Джефри Юдженидис
Мидълсекс (15)

Средиземноморската диета

Отщяло й се да бъде на тая земя. Отщяло й се да бъде в Америка. Уморила се да живее. Ставало й все по-трудно да се качва по стълбите. Животът на жената свършвал, щом съпругът й умре. Някой я бил урочасал.

С тези думи се върна отец Майк, когато майка ми го помоли да поговори с Дездемона на третия ден, след като тя отказа да стане от леглото. Беше сбърчил раздразнено веждите си в стил Фра Анджелико.

— Не се безпокойте, ще й мине — каза той. — Често се случва с вдовиците.

Ние му повярвахме. Но седмиците минаваха, а Дездемона ставаше все по-потисната и отнесена. Привикнала да става рано, тя започна да се успива. Когато майка ми й носеше подноса със закуската, Дездемона отваряше едно око и й правеше знак да го остави. Яйцата изстиваха. Кафето хващаше ципа. Единственото, което я разбуждаше, бяха всекидневните сапунени сериали. Тя гледаше все така ревностно неверните съпрузи и коварните съпруги, но вече не ги укоряваше, сякаш се беше отказала да поправя неправдите в света. Облегната на таблата на леглото, с мрежичката за коса, пристегната на челото й като диадема, Дездемона изглеждаше също толкова стара и несломима като кралица Виктория. Кралица на суверенен остров, състоящ се само от една пълна с птици спалня. Кралица в изгнание, на която са останали само две прислужници — ние с Теси.

— Моли се да умра — заръчваше ми тя. — Моли се яя̀ да умре и да отиде при папу.

 

 

… Но преди да продължа с историята на Дездемона, нека ви осведомя за последните събития около Джули Кикучи. Що се отнася до най-главния въпрос: нищо не се случваше. През последния ден в Померания двамата с Джули доста се сближихме. Преди 1989 г. Померания била част от Източна Германия. Крайбрежните вили на Херингсдорф били оставени да се рушат в продължение на петдесет години. Сега, след обединението, имаше раздвижване в продажбите на недвижими имоти. Като американци ние с Джули не можехме да забележим това. Докато вървяхме хванати за ръка по широката крайбрежна алея, ние си говорехме какво би било, ако купим тази или онази стара, порутена вила и я стегнем.

— Може да свикнем с нудистите — каза Джули.

— Може да си вземем померански шпиц — добавих аз.

Не знам какво ни прихвана с това „ние“. Изричахме го разточително, без страх от всичко онова, което предполагаше. Творците имат добра интуиция за недвижимите имоти, а Херингсдорф изпълваше Джули с енергия. Разпитахме за няколко кооперативни собствености, които бяха нещо ново по тези места. Разгледахме две-три къщи. Съвсем като истинско семейство. Повлияни от този стар аристократичен летен курорт от XIX век, ние с Джули също се държахме старомодно. Обсъждахме купуването на обща къща, без дори двамата да сме спали заедно. Но, разбира се, нито веднъж не споменахме любов или брак. Говорехме само за първоначалните вноски.

Ала по обратния път към Берлин ме връхлетя един познат страх. Докато карах, надникнах малко по-напред в бъдещето. Размислих се за следващата стъпка и за това, което щеше да ми се наложи да правя. Подготовката, обясненията, съвсем реалната възможност да срещна шок, ужас, отдръпване, отказ. Обичайните реакции.

— Какво има? — попита ме Джули.

— Нищо.

— Виждаш ми се мълчалив.

— Просто съм уморен.

В Берлин я оставих пред тях. Прегръдката ми беше хладна, безапелационна. Оттогава не съм й се обаждал. Беше оставила едно съобщение на телефонния ми секретар, но аз не отговорих. И ето че престана да звъни. Така че с Джули всичко свърши. Свърши, преди да е започвало. И вместо да споделям бъдещето си с някого, отново съм в миналото, с Дездемона, която не желаеше никакво бъдеще…

 

 

Носех й обяд, понякога и вечеря. Вървях с подносите през галерията с кафяви метални подпори под терасата за слънчеви бани, която почти не използвахме и секвоята гниеше. Отдясно беше гладката постройка на банята. Къщата за гости повтаряше изчистените, прави линии на главната къща. Архитектурата на Мидълсекс беше опит да се преоткрият чистите начала. По онова време не разбирах нищо от тези неща. Но когато отварях вратата на осветяваната през прозореца на тавана къща за гости, съзнавах несъответствията. Стая, подобна на кутия, лишена от каквато и да било декорация или салонна претрупаност, аисторична стая, която искаше да бъде извън времето — а насред нея се разполагаше моята баба, преживяла една цяла история, носеща белезите на времето. Всичко в Мидълсекс говореше за забрава, а всичко у Дездемона показваше с болезнена яснота неизбежността на помненето. Тя лежеше облегната на куп възглавници и излъчваше скръб, но примесена с благост. Това беше типично за баба ми, и изобщо за гъркините от нейното поколение: добротата на тяхното отчаяние. Как се вайкаха, черпейки те с нещо сладко! Как се оплакваха от разни болежки и те галеха нежно по коляното! Моите посещения винаги ободряваха Дездемона.

— Здравей, кукло — казваше тя с усмивка.

Аз сядах на леглото и тя ме милваше по косата и говореше нежности на гръцки. Когато брат ми идваше при нея, Дездемона се правеше на щастлива. Но с мен след десетина минути веселите й очи помътняваха и тя споделяше как се чувства наистина.

— Вече съм прекалено стара. Много съм стара, миличка.

Хипохондрията, която имаше открай време, никога не беше срещала по-плодородна почва. По времето, когато сама се обрече на затвор в стаята с легло от махагон, Дездемона се оплакваше само от обичайното сърцебиене. Но седмица по-късно започна да страда от умора, световъртеж и лошо кръвообращение.

— Болят ме краката. Кръвта не се движи вече.

— Нищо й няма — каза на родителите ми доктор Филобосян след половинчасов преглед. — Вече не е млада, но не виждам нищо сериозно.

— Не мога да дишам! — възрази Дездемона.

— Дробовете ти са наред.

— В крака си все едно имам иглички.

— Опитай се да го масажираш. Да стимулираш кръвообращението.

— И той е остарял — каза Дездемона, след като доктор Фил си тръгна. — Доведете ми друг лекар, дето не е с единия крак в гроба.

Родителите ми се съгласиха. Престъпвайки семейната вярност към доктор Фил, те повикаха зад гърба му нови лекари. Някой си доктор Тътълсуърт, после доктор Кац и накрая трети, с неподходящата фамилия Колд^[1]. И тримата поставиха на Дездемона една и съща страшна диагноза — нищо й няма. Оглеждаха повехналите сливи на очите й; надничаха в сушените кайсии на ушите й; слушаха несломимата помпа на сърцето й и я обявяваха за здрава.

Опитвахме се да я подмамим да напусне леглото. Канехме я да гледа „Никога в неделя“^[2] на големия телевизор. Обадихме се на леля Лина в Ню Мексико и допряхме слушалката до микрофона, така че да се чува през вътрешния телефон. „Слушай, Дез, я ми ела на гости! Толкова е горещо, че все едно се връщаш у дома, на село.“

— Не те чувам, Лина! — извика Дездемона въпреки болните си бели дробове. — Тоя апарат не работи!

И накрая, апелирайки към страха на Дездемона от Бога, Теси й каза, че е грехота да не ходиш на църква, когато нямаш никакъв здравословен проблем. Но Дездемона потупа дюшека.

— Следващия път ще вляза в църква в ковчег.

Тя започна да прави последните си приготовления. От леглото даваше указания на майка ми да разчисти гардеробите.

— Дрехите на папу можеш да дариш на „Гудуил“. Хубавите ми рокли — също. Трябва ми само една дреха, с която да ме погребете.

Необходимостта да се грижи за съпруга си през последните години от живота му беше давала сили на Дездемона. Само преди няколко месеца тя белеше и задушаваше зеленчуци, за да му прави кашички, сменяше му памперсите, переше чаршафите и пижамите му и го тормозеше с разтривки и клечки за уши. Но сега, на седемдесет години, тежкото усилие да няма за кого да се грижи, освен за себе си, я състари за една нощ. Прошарената й коса побеля напълно, налятата й фигура започна да се топи, сякаш издишаше ден след ден. Стана по-бледа. Вените й изпъкнаха. По гръдния й кош избиха малки слънчеви петна. Тя престана да гледа лицето си в огледалото. Заради некачествените протези като че изобщо нямаше устни, но сега престана да слага червило дори на мястото, където някога са били.

— Милти, нали купи за мен мястото до папу? — попита тя баща ми един ден.

— Не се тревожи, мамо. Парцелът е двоен.

— Никой няма да го вземе, нали?

— На твое име е, мамо.

— Не, Милти, името ми го няма там! Затова се тревожа. От едната страна е името на папу, а от другата — само трева. Искам да сложиш там табела, на която да пише: „Това е мястото на баба“. Може някоя друга жена да умре и да се намърда до мъжа ми.

Но приготовленията за погребението не се ограничиха с това. Дездемона си избра не само гроб, но и погребален агент. Джорджи Папас, братът на Софи Сасун, който работеше в погребално бюро „Т. Дж. Томас“, дойде в Мидълсекс през април (когато възпаление на белите дробове й бе вдъхнало известни надежди). Той донесе в къщата за гости кутии с мостри за ковчези, урни и цветни украси и седна до леглото на Дездемона, докато тя разглеждаше снимките с възбудата на човек, прелистващ туристически брошури. Накрая тя попита Милтън колко пари може да даде.

— Мамо, не искам да говоря за това. Ти не умираш.

— Не те моля за императорския ковчег. Джорджи казва, че е най-луксозният. Но за яя̀ и президентският става.

— Като дойде времето, ще имаш каквото искаш. Но…

— И със сатен отвътре. Моля те. И възглавничка като тази тук. На осма страница, номер пет. Виж я хубаво! И кажи на Джорджи да ми остави очилата.

Дездемона възприемаше смъртта просто като друг вид емиграция. Вместо презокеанско пътешествие от Турция до Америка, този път й предстоеше пътуване от земята до небето, където Лефти вече беше получил гражданство и я чакаше.

Постепенно ние свикнахме с оттеглянето на Дездемона от семейния кръг. По това време, пролетта на 1971-ва, Милтън беше зает с ново „бизнес начинание“. След бедствието на улица „Пингрий“ той се зарече да не допуска повторно същата грешка. Но как да избегнеш диктата на закона, че при недвижимите имоти най-важно е местоположението? Просто: да бъдеш едновременно навсякъде.

— Сергии за продажба на хотдог — обяви Милтън на вечеря. — Ще започна с три-четири и постепенно ще ги увеличавам.

С парите, останали от застраховката, Милтън взе под наем площ в три търговски центъра в предградията на Детройт. В тефтер с жълти листа той нарисува запазения знак.

— Макдоналдс са известни със златните си арки, нали? — каза той. — А ние ще имаме Херкулесови колони.

Ако ви се е случвало между 1971 и 1978 г. да пътувате по малки пътища от Мичиган до Флорида, сигурно сте виждали яркобелите неонови колони от двете страни на входа на заведенията за хотдог на баща ми. Те съчетаваха неговото гръцко наследство с колониалната архитектура на любимия му роден край. Напомняха и за Партенона, и за сградата на Върховния съд; за Херакъл от мита, но и за Херкулес от холивудските филми. И определено привличаха вниманието на хората.

Милтън започна „Хотдог Херкулес“ с три закусвални, но бързо добавяше нови, когато печалбите позволяваха. Започна от Мичиган и не след дълго стигна чак до Охайо, а оттам потегли на юг по междущатската магистрала. Заведенията работеха по-скоро по модела на „Деъри Куин“, отколкото на „Макдоналдс“. Местата за сядане бяха малко на брой или изобщо липсваха (най-много да имаше една-две маси за пикник).

Нямаше детски площадки, нямаше лотарии или меню с играчка, безплатна или намалена храна. Имаше само хотдог в стил „Кони Айланд“, както го знаеха в Детройт — със сос чили и лук. Заведенията „Хорнинг Херкулес“ бяха крайпътни, при това обикновено не на първокласните пътища. Близо до боулинг зали и железопътни гари, в малки градчета, но близо до големи градове, навсякъде, където недвижимите имоти бяха евтини и минаваха много коли или много хора.

Аз не харесвах закусвалните. Възприемах ги като падение в сравнение с романтичните дни на „Зебра“. Къде бяха украшенията по стените, джубоксът, осветената лавица с пайове, тъмночервените сепарета? Къде бяха редовните клиенти? Не разбирах как тези заведения могат да изкарват толкова много пари, много повече, отколкото бяхме печелили от ресторанта. Но те наистина носеха пари. След първата рискована година веригата започна да превръща баща ми в доста заможен човек. Освен намирането на добри места, за успеха му допринесе и още нещо. Един ефектен трик или, на днешния жаргон, „създаване на бранд“^[3]. Кренвиршите в хотдога „Бол Парк“ набъбваха при сваряване, но с Херкулесовите се случваше нещо още по-добро. Те излизаха от опаковката като нормални розови кренвирши, но при термичната обработка се преобразяваха по фантастичен начин. Цвъртяха на скарата и се издуваха, набъбваха и най-важното — огъваха се.

Това беше приносът на Чаптър Илевън. Една нощ брат ми, тогава седемнайсетгодишен, слязъл в кухнята за среднощна закуска и видял в хладилника няколко кренвирша. Понеже не му се чакало водата да заври, извадил един тиган. След това решил да среже кренвиршите наполовина.

— Исках да увелича площта — обясни ми по-късно.

Но вместо да среже кренвиршите по дължина, Чаптър Илевън опитал за забавление различни други комбинации. Резнал тук, клъцнал там, а после сложил всичките кренвирши в тигана и зачакал да види какво ще се случи.

Първия път не се случило кой знае какво. Но заради разрезите на определени места някои кренвирши добили странна форми. От този момент нататък всичко се превърна за брат ми в един вид игра. Той набра опит в манипулирането на формите им и за забавление измисли цяла поредица смешни кренвирши. Кренвирш, който от топлината клюмваше на една страна като кулата в Пиза. В чест на кацането на Луната се появи „Аполо 11“, винервурст, чиято обвивка се разтягаше постепенно, докато накрая се пръсваше и кренвиршът изскачаше като ракета. Едни от кренвиршите му танцуваха на изпълнението на „Боджънгълс“ от Сами Дейвис, други образуваха буквите „L“ и „S“; така и не успя да докара прилично „Z“. (Когато беше с приятелите си, караше кренвиршите да правят други неща. Късно нощем откъм кухнята избухваше смях. Чуваше се как Чаптър Илевън казва: „Този ще го наречем Хари Риймс^[4]“, а другите момчета викаха: „Няма начин, Стефанидис!“. И като заговорихме за това, само аз ли се шокирах от онези стари реклами на „Бол Парк“, на които зачервените кренвирши набъбваха и се удължаваха? Къде бяха цензорите? Никой ли не забелязваше израженията по лицата на жените, когато вървяха тези реклами, и как веднага след това те често обсъждаха какви точно „симиди“ предпочитат? Аз забелязах всичко това, понеже по това време бях момиче, а тези реклами бяха направени така, че да привлекат вниманието ми.)

Хапнеше ли човек веднъж хотдог „Херкулес“, никога не го забравяше. Те станаха популярни много бързо. Една голяма фирма за хранителни стоки предложи да откупи правата и да ги продава по магазините, но Милтън, който погрешно си мислеше, че популярността е вечна, отказа.

Ако не се брои изобретяването на кренвиршите „Херкулес“, брат ми почти не проявяваше интерес към семейния бизнес.

— Аз съм изобретател — казваше той. — Не продавам хотдог.

В Грос Пойнт той се сприятели с група момчета, сплотявани най-вече от факта, че никой друг не ги харесваше. За тях забавно прекарване в събота вечер беше да седят в стаята на брат ми и да разглеждат репродукции на Ешер. Часове наред проследяваха фигури, изкачващи се по стълби, като в същото време слизаха надолу, или гледаха как гъски се превръщат в риби, а след това пак в гъски. Ядяха бисквити с фъстъчено масло, което полепваше по предните им зъби и се препитваха един друг върху периодичната таблица. Стив Мънгър, най-добрият приятел на брат ми, имаше навика да вбесява баща ми с философски спорове („Но как можете да докажете, че съществувате, господин Стефанидис?“). Винаги когато вземахме брат ми от училище, аз го виждах сякаш отстрани, през очите на непознатите. Чаптър Илевън изглеждаше като особняк, като грозен зубрач. Тялото му беше като стебло, крепящо лалето на неговия мозък. Докато вървеше към колата, той често отмяташе глава, загледан в нещо, което става сред дърветата. Не се водеше по моди или тенденции. Все още Теси му купуваше дрехите. Понеже беше по-голям от мен, аз му се възхищавах; но като негова сестра изпитвах превъзходство. При разпределянето на дарбите между нас Господ беше дал всички важни неща на мен. Математически умения — на Чаптър Илевън. Словесни умения — на мен. Сръчност на ръцете — на Чаптър Илевън. Въображение — на мен. Музикален талант — на Чаптър Илевън. Красива външност — на мен.

Красивото бебе се бе превърнало в още по-красиво момиченце. Нищо чудно, че Клементайн Старк искаше да се целува с мен. Всички искаха. Възрастните сервитьорки се навеждаха по-ниско, когато вземаха моята поръчка. Изчервени хлапаци пелтечеха до чина ми: „И… изпусна си гумичката“. Дори Теси забравяше яда си, като погледнеше очите ми на Клеопатра. Нима въздухът не се изпълваше с неясно напрежение, когато влизах да занеса напитките по време на неделните дебати? Чичо Пийт, Джими Фиоретос, Гюс Панос, мъже на петдесет, шейсет, седемдесет години, вдигаха очи и през ума им минаваха неща, които не си признаваха. У дома, в Битиниос, където няма пределна възраст за женене, мъже на техните години бяха получавали ръката на девойчета като мен. Дали, докато седяха на диваните вкъщи, те си спомняха онези времена? Дали си мислеха: „Ако не беше Америка, можеше пък…“? Не знам. Сега, като гледам назад, си спомням само онова време, когато светът сякаш имаше милиони очи, които безмълвно се отваряха, щом аз минавах. Обикновено те бяха маскирани, като притворените очи на зелените гущери, сливащи се с цвета на дървото. Но изведнъж се отваряха — в автобуса, в аптеката — и аз усещах интензивността на всички тези погледи, желанието и отчаянието.

Часове наред се възхищавах от външността си, като се въртях пред огледалото или се отпусках в небрежна поза, за да видя как изглеждам в истинския живот. Разглеждах профила си, тогава все още хармоничен, с помощта на джобно огледалце. Решех дългата си коса и понякога вземах туша на майка ми, за да си гримирам очите. Но грозното състояние на езерото, в което се оглеждах, все по-често разваляше удоволствието от нарцисизма.

— Той пак си изстисква пъпките! — оплаквах се на майка ми.

— Кали, недей да си толкова гнуслива.

— Гадост!

— Почакай и на теб да ти излязат! — викаше от коридора Чаптър Илевън, засрамен и ядосан.

— Няма да ми излязат.

— Ще ти излязат! У всички хора мастните жлези секретират повече, когато влязат в пубертета!

— Млъкнете и двамата — кресваше Теси, но това беше напълно излишно.

Аз вече мълчах заради онази дума — пубертет. По онова време тя ме навеждаше на доста тревожни размисли. Една дума, която лежеше в засада и чакаше, като от време на време изскачаше и ме стряскаше, защото не знаех какво точно означава. Но сега поне едно ми беше ясно: Чаптър Илевън беше замесен в това. Може би то обясняваше не само пъпките, но и другото нещо, което бях забелязала напоследък.

Скоро след като Дездемона се оттегли в леглото си, аз започнах да забелязвам — с очите на сестра, която винаги тайно следи брат си, — че Чаптър Илевън си е намерил ново самотно занимание. Едва доловими звуци иззад заключената врата на банята. И известно напрежение в отговора „Един момент“, когато почуквах. Но аз бях по-малка от него и не подозирах за неотложните нужди на момчетата в пубертета.

Нека за малко се върна по-назад. Три години преди това, когато Чаптър Илевън беше на четиринайсет, а аз — на осем, той веднъж ми скрои номер. Случи се една вечер, когато родителите ни бяха излезли на вечеря. Навън валеше като из ведро. Аз гледах телевизия, когато Чаптър Илевън се появи неочаквано с чиния лимонова торта.

— Виж какво имам!

Великодушно ми отряза едно парче и се загледа в мен, докато ям. А после каза:

— Ще те обадя! Тази торта беше за неделя.

— Не е честно!

Хвърлих се към него и замахнах да го ударя, но той ми хвана ръцете. Боричкахме се известно време и накрая Чаптър Илевън ми предложи сделка.

Както вече казах, по онова време светът винаги ме следеше с широко отворени очи. И сега срещу мен бяха още две. Те принадлежаха на брат ми, който, застанал в банята за гости сред луксозните кърпи за ръце, гледаше как аз си смъквам гащите и си вдигам полата. (Обеща да не ме обади, ако му покажа.) Като хипнотизиран той стоеше на известно разстояние. Адамовата му ябълка се местеше нагоре-надолу. Изглеждаше смаян и изплашен. Нямаше кой знае с какво да ме сравни, но това, което видя, не му създаде грешна представа: розови гънки, цепка. В продължение на десет секунди, докато небето трещеше отгоре, Чаптър Илевън разглеждаше моите документи, без да открие фалшификация, а след това го накарах да ми обещае още едно парче торта.

Явно любопитството на Чаптър Илевън не беше удовлетворено от гледката на осемгодишната му сестра. Сега, както подозирах, той разглеждаше снимки на истинския обект.

През 1971-ва всички мъже в живота ни се бяха оттеглили: Лефти умря, Милтън се посвети на хотдозите, а Чаптър Илевън се затваряше в банята. Ние с Теси трябваше сами да се оправяме с Дездемона.

Трябваше да й режем ноктите и да гоним мухите, които се промъкваха в стаята й. Трябваше да местим кафезите насам-натам в зависимост от светлината. Трябваше да включваме телевизора за дневната доза сапунени опери и после да го изключваме преди убийствата по вечерните новини. Обаче Дездемона искаше да запази достойнството си. Когато имаше естествени нужди, тя ни викаше по вътрешния телефон, за да й помогнем да стане от леглото и да отиде до банята.

С две думи, годините минаваха. Сезоните отвън се сменяха, плачещите върби ронеха милиони листенца, сняг се трупаше върху равния покрив и ъгълът на слънчевата светлина ставаше все по-остър, а Дездемона не помръдваше от леглото. Там беше и когато снегът се топеше и по върбовите клони покарваха нови филизи. Там беше, когато слънцето, изкачило се по-високо, изпращаше лъч направо през прозореца на тавана, като стълба към небето, която тя гореше от нетърпение да изкачи.

Какво се случи, докато Дездемона не излизаше от леглото?

Почина приятелката на Лина госпожа Уотсън и с типичното за скръбта заслепение Сурмелина реши да продаде къщата им и да се върне на север, по-близо до роднините си. Тя пристигна в Детройт през февруари 1972-ра и зимата й се стори по-студена, отколкото я помнеше. Но още по-лошо бе това, че годините, прекарани на югозапад, я бяха променили. Незнайно как с течение на времето Сурмелина се бе превърнала в американка. В нея вече нямаше почти нищо от родното село. От друга страна, самопогребалата се нейна братовчедка сякаш изобщо не го беше напускала. И двете бяха седемдесет и няколко годишни, но Дездемона беше стара, белокоса вдовица, очакваща смъртта, а Лина, в известен смисъл също вдовица, си боядисваше косата в червено, караше „Файърбърд“ и носеше джинсови поли и колани с тюркоазна тока. След живота й в хомосексуална среда, хетеросексуалността на моите родители й се виждаше старомодна като плетена дантелена покривка. Акнето на Чаптър Илевън я притесни и тя не искаше да използва една и съща баня с него. Докато Сурмелина живееше при нас, в къщата цареше напрежение. В дневната ни тя изглеждаше ярка и неуместна като пенсионирана вариететна танцьорка от Лас Вегас, а понеже винаги я наблюдавахме крадешком, все ни се струваше, че вдига твърде много шум, че прекалява с виното на обед и че димът от цигарите й умирисва всичко.

Опознахме новите си съседи. Сред тях бяха семейство Пикет: Нелсън, който бил полузащитник като студент в Техническия университет на Джорджия, а сега работеше във фармацевтичната компания „Парк-Дейвис“, и неговата жена Бони, която все четеше разказите за чудеса в списание „Гайд Постс“. Срещу нас живееха търговецът на промишлени стоки Стю Фидлър, който си падаше по бърбъна и барманките, и жена му Мици, която менеше цвета на косата си по-често от настроенията си. На ъгъла беше къщата на Сам и Хети Гросингър, първите ортодоксални евреи, с които се запознахме, и единственото им дете Максин — срамежливо дете-чудо, което свиреше на цигулка. Сам обаче беше забавен, а Хети говореше твърде високо и приказваха за пари, без да смятат, че това е признак за лошо възпитание, поради което не ни беше неловко с тях. Милт и Теси често канеха семейство Гросингър на вечеря, макар че ограниченията в храната им непрекъснато ни объркваха. Случваше се например майка ми цял ден да обикаля града, за да купи кашерно месо, а след това правеше грешката да го сервира със сметанов сос. Или пък избягваше риска с месото и сметаната, но приготвяше панирани раци. Макар и верни на своята религия, семейство Гросингър бяха евреи от Средния запад, които не се набиваха на очи и гледаха да се приобщят. Те се криеха зад стената от кипариси и за Коледа украсяваха къщата с Дядо Коледа и лампички.

През 1971 година съдията Стивън Дж. Рот от областния съд постанови, че в училищната система на Детройт съществува законова сегрегация и нареди тя да бъде премахната незабавно. Имаше само един проблем. По това време 80% от учениците в Детройт бяха чернокожи.

— Този съдия може да смесва учениците колкото си иска — злорадстваше Милтън, когато прочете за решението във вестника. — Вече няма никакво значение. Виждаш ли, Теси? Сега става ли ти ясно защо добрият ти стар мъж искаше да измъкне децата от градската училищна система? Защото ако не го беше направил, проклетият Рот щеше да ги вози до някое училище в центъра на Найроби.

През 1972 г. С. Миамото, висок метър и петдесет и пет, който кандидатствал за работа в Детройтската полиция, но бил отхвърлен, понеже не отговарял на изискването за височина от поне метър и шейсет (сложил си обувки с висок ток и така нататък), се появи във „Вечерното шоу“. Дори и аз написах писмо до полицейския комисар в подкрепа на Миамото, но така и не получих отговор, а Миамото не беше взет на работа. Няколко месеца по-късно кон хвърли полицейския комисар Никълс по време на един парад.

— Така ти се пада! — казах аз.

През 1972 г. Х. Д. Джаксън и Л. Д. Мур, които бяха повдигнали обвинение за полицейска бруталност и искаха обезщетение от 4 милиона долара, но им бяха присъдени само 25 долара, отвлякоха самолет за Куба на „Садърн Еърлайнс“.

През 1972 г. кметът Роман Грибс заяви, че Детройт се е променил основно. Според него градът бе преодолял травмата от размириците през 1967-ма и затова не възнамеряваше да се кандидатира за още един мандат. Появи се нов кандидат, човекът, който щеше да стане първият афроамериканец кмет на града — Колман А. Йънг.

А аз навърших дванайсет години.

 

 

Няколко месеца преди това, в първия ден на шести клас, Каръл Хорнинг влезе в класната стая с лека, но безспорно самодоволна усмивка. А малко по-надолу, като изложени на полица трофеи, се пъчеха гърдите, с които се беше сдобила през лятото. И не само тя. През изминалите месеци доста от моите съученички се бяха „развили“, както обичат да казват възрастните.

Аз не бях съвсем неподготвена за това. Предното лято бях прекарала един месец в лагера „Поншуанг“ близо до Порт Хюрън. С напредването на летните дни забелязах — както се забелязват непрекъснатите удари на барабан на отсрещния бряг на езерото, — че нещо се разгръща в телата на моите сълагернички. Момичетата ставаха свенливи и се обръщаха с гръб, когато се преобличаха. Някои бродираха имена си не само върху шортите и чорапите, но и върху спортните си сутиени. Общо взето това беше личен въпрос, за който не се говореше. Но имаше и случаи, когато всички забелязваха промяната. Един следобед в часа за плуване ламаринената врата на съблекалнята изтрака. Звукът рикошира в боровите дънери и прелетя над голия бряг до водата, където аз се носех върху вътрешна автомобилна гума и четях „Любовна история“. (Часът за плуване беше единственото време, в което можех да чета, и въпреки че отговорниците в лагера ме подтикваха да усъвършенствам своя кроул, всеки ден аз поглъщах с постоянство новия бестселър, който бях намерила върху нощното шкафче на майка ми.) Но сега вдигнах глава. По прашната пътека, покрита с борови иглички, вървеше Джени Симънсън, облечена с бански костюм в червено, бяло и синьо. Като я видя, цялата природа притихна. Птичките млъкнаха. Лебедите в езерото проточиха дългите си шии, за да я зърнат. Дори моторната резачка някъде в далечината спря да бръмчи. И аз съзерцавах великолепието на Джени С. Около нея златистата светлина на късния следобед още повече се сгъстяваше. Тялото й под патриотичния бански костюм беше по-закръглено на някои места от телата на всички други момичета. Мускулите на дългите й бедра играеха. Тя изтича до края на трамплина, гмурна се в езерото и мигом към нея заплуваха наядите (приятелките й от Сидър Рапидс).

Свалих книгата и погледнах своето тяло. Същото, както винаги — плоски гърди, несъществуващи бедра, кльощави, изпохапани от комари крака. От езерната вода и слънцето кожата ми се белеше. Пръстите ми бяха гъбясали от кисненето във водата.

Благодарение на грохналия доктор Фил и превзето моралната Теси аз стигнах до пубертета без да знам какво да очаквам. Доктор Филобосян продължаваше да държи кабинета близо до Родилния дом, който беше вече закрит. Кръгът на пациентите му беше претърпял значителни промени. Имаше няколко възрастни пациенти, които, след като бяха оцелели толкова години под неговите грижи, се страхуваха да отидат при нов лекар. Останалите бяха семейства на социални помощи. Сестра Розали вършеше административната работа. Тя и доктор Фил се бяха оженили една година след запознанството си при моето раждане. Сега тя попълваше графика и правеше инжекции. От детството си в Апалачите познаваше държавната помощ, а освен това беше магьосница с формулярите на „Медикейд“^[5].

След като навърши осемдесет години, доктор Фил се захвана с рисуване. По стените в кабинета му бяха изложени маслени платна, наплескани с дебел слой боя. Той почти не прибягваше до четки, използваше най-вече мастихин. Но какво рисуваше? Може би Смирна? Пристанището на зазоряване? Кошмарния пожар? Не. Подобно на много любители, доктор Фил беше убеден, че единственият обект, подходящ за изобразяване, е живописен пейзаж, който няма нищо общо с истинския му живот. Той рисуваше морски гледки, които никога не беше виждал, горски къщурки, в които не беше стъпвал, като допълваше картината с фигура, пушеща лула, подпряна на някой дънер. Доктор Филобосян никога не споменаваше Смирна, а щом някой заговореше за нея, той излизаше от стаята. Никога не каза и дума за първата си жена и избитите си синове и дъщери. Може би именно затова беше оцелял.

Но независимо от всичко, доктор Фил се превръщаше в изкопаемо. На годишния ми профилактичен преглед през 1972-ра той използва диагностични методи, популярни в медицината през 1910-а. Престори се, че ще ме плесне по лицето, за да провери рефлексите ми. Последва преслушване с помощта на чаша за вино. А когато наведе глава, за да чуе сърцето ми, имах удоволствието да видя отблизо Галапагоса от струпеи по голото му теме. (Архипелагът променяше положението си всяка година, движейки се подобно на континент по глобуса на неговия череп, но така и не заздравяваше.) Доктор Филобосян миришеше на стара кушетка, на помада за коса, на разлята супа и сънливост. Медицинската му диплома сякаш беше написана върху пергамент. Нямаше да се учудя, ако при треска предпишеше пиявици. Винаги се държеше с мен професионално, без да фамилиарничи, и отправяше повечето от репликите си към Теси, която седеше на един стол в ъгъла. От какви ли спомени, питам се аз, се боеше доктор Фил, като избягваше да ме гледа? Дали по време на тези повърхностни прегледи пред него не се явяваха духовете на левантинските момичета, извикани от крехката ми ключица или от птичия свист на малките ми дробове? Дали се стараеше да не мисли за водни дворци и разгърнати пеньоари, или просто беше уморен, стар, полусляп и твърде горд, за да го признае?

Какъвто и да бе отговорът, години наред Теси вярно ме водеше при него като отплата за едно милосърдно дело, извършено по време на бедствие, чието съществуване той се мъчеше да отрече. При всяко посещение виждах в чакалнята му все същото опърпано списание „Хайлайтс“. „Можете ли да ги откриете?“ — питаше се в една загадка. В гъстата корона на един кестен бяха скрити нож, куче, риба, старица и свещник — всичките оградени преди много, много години от собствената ми ръка, трепереща заради болката в ухото.

Майка ми също избягваше въпросите, свързани с тялото. Тя никога не говореше открито за секс. Никога не се събличаше пред мен. Не харесваше мръсните шеги, нито голотата във филмите. Милтън също не беше в състояние да обсъжда птичките и пчеличките с малката си дъщеря и затова в онези години ме бяха оставили сама да си изяснявам нещата.

От разни намеци, които леля Зо пускаше в кухнята, бях наясно, че от време на време с жените се случва нещо, което не им е приятно и с което мъжете не трябвало да се примиряват (като с всичко останало). Но каквото и да беше то, мислех, че е на безопасно разстояние от мен, като женитбата или раждането. Ала един ден в лагера „Поншуанг“ се случи нещо, когато Ребека Ърбанъс се качи на един стол. Тя беше потомка на робовладелци от Южна Каролина и имаше школуван глас. По време на танците с момчетата от съседния лагер размахваше ръка пред лицето си, сякаш държеше ветрило. Защо се качи на стола ли? Имахме вечер на талантите. Може би Ребека Ърбанъс трябваше да изпее нещо или да изрецитира стихотворение от Уолтър де ла Мар. Слънцето все още беше високо, а тя носеше бели шорти. И изведнъж, както пееше (или рецитираше), белите й шорти потъмняха отзад. Отначало петното приличаше на сянка, хвърлена от околните дървета или от ръката на някое дете. Но не. Както си седяхме, група от дванайсетгодишни деца с лагерни тениски и индиански украшения на главата, ние видяхме нещо, което Ребека Ърбанъс не виждаше. Докато горната й половина изпълняваше своя номер, долната напълно я засенчи. Петното растеше и се оказа червено. Отговорниците не знаеха как да постъпят. Ребека пееше с широко разтворени ръце. По едно време се обърна, за да види и зрителите зад гърба си — втренчени, озадачени и ужасени. Някои „развити“ момичета разбираха. Други като мен си мислеха: рана от нож, нападение на мечка. И тогава Ребека Ърбанъс усети, че я зяпаме. И също погледна надолу. После изпищя и побягна.

Върнах се от лагера почерняла и отслабнала, закичена само с една значка (за ориентиране, колкото и невероятно да звучи). Но все още не притежавах другата значка, която Каръл Хорнинг показваше толкова гордо в първия учебен ден. Бях раздвоена в чувствата си. От една страна, ако се съдеше по злополуката на Ребека Ърбанъс, може би беше по-безопасно да остана в състоянието, в което бях. Ами ако и с мен станеше нещо подобно? Прерових гардероба и изхвърлих всички бели дрехи. Изобщо престанах да пея. И все пак знаех, че човек няма власт над това. Никога не се знае. Можеше да се случи по всяко време.

Обаче в моя случай не се случваше. Повечето момичета в класа започнаха постепенно да се преобразяват, а аз се тревожех все по-малко за евентуалните злополуки и все повече за това, че изоставам, че не съм като другите.

Ето ме в час по математика през зимата на шести клас. Младата ни учителка госпожица Гротовски пише на дъската уравнение. Зад гърба й, седнали на дървените чинове, учениците следят изчисленията, дремят или ритат седящия отпред. Сив зимен ден. Тревата прилича на калай. Флуоресцентните лампи на тавана се мъчат да пропъдят зимния сумрак. На стената виси снимка на великия математик Рамануджан (когото ние помислихме отначало за чуждестранния приятел на госпожица Гротовски). Въздухът е застоял, както може да бъде само в училище.

Зад гърба на учителката, на своите чинове, ние летим във времето. Трийсет деца в шест реда се носят с шеметна скорост. Докато госпожица Гротовски пише уравнения на дъската, съучениците ми наоколо започват да се променят. Бедрата на Джейн Блънт, например, сякаш с всяка седмица стават все по-дълги. Пуловерът й се издува отпред. А един ден Бевърли Маас, която седи до мен, вдига ръка и аз виждам под мишницата й да тъмнеят кафеникави косми. Кога се е случило? Вчера? Онзи ден? С напредването на годината уравненията стават все по-дълги и все по-сложни — може би всичко се дължи на числата или на таблицата за умножение. Ние се учим да боравим с големи числа, а през това време по силата на нова математика телата стигат до неочаквани отговори. Гласът на Питър Куейл е с две октави по-нисък, отколкото предния месец, а той не забелязва. Защо? Лети твърде бързо. Прасковен мъх пониква върху горните устни на момчетата. Челата и носовете изпъкват. А най-поразително е превръщането на момичетата в жени. Не духовно, нито дори емоционално, а физически. Природата извършва своята подготовка. Следва сроковете, закодирани във вида.

Не помръдва единствено Калиопа на втория ред, нейният чин сякаш е блокирал и затова само тя забелязва истинския мащаб на околните метаморфози. Докато извежда доказателства, тя мисли за чантичката на Триша Лам на пода до чина, в която сутринта е зърнала тампон. Но всъщност как се използва той? Кого би могла да попита? Все още красива, скоро Калиопа се оказва най-ниското момиче в класната стая. Когато си изпусне гумичката, никое от момчетата не я вдига. На коледното тържество й дават ролята не на Дева Мария, както предните години, а на елф… Но все още има надежда, нали?… Понеже чиновете летят ден след ден; строени в ескадрон, учениците препускат през времето и един следобед Кали вдига очи от мастиленото петно на листа и вижда, че е пролет, цветята са напъпили, форзицията цъфти, брястовете се раззеленяват; в междучасието момчетата и момичетата си държат ръцете и се целуват зад дърветата, а Калиопа се чувства измамена, излъгана. „Помниш ли ме? — казва тя на природата. — Аз чакам. Още съм тук.“

 

 

Чакаше и Дездемона. Вече беше април 1972-ра, а нейната молба да отиде при съпруга си на небето още си пробиваше път през огромната небесна бюрокрация. И макар че когато се заточи в стаята си, Дездемона беше напълно здрава, седмиците, месеците, а накрая и годините бездействие, съчетани със забележителната сила на волята й да се самоунищожи, й донесоха в отплата цял списък от болести. В годините, които прекара на легло, Дездемона се сдоби с течност в дробовете, лумбаго, бурсит, пристъп на еклампсия, появила се половин век по-късно от нормалното и за голямо съжаление на Дездемона изчезнала също така мистериозно; тежка форма на херпес зостер, от която ребрата и гърбът й се зачервиха като зрели ягоди и боляха, все едно някой я бодеше с остен; деветнайсет настинки; една чисто фигуративна пневмония, изкарана „на крак“ за седмица; язви; психосоматични катаракти, когато зрението й се замъгляваше на годишнините от смъртта на мъжа й и после й минаваше само от плач; освен това и контрактура на Дюпюитрен, при която заради възпалена фасция палецът й и още три пръста се забиха болезнено в дланта и само средният пръст остана да стърчи в неприличен жест.

Един от лекарите включи Дездемона в някакво проучване на дълголетието. Той пишеше статия на тема „Средиземноморската диета“ за някакво медицинско списание и за тази цел засипа Дездемона с въпроси за кухнята на родната й страна. Колко кисело мляко е консумирала като дете? Колко зехтин? А чесън? Тя отговаряше чинно на всичките въпроси, защото тълкуваше интереса му като признание, че най-накрая са й открили нещо, някакво органично заболяване, а освен това никога не пропускаше възможността да се върне в детството си. Докторът се казваше Мюлер. Немец по произход, той се отричаше от своя народ, когато ставаше дума за готвене. Със следвоенно чувство за вина заклеймяваше като едва ли не отровни братвурста, осоленото месо и кьонигсбергските кюфтенца. Те бяха Хитлер сред храните. А нашата гръцка диета, патладжаните в доматен сос, салатата от краставица и тарама хайверът, нашите пилафи, стафиди и смокини, бяха според него чудодейни лекарства, които дават живот, прочистват артериите, изглаждат кожата. И твърденията му изглеждаха верни: въпреки че беше едва на 42 години, неговото лице беше покрито с бръчки и обременено с двойна брадичка, а прошарената му глава оплешивяваше. Докато моят четирийсет и осем годишен баща, въпреки тъмните кръгове под очите си, все още имаше гладка маслинена кожа и гъста, блестяща, черна, буйна коса. Ненапразно се говореше за „гръцката формула“. Причината беше храната ни! Сармите и тарама хайверът, та дори и нашата баклава, която се правеше не с греховната рафинирана захар, а само с мед, бяха същински извор на младостта. Доктор Мюлер ни показваше изготвени от него таблици с имената и рождените дати на италианци, гърци и един българин, живеещи в околностите на Детройт, и в тях видяхме на челно място нашата представителка — Дездемона Стефанидис, 91-годишна. На фона на поляците, убивани от наденичките, белгийците, жертви на пържените картофи, англосаксонците, унищожавани от пудинга, или испанците, умиращи заради чоризото, нашата гръцка пунктирана линия продължаваше да се издига там, където техните слизаха надолу. Кой знае? През последните няколко хилядолетия ние нямахме кой знае с какво да се гордеем като народ. Може би затова е обяснимо, че при домашните посещения на доктор Мюлер пропуснахме да споменем обезпокоителната аномалия, която представляваха многократните инсулти на Лефти. Не искахме да разваляме графиката с нови данни и затова не му казахме, че Дездемона всъщност е не на деветдесет и една, а на седемдесет и една и че открай време бърка седмицата и деветката. Не споменахме и нейните лели Талия и Виктория, умрели като млади от рак на гърдата; нищо не казахме и за високото кръвно, подлагащо на изпитание вените под гладката младежка кожа на Милтън. Не можехме. Не искахме да ни победят италианците или дори онзи един-единствен българин. А доктор Мюлер, погълнат от изследването си, не забеляза изложението на погребални принадлежности до леглото на Дездемона, фотографията на покойния й съпруг до снимката на гроба му, безбройните джунджурии, обградили една вдовица, изоставена на земята — не член на група безсмъртни богове от планината Олимп. Просто единствената, останала жива.

 

 

А междувременно между майка ми и мен положението ставаше все по-напрегнато.

— Не се смей!

— Съжалявам, миличка. Но това е просто… ти нямаш на какво да го… да го…

— Мамо!

— … да го закачиш.

Почти истеричен вик. Дванайсетгодишната тича нагоре по стълбите, а Теси се провиква:

— Недей да драматизираш нещата, Кали. Ще ти вземем сутиен, щом толкова искаш.

Вече бях горе в стаята си и след като заключих вратата, вдигнах нагоре ризата пред огледалото, за да видя… че майка ми е права. Нищо! Нищо, за което да се задържи. И се разревах от безсилие и ярост.

По-късно, когато най-накрая слязох за вечеря, аз си отмъстих по единствения възможен начин.

— Какво има? Не си ли гладна?

— Искам нормална храна.

— Как така нормална храна?

— Американска храна.

— Трябва да готвя това, което баба ти харесва.

— Ами онова, което аз харесвам?

— Ти обичаш спанакопита. Винаги си я обичала.

— Но вече не.

— Добре. Не я яж. Умирай от глад, ако щеш. Щом не харесваш това, което ти даваме, може само да седиш на масата, докато приключим.

Изправена пред доказателството от огледалото, подложена на присмех от собствената си майка, обградена от наедряващи съученички, аз бях стигнала до потресаващ извод. Бях започнала да вярвам, че средиземноморската диета, която държеше баба ми жива пряко нейната воля, по някакъв зловещ начин забавяше моето съзряване. Беше напълно логично да се мисли, че зехтинът, с който Теси заливаше всичко, има тайнствената сила да спира биологичния часовник, докато умът, неподвластен на мазнините за готвене, продължаваше да се развива. Точно затова Дездемона изпитваше отчаянието и умората на деветдесетгодишна жена, а имаше артериите на петдесетгодишна. Дали пък, питах се аз, мастните киселини омега-3 и ястията с по три вида зеленчуци, с които се хранех, не бяха виновни за забавеното ми сексуалното съзряване? Дали киселото мляко за закуска не спираше развитието на гърдите ми? Беше напълно възможно.

— Какво има, Кал? — попита Милтън, който четеше вечерния вестник, докато се хранеше. — Не искаш ли да доживееш сто години?

— Ако трябва през цялото време да ям такива неща, не искам.

И в този миг Теси не издържа. Теси, която вече почти две години се грижеше за прикована на легло старица. Теси, чийто съпруг обичаше повече хотдога, отколкото нея. Теси, която тайно следеше дали стомасите на децата й са редовни и, разбира се, отлично знаеше как могат да навредят на храносмилането мазните американски храни.

— Ти не ходиш на пазар — почти изплака тя. — Не виждаш това, което виждам аз. Я ми кажи, малка госпожичке, кога за последен път си влизала в дрогерия? Нормална храна! Знаеш ли с какво са пълни рафтовете? С разхлабителни! Всеки път, когато вляза в дрогерията, някой пред мен купува „Екс-Лакс“. И не само една кутийка, вземат ги на едро.

— Само старците.

— Не са само старците. Купуват ги и млади майки. И младежи. Искаш ли да знаеш истината? Цялата страна има проблем с ходенето по голяма нужда!

— Е, сега вече наистина ми се прияде.

— Заради сутиена ли го правиш, Кали? Понеже ако е така, аз ти казах…

— Мамо!

Но е твърде късно.

— Какъв сутиен? — попита Чаптър Илевън и се ухили. — Да не би Голямото солено езеро да си мисли, че й трябва сутиен?

— Млъкни!

— Сигурно очилата ми са се изцапали. Я да ги лъсна. Да, така е по-добре. Я, да видим сега…

— Млъкни!

— Не, не бих казал, че Голямото солено езеро е претърпяло някакви геологични…

— За разлика от твоята мутра, грознико!

— Съвършено гладко, както винаги. Идеално за състезание.

Но тогава Милтън извика: „По дяволите!“, заглушавайки и двама ни.

Помислихме, че му е омръзнало нашето дърлене.

— Тоя проклет съдия!

Не гледаше нас. Зяпаше първата страница на „Детройт Нюз“. Първо почервеня, а след това — заради вече споменатото кръвно налягане — стана почти морав.

Същата сутрин в областния съд съдия Рот беше измислил коварен начин да премахне сегрегацията в училищата. Щом в града не бяха останали достатъчно бели ученици, за да ги преместят в училищата с чернокожи, той щеше да ги доведе от другаде. Съдия Рот предявяваше правото си на юрисдикция над целия „Район на предградията“. Юрисдикция не само над град Детройт, но и над петдесет и трите предградия около него. Сред тях беше и Грос Пойнт.

— Тъкмо измъкнеш децата си от ада — извика Милтън, — и проклетият Рот иска пак да ги върне обратно!