Джефри Юдженидис
Мидълсекс (20)

От плът и кръв

Приближавам се бързо към мига на разкритието: аз ще открия за себе си нещо, за което знаех през цялото време и все пак не знаех; горкият полусляп доктор Филобосян ще открие онова, което не бе успял да забележи при моето раждане и беше продължил да пропуска след това при всеки ежегоден профилактичен преглед; родителите ми ще открият какво точно дете им се е родило (отговор: същото дете, само че различно); ще бъде открит мутиралият ген, стаен в родословното ни дърво в продължение на 250 години в очакване на своя час, в очакване Ататюрк да атакува, краката на Хаджинестис да станат на стъкло, един кларнет да засвири прелъстително от задния прозорец и накрая, след като се събере със своя рецесивен близнак, да даде началото на поредица от събития, които водят до мен, пишещия тук в Берлин.

В онова лято — докато лъжите на президента също ставаха все по-сложни — аз започнах да имитирам менструалния си цикъл. С никсъновско лукавство Калиопа разопаковаше и пускаше в тоалетната цяла флотилия неизползвани тампони. Симулирах всички симптоми — от главоболие до изтощение. Имитирах спазми така, както Мерил Стрийп имитираше акценти. Превивах се в леглото от леко пробождане, тъпа болка или остър спазъм. Цикълът ми, бил той и въображаем, биваше най-прилежно отбелязван в календара на бюрото. Използвах символа на риба от катакомбите, за да отбелязвам дните. Планирах ги чак до декември, бях сигурна, че дотогава истинският ми цикъл най-сетне ще се появи.

Измамата даде резултат. Тя уталожи тревогата на майка ми, а донякъде и моята собствена. Бях взела нещата в свои ръце. Вече не разчитах на милостта на природата. И още по-добре — след като пътуването ни до Бурса беше отменено, както и моето посещение при доктор Бауър, вече можех да приема поканата на Обекта да гостувам в тяхната вила. Приготвих се, като си купих шапка против слънце, сандали и един гащеризон в селски стил.

Не бях напълно в курса на политическите събития, които се развиваха в страната през онова лято. Но нямаше как да пропусна ставащото. Докато неприятностите на президента се множаха, отъждествяването на баща ми с Никсън само се засилваше. В дългокосите младежи, които протестираха срещу войната, Милтън виждаше своя рошав, осъдително настроен син, а в скандала „Уотъргейт“ съзираше собственото си колебливо поведение по време на размириците. Той признаваше, че проникването с взлом в комплекса „Уотъргейт“ е грешка, но не особено сериозна.

— Да не мислите, че демократите не правят същото? — питаше по време на неделните дебати. — Либералите просто искат да го злепоставят. Само се правят на света вода ненапита.

Докато гледаше вечерните новини, Милтън не спираше да ги коментира.

Казваше например: „нима?“, „дрънканици“ или „този Проксмайър е кръгла нула“. А също: „Това, за което трябва да се тревожат интелектуалците, е външната политика: какво да правим с проклетите руснаци и червените китайци. А не да се палят и да се вайкат за някаква кражба в мизерен предизборен офис.“ Прегърбен над сгъваемата масичка пред телевизора, Милтън се мръщеше на лявата преса и не можеше да не се забележи все по-голямата му прилика с президента.

През седмицата спореше с телевизора, но в неделя се изправяше срещу публика на живо. Чичо Пийт, който обикновено, докато храносмилаше, беше сънлив като змия, сега ставаше оживен и общителен.

— Дори от гледна точка на хиропрактиката Никсън е съмнителен тип. Той има скелет на шимпанзе.

Отец Майк също взимаше участие в дразненето.

— Е, Милт, какво мислиш сега за своя приятел Хитреца Дики?

— Мисля, че се вдига излишен шум.

Нещата още повече се влошаваха, когато заговореха за Кипър. По вътрешните въпроси Милтън имаше на своя страна Джими Фиоретос. Но когато станеше дума за положението в Кипър, възгледите им се разминаваха. Един месец след нападението, точно когато ООН се канеше да приключи мирните преговори, турската армия предприе нова атака. Този път турците предявиха претенции към по-голяма част от острова. Издигаше се ограда от бодлива тел. Строяха се охранителни вишки. Кипър беше разделен на две също като Берлин, като Корея, като всички останали места по света, които вече не бяха едно или друго.

— Вълкът козината си мени, но не и нрава — каза Джими Фиоретос. — Турците открай време искаха да нахлуят там. Разните дрънканици за „защита на конституцията“ бяха просто претекст.

— Удрят ни… с-с-с… когато сме с гръб — прохриптя Гюс Панос.

Милтън изсумтя.

— Какво искаш да кажеш с това „ни“? Ти къде си роден, Гюс, в Кипър ли?

— Знаеш… с-с-с… какво имам предвид.

— Америка предаде гърците! — размаха пръст във въздуха Джими Фиоретос. — Заради онова двулично копеле Кисинджър. Докато ти стиска ръката, ти пикае в джоба!

Милтън поклати глава, наведе се напред агресивно и издаде отривист гърлен звук, нещо като неодобрително излайване.

— Трябва да направим това, което ни диктува националният интерес.

Тогава Милтън вдигна глава и изплю камъчето:

— По дяволите гърците!

Така през 1974-та, вместо да припознае своите корени, като посети Бурса, баща ми се отрече от тях. Принуден да избира между родната земя и земята на предците, той не се поколеба. А през това време ние чувахме всичко от кухнята: виковете, чупенето на чаши, ругатните на английски и на гръцки, тропота на крака, които напускаха къщата.

— Вземи си палтото, Филис, тръгваме си — каза Джими Фиоретос.

— Че сега е лято — отговори Филис. — Нямам палто.

— Тогава взимай с каквото там си дошла, по дяволите!

— Ние ще си… с-с-с-с… нещо си изгубих… с-с-с-с… апетита.

Дори чичо Пийт, самообразовалият се любител на операта, не можа да понесе това.

— Милтън, може Гюс да не е израснал в Гърция — каза той, — но ти много добре знаеш, че аз съм роден там. Говориш за родната ми земя. За истинския дом на своите собствени родители.

Гостите си тръгнаха и повече не се върнаха. Джими и Филис Фиоретос. Гюс и Хелън Панос. Питър Татакис. Буиците си заминаха от „Мидълсекс“, оставяйки зад себе си тягостната атмосфера в нашата дневна. Това беше краят на неделните обеди. Престанаха да идват мъжете с големи носове, които се секнеха като тромпети под сурдинка и жените, приличащи на Мелина Меркури на стари години, които ме щипеха по бузите. И най-вече, нямаше повече дебати в дневната. Нямаше вече спорове, привеждане на примери, цитиране на прочути покойници и порицаване на позорни съвременници. Никой вече не управляваше страната от нашите дивани. Не преработваше данъчния кодекс, не водеше философски битки за ролята на държавата, за социалната държава, за шведската система на здравеопазване (разработена от някой си доктор Фиоретос, но не роднина на нашия). Краят на една епоха. Никога повече. Никога в неделя.

Останаха само леля Зо, чичо Майк и нашите братовчеди, понеже ни бяха роднини. Теси се сърдеше на Милтън за това, че предизвика скандала. Когато му го каза, той избухна, а тя престана да му говори. Отец Майк се възползва от това, за да изведе Теси на терасата. Милтън се качи в колата си и отпраши нанякъде. По-късно ние с леля Зо занесохме на терасата разхладителни напитки. Щом стъпих на чакъла между дебелите перила от секвоя, видях Теси и отец Майк, седнали на мебелите от черно ковано желязо. Отец Майк държеше ръката на майка ми, свел брадатото си лице близо до нея, вгледан в очите й, и говореше тихо. Майка ми явно беше плакала. Държеше в ръката си смачкана носна кърпичка.

— Кали ви донесе студен чай — обяви леля Зо, когато се появихме, — а аз — нещо за пиене.

Но след това тя забеляза как отец Майк гледаше майка ми и млъкна. Майка ми се изправи цялата пламнала.

— Аз избирам пиенето, Зо.

Всички се засмяха нервно. Леля Зо напълни чашите.

— Ти не гледай, Майк — каза. — Твоята презвитера ще се напие в неделя.

 

 

Следващия петък бащата на Обекта ме закара до тяхната вила близо до Петоски. Оказа се внушителна постройка във викториански стил, с безвкусни орнаменти, боядисана в цвета на лакта карамел с шамфъстък. Гледката на къщата, докато карахме към нея, ме смая. Беше разположена на малко възвишение над залива Литъл Травърс, обградена от високи борове, а всичките й прозорци пламтяха.

Много ме биваше с родителите. Те ми бяха специалност. По пътя водих оживен разговор с бащата на Обекта на най-различни теми. Именно от него тя беше наследила цвета на косата и кожата си. Господин Обект явно имаше келтски предци. Но тъй като наближаваше шейсетте, червеникавата му коса сивееше, приличаше на избледняло глухарче. Луничките на лицето му също изглеждаха белезникави. Беше облечен със сиво-кафеникав костюм от поплин и носеше папийонка. След като ме взе, спряхме до едно магазинче край магистралата, където господин Обект купи опаковка с шест коктейла „Смирноф“.

— „Мартини“ в кутийка, Кали. Живеем в епохата на чудесата.

Пет часа по-късно, далеч не трезвен, той сви по чакълестата пътека, която водеше към вилата. Вече беше десет часа. На лунна светлина занесохме чантите си до задната веранда. Гъби осейваха като бели точки пътеката, покрита с иглички, между източените сиви борове. До къщата, сред камъни, обрасли с мъх, се чуваше артезиански кладенец.

Щом влязохме в кухнята, видяхме Джеръм. Той седеше до масата и четеше „Уикли Уърлд Нюз“. Бледото му лице подсказваше, че е седял там почти целия месец. Лишената му от блясък черна коса изглеждаше съвсем лишена от жизненост. Носеше тениска с Франкенщайн, памучни шорти и платнени гуменки на бос крак.

— Представям ти госпожица Стефанидис — каза господин Обект.

— Добре дошла на морския бряг.

Джеръм се изправи и стисна ръката на баща си. Прегърнаха се неловко.

— Къде е майка ти?

— Горе, облича се за партито, за което ти си невероятно закъснял. Настроението й е съответно.

— Защо не заведеш Кали до нейната стая? Покажи й къщата.

— Дадено — отвърна Джеръм.

Качихме се на горния етаж по задното стълбище, което тръгваше от кухнята.

— В момента боядисват стаята за гости — осведоми ме Джеръм. — Затова ще се настаниш в стаята на сестра ми.

— Тя къде е?

— Отзад на верандата с Рекс.

Кръвта ми се смръзна.

— Рекс Рийс?

— Техните също са взели под наем една съседна вила.

След това Джеръм ми показа кърпите за гости, банята, как да включвам лампите. Но добрите му обноски не ме интересуваха. Питах се защо Обекта не беше споменала нищо за Рекс по телефона. Беше тук вече от три седмици, а нищо не беше казала.

Върнахме се в нейната спалня. По леглото бяха разхвърляни намачкани дрехи. На едната възглавница имаше мръсен пепелник.

— Сестра ми е малко мърлява — каза Джеръм, като се огледа. — Ти подредена ли си?

Кимнах.

— Аз също. Само така се живее. Ей — той се обърна и застана лице в лице с мен, — какво стана с пътешествието до Турция?

— Отмени се.

— Прекрасно. Сега можеш да участваш в моя филм. Снимам го тук. Съгласна ли си?

— Мислех, че действието се развива в пансион.

— Реших да бъде пансион в провинцията.

Джеръм стоеше съвсем близо до мен. Ръцете му шаваха неспокойно в джобовете, докато примижаваше срещу мен и се люлееше на пети.

— Не трябва ли да слизаме? — попитах накрая.

— Какво? А… да. Добре. Да вървим.

Джеръм се обърна и се втурна надолу. Тръгнах след него, минахме през кухнята, а когато влязохме в дневната, чух гласове отвън на верандата.

— И Селфридж, това хилаво човече, се издрайфа — казваше Рекс Рийс. — Дори не успя да стигне до тоалетната. Издрайфа се направо на бара.

— Не мога да повярвам! Селфридж! — Обекта се заливаше от смях.

— Драйфаше цели парчета направо в коктейла. Не можех да повярвам. Все едно беше Ниагарският водопад. Та значи, Селфридж драйфа на бара, всички скачат от столовете. А той се захлупва по мутра в това, което е избълвал. И всички млъкват. Но после едно момиче започва да се дави… и стана нещо като верижна реакция. Всичко живо се дави, издрайфано хвърчи навсякъде и барманът побеснява. Освен това е едър мъжага. Грамаден. Та значи, излиза той иззад бара и поглежда към Селфридж. А аз се правя, че не го познавам, че го виждам за първи път. И тогава познай какво става?

— Какво?

— Барманът хваща здраво Селфридж за яката и за колана, вдига го във въздуха и помита с него целия бар!

— Стига бе!

— Не се майтапя. Избърсва с него каквото е повърнал!

В този момент ние излязохме на верандата. Обекта и Рекс Рийс седяха един до друг на плетена кушетка. Беше тъмно и хладно, но Обекта още стоеше по бански, от две части, на детелини. Краката й бяха завити с плажна кърпа.

— Здравей — извиках аз.

Обекта се обърна. Погледна ме равнодушно и отговори:

— Здравей.

— Тя е тук — рече Джеръм. — Жива и невредима. Татко е успял да не излети от пътя.

— Татко не е лош шофьор — каза Обекта.

— Да, когато не е пил. Но бас ловя, че тази вечер до него стоеше старият термос с мартини.

— Вашият старец обича да купонясва! — извика дрезгаво Рекс.

— Кажи, случи ли се баща ми да си утолява жаждата, докато пътувахте насам? — попита Джеръм.

— Неведнъж — отвърнах.

И тогава Джеръм се засмя, тялото му се отпусна и той плесна с ръце.

А през това време Рекс казваше на Обекта:

— Добре, тя вече е тук. Хайде да се повеселим.

— Къде ще ходим? — попита Обекта.

— Ей, Джеръм, ти не каза ли, че в гората имало някаква стара ловджийска хижа?

— Да. На няма и километър навътре.

— Ще можеш ли да я намериш в тъмното?

— Може би, ако взема фенерче.

— Да вървим — изправи се Рекс. — Ще си вземем бира и ще отидем дотам.

Обекта също стана.

— Само да си обуя панталона.

Тя прекоси верандата по бански. Рекс я гледаше.

— Хайде, Кали — подкани ме тя. — Настанена си в моята стая.

Тръгнах след нея. Тя вървеше бързо, почти тичаше и не се обърна, за да ме погледне. Докато се качваше по стълбите, аз я плеснах по дупето.

— Мразя те — казах.

— Какво?

— Толкова си почерняла!

Тя ми се усмихна през рамо.

Докато Обекта се обличаше, аз огледах стаята. И тук беше обзаведено с плетени мебели от ракита. По стените имаше любителски литографии с лодки, а на полиците — камъчета от Петоски, борови шишарки, разръфани романчета.

— Какво ще правим в гората? — попитах с нотка на недоволство.

Обекта не отговори.

— Какво ще правим в гората? — повторих.

— Ще се разходим.

— Ти само искаш Рекс да те сваля.

— Ама че мръсно подсъзнание имаш, Кали.

— Няма смисъл да отричаш.

Тя се обърна и се усмихна.

— Аз пък знам кой иска да сваля теб — каза.

За миг ме заля неудържимо щастие.

— Джеръм — завърши тя.

— Не искам да ходя в гората — казах аз. — Там има буболечки и какво ли не.

— О, недей да си такава глезла — каза тя. Никога дотогава не бях чувала тази дума от нейната уста, тя беше типична за момчета като Рекс. След като се облече, Обекта застана пред огледалото и зачопли кожата на бузата си, която се белеше. Среса се и си сложи балсам за устни. А след това пристъпи към мен. Застана съвсем близко, отвори уста и дъхна в лицето ми.

— Добре е — казах и отстъпих назад.

— Не искаш ли да проверя твоя?

— Няма защо — отговорих.

 

 

Реших, че щом Обекта ме пренебрегва и флиртува с Рекс, аз също ще я пренебрегна и ще флиртувам с Джеръм. След като тя излезе, аз се сресах. Избрах един парфюм с помпичка от колекцията на тоалетката и го стиснах, но нищо не излезе. Отидох в банята и разкопчах презрамките на гащеризона. Вдигнах ризата си и натъпках няколко кърпички в сутиена. После си отметнах косата назад, закопчах гащеризона и бързо излязох, готова за разходката в гората.

Чакаха ме под една жълта лампа до входа. Джеръм държеше сребристо фенерче. Рекс беше преметнал през рамо военна раница, пълна с бира. Слязохме по стълбите към моравата. Земята беше неравна, осеяна с коварни коренища, но боровите иглички я застилаха като мек килим. И за миг, въпреки лошото си настроение, аз усетих наслада от свежестта на Северен Мичиган. Дори през август във въздуха имаше лек хлад, напомнящ за Русия. Мастиленосиньото небе над Черния залив. Уханието на кедър и бор.

Там, където започваше гората, Обекта спря.

— Дали ще е влажно? Аз съм само по гуменки.

— Хайде — дръпна я за ръката Рекс Рийс. — Понамокри се.

Тя изписка престорено и се наклони назад, все едно теглеше въже, но накрая той успя да я издърпа и тя влезе залитайки сред дърветата. Аз също застанах на място и надникнах в гъсталака, очаквах и Джеръм да спре. Но вместо това той нагази право в мочурливата почва и сякаш краката му под коленете бавно омекнаха.

— Плаващи пясъци! — извика той. — Помощ! Потъвам! Някой да ми помогне… бълбук, бълбук, бълбук.

Някъде напред Рекс и Обекта, които вече не можехме да видим, се разсмяха. Кедровото мочурище беше древно място. Горите тук не бяха никога изсичани, тъй като земята не беше подходяща да се строят къщи. Дърветата живееха стотици години и накрая рухваха. Тук вертикалното положение не беше най-същественото качество на стволовете. Много от тях растяха право нагоре, но също толкова полягаха встрани. А трети бяха паднали върху съседните дървета или лежаха на земята с изскубнати корени. Усещането беше като в гробище: навред се виждаха сиви скелети на дървета. Лунната светлина, която се процеждаше между тях, огряваше сребреещите локви и паяжините, обсипани със ситни капки. Червеникавата коса на Обекта хвърляше отблясъци.

Газехме мъчително през мочурището. Рекс имитираше животински звуци, каквито всъщност не издава никое животно. Кутийките бира почукваха в раницата му. Краката ни без корени затъваха в калта.

След двайсет минути открихме хижата, скована от небоядисани дъски. Беше само една стая. Главата ми стигаше почти до покрива. Кръглият лъч на фенерчето разкри насмолен брезент, който покриваше тясната врата.

— Мамка му, заключено е — каза Рекс.

— Да опитаме през прозореца — предложи Джеръм.

И те изчезнаха, като ни оставиха сами с Обекта. Аз я погледнах. И за пръв път, откакто бях пристигнала, тя ме погледна в очите. Лунната светлина стигаше точно колкото за тази мълчалива размяна на погледи.

— Тъмно е — казах.

— Знам — каза Обекта.

Зад хижата се чу трясък, последван от смях. Обекта пристъпи по-близо.

— Какво ли правят там?

— Не знам.

Неочаквано прозорчето на хижата светна. Момчетата бяха запалили намерена вътре газена лампа. След това вратата се отвори и Рекс излезе ухилен до уши.

— Тук има някой, който иска да се запознае с вас.

И вдигна капан, от който се полюляваше желирана мишка.

Обекта изпищя.

— Рекс!

Тя отскочи назад и се вкопчи в мен.

— Махни я!

Рекс я разклати още няколко пъти през смях, а после я хвърли сред дърветата.

— Добре де, добре. Сега да не вземеш да припаднеш.

И влезе обратно вътре.

Обекта продължаваше да ме стиска.

— Може би трябва да се върнем — предложих.

— Мислиш ли, че знаеш пътя? Аз съм съвсем изгубена.

— Мога да го намеря.

Тя се обърна и огледа черната гора, като обмисляше думите ми. Но тогава Рекс отново се появи на прага.

— Хайде, влизайте — подкани ни. — Хвърлете му по едно око.

Вече беше късно. Обекта ме пусна. След като наметна червения шал, който свали от косата си, тя наведе глава и влезе в колибата.

Вътре до двете стени имаше два нара със стари вълнени одеяла, а помежду им походна кухня с туристически котлон. На перваза на прозореца бяха наредени празни бутилки от бърбън. Стените бяха облепени с пожълтели изрезки от местния вестник, материали за въдичарски състезания и ралита с безмоторни колички. Имаше и една зинала препарирана щука. Газта свършваше и лампата започна да пращи. Светлината беше с цвят на масло, пушекът се виеше и омазняваше въздуха. Такава е светлината в пушалните за опиум — съвсем на място, защото Рекс вече беше извадил цигара с ганджа от джоба си и я палеше с кибрит.

Рекс седна на единия нар, Джеръм — на другия. Обекта се настани небрежно до Рекс. Аз стоях прегърбена по средата на стаята. Усещах, че Джеръм ме наблюдава. Правех се, че разглеждам хижата, но накрая се обърнах в очакване да срещна погледа му. Това обаче не стана. Очите на Джеръм фиксираха бюста ми. Фалшивите ми гърди. Той ме харесваше, но те представляваха допълнителен чар, нещо като награда за добрите намерения.

Вероятно това, че се беше захласнал по мен, трябваше да ми достави удоволствие. Но фантазията ми за отмъщение бе напълно съсипана. Липсваше ми всякакъв ентусиазъм. Въпреки това, понеже нямах друг избор, седнах до Джеръм. Срещу нас Рекс Рийс беше захапал цигарата.

Той носеше шорти и риза с монограм и дупка на рамото, през която се виждаше почернялата му кожа. Върху врата му на танцьор на фламенко имаше червено петно: ухапване от насекомо, подобно на вече избледняващата смучка. Той затвори очи и вдиша дима дълбоко, като притвори клепачите си с дълги мигли. Косата му беше гъста и мазна като козината на видра. Накрая отвори очи и подаде цигарата на Обекта.

За моя изненада тя я взе. Дръпна, все едно беше от любимата й марка „Таритън“.

— Няма ли да те направи параноична? — казах аз.

— Не.

— Нали ми каза, че от ганджата винаги получаваш параноя?

— Не и когато съм сред природата — отговори Обекта. Погледна ме строго и всмука отново.

— Ей, не си само ти — каза Джеръм. Стана и й взе цигарата. Дръпна си полуизправен, обърна се и ми я подаде. Аз я погледнах. Единият й край гореше; другият беше влажен и разкашкан. Подозирах, че всичко това беше част от някакъв план на момчетата — гората, хижата, наровете, ганджата, чуждата слюнка. И ето един въпрос, на който все още не мога да отговоря: дали прозрях мъжките им номера, защото съдбата ми беше отредила да ги прилагам на свой ред? Или момичетата също виждат хитруванията, но се преструват, че не ги забелязват?

За миг си помислих за Чаптър Илевън. И той живееше в горска колиба като тази. Запитах се дали ми липсва. Не можех да преценя. Никога не разбирах какво чувствам, докато не станеше твърде късно. Чаптър Илевън беше пушил марихуана за пръв път в колежа. Аз го бях изпреварила с четири години.

— Задръж дима — каза Рекс наставнически.

— Трябва да оставиш ТХК^[1] да се натрупа в кръвта ти — каза Джеръм.

Откъм гората изпукаха клони. Обекта стисна ръката на Рекс.

— Какво беше това?

— Може би мечка — каза Джеръм.

— Надявам се, че никоя от вас не е в цикъл — каза Рекс.

— Рекс! — възмути се Обекта.

— Ей, говоря сериозно. Мечките могат да го подушат. Веднъж бях на палатка в Йелоустоун и една жена така загина. Мечката гризли подушва кръвта.

— Не е вярно!

— Честна дума. Каза ми го един мой познат. Беше водач в „Аутуърд Баунд“^[2].

— Е, не знам за Кали, но аз не съм — каза Обекта.

Всички ме погледнаха.

— И аз не съм.

— Е, в такъв случай няма страшно — каза Рекс и се засмя.

Обекта продължаваше да стиска ръката му от страх.

— Искаш ли да направим „пушка“? — попита я той.

— Какво е това?

— Ето — той се обърна с лице към нея. — Единият си отваря устата, а другият духа в нея цигарен дим. Направо се размазваш. Страхотно е.

Рекс лапна запаления край на цигарата. Наведе се към Обекта. Тя също се наведе към него, отвори уста и Рекс започна да духа. Устните на Неясния обект оформиха идеален овал и именно в тази цел, в тази мишена, Рекс Рийс насочи струята мускусен дим. Виждах как влиза в устата на Обекта и как изчезва надолу в гърлото й като разпенен водопад. Накрая тя се закашля и той престана.

— Право в целта. Хайде сега ти на мен.

Зелените очи на Обекта взеха да сълзят, но тя взе цигарата, захапа я и се наведе към Рекс Рийс, който отвори широко уста.

Като свършиха, Джеръм взе цигарата от сестра си.

— Дай да видим дали мога да преодолея някои технически проблеми — каза той. И докато се усетя, лицето му се оказа близо до моето. Затова накрая и аз го направих. Наведох се, затворих очи, разтворих устни и оставих Джеръм да изстреля в устата ми дълга струя мръсен дим.

Димът изпълни дробовете ми и те пламнаха. Закашлях се и издишах. Когато отворих очи, Рекс беше прегърнал Обекта през рамо. Тя се правеше, че нищо не е станало. Рекс допи бирата си и отвори още две — една за него и една за нея. Обърна се към Обекта. Усмихна се и каза нещо, което не чух. А след това залепи върху устните на Обекта своята противна, красива, миришеща на канабис уста.

Насреща им, под примигващата светлина, ние с Джеръм се преструвахме, че не ги забелязваме. Сега цигарата беше само за нас, не трябваше да я делим с тях. Подавахме си я мълчаливо и отпивахме от бирата.

— Шантава работа — каза Джеръм след малко. — Имам чувството, че краката ми са много далече. На тебе не ти ли се струва, че краката ти са много далече?

— Изобщо не си виждам краката — отговорих му. — Тук е тъмно.

Той пак ми подаде цигарата. Взех я, дръпнах и задържах дима. Оставих го да прогори дробовете ми, защото исках да отклоня вниманието си от болката в сърцето. Рекс и Обекта продължаваха да се целуват. Погледнах встрани през тъмния мръсен прозорец.

— Всичко изглежда невероятно синьо — казах. — Забелязваш ли?

— И още как — каза Джеръм. — Всевъзможни странни явления.

Делфийският оракул била приблизително на моята възраст по онова време. По цял ден седяла над една дупка в земята, омфалос, пъпът на света, и дишала нефтени пари, процеждащи се от недрата. Девица, жрицата предсказвала бъдещето, като първа в историята заговорила в мерена реч. Защо споменавам това ли? Защото в онази нощ Калиопа също беше девица, макар и не задълго. И тя също вдишваше халюциногенни вещества. Кедровото мочурище около колибата изпускаше етилен. Калиопа, която бе облечена не с прозрачна туника, а с гащеризон, започна да се чувства много странно.

— Искаш ли още една бира? — попита Джеръм.

— Добре.

Той ми подаде златиста кутия „Стро“. Допрях запотения метал до устните си и отпих. После още малко. Двамата с Джеръм усещахме тежестта на задължението. Разменихме си нервни усмивки. Погледнах надолу и разтрих коляното си през гащеризона, а когато вдигнах очи, лицето на Джеръм беше съвсем до моето. Очите му бяха затворени, сякаш се канеше да скочи с краката напред от най-високия трамплин. Преди да се усетя какво става, той започна да ме целува. Целуваше момиче, което никога дотогава никой не беше целувал. (Е, не и след Клементайн Старк.) Аз не се възпротивих. Останах напълно неподвижна. Въпреки че бях замаяна, усещах всичко. Поразителната влажност на устата му. Боцкането от наболата му брада. Нахалния език. А също вкуса на бира, на канабис, на мента и най-вече — животинския дъх на момчешката уста. Усещах острия вкус на хормоните на Джеръм и метала на пломбите му. Отворих едно око. Ето я прекрасната коса, на която толкова дълго се бях възхищавала, на друга глава. Ето ги луничките по челото, по гърбицата на носа, по ушите. Но това не беше лицето, което трябваше да бъде; луничките бяха други и косата беше боядисана в черно. Зад безчувственото ми лице душата ми се сви в очакване цялото това неприятно усещане да свърши.

С Джеръм продължавахме да седим, докато той притискаше лицето си към моето. Но аз се извих леко и надникнах в другия край на стаята, където бяха Рекс и Обекта. Бяха легнали. Краят на синята риза на Рекс сякаш пърхаше под трепкащата светлина. Под него единият крак на Обекта, с изкалян крачол, висеше от ръба на леглото. Чувах ги да си шепнат и да се смеят, а после отново настъпи тишина. Гледах как калният крак на Обекта затанцува. Така се съсредоточих върху него, че почти не забелязах, когато Джеръм започна да ме дърпа надолу, към нашия нар. Не му попречих, отпуснах се и бавно се смъкнах, като през цялото време не изпусках от очи Рекс Рийс и Обекта. Ръцете на Рекс вече се движеха по тялото на Обекта. Вдигаха полата й, вмъкваха се под нея. След това телата им се извъртяха и видях лицата им в профил. Лицето на Обекта, която лежеше със затворени очи, бе неподвижно като смъртна маска. Профилът на Рекс беше настървен, разпален. А през това време ръцете на Джеръм опипваха тялото ми. Галеше ме през гащеризона, но аз не бях там — бях абсолютно погълната от Обекта.

Екстаз. От гръцката дума екстазис, която означава не това, което си мислите. Не означава еуфория, кулминация на сексуалния акт или дори щастие. Означава буквално: състояние на изместване, когато излизаш извън сетивата си. Преди три хиляди години в Делфи пророчицата изпадала в екстаз всеки миг, докато правела предсказанията си. Онази нощ, в ловната хижа в Северен Мичиган, в екстаз изпадна и Калиопа. За първи път опиянена от наркотици и алкохол, усетих, че се разтварям, превръщам се в пара. Също като тамяна в църквата, душата ми се издигна към купола на главата ми и излезе навън. Полетях над дюшемето, над малкия туристически котлон. Минах край бутилките от бърбън и увиснах над другия нар, загледана надолу към Обекта. А след това, понеже неочаквано разбрах, че мога, аз се вмъкнах в тялото на Рекс Рийс. Влязох в него като божество и вече я целувах аз, а не Рекс.

Обади се бухал. Насекоми се блъскаха в прозорците, привлечени от светлината. В своето делфийско състояние аз осъзнавах едновременно и двата любовни акта. Чрез тялото на Рекс прегръщах Неясния обект, целувах ухото й… и в същото време усещах как ръцете на Джеръм бродят по тялото ми, тялото, което бях оставила на другия нар. Той беше върху мен, натискаше единия ми крак и затова аз се размърдах, разтворих краката си и той пропадна между тях. Стенеше тихо. Прегърнах го, едновременно ужасена и разнежена от кльощавото му тяло. Беше по-слаб и от мен. Той започна да целува шията ми. След това, вероятно по съвета на някоя статия в списание, обърна внимание на ушната ми мида. Ръцете му поеха нагоре, към гърдите ми.

— Недей — казах, изплашена, че ще намери кърпичките. И Джеръм се подчини…

… а на другия нар Рекс не срещаше подобна съпротива. С обиграна ръка той беше разкопчал сутиена на Обекта. Тъй като имаше по-голям опит от мен, аз го оставих да се оправя с копчетата на ризата, но не неговите, а моите ръце махнаха сутиена и пуснаха в стаята бледата светлина на гърдите й. Видях ги; докосвах ги; и понеже не аз правех това, а Рекс Рийс, нямаше защо да чувствам вина, нямаше защо да се питам дали изпитвам неестествени желания. Как можеше да съм аз, след като бях на другия нар с Джеръм?

… и така, просто за всеки случай, аз отново насочих вниманието си към него. Той сякаш бе в агония. Търкаше тялото си в моето, а после спря и протегна ръка надолу, за да се намести. Чу се отваряне на цип. Хвърлих му един поглед с крайчеца на окото си. Видях, че си блъска главата как да се справи с гащеризона.

Явно не беше стигнал доникъде, затова отново прелетях до другия край на стаята и влязох в тялото на Рекс Рийс. В продължение на минута усещах как Обекта отвръща на моите докосвания, усещах стреснатата, пламенна напрегнатост на нейната кожа и мускули. А после усетих нещо друго, как Рекс или аз се удължава и набъбва. Усетих го само за секунда и след това нещо ме дръпна обратно…

Джеръм беше сложил ръката си върху голия ми корем. Докато аз обитавах тялото на Рекс, той беше използвал възможността да разкопчае презрамките ми. Беше се справил и със сребристите копчета на кръста. И сега смъкваше надолу гащеризона ми, а аз се опитвах да се събудя. Смъкваше ми бикините и тогава осъзнах колко съм пияна. След миг той се озова между краката ми, а след още малко… вътре в мен!

И тогава — болка. Болка като от нож, като от огън. Разкъсваше ме. Плъзна нагоре по корема чак до зърната на гърдите ми. Изохках, отворих очи, погледнах нагоре и видях Джеръм, който ме гледаше. Не отделяхме очи един от друг и аз разбрах, че той знае. Джеръм знаеше това, което и аз осъзнах ясно за пръв път — че не съм момиче, а нещо по средата. Разбрах го по това колко естествено се почувствах, когато влязох в тялото на Рекс Рийс, колко нормално се почувствах, разбрах го по шокираното изражение на лицето на Джеръм. Всичко стана само за миг. След това аз го блъснах. Той се отдръпна и се смъкна от леглото на пода.

Тишина. Чуваше се само задъханото ни дишане. Аз лежах по гръб върху нара. Под вестникарските изрезки. Само щуката на стената виждаше какво става. Облякох си гащеризона и изтрезнях напълно.

Всичко беше свършено, вече нямаше какво да направя. Джеръм щеше да каже на Рекс, Рекс — на Обекта. Тя вече нямаше да ми е приятелка. До началото на учебната година всички в „Бейкър енд Инглис“ щяха да знаят, че Калиопа Стефанидис е урод. Чаках Джеръм да скочи и да побегне. Изпитвах паника и в същото време странно спокойствие. В главата ми всичко се наместваше. Клементайн Старк и уроците по целуване; танца ни в горещата вана; земноводното сърце и разцъфването на минзухара; кръвта и гърдите, които не се появяваха; влюбването в Обекта, което сякаш никога нямаше да премине.

Няколко мига на прояснение и след това паниката отново забуча в ушите ми. Исках да избягам. Преди Джеръм да успее да каже каквото и да било. Докато никой още не знаеше. Можех да си тръгна същата вечер. Можех да намеря пътя обратно до къщата през мочурището. Можех да открадна колата на родителите на Обекта. Можех да карам на север, през Ъпър Пенинсюла до Канада, където Чаптър Илевън се канеше да избяга от военната комисия. И докато мислех за живота си на бегълка, надникнах зад ръба на нара, за да видя какво прави Джеръм.

Той лежеше по гръб със затворени очи. И се усмихваше.

Усмихваше се? Как се усмихваше? Подигравателно? Не. Изумено? Отново не. А как? Самодоволно. Джеръм се усмихваше като момче, на което в една лятна нощ му се е отворил парашутът. Това беше усмивката на момче, което няма търпение да разкаже на приятелите си.

Читателю, повярвай, ако можеш: той не беше забелязал нищо.