хижа. Стените са покрити с еленови рога, петдесет-шейсет чифта. Тези рога изглеждат смешно малки, сякаш са от животни, които можеш да убиеш с голи ръце. Ресторантът е мрачен, топъл и уютен, целият в дърво. Човек, който не би го харесал, е човек, когото аз не бих харесал. Джули го хареса.

— След като не пожела да ми покажеш творбите си — казах, когато седнахме, — ще ми разкажеш ли поне какви са?

— Фотографии.

— Вероятно не искаш да споделиш какво представляват.

— Нека първо пийнем.

Джули Кикучи е трийсет и шест годишна. Изглежда на двайсет и шест. Ниска е, но не дребна. Държи се безцеремонно, но не грубо. Известно време е ходила на психоаналитик, но е престанала. Има лек артрит на дясната ръка след злополука в асансьор. Ето защо като държи фотоапарат дълго, ръката я заболява. „Трябва ми помощник — каза ми тя, — или нова ръка.“ Ноктите й не са особено чисти. Всъщност те са най-мръсните нокти, които съм виждал у такъв прекрасен, чудесно ухаещ човек.

Гърдите й ми въздействат по същия начин, както биха въздействали на всеки с моето ниво на тестостерон.

Преведох й менюто и си поръчахме. Появиха се подносите с варено говеждо, купите със сос и цветно зеле, кнедлите, големи колкото топки за софтбол. Поговорихме за Берлин и за разликите между европейските страни. Джули ми разказа една история за Барселона, за това как тя и нейният приятел останали заключени в Парк Гюел след края на работното време. Ето, почва се, помислих си. Призован е първият бивш приятел. Скоро ще се появяват и останалите. Ще се скупчат около масата, за да демонстрират своите недостатъци, да разкажат какво обичат, да разкрият неверните си сърца. А след това ще бъде мой ред да изложа своята галерия. И точно тук обикновено се объркват моите първи срещи. Липсва ми достатъчна информация. Тя не е с обема, с който мъж на моите години трябва да разполага. Жените усещат това и в очите им се появява странен въпросителен поглед. И тогава аз вече се отдръпвам от тях, още преди да сервират десерта…

Но това не се случи с Джули. Приятелят се появи за малко в Барселона и толкоз. Не последваха други. И не защото не ги беше имало. А защото Джули не си търсеше съпруг. Затова не беше нужно да ме подлага на събеседване за този пост.

Харесвам Джули Кикучи. Много я харесвам.

В мен се раждат обичайните въпроси. Какво иска тя от…? Как би реагирала, ако…? Дали да й кажа, че…? Не. Твърде рано е. Дори не сме се целунали. А и в момента трябва да се съсредоточа върху друга любовна история.

 

 

Пренасяме се в една лятна вечер на 1944 г. Теодора Зизмо, която вече всички наричат Теси, лакира ноктите на краката си. Тя седи на една кушетка в пансиона на О’Тул с възглавница под крака й и с топчета памук между пръстите. Стаята е пълна с повехнали цветя и разхвърляните навред вещи на майка й: кутийки за грим без капачета, чорапи, книги по теософия и една кутия с шоколадови бонбони, също без капак, пълна с обвивки и няколко нахапани и захвърлени бонбона. Там, където седи Теси, е по-прибрано. Писалките и моливите са сложени в чаши. Романите, които е купувала на градински разпродажби, са подредени между месингови подпорни, представляващи миниатюрни бюстове на Шекспир.

Двайсетгодишното стъпало на Теси Зизмо: номер четири и половина, бледо, със сини вени и червени нокти, разперени като опашка на паун. Тя разглежда един по един пръстите си със строго изражение и точно тогава една мушица, привлечена от парфюмирания лосион, с който се е намазала, каца на палеца и се залепва.

— По дяволите! — казва Теси. — Проклети насекоми.

Тя пак се залавя за работа, маха мушицата и слага нов слой лак.

Тази вечер, по средата на Втората световна война, след малко ще започне серенада. Само след няколко минути. Ако се заслушате, може да чуете как се отваря прозорец, как в мундщука на инструмента е сложен нов платък. Музиката, с която е започнало всичко и от която, може да се каже, зависи цялото ми съществуване, ще прозвучи след малко. Но преди мелодията да се разлее с пълна сила, нека ви осведомя за случилото се през последните единайсет години.

Поне сухият режим бил отменен. През 1933-та чрез ратифициране от всички щати 21-вата поправка отменила 18-ата. На Конгрес на американския легион в Детройт Джулиъс Стро отпушил канелката на Позлатеното буре „Стро Бохемиън Биър“. Президентът Рузвелт бил фотографиран как отпива от коктейл в Белия дом, а на улица „Хърлбът“ моят дядо Лефти Стефанидис свалил кожата от зебра, разтурил подземната си кръчма и се появил отново на горната земя.

С парите, които спестил от автомобилната еротика, направил първа вноска за сграда на улица „Пингрий“, съвсем наблизо до булевард „Уест Гранд“. Така се появила надземната „Зебра“ — бар и грил ресторант, разположен насред оживен търговски квартал. По време на моето детство съседните магазини още съществуваха. Спомням си ги, макар и смътно: оптиката на А. А. Лори с неонова табела във формата на очила; „Нюйоркър Клоутс“, на чиято витрина видях за пръв път в живота си голи манекени, танцуващи убийствено танго. След това беше месарницата „Валю Мийт“, рибният магазин „Хейгърмоузър“ и бръснарницата „Файн Кът“. На ъгъла беше нашето заведение, тясна едноетажна постройка с дървена глава на зебра, щръкнала над тротоара. Нощем примигващите неонови светлини очертаваха муцуната, врата и ушите.

Клиентите били предимно работници от автозаводите. Идвали след смяна. Доста често се отбивали и преди работа. Лефти отварял бара в осем сутринта и към осем и половина столчетата на бара вече се заемали от мъже, притъпяващи сетивата си, преди да отидат на работа. Докато ги наливал с бира, Лефти научавал какво се случва в града. През 1935-а клиентите му отпразнували създаването на профсъюза на автоработниците. Две години по-късно псували въоръжените пазачи на „Форд“, които пребили техния водач Уолтър Ройтър в „Битката на надлеза“. Дядо ми не взимал страна в тези разисквания. Работата му била да слуша, да кима, да долива чашите и да се усмихва. Не казал нищо през 1943 г., когато в бара започнали да се разменят по-силни думи. В една августовска неделя на Бейл Айл се стигнало до юмручен бой между чернокожи и бели.

— Негър изнасилил бяла жена — обадил се един от клиентите. — Сега всички негри ще си платят. Чакай да видиш.

До понеделник сутринта вече били започнали расови безредици. Но когато в ресторанта влязла група мъже, които се хвалели, че са пребили до смърт един негър, дядо ми отказал да им сервира.

— Защо не се върнеш в собствената си страна? — викнал един от тях.

— Това е моята страна — казал Лефти и за да го докаже, направил нещо много американско: бръкнал под тезгяха и извадил пистолет.

Сега, по времето, когато Теси си лакира ноктите, тези конфликти са вече в миналото, засенчени от много по-голям конфликт. През 1944-та навсякъде в Детройт автомобилните заводи вече са преустроени. В „Уилоу рън“ вместо форд седан от поточната линия слизат бомбардировачи. В „Крайслер“ произвеждат танкове. Индустриалците най-накрая са открили лек за икономиката в застой — войната. Градът на моторите, който още не е получил прякора Мотаун, се превръща за известно време в „арсенал на демокрацията“. А в пансиона на булевард „Кадилак“ Теси Зизмо си лакира ноктите и чува звука на кларнет.

Във влажния въздух се носи големият хит на Арти Шоу „Танцувай бегуин“. Музиката вцепенява катеричките по телефонните стълбове, които застават нащрек, заслушани. Раздвижва листата на ябълковите дръвчета и завърта петлето на ветропоказателя. С бързия си ритъм и къдрава мелодия се издига над зеленчуковите лехи и градинските мебели в задните дворове, над обвитите в калини плетове и люлките по верандите; прескача оградата на задния двор на пансиона на О’Тул, заобикаля писта за игра на боулинг и забравени чукчета за крикет, с които спортуват наемателите, предимно мъже, а след това се изкатерва по занемарения бръшлян, пълзящ по тухлената фасада, минава покрай прозорците, където ергените дремят, чешат си брадите или — в случая с господин Данеликов — съставят шахматни задачи; рее се все по-нависоко. Най-добрият и най-обичаният запис на Арти Шоу от 1939-а, който все още може да се чуе по радиоапаратите из целия град, музика толкова бодра и жизнена, че сякаш е свидетелство за чистотата на американската кауза и за евентуалната победа на Съюзниците; но ето че най-сетне тя се прехвърля през прозореца на Теодора, докато момичето духа на ноктите си, за да изсъхнат по-бързо. И когато я чува, майка ми се обръща към прозореца и се усмихва.

Първоизточникът на музиката бил не друг, а Орфей с покрита с брилянтин коса, който живеел точно зад тях. Милтън Стефанидис, двайсетгодишен студент, стоял до прозореца в стаята си и пръстите му умело пробягвали по клавишите на кларнета. Бил облечен с униформа на бойскаут. С вирната брадичка, разтворени лакти, отмервайки ритъма с десния крак, той пуснал на воля любовната си песен в летния ден, свирейки с плам, който беше напълно угаснал двайсет и пет години по-късно, когато аз открих на тавана същия този кларнет, потънал в прах. Милтън бил трети кларнет в оркестъра на гимназията „Саут Истърн“. На училищните концерти бил принуден да свири Шуберт, Бетовен и Моцарт, но сега, след като бил завършил, можел да свири каквото си поиска — тоест суинг. Арти Шоу бил неговият кумир. Имитирал неговата темпераментна, ексцентрична поза — сякаш пометен назад от мощта на собствената си музика. Сега, до прозореца, украсявал свиренето си с изящните, калиграфски завъртулки на Шоу. Гледал над лъскавия черен инструмент къщата, от която го делели два вътрешни двора, но най-вече — бледото, свенливо, развълнувано лице на прозореца на третия етаж. Клоните на дърветата и телефонните жици го закривали от погледа му, но той все пак успявал да види дългата черна коса, която лъщяла като кларнета.

Тя не му махнала. С нищо, освен с усмивката, не показала, че го е чула. В съседните дворове хората продължавали да си гледат работата без да обръщат внимание на серенадата. Те поливали моравите или пълнели хранилките за птици, малките деца гонели пеперуди. След като стигнал до края на песента, Милтън отпуснал инструмента и се облегнал ухилен на перваза. А после пак започнал отначало.

На долния етаж Дездемона, която правела компания на гостите, чула кларнета на сина си и сякаш в съзвучие с него въздъхнала дълбоко. От цели четирийсет и пет минути Гас и Джорджия Василакис и тяхната дъщеря Гая седели в дневната. Било неделя следобед. На масичката за кафе чинийка с желе от рози отразявала светлината от искрящите чаши вино, което пиели възрастните. Гая държала чаша с хладко джинджифилово безалкохолно питие. На масата имало отворена кутия с маслени бисквити.

— Какво мислиш за това, Гая? Милтън е дюстабанлия. Дали това ще те накара да се откажеш от сделката? — пошегувал се баща й.

— Татеее — провлачила тя засрамено.

— По-добре да си дюстабан, отколкото изобщо да те няма — казал Лефти.

— Точно така — съгласила се Джорджия Василакис. — Имате късмет, че не са взели Милтън. Според мен в това няма нищо срамно. Не знам какво щях да правя, ако трябваше да изпратя сина си на фронта.

От време на време, докато разговаряли, Дездемона потупвала Гая Василакис по коляното и казвала:

— Милти ще дойде. Ей сега ще дойде.

Повтаряла го, откакто гостите влезли. Повтаряла го всяка неделя през последния месец и половина, при това не само на Гая Василакис. Била го казвала и на Джийни Даймънд, чиито родители я довели предната неделя, и на Вики Логатетис, която пък се отбила по-предната неделя.

След като навършила четирийсет и три, Дездемона, както било обичайно за жените от нейното поколение, била на практика възрастна жена. В косата й се виждали бели косми. Започнала да носи очила със златни рамки, зад които очите й изглеждали по-големи и това още повече засилвало изражението й на постоянна тревога. Склонността й да изпитва безпокойство (напоследък усилена от суинга, долитащ от горния етаж), отново й донесла сърцебиене. Вече се случвало всеки ден. Ала на пръв поглед Дездемона си оставала все така дейна — непрекъснато готвела, чистела, грижела се с любов за своите деца и децата на другите, викала с цяло гърло, вечно шумна и енергична.

Въпреки очилата, светът на баба ми си оставал разфокусиран. Дездемона не разбирала за какво се бият хората. В Смирна Япония била единствената страна, изпратила кораби в помощ на бежанците. Заради това баба ми хранеше чувство на благодарност до края на живота си. Когато хората заговорили за неочакваното нападение срещу Пърл Харбър, тя казвала: „Не ми говорете за остров насред океана. Като че тая страна не е достатъчно голяма, та трябва да има и всички други острови, така ли?“. Полът на Статуята на свободата не променял нищо. Навсякъде било едно и също: мъжете и техните войни. За щастие, не взели Милтън в армията. Вместо да отиде на фронта, той учел вечерно и помагал в бара през деня. Единствената униформа, която бил носил някога, била на бойскаутите, на които бил ръководител. От време на време ги водел да лагеруват на север.

След още пет минути в очакване на Милтън, който все така не се появявал, Дездемона се извинила пред гостите и изтичала на горния етаж. Спряла пред стаята на Милтън и се намръщила на музиката, която идвала отвътре. Влязла без да почука.

Застанал пред прозореца, с вдигнат кларнет, Милтън свирел напълно отнесен. Поклащал бедра неприлично, устните му лъщели, както косата му. Дездемона прекосила стаята с твърда стъпка и затворила прозореца.

— Хайде, Милти, тръгвай — наредила му. — Гая е долу.

— Упражнявам се.

— Ще се упражняваш по-късно.

Присвила очи и погледнала към пансиона на О’Тул от другата страна на двора. Сторило й се, че на прозореца на третия етаж вижда как една глава се скрива надолу, но не била много сигурна.

— Защо винаги свириш до прозореца?

— Защото се разгорещявам.

Дездемона се разтревожила.

— Как така се разгорещяваш?

— От свиренето.

Тя изсумтяла.

— Хайде. Гая ти е донесла бисквити.

От известно време баба ми подозирала голямата близост, която свързвала Милтън и Теси. Забелязала вниманието, с което Милтън посрещал Теси, когато идвала на обяд със Сурмелина. В детството си Теси винаги играела със Зоуи, която била най-добрата й приятелка. Но сега сядала в люлката на верандата с Милтън, а не със сестра му. Когато Дездемона попитала Зоуи: „Защо вече не излизаш с Теси?“, тя отвърнала с леко огорчение: „Заета е“.

Ето защо баба ми отново започнала да страда от сърцебиене. След всичко, което била направила, за да изкупи прегрешението си, след като превърнала брака си в арктическа пустош и се оставила да й завържат фалопиевите тръби, единокръвието продължавало да не й дава мира. И така, ужасена, баба ми отново подхванала дейността, в която веднъж си била опитала силите с очевидно съмнителни резултати. Дездемона отново станала сватовница.

 

 

Също като в Битиниос всяка неделя цяла върволица моми за женене влизали в къщата на „Хърлбът“. Единствената разлика била, че сега вече не били все едни и същи две момичета, умножени до безкрайност. В Детройт Дездемона разполагала с голям избор. Имало момичета с пискливи гласчета и с меки алтове, пълни и слаби, инфантилни девойчета с медальони-сърчица и преждевременно пораснали момичета, които били принудени да работят като секретарки в застрахователни фирми. Една от тях била Софи Гергопулос, която имала странна походка, защото по време на един излет била стъпила върху жарава; друга била Матилда Ливанос, красавица с отегчен вид, която не показала никакъв интерес към Милтън и дори не си била измила косата. Те идвали седмица след седмица, подтиквани или принуждавани от родителите си, и седмица след седмица Милтън Стефанидис се извинявал, качвал се в спалнята си и свирел на кларнет до прозореца.

Сега, след като Дездемона го подбрала, той слязъл да види Гая Василакис. Тя седяла между родителите си на морскозеления диван, едро момиче с бяла кринолинена рокля с дантела по края и буфан ръкави. Късите й бели чорапки също имали дантелки. Те напомняли на Милтън за дантелената покривчица върху коша с мръсно бельо в банята.

— Лелеее, колко много значки имаш — казал Гас Василакис.

— Трябваше му само още една и можеше да стане „орел“ — подхвърлил Лефти.

— Коя?

— За плуване — отговорил Милтън. — Изобщо не мога да плувам.

— И мен не ме бива в плуването — рекла Гая усмихната.

— ’Земи си бисквита, Милти — подканила го Дездемона.

Милтън погледнал кутията и взел една бисквита.

— Гая ги е правила — пояснила Дездемона. — Харесват ли ти?

Милтън задъвкал умислено. След миг вдигнал ръка в бойскаутски поздрав.

— Не мога да лъжа — казал. — Бисквитата е скапана.

 

 

Дали изобщо има нещо по-невероятно от любовния роман на собствените ти родители? Или нещо по-трудно от това, да осъзнаеш факта, че тези двама играчи-ветерани, вече завинаги в списъка на извадените от строя, някога са били в стартовия екип?

Невъзможно е да си представя как баща ми, за когото знаех, че се възбужда само от намаляването на банковите лихви, страда от бурните младежки страсти на плътта. Милтън, който лежи в леглото и мечтае за майка ми така, както по-късно аз ще мечтая за Неясния обект. Милтън, който пише любовни писма, а след като прочита във вечерното училище „На свенливата ми възлюбена“ на Марвъл прописва дори и любовни стихотворения. Милтън, който смесва елизабетинската метафизика с грубоватите рими на Едгар Берген:

О, Теси Зизмо, не бих те сравнил

и с най-чудесния автомобил!

Ти си единствена на света,

по-красива от всяка кола!

Дори когато гледам към миналото с всеопрощаващите очи на дъщеря, трябва да призная: баща ми никога не е бил красавец. На осемнайсет години бил неестествено кльощав, като болен от охтика. Лицето му било покрито с черни точки. Под печалните му очи вече тъмнеели торбички. Брадичката му била слабоволева, носът — прекомерно голям, а намазаната с брилянтин коса — толкова буйна и лъскава, че приличала на желе. Ала Милтън не си давал сметка за тези физически недостатъци. Той притежавал несломима самоувереност, която като броня го пазела от враждебността на света.

Физическата привлекателност на Теодора била очевидна. Тя била наследила красотата на Сурмелина в умален мащаб. Била висока само метър и петдесет, с тънка талия, малки гърди, дълга лебедова шия и красива глава със сърцевидно лице. Ако Сурмелина била по-скоро американка от европейски тип, един вид Марлене Дитрих, Теси представлявала напълно американизираната дъщеря, която Дитрих би могла да има. Сред нейните черти на типично и дори леко провинциално американско момиче фигурирали дори малкото разстояние между зъбите и чипото носле. Често различните характеристики се предават през поколение. У мен има нещо много повече гръцко, отколкото у майка ми. Незнайно как Теси се беше превърнала отчасти в плод на Юга. Дори употребявала типично южняшки изрази. Лина, която всеки ден ходела на работа в цветарския магазин, оставяла Теси на грижите на различни възрастни жени, повечето с шотландско и ирландско потекло от Кентъки, и така произношението на Теси придобило слаб носов акцент. В сравнение със строгите, мъжествени черти на Зоуи, Теси имала така наречената типично американска външност и несъмнено това също привличало баща ми.

Заплатата на Сурмелина в цветарския магазин не била висока. Майката и дъщерята били принудени да правят икономии. В магазините за дрехи втора ръка Сурмелина винаги посягала към нещо, което би носила вариететна танцьорка във Вегас. Теси пък избирала практично облекло. В пансиона тя преправяла вълнените поли и перяла на ръка блузите; скубела топчетата мъх от пуловерите и лъскала използваните обувки с нисък ток. Но леката миризма на магазин за бедни никога не изчезвала от дрехите напълно. (Години по-късно щеше да преследва и мен, когато тръгнах на път.) Миризмата вървяла в комплект с това, че нямала баща и растяла в бедно семейство.

Джими Зизмо — всичко, което останало от него, били следите в тялото на Теси. Костите й били деликатни като неговите, косата й, макар и мека, била черна като неговата. Като не я миела често, тя се омазнявала и душейки възглавницата си, Теси си мислела: „Може би така е миришел баща ми“. Зимно време получавала афти (за да се предпази от тях Зизмо взимал витамин С). Но Теси била със светла кожа и по-лесно изгаряла на слънце.

Откакто Милтън се помнел, Теси била в къщата им, облечена със строгите като за църква дрехи, които майка й намирала за толкова удивително подходящи.

— Погледнете ни двете — казвала Лина. — Като меню в китайски ресторант. Сладко и кисело.

Теси се дразнела, когато Лина говорела така. Тя не смятала, че е кисела, а прилична. Искала и майка й да се държи така. Когато майка й прекалявала с пиенето, именно Теси я завеждала вкъщи, събличала я и я слагала да спи. Лина била ексхибиционистка, затова Теси станала воайорка. Лина била гръмогласна, затова Теси израснала мълчалива. Тя също свирела на музикален инструмент — акордеон. Той стоял в кутията си под леглото й. От време на време го изваждала, премятала ремъците през раменете си, за да може да крепи огромния хриптящ инструмент с безброй клавиши. Акордеонът изглеждал голям почти колкото самата нея. Свирела на него прилежно, лошо и винаги с намек за карнавална тъга.

Като малки Милтън и Теси имали обща спалня и вана, но това било много отдавна. Доскоро Милтън мислел, че Теси му е първа братовчедка. Винаги, когато се случело някой от неговите приятели да прояви интерес към нея, Милтън го съветвал да се откаже.

— Все едно мед от хладилника — казвал той в духа на Арти Шоу. — Не можеш да я намажеш на филия.

Но един ден Милтън се прибрал вкъщи с нови платци от музикалния магазин. Окачил си палтото и шапката на закачалката в антрето, извадил платците и смачкал книжния плик на топка. Отишъл в дневната, прицелил се и стрелял. Книжната топка прелетяла през стаята, ударила се в ръба на кошчето и отскочила. В този момент един глас казал:

— По-добре си гледай музиката.

Милтън се огледал да види кой е. И видял. Но тя вече не била онази, предишната.

Теодора лежала на дивана и четяла. С пролетна рокля на червени цветя. Краката й били боси и точно тогава Милтън ги видял — червените нокти. Той дори не подозирал, че Теодора е от онези момичета, които си лакират ноктите на краката. Червените нокти й придавали женствен вид, докато всичко останало — слабите бели ръце, крехкото вратле — си оставало момичешко както винаги.

— Аз наглеждам печеното — обяснила му.

— Къде е майка ми?

— Излезе.

— Така ли? Тя никога не излиза.

— Днес излезе.

— Къде е сестра ми?

— Във „Фор Ейч“^[1] — Теси погледнала черния калъф, който той държал. — Това ли е кларнетът ти?

— Да.

— Изсвири ми нещо.

Милтън сложил калъфа на дивана. Докато го отварял и вадел кларнета, продължил да мисли за това, че краката на Теси са голи. Поставил мундщука и раздвижил пръсти по клавишите. А после, завладян от непреодолим импулс, се навел, притиснал блестящия край на кларнета до голото коляно на Теси и изсвирил продължителна нота.

Тя изпищяла и дръпнала коляното си.

— Това беше ре бемол — казал Милтън. — Искаш ли да чуеш ре диез?

Теси все още притискала с длан жужащото си коляно. От вибрацията на кларнета тръпка пробягала чак до бедрото й. Станало й забавно, сякаш щяла да се разсмее, но не го сторила. Гледала братовчеда си и мислела: „Гледай го как се хили. Още има пъпки, а се мисли за голяма работа. Откъде това самочувствие?“.

— Добре — отговорила накрая.

— Хубаво — рекъл Милтън. — Ре диез. Ето го.

Първия път били коленете на Теси. Следващата неделя Милтън се появил зад гърба й, опрял кларнета във врата й и го надул. Звукът излязъл заглушен. Кичури от косата й се разлетели. Теси запищяла, но скоро млъкнала.

— Страхотно! — казал Милтън, застанал зад нея.

И така се почнало. Той свирел „Танцувай бегуин“ на ключицата й. Свирел „Кръгло лице“ на гладките й бузи. Притискал кларнета към червените нокти, които толкова го поразявали, и свирел „Краката ми се подкосяват“. С потайност, за която си затваряли очите, Милтън и Теси се озовавали в уединени кътчета на къщата и там, като си повдигала полата, събувала чорап, а веднъж, когато нямало никой, дори си набрала нагоре блузата, за да разголи кръста. Теси позволявала на Милтън да притиска кларнета си към нейната кожа и да изпълва тялото й с музика. Отначало тя само я гъделичкала. Но след известно време нотите започнали да проникват по-надълбоко в тялото й. Тя усещала как вибрациите се просмукват в мускулите й, пулсират на вълни, как раздвижват костите й, а вътрешните й органи запявали.

Милтън свирел на кларнета със същите пръсти, които използвал за бойскаутския поздрав, но мислите му далеч не били благочестиви. Задъхан, наведен над Теси, треперещ и съсредоточен, той движел кларнета в кръг като змиеукротител. А Теси била кобрата — хипнотизирана, укротена, пленена от звука. Накрая, един следобед, когато били сами, Теси, благоприличната му братовчедка, легнала по гръб. Закрила с лакът лицето си.

— Къде да свиря — прошепнал Милтън, чиято уста била толкова пресъхнала, че нямало да може да изсвири нищо.

Теси разкопчала едно копче на блузата си и казала със задавен глас:

— Върху корема ми.

— Не знам песен за корема — рискувал Милтън.

— Тогава върху ребрата.

— Не знам нито една песен за ребра.

— Гръдната ми кост?

— Тес, никой не е писал песен за гръдна кост.

Тя разкопчала още няколко копчета и затворила очи. С едва доловим шепот промълвила:

— Ами тук?

— За тук знам — казал Милтън.

 

 

Когато не можел да свири с кларнет, опрян върху кожата на Теси, Милтън отварял прозореца на стаята си и й правел серенади от разстояние. Понякога звънял в пансиона и питал госпожа О’Тул дали може да говори с Теодора.

— Един момент — казвала госпожа О’Тул и се провиквала по стълбите:

— Зизмо на телефона!

Милтън чувал тропота на крака, тичащи надолу по стълбите, а после гласът на Теси, която казвала: „Ало“. И започвал да свири на кларнета си по телефона.

(Години по-късно майка ми щеше да си спомня за дните, когато била ухажвана с кларнет.

— Баща ти не свиреше много добре. Знаеше само две-три песни. И толкова.

— Какви ги говориш! — протестираше Милтън. — Имах цял репертоар.

Той започваше да подсвирва „Танцувай бегуин“, като къдреше звука, за да наподоби вибратото на кларнет, и свиреше с пръсти във въздуха на въображаемия инструмент.

— Защо вече не ми правиш серенади? — питаше Теси. Но Милтън мислеше за друго:

— Какво ли е станало със стария кларнет?

И после Теси:

— Откъде да знам! Да не мислиш, че помня всичко?

— Дали не е долу в мазето?

— Може би съм го изхвърлила!

— Изхвърлила си го! Защо да го хвърляш, по дяволите?

— И какво ще правиш, Милт, ще репетираш ли? Още тогава нищо не можеше да изсвириш.)

На всички любовни серенади все някога идва краят. Но през 1944 година музиката нямала край. Още преди да дойде юли, когато телефонът звънял в пансиона на О’Тул, понякога от слушалката се леела друг вид любовна песен: „Кирие, елейсон, Кирие, елейсон“. Тих глас, почти толкова женствен, колкото гласа на Теси, напявал в телефонната слушалка на няколко пресечки оттам. Пеенето продължавало поне минута. А след това Майкъл Антониу питал:

— Как беше?

— Бомба — казвала майка ми.

— Така ли?

— Също като в църквата. Никога нямаше да се досетя.

Което ме води до последния сложен елемент в тази пренаситена със сюжетни линии година. Разтревожена от близостта между Милтън и Теси, баба ми не само се опитвала да го ожени за друга. До лятото тя вече била избрала съпруг и за Теси.

Майкъл Антониу — отец Майк, както щеше да стане известен в нашето семейство — по това време бил семинарист в гръцкото православно богословско училище „Светия кръст“ в Помфрет, Кънектикът. Когато се прибирал вкъщи за лятната ваканция, той не спирал да се навърта край Теси Зизмо. През 1933 г. църквата „Успение Богородично“ се изнесла от помещението на улица „Харт“. Богомолците вече имали истинска църква на „Върнър Хайуей“. Била изградена от жълти тухли. Имала три гълъбовосиви купола, подобни на шапки, и сутерен, където хората да се събират на приказки. Докато пиели кафе, Майкъл Антониу разказвал на Теси за живота си в „Светия кръст“ и я просвещавал за не толкова известни страни от гръцкото православие. Разказвал и за монасите от планината Атон, които в стремежа си към чистота забранили в манастира на острова да стъпват не само жени, но и женски животни и птици. На планината Атон нямало женски птици, нямало женски змии, женски кучета или котки.

— Прекалено строго според мен — казал Майкъл Антониу и се усмихвал на Теси многозначително. — Аз искам само да бъда енорийски свещеник. Женен и с деца.

Майка ми не се изненадала, че проявява интерес към нея. Понеже била дребничка, тя била свикнала ниски мъже да я канят на танц. Не й се нравело да бъде избирана заради ръста си, но Майкъл Антониу не се предавал. Нищо чудно да я преследвал, защото била единственото момиче, по-ниско от него. Или пък да откликвал на нуждата в очите на Теси, на отчаяния й копнеж да повярва, че животът може да й донесе нещо повече.

Дездемона се възползвала от възможността.

— Майки е добро гръцко момче, хубаво момче — казала на Теси. — И ще стане свещеник!

А на Майкъл Антониу рекла:

— Теси е дребна, но силна. Как мислиш, отче Майк, колко чинии може да носи?

— Още не съм отец, госпожо Стефанидис.

— Хайде, хайде, колко?

— Шест?

— Само толкова? Шест?

С вдигнати във въздуха две ръце рекла:

— Десет! Десет чинии може да носи. И няма да счупи нито една.

Тя започнала да кани Майкъл Антониу на обяд в неделя. Присъствието на семинариста пречело на Теси, която вече не се отклонявала към горния етаж за частни сеанси със суинг. Милтън, който все повече се цупел заради новото положение, подхвърлял язвителни забележки на масата.

— Сигурно е много по-трудно човек да е свещеник тук, в Америка, а?

— Какво имаш предвид? — попитал Майкъл Антониу.

— Ами това, че в старата родина хората не са кой знае колко образовани — казал Милтън. — Вярват на всичко, което им разправят свещениците. Тук е различно. Можем да отидем в колеж и да се научим да мислим с главите си.

— Църквата не иска хората да не мислят — отвърнал Майкъл, без да се обижда. — Църквата вярва, че мисленето може да доведе човека само донякъде. Там, където свършва мисълта, започва откровението.

— Крисостомос! — възкликнала Дездемона. — Отец Майк, ти имаш златни уста.

Но Милтън не се предавал:

— Аз пък мисля, че където свършва мисленето, започва глупостта.

— Така живеят хората, Милт — продължил Майкъл Антониу все така мило и благо, — като разказват истории. Така ние научаваме кои сме, откъде идваме. Историите са всичко. А коя история трябва да разказва Църквата? Проста работа. Най-великата история, разказвана някога.

Докато слушала този спор, майка ми не можела да не забележи пълния контраст между двамата си ухажори. От едната страна — вяра; от другата — скептицизъм. От едната страна — благост; от другата — враждебност. Безспорно нисичък, макар и приятен на вид младеж, срещу кльощав, пъпчив момък, негоден за военна служба, с кръгове под очите като гладен вълк. Майкъл Антониу дори не се бил опитал да целуне Теси, докато Милтън я отклонил от правия път с кларнета си. Ре бемоли и ла диези по нея като безброй огнени езици, зад коляното, по шията, точно над пъпа… това изброяване я изпълвало със срам. По-късно същия следобед Милтън я спипал в един ъгъл.

— Тес, имам нова песен за теб. Тъкмо днес я научих.

Но Теси му казала:

— Махай се!

— Защо? Какво е станало?

— Не е… не е… — тя се опитвала да формулира най-неодобрителната оценка — не е хубаво!

— Миналата седмица каза друго нещо.

Милтън размахал кларнета и нагласил платъка с намигване, а Теси най-накрая казала:

— Не искам да го правя повече! Разбра ли? Остави ме на мира!

Всяка събота до края на лятото Майкъл Антониу идвал до пансиона на О’Тул да вземе Теси. Докато се разхождали, той хващал чантичката й и я полюшвал за каишката, все едно е кадилница.

— Трябва да се прави по точно определен начин — казвал й. — Ако не я люлееш достатъчно силно, верижката се криви и тамянът пада.

Докато вървели по улицата майка ми се опитвала да не мисли за срама, че хората я виждат с мъж, който люлее дамска чантичка. До сифона за газирана вода в дрогерията тя го гледала как подпъхва салфетка под яката на ризата си, преди да си вземе от мелбата. Вместо да лапне черешката, както би направил Милтън, Майкъл Антониу винаги я предлагал на нея. По-късно, когато я изпращал до вкъщи, той й стискал ръката и я гледал с искрен поглед.

— Благодаря ти за поредния приятен следобед. Ще се видим в църквата утре.

След това се отдалечавал със скръстени зад гърба си ръце. Още едно нещо, което упражнявал — да върви като свещеник.

След като той се скривал от погледа й, Теси влизала вътре и се качвала в стаята си. Лежала на канапето и четяла. Един следобед, след като не могла да се съсредоточи, сложила книгата върху лицето си. Точно тогава отвън засвирил кларнет. Теси послушала известно време, без да помръдва. Накрая ръката й се вдигнала, за да махне книгата от лицето. Ала не стигнала дотам. Помаяла се във въздуха, сякаш дирижирала музиката, а след това разумно, примирено и отчаяно затворила прозореца с трясък.

— Браво! — извикала Дездемона по телефона няколко дни по-късно. А после притиснала слушалката до гърдите си: — Майки Антониу току-що предложи на Теси! Те са сгодени! Ще се оженят веднага щом той завърши семинарията.

— Не се вълнувай чак толкова много — казала Зоуи на брат си.

— Защо не млъкнеш?

— Недей да си го изкарваш на мен. Не аз ще се женя за него. По-добре да ме застрелят — казала тя, като не подозирала какво ще й донесе бъдещето.

— Ако иска да се омъжва за свещеник — казал Милтън, — нейна си работа. Да върви по дяволите.

Лицето му почервеняло, станал рязко от масата и изтичал нагоре по стълбите.

Но защо майка ми направила това? Така и не успя да ни обясни. Причините, поради които хората се женят за онези, за които се женят, невинаги са очевидни за всички замесени лица. Затова аз мога само да правя предположения. Може би майка ми, след като била израснала без баща, се опитвала да си вземе мъж от бащински тип. Възможно е също решението й да е било продиктувано от практични съображения. Веднъж попитала Милтън какво иска да прави в живота си.

— Мислех си да поема бара на татко.

Към всички останали противоположности може би се прибавила и последната: барман — свещеник.

Невъзможно е да си представя как баща ми ридае заради разбитото си сърце. Невъзможно е да си представя как отказва да се храни. И също толкова невъзможно — как се обажда в пансиона отново и отново, докато накрая госпожа О’Тул казала: „Слушай, миличък. Тя не иска да говори с теб. Не разбра ли?“. И все пак…

— Да — преглътнал с труд Милтън, — разбрах.

— В морето риби — колкото щеш.

Невъзможно е да си представя всички тези неща, но всъщност те са се случили.

Може би морската метафора на госпожа О’Тул му дала идея. Във вторник сутринта, една седмица след като Теси се сгодила, Милтън оставил кларнета завинаги и отишъл до „Кадилак Скуеър“, за да смени бойскаутската си униформа с друга.

— Е, направих го — казал на семейството същата вечер, докато се хранели. — Записах се.

— В армията! — възкликнала ужасена Дездемона.

— За какво ти беше да го правиш? — попитала Зоуи. — Войната почти свърши. Хитлер е победен.

— Не знам за Хитлер. Мен ме тревожи Хирошито. Влязох във флота. Не в армията.

— Ами стъпалата ти? — изплакала Дездемона.

— Не ме питаха за стъпалата.

Дядо ми, който по време на серенадите с кларнета стоял без да се намесва, както правел и с всичко останало, добре съзнавайки техния смисъл, но изпитващ съмнения доколко е разумно да се забърква, сега погледнал изпитателно сина си.

— Ти си много глупав младеж, знаеш ли? Да не мислиш, че това е някаква игра?

— Не, сър.

— Това е война. Да не мислиш, че войната е някакво забавление? Голям номер, който да погодиш на родителите си?

— Не, сър.

— Ще видиш какво забавление е.

— Флота! — Продължавала да хленчи Дездемона. — Ами ако корабът ти потъне?

— Виждаш ли какво направи? — поклатил глава Лефти. — Майка ти ще се поболее от тревоги.

— Нищо няма да ми стане — казал Милтън.

Загледан в сина си, Лефти видял болезнена картина: самият той преди двайсет години, изпълнен с глупав, самонадеян оптимизъм. И нищо друго не можел да направи с обзелия го страх, освен да избухне ядосан.

— Добре, върви във флота! — извикал Лефти. — Но знаеш ли какво забрави, господин почти „орел“? — И посочил към гърдите на Милтън. — Забрави, че така и не успя да спечелиш значка за плуване.