Джефри Юдженидис
Мидълсекс (5)

Англоезичното врящо гърне на Хенри Форд

Всеки, който строи фабрика, строи храм.

Калвин Кулидж

Детройт е направен от колела. Много преди Голямата тройка и прякора „Градът на моторите“; преди автомобилните заводи, товарните кораби и розовите химически нощи; преди хората да започнат да се мляскат в „Тъндърбърд“ и да се натискат във форд модел „Т“; преди деня, в който младият Хенри Форд разрушил стената в работилницата си, защото при изобретяването на своята „четириколеска“ бил помислил за всичко, но не и как ще изкара проклетото нещо навън; и близо век преди студената мартенска нощ на 1896 година, когато Чарлз Кинг запалил с манивела своя файтон без коне и потеглил по „Сейнт Антоан“, минал по „Джеферсън“ и свил нагоре по „Удуърд авеню“ (където двутактовият мотор, естествено, отказал); много, много време преди това, когато градът бил само късче открадната от индианците земя, намираща се до пролив, от който получила името си, укрепление, което англичаните и французите отбранявали, докато не им свършили силите и той не паднал в ръцете на американците; още тогава, преди колите и кръстовищата-детелини, Детройт бил направен от колела.

Аз съм на девет години и държа месестата изпотена длан на баща ми. Стоим до прозореца на най-горния етаж на хотел „Пончартрейн“. Слезли сме в центъра на града за ежегодния ни обяд. Аз нося къса пола и цикламен чорапогащник. На рамото ми виси бяла лачена чантичка с дълга дръжка.

По замъгления прозорец има петна. Ние сме много високо. Аз смятам след малко да си поръчам скариди с чесън и масло.

Причината ръката на баща ми да е изпотена: той се страхува от височини. Два дни преди това, когато предложи да ме заведе където поискам, аз изчуруликах:

— На върха на „Понч“!

Високо над града, сред бизнесмените и хората, търгуващи с влияние — там исках да бъда. И Милтън остана верен на обещанието си. Въпреки ускорения си пулс, той позволява на главния сервитьор да ни настани на маса до прозореца; и сега ние сме тук: келнер със смокинг дръпва стола ми, за да седна, а баща ми, още прекалено уплашен, започва урок по история.

Каква е причината да се учи история? За да разберем настоящето, или да го избегнем? Милтън, чийто маслинов тен избледнява, казва само:

— Погледни. Виждаш ли колелото?

Аз присвивам очи. На девет години, без да подозирам за опасността да получа бръчки покрай очите, аз се взирам надолу към улиците, които баща ми сочи (макар и без да ги гледа). И наистина, ето го: половинката джанта на градския площад, от която като лъчи излизат „Багли“, „Уошингтън“, „Удуърд“, „Бродуей“ и „Мадисън“.

Това е всичко, което е останало от прочутия план на Удуърд, разработен през 1807-ма от едноименния съдия, любител на чашката. (Две години по-рано, през 1805-а, градът изгорял до основи; дървените къщи и пръснатите безредно ферми на селището, основано от Кадилак през 1701 година, били унищожени за три часа. И през 1969-а с острото си зрение аз мога да различа следите от този пожар върху знамето на града, издигнато на близо километър оттам в Гранд Съркъс парк: Speramus meliora; resurget cineribus. („Надяваме се на по-добро; ще се вдигне от пепелищата“.)

Съдията Удуърд си представял новия Детройт като една градска Аркадия от съединени шестоъгълници. Всяко колело трябвало да бъде отделно, и все пак част от цялото, в унисон с федерализма на новата нация, а също класически симетрично, в унисон с естетиката на Джеферсън. Тази мечта така и не видяла бял свят напълно. Планирането е работа за великите световни градове, за Париж, Лондон и Рим, за градове, посветени до известна степен на културата. Детройт, от друга страна, бил американски град, и следователно — посветен на парите; ето защо дизайнът отстъпил пред целесъобразността. След 1818-ма градът започнал да се разраства по течението на реката, склад след склад, завод след завод. Колелата на съдия Удуърд били смазвани, разполовявани и притискани, докато се превърнат в обикновени правоъгълници.

Или, от друга гледна точка (от ресторант на покрива): колелата не били съвсем изчезнали, само променили формата си. До 1900 г. Детройт станал водещ производител на фургони и каруци. Към 1922-ра, когато дошли баба ми и дядо ми, Детройт произвеждал и други неща, които се въртели: морски двигатели, велосипеди, пури, навити на ръка. И разбира се, най-накрая: автомобили.

Всичко това се виждало от влака. Движейки се към поречието на река Детройт, Лефти и Дездемона гледали как новият им дом добива форма. Видели как нивите отстъпват пред оградени участъци и павирани улици. Небето се чернеело от пушек. Край тях профучавали сгради, тухлени складове с бели надписи с прагматичния шрифт „Букман“: РАЙТ И КЕЙ… ДЖ. Х. БЛАК И СИНОВЕ… ДЕТРОЙТСКИ ПЕЩИ. По водата клечали катраненочерни шлепове, хора изскачали на улицата, работници с мръсни гащеризони, чиновници, пъхнали палци под тирантите си, след това изникнали табелите на закусвални и пансиони: „Сервираме безалкохолна бира“… „Превърнете го в свой дом“… „Нахранете се за 15 цента“.

… Докато тези нови надписи нахлували в умовете на баба ми и дядо ми, те се борели с образите от предния ден. Елис Айланд, издигащ се от водата като Двореца на дожите; багажното помещение, натъпкано с куфари и бохчи до тавана. Подкарали ги нагоре по едно стълбище към Регистрационното помещение. Закарфичени с номерата от митническата декларация на „Гюлия“, те се строили в редица покрай здравни инспектори, които поглеждали очите и ушите им, разтърквали скалповете им и обръщали клепачите им. Като забелязал възпаление под клепачите на доктор Филобосян, един лекар прекратил прегледа и надраскал с тебешир „Х“ на палтото му. Извели го от редицата. Баба ми и дядо ми не го видели повече.

— Сигурно е пипнал нещо на кораба — казала Дездемона. — Или пък очите му са се зачервили от плач.

През това време тебеширът продължил да играе върху тях. Пишел „Бр“ върху корема на бременни жени. Надраскал „С“ върху болното сърце на един старец. Диагностицирал с „К“ конюнктивита, с „Ф“ фавус, с „Т“ трахома. Но въпреки опита и образованието очите на медиците не можели да забележат рецесивната мутация, която се криела в една пета хромозома. Пръстите не можели да я напипат. Обърнатите клепачи не можели да я разкрият…

Сега, във влака, баба ми и дядо ми били закичени не с митнически номера, а с картончета с местоназначението: „До кондуктора: моля, покажете на лицето къде да се прекачи и къде да слезе, тъй като не говори английски. Крайна гара: Гранд Трък. Детройт“. Седели един до друг на седалки без запазено място. Лефти, с лице към прозореца, гледал навън развълнуван. Дездемона била забила поглед в кутията с бубите, с бузи, пламнали от срам и ярост, след всичко, което трябвало да изтърпи през последните трийсет и шест часа.

— За последен път някой ми реже косата — казала тя.

— Изглеждаш добре — отвърнал Лефти, без да я погледне. — Приличаш на американида.

— Не искам да приличам на американида.

На Елис Айланд Лефти придумал Дездемона да отиде в една палатка на Организацията на младите християнки. Тя влязла с шал и забрадка и излязла след петнайсет минути в рокля с ниска талия и широка шапка с формата на нощно гърне. Току-що напудреното й лице гледало сърдито. Като част от преобразяването, жените от Организацията на младите християнки били отрязали имигрантските плитки на Дездемона.

Маниакално, както човек постоянно пипа разпраното място дълбоко в джоба си, тя току бъркала под шапката, за да докосне оголеното си теме вече за трийсети или четирийсети път.

— За последен път ме подстригват — повторила.

(Тя остана вярна на това заричане. От този ден нататък Дездемона остави косата си да расте като на лейди Годайва, като я прибираше в мрежичка на огромен кок и я миеше всеки петък; отряза я чак след смъртта на Лефти и я даде на Софи Сасун, която я продаде за двеста и петдесет долара на един перукер. Каза ни, че той направил от нея пет отделни перуки и една от тях била купена по-късно от Бети Форд, след пребиваването й в Белия дом и в клиниката за алкохолици — ние успяхме да я видим по телевизията на погребението на Ричард Никсън: косата на баба ми, на главата на бившата президентша.)

Но имало и още една причина за нещастието на баба ми. Тя отворила кутията в скута си. Вътре били двете й плитки, още вързани с траурните панделки, но освен тях нямало нищо друго. След като била донесла яйцата на бубите чак от Битиниос, Дездемона била принудена да ги изхвърли на Елис Айланд. Яйцата на копринени буби фигурирали в списъка на паразитите.

Лефти все така не помръдвал от прозореца. По целия път от Хобокън той не откъсвал очи от възхитителните гледки: електрически трамваи, а зад стъклата им розови лица, се изкачвали по възвишенията на Олбани; заводи, които пламтели като вулкани в нощта на Бъфало. Веднъж, събуждайки се призори, докато влакът минавал през някакъв град, Лефти взел банката с колони отпред за Партенона и си помислил, че отново е в Атина.

Сега река Детройт пробягвала край тях и градът се възправял лека-полека. Лефти зяпал автомобилите, паркирани като гигантски бръмбари до тротоарите. Навред се издигали комини, оръдия, които бомбардирали въздуха. Комини от червени тухли и други, високи и сребристи, строени в редици или поединично, пафкащи замислено; гора от комини, които засенчвали слънцето, а ето че накрая съвсем го скрили. Всичко почерняло: били влезли в гарата.

Гара Гранд Трънк, в днешно време развалина с грандиозни размери, навремето се опитвала да надскочи и Ню Йорк. Основата й представлявала гигантски мраморен неокласически музей с коринтски колони и гравиран антаблеман. От този храм се издигала тринайсететажна офисна сграда. Лефти, който следял всички начини, по които Америка подражавала на Гърция, в този миг стигнал до точката, където трансмисията спряла. С други думи — до бъдещето. Той пристъпил напред, за да го посрещне. Дездемона, която нямала друг избор, го последвала.

Но представете си само онова време! Гранд Трънк! Звънящите телефони в стотици транспортни кантори, все още сравнително нов звук; стоките, поели на изток и на запад; пътниците, които пристигат и заминават, пият кафе в „Палм корт“ или си лъскат обувките — с четвъртити носове на банкерите, заострени на спедиторите, заоблени на контрабандистите на алкохол. Гранд Трънк, със сводестите тавани, облицовани с плочки, наредени на рибена кост в стил Густавино, с полилеите, с подовете от уелски камък. Имало бръснарница с шест стола, където градските управници бивали мумифицирани под сгорещени кърпи, и вани под наем, и входове за асансьори, осветявани от прозрачни мраморни лампиони с формата на яйце.

След като оставил Дездемона зад една колона, Лефти затърсил сред множеството на гарата братовчедката, която трябвало да посрещне влака им. Сурмелина Зизмо, по баща Пападиамандопулос, била братовчедка на баба ми и дядо ми — следователно моя първа братовчедка от второ коляно. Аз я познавах като колоритна възрастна жена. Сурмелина с опасната цигарена пепел. Сурмелина с лилавата вода в банята. Сурмелина с обедите на Теософското дружество. Тя носеше сатенени ръкавици до лактите и отглеждаше цяла сюрия миризливи дакели с насълзени очи. Къщата й беше пълна с табуретки за крака, които даваха възможност на късокраките животинчета да се качват на диваните и шезлонгите. През 1922 г. обаче Сурмелина била само на двайсет и осем години. Да я позная в тълпата на Гранд Трънк би било също толкова трудно за мен, както и да назова по име гостите от сватбения албум на родителите ми, където всички лица носят маската на младостта. Лефти имал по-друг проблем. Той обикалял залата и търсел братовчедката, с която бил израснал — остроносо момиче с ухилената уста на комедийна маска. Слънцето падало косо през стъкления покрив. Той присвил очи, оглеждайки минаващите жени, докато накрая чул глас:

— Насам, братовчеде. Не ме ли познаваш? Аз съм неустоимата.

— Лина, ти ли си?

— Вече не съм на село.

През петте години, откакто била напуснала Турция, Сурмелина успяла да заличи у себе си почти всичко, което я издавало, че е гъркиня — от косата, която била боядисала в тъмнокестеняво и носела късо подстригана и накъдрена на маша, до говора, мигрирал достатъчно на запад, за да звучи загадъчно по „европейски“, от четивата („Колиърс“, „Харпърс“) до любимите храни (омари „Термидор“, фъстъчено масло) и накрая дрехите. Била облечена с къса зелена рокля с ресни на подгъва. Обувките били в тон — от зелен сатен, с пайети на върховете и тънки каишки на глезените. Черна боа от пера обгръщала раменете й, а на главата й имало дамска шапка „клош“, от периферията на която над оскубаните й вежди се поклащали няколко висулки.

Отначало тя демонстрирала пред Лефти пълния блясък на американското си лустро, но отвътре си била същата Лина (под модната шапка) и скоро гръцкият й ентусиазъм надделял и широко разтворила ръце.

— Целуни ме за здрасти, братовчеде.

Прегърнали се. Лина притиснала покритата си с руж буза към шията му. После отстъпила една крачка, за да го огледа и избухнала в смях, докосвайки носа му.

— Все още си си същият. Ще позная този нос навсякъде.

Продължила да се смее, дори раменете й се разтресли, после продължила:

— Е, къде е тя? Къде е булката ти? В телеграмата дори не й пишеш името. Какво? Да не се крие?

— Тя… отиде до тоалетната.

— Сигурно е красавица. Оженил си се доста набързо. Да не би първо да си й предложил, а после да си се представил?

— Май така стана.

— Как изглежда?

— Ами… като теб.

— Чак толкова добре? Невъзможно!

Сурмелина поднесла цигарето към устните си и смукнала, обхождайки с очи множеството.

— Горката Дездемона! Брат й се влюбва и я зарязва в Ню Йорк. Как е тя?

— Добре е.

— Защо не дойде с тебе? Да не ревнува от жена ти?

— Не, нищо подобно.

Тя стиснала ръката му над лакътя.

— Четохме за пожара. Ужас! Така се тревожех, докато не получих писмото ти. Турците са го започнали. Знам си. Разбира се, мъжът ми е на друго мнение.

— Така ли?

— Един съвет, тъй като ще живеете с нас. Не говори с него за политика.

— Добре.

— Ами селото? — попитала Сурмелина.

— Всички напуснаха хорео, Лина. Сега там няма нищо.

— Ако не мразех това място, можеше и да пролея една сълза.

— Лина, трябва да ти обясня нещо…

Но Сурмелина се оглеждала, потропвайки нервно.

— Да не е паднала в дупката…

— … нещо за Дездемона и мен…

— Да?

— … жена ми… Дездемона…

— Значи бях права? Не се погаждат?

— Не… Дездемона… и жена ми…

— Да?

— Са един и същ човек.

Той дал уречения знак и Дездемона се показала иззад колоната.

— Здравей, Лина — казала баба ми. — Ние се оженихме. Недей да казваш на никого.

Така се разбрало за пръв и последен път. Изречено от баба ми под отекващия свод на Гранд Трънк, пред покритите от шапката уши на Сурмелина, признанието увиснало за миг във въздуха, а след това отлетяло с дима от цигарата й. Дездемона хванала мъжа си под ръка.

Баба ми имала пълното основание да вярва, че Сурмелина ще запази тайната им. Самата тя заминала за Америка с една тайна, която беше пазена от семейството до смъртта на Сурмелина през 1979 година, а после, подобно на всички тайни, беше посмъртно разсекретена, та да могат хората да започнат да говорят за „приятелките на Сурмелина“. С други думи, това беше тайна съвсем общо казано и затова сега — когато се каня да я оповестя пред света — аз почти не изпитвам синовна вина.

Тайната на Сурмелина (по думите на леля Зо): „Лина беше от ония жени, на които е наречен островът“.

Като девойка в хорео Сурмелина била хваната в компрометираща я близост с няколко приятелки.

— Не много — каза ми самата тя години по-късно, — само две-три. Хората си мислят, че като харесваш момичета, харесваш всяка. Аз винаги съм била придирчива. А нямаше голям избор.

Известно време се борела с наклонностите си.

— Ходех на църква. Не помогна. По онова време това беше най-доброто място да си хванеш приятелка. В църквата! Всички ние се молехме да сме различни.

Когато заварили Сурмелина не с друго момиче, а със зряла жена, майка на две деца, избухнал скандал. Родителите на Сурмелина се опитали да й уредят женитба, но не се намерили кандидати. В Битиниос съпрузи не се намирали лесно, дори когато липсвала допълнителната пречка от една безразлична към мъжете, дефектна булка.

Тогава баща й направил това, което правели всички бащи на неподлежащи на омъжване дъщери по онова време: писал до роднини в Америка. В Съединените щати имало в изобилие долари, бейзболисти, кожени палта, диамантени бижута и самотни ергени имигранти. С помощта на снимката на евентуалната булка плюс значителна зестра баща й намерил жених.

Джими Зизмо (съкратено от Зизмопулос) бил пристигнал в Америка през 1907-ма на трийсетгодишна възраст. Семейството не научило много за него, ясно било само, че здраво се пазарял. В поредица писма до бащата на Сурмелина Зизмо преговарял за размера на зестрата с официалния език на адвокат, като стигнал дори дотам, да поиска чек преди деня на сватбата. На снимката, която Сурмелина получила, се виждал висок, хубав мъж с мъжествени мустаци, който държал пистолет в едната ръка и бутилка ликьор в другата. Ала когато след два месеца тя слязла от влака на Гранд Трънк, ниският мъж, който я посрещнал, бил гладко обръснат, с кисело изражение и мургавата кожа на работник. Подобно несъответствие вероятно щяло да разочарова всяка друга булка, но на Сурмелина й било все едно.

Тя пишела често, разказвайки за новия си живот в Америка, но се съсредоточавала върху новите моди или своята „Аериола Джуниър“, радиото, което слушала с часове всеки ден. Слагала слушалки и започвала да си играе с настройката, като спирала само от време на време, колкото да почисти въглеродния прах, който се събирал върху кристала. Никога не споменавала нищо, свързано с онова, което Дездемона наричала „леглото“ и затова братовчедите й били принудени да четат между редовете на писмата с въздушна поща, като се мъчели да видят в описанието на неделната разходка с колата до Бел Айл дали лицето на съпруга й зад волана е щастливо, или недоволно; или да отгатнат от един абзац за най-новата прическа на Сурмелина, наречена „въшкарник“, дали на Зизмо е позволено да я разроши.

Същата тази Сурмелина, криеща свои тайни, сега гледала новите си съконспиратори.

— Женени? Не наужким, а с леглото и всичко останало?

— Да — успял да отвърне Лефти.

Чак сега Сурмелина забелязала пепелта на цигарата си и я изтръскала.

— Ама и аз с тоя мой късмет! Напусна ли селото, и става интересно.

Но Дездемона не можела да понесе такава ирония. Тя сграбчила дланите на Сурмелина и взела да я умолява:

— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого. Ще си живеем така, ще умрем и това ще е краят.

— Бъди спокойна.

— Хората не бива да знаят дори, че съм ти братовчедка.

— Няма да кажа на никого.

— Ами мъжът ти?

— Той мисли, че посрещам братовчед си и неговата булка.

— И няма да му кажеш нищо?

— Това не е трудно — засмяла се Лина. — Той изобщо не ме слуша.

 

 

Сурмелина настояла да вземат носач, който да отнесе куфарите им до колата, черно-кафяв пакард. Тя му дала бакшиш и седнала зад волана, привличайки погледите на хората. Жена-шофьор била все още скандална гледка през 1922 година. След като оставила цигарето си на таблото, тя дръпнала дросела, изчакала нужните пет секунди и натиснала бутона на запалването. Тенекиеният капак на колата се разтресъл. Кожените седалки започнали да вибрират и Дездемона хванала под ръка мъжа си. Отпред Сурмелина си свалила сатенените обувки на висок ток, за да кара боса. Превключила на скорост и без да се огледа за други коли, се стрелнала по „Мичиган авеню“ към „Кадилак скуеър“. Баба ми и дядо ми се ококорили пред кипящия в града живот, трополенето на трамваите, дрънченето на звънците и едноцветните автомобили, които се вливали в движението или завивали в някоя улица. По онова време центърът на Детройт бил пълен с купувачи и бизнесмени. Пред универсалния магазин „Хъдсън“ имало същинска навалица — хората се бутали, за да влязат през току-що дошлата на мода въртяща се врата. Лина сочела надписите „Кафене Фронтенак“, „Семеен театър“ и огромните електрически табели: „Ралстън“… „Уайт енд Бонд Блекстоун майлд — 10 цента пурата“. Над тях деветметрово момче мажело масло „Медоу Голд“ върху триметрова филия хляб. Над входа на една сграда имало редица гигантски газени лампи — рекламирала се разпродажба до 31 октомври. Навсякъде царяли хаос и глъчка, Дездемона се отпуснала на задната седалка, вече обзета от безпокойството, което техническите нововъведения щяха да пораждат у нея през годините — най-вече автомобилите, но също и тестерите, градинските пръскачки и ескалаторите; а Лефти се смеел и клател глава. През двайсетте години вече били издигнати почти всички емблематични сгради на Детройт — „Пенобскот“ и втората сграда Бул, боядисана като индиански пояс, сградата на „Ню Юниън Тръст“, Кадилак Тауър и небостъргачът „Фишър“ с позлатения покрив. За баба ми и дядо ми Детройт бил като един голям Коза хан по време на бубарския сезон. Това, което не виждали, били работниците, спящи на улиците заради недостига на жилища и гетото на изток — зона, оградена от улиците „Лиланд“, „Макомб“, „Хейстингс“ и „Бръш“, където се събирали афроамериканците, на които не било разрешено да живеят никъде другаде. С две думи, те не виждали семената на разрушението на града — на второто му разрушение, — понеже вече също били част от него, от всички тези хора, прииждащи отвсякъде, за да припечелят от обещаната от Хенри Форд петдоларова дневна надница.

Източната част от Детройт представлявала тих квартал с еднофамилни къщи, над който хвърляли сянка високи брястове. Къщата на улица „Хърбърт“, пред която спряла Лина, била скромна двуетажна постройка от жълтеникави тухли с цвят на бира. Докато баба ми и дядо ми я зяпали от колата, без да могат да помръднат, внезапно входната врата се отворила и се появил един човек.

Джими Зизмо бил толкова много неща, че не знам откъде да започна. Любител билкар, противник на суфражетките, ловец на едър дивеч, бивш затворник, наркопласьор, въздържател — изберете си каквото пожелаете. Бил на четирийсет и пет години, почти два пъти по-възрастен от жена си. Застанал на сумрачната площадка, той бил облечен с евтин костюм и риза, чиято заострена яка вече не изглеждала толкова колосана. Ситно къдравата коса му придавала необуздания вид на ерген, какъвто бил дълги години, и това впечатление се засилвало от лицето му, намачкано като неоправено легло. Веждите му обаче били съблазнително извити като на индийска танцьорка, а миглите били толкова гъсти, че все едно им слагал туш. Но баба ми не забелязала нищо от това. Тя се била втренчила в нещо друго.

— Арабин ли е? — попитала Дездемона, щом като останала сама с братовчедка си в кухнята. — Затова ли не ни разказваше за него в писмата си?

— Не е арабин. От Черно море е.

— Това е сала — обяснявал през това време Зизмо на Лефти, докато го развеждал из къщата.

— От Черно море! — ахнала ужасена Дездемона, докато разглеждала хладилника. — Не е мюсюлманин, нали?

— Не всички от Черно море са си сменили вярата — подсмихвала се Лина. — Да не мислиш, че щом преплува Черно море, гъркът става мюсюлманин?

— Но дали няма турска кръв? — снижила глас. — Затова ли е толкова мургав?

— Не знам и не ме интересува.

— Можете да останете тук колкото искате — Зизмо тръгнал нагоре по стълбите пред Лефти, — но има няколко правила. Първо, аз съм вегетарианец. Ако жена ти иска да готви месо, трябва да използва отделни тенджери и чинии. Освен това никакво уиски. Ти пиеш ли?

— Понякога.

— Никакво пиене! Върви в нелегална кръчма, ако искаш да пиеш. Не искам да имам никакви неприятности с полицията. А сега, за наема. Значи току-що си се оженил, така ли?

— Да.

— И каква зестра взе?

— Зестра ли?

— Да. Колко?

— Нима не знаеше, че е толкова стар — прошепнала Дездемона на долния етаж, докато разглеждала фурната.

— Поне не ми е брат.

— Тихо! Дори не се шегувай.

— Не съм взел зестра — отвърнал Лефти. — Срещнахме се на кораба по пътя насам.

— Без зестра!

Зизмо спрял насред стълбите и се обърнал изумен към Лефти:

— Че тогава защо си се оженил?

— Влюбихме се — казал Лефти.

Никога дотогава не го бил обявявал пред непознат човек и това го изпълнило едновременно с щастие и страх.

— Ако не ти плащат, не се жени! — казал Зизмо. — Аз затова чаках толкова дълго. Удържах фронта, докато получа добра цена — и му намигнал.

— Лина спомена, че сега имаш собствен бизнес — казал Лефти с внезапно пробуден интерес и влязъл в банята след Зизмо. — Какъв бизнес?

— Аз ли? Аз съм вносител.

— Не знам на какво — отговорила в това време Сурмелина в кухнята. — Вносител. Знам само, че носи вкъщи пари.

— Но как можеш да се ожениш за човек, за когото не знаеш нищо?

— Дез, за да се измъкна от страната, бях готова да се оженя и за сакат.

— Аз имам известен опит като вносител — вметнал Лефти, докато Зизмо му демонстрирал водопровода. — В Бурса. В производството на коприна.

— Вашата част от наема е 20 долара.

Зизмо не схванал намека. Той дръпнал веригата, за да пусне водата.

— Мен ако питаш — продължавала Лина на долния етаж, — като става дума за съпрузи, колкото по-стар, толкова по-добре. — Тя отворила вратата на килера. — Ако е млад, мъжът ще си иска през цялото време. Това ще ми дойде в повече.

— Засрами се, Лина.

Но Дездемона се разсмяла пряко себе си. Чудесно било да види пак старата си братовчедка, малко късче от Битиниос, което си оставало непокътнато. Тъмният килер, пълен със смокини, бадеми, орехи, халва и сушени кайсии, също я карал да се чувства добре.

— Но откъде да взема пари за наем? — изтърсил накрая Лефти, докато слизали към долния етаж. — Не ми останаха никакви пари. Къде мога да работя?

— Не е проблем — махнал с ръка Зизмо. — Ще поговоря с някои хора.

Те пак минали през сала. Зизмо спрял и погледнал надолу многозначително.

— Ти не похвали килима от кожа на зебра.

— Много е хубав.

— Донесох го от Африка. Сам я застрелях.

— Бил си в Африка?

— Бил съм навсякъде.

 

 

Както всички останали в града, те се посгъстили в къщата. Дездемона и Лефти спели в стая, която била точно над спалнята на Зизмо и Лина, и през първите няколко нощи баба ми ставала и допирала ухо до пода.

— Нищо — казвала, — нали ти виках.

— Връщай се в леглото — сгълчавал я Лефти. — Това си е тяхна работа.

— Каква работа? Нали това ти говоря. Нищо не вършат.

А през това време долу в спалнята Зизмо обсъждал новите наематели.

— Каква романтика! Среща някакво момиче на кораба и се жени за нея. Без зестра.

— Някои хора се женят по любов.

— Женитбата е, за да се върти къщата и да се раждат деца. Което ми напомня…

— Моля те, Джими, не тази вечер.

— А кога? От пет години сме женени и никакви деца. Все си болна, все си уморена, ту едно, ту друго. Вземаш ли си бобровата мас?

— Да.

— А магнезиума?

— Да.

— Добре. Трябва да намалим жлъчката в тебе. Ако майката има прекалено много жлъчка, детето ще е вяло и няма да слуша родителите си. Лека нощ, кирие.

— Лека нощ, кирия.

Още преди края на седмицата всички въпроси на баба ми и дядо ми за брака на Сурмелина получили отговор. Заради възрастта си Джими Зизмо се отнасял с младата си жена повече като с дъщеря, отколкото със съпруга. Постоянно й казвал какво може да прави и какво не. Вайкал се заради цената на тоалетите и дълбочината на деколтето й, казвал й кога да си ляга, кога да става, кога да говори, кога да мълчи. Не искал да й дава ключовете от колата и тя трябвало да го увещава с целувки и милувки. Шарлатанските му хранителни режими дори го карали да следи като лекар колко е редовен стомахът й и някои от най-големите им скандали ставали, защото разпитвал Лина за изпражненията й. Що се отнасяло до сексуалните им отношения, те съществували, но не и напоследък. От пет месеца Лина се оплаквала от въображаеми болежки, предпочитайки билковите церове на мъжа си пред любовните му попълзновения. А Зизмо на свой ред хранел неясни йогийски схващания относно ползата от задържане на семето за ума и затова нямал нищо против да почака, докато жизнеността на жена му се върне. В къщата царяло разделение на половете както в къщите в патрида, старата родина, където мъжете седели в сала, а жените — в кухнята. Два свята с отделни грижи, задължения, и дори, както би казал биологът, специалист по еволюцията — модели на мислене. Лефти и Дездемона били свикнали да живеят в своя къща, а сега трябвало да се адаптират към начина на живот на новия си хазяин. Освен това дядо ми имал нужда от работа.

 

 

По онова време имало много автомобилни компании, за които да се работи. „Налмърз“, „Мецгър“, „Бръш“, „Кълъмбия“ и „Фландърс“. А също „Хъп“, „Пейдж“, „Хъдсън“, „Крит“, „Саксън“, „Либърти“, „Рикенбакер“ и „Додж“. Джими Зизмо обаче имал връзки във „Форд“.

— Аз съм доставчик — казал той.

— На какво?

— На разни горива.

Били отново в пакарда, който вибрирал върху тънките гуми. Падала лека мъгла. Лефти присвивал очи, взирал се през замъгленото стъкло. Лека-полека, докато се приближавали по „Мичиган авеню“, той започнал да различава монолитния силует в далечината — сграда, която приличала на гигантски църковен орган с тръби, стигащи до небето.

Усетили миризма: същата, която ще се носи откъм реката години по-късно, за да ме намери в леглото или на игрището за хокей на трева. Като моя нос, извит по същия начин като клюн, носът на дядо ми застанал нащрек. Ноздрите му се разширили. Вдишал. Отначало миризмата била позната, част от органичното царство на развалените яйца и оборския тор. Но след няколко секунди химичните й компоненти обгорили ноздрите му и той покрил носа си с кърпичка.

Зизмо се засмял.

— Не се тревожи. Ще свикнеш.

— Не, няма.

— Искаш ли да ти кажа тайната?

— Коя тайна?

— Не дишай.

Когато стигнали до завода, Зизмо го завел в отдела за набиране на нови работници.

— Откога живее в Детройт? — попитал началникът.

— От шест месеца.

— Можете ли да докажете това?

Зизмо снишил тон.

— Мога да мина покрай вас, да ви донеса необходимите документи.

Началникът се огледал в двете посоки.

— „Олд Лог Кабин“?

— Само най-доброто.

Шефът издал напред долната си устна, оглеждайки баща ми.

— Как е с английския?

— Не толкова добре като мен. Но напредва бързо.

— Ще трябва да изкара курса и да държи изпит. Ако не успее, изхвърча навън.

— Дадено. А сега, ако си напишете домашния адрес, можем да уредим доставката. Удобно ли е в понеделник вечерта към осем и половина?

— Елате на задния вход.

Краткото време, през което дядо ми се трудил за „Форд Мотър Къмпани“, е единственият период, когато някой от семейство Стефанидис е работил в автомобилната индустрия. Вместо коли ни било писано да правим хамбургери и гръцки салати, да станем индустриалци на спанакопитата^[1], печените сандвичи със сирене, виртуози на оризовите пудинги и банановите крем-пити. Нашата поточна линия бил грилът; тежкото ни оборудване — сифонът за газирана вода. Но все пак тези двайсет и пет седмици ни дали лична връзка с масивния, застрашителен, вдъхващ страхопочитание комплекс, който виждахме от магистралата, един контролиран Везувий от шахти, тръби, стълби, мостчета, огън и дим, известен досущ като чумата или някой монарх само с наименованието си по цвят: „Руж“.

В първия си работен ден Лефти влязъл в кухнята, наконтен с новия си гащеризон. Разтворил ръце, облечени с памучна риза, и щракнал с пръсти, танцувайки с работните си обувки, а Дездемона се засмяла и затворила кухненската врата, за да не събуди Лина. Лефти закусил сушени сини сливи и кисело мляко, докато четял гръцки вестник отпреди няколко дни. Дездемона сложила гръцкия му обяд, състоящ се от саламурено сирене, маслини и хляб, в новата американска опаковка: плик от кафява амбалажна хартия. На задния вход, когато той се обърнал да я целуне, тя се дръпнала, притеснена, че хората могат да видят. Но после си спомнила, че вече са женени. Живеели на място, наречено Мичиган, където птиците изглежда се раждали едноцветни и никой не ги познавал. Дездемона отново пристъпила напред, за да срещне устните на съпруга си. Първата им целувка във великите американски простори, на задната веранда, близо до една череша, чиито листа капели. Внезапно в нея сякаш избухнал фойерверк от щастие и увиснал във въздуха, като сипел искри, докато Лефти не се изгубил зад къщата.

Доброто настроение съпътствало дядо ми по целия път до спирката на трамвая. Други работници вече чакали, застанали небрежно, пушели и се шегували. Лефти се засрамил от своята книжна кесия и я скрил зад гърба си. Трамваят се задал най-напред като бучене под краката му. Сетне се появил на фона на изгряващото слънце, същинска колесница на Аполон, само че електрифицирана. В него мъжете се скупчвали на групи според родния си език. Лицата им били измити като за работа, но все още имали сажди в ушите — дълбоката чернилка. Трамваят потеглил. Скоро веселото настроение помръкнало и разните езици стихнали. Близо до центъра на града се качили няколко чернокожи мъже, които останали отвън на стъпалата, хванати за покрива.

И тогава на хоризонта се появил „Руж“^[2], извисяващ се сред пушека, който излизал от него. Отначало се виждали само върховете на осемте главни комина. Всеки от тях раждал свой собствен черен облак. Те се издигали и се сливали в един голям облак, надвиснал над цялата околност, хвърлящ сянка над трамвайните релси; и Лефти разбрал, че мъжете са замлъкнали заради тази сянка, заради неизбежното приближаване към нея всяка сутрин. Когато ги покрила, другите се обърнали с гръб и само Лефти видял как светлината изчезва от небето, докато сянката обгръща трамвая и лицата на мъжете посивяват, а един мавро от стъпалата изхрачил кръв на пътя. След това усетил просмукалата се навсякъде миризма, отначало поносима, на развалени яйца и тор, а след това — нетърпима химическа смрад и Лефти огледал другите, за да види дали са я подушили, но те явно не били, защото продължавали да дишат. Вратите се отворили и всички слезли. През надвисналия пушек Лефти видял други трамваи, от които се изсипвали още работници, стотици сиви фигури, които се тътрели през павирания двор към входа. Край тях минавали камиони и Лефти се оставил да го повлече потокът на следващата смяна — петдесет, шейсет, седемдесет хиляди души, които припряно допушвали последната цигара и разменяли последни думи — с приближаването до завода те отново се разприказвали, не защото имали да си кажат нещо, а понеже зад неговите врати разговорите били забранени. Основната сграда, черна тухлена крепост, била на седем етажа със седемнайсет комина. От нея излизали две шахти, които завършвали с водни кули. Оттам се стигало до наблюдателни платформи и до съседните рафинерии, вече с не толкова внушителни комини. Комплексът приличал на гора, сякаш осемте главни комина били пръснали семена, за да може от плодородната земя около завода да поникнат десет, двайсет, петдесет стебла. Лефти вече виждал железопътните релси, огромните силози край реката, гигантската кутия за подправки с въглища, кокс и желязна руда и пешеходните надлези като великански паяци. Преди входът да го засмуче, той зърнал товарен кораб и късче от реката, наречена Руж от френските пътешественици заради червеникавия цвят много преди да стане оранжева от отпадните води или да бъде обхваната в пламъци.

Исторически факт: хората са престанали да бъдат човешки същества през 1913 година. Тогава Хенри Форд сложил автомобилите си върху въртящи се цилиндри и накарал работниците да следват скоростта на поточната линия. Отначало те се разбунтували. Цели тълпи напускали, неспособни да приспособят телата си към новото темпо на епохата. Но по-късно адаптацията се осъществила — до известна степен всички ние сме я наследили и затова така лесно боравим с джойстикове и дистанционни, с такава лекота извършваме всевъзможни повтарящи се действия.

Но през 1922 година да си машина все още било нещо ново.

Дядо ми бил обучен за новата си работа за седемнайсет минути. Част от гениалността на новия метод за производство била разделянето на процеса на множество неквалифицирани операции. Така всеки можел да бъде нает. И всеки можел да бъде уволнен. Надзорникът показал на Лефти как да вземе лагера от поточната линия, да го шлифова на струга и да го върне обратно. С хронометър в ръка той засякъл времето на новия работник. После кимнал и завел Лефти до мястото му край линията. От лявата му страна стоял мъж на име Вйержбицки; от дясната — О’Мали. За миг те са трима мъже, които чакат заедно. После се чува свирката.

На всеки четиринайсет секунди Вйержбицки райберова един лагер, Стефанидис го шлифова и О’Мали го закача към разпределителен вал. Този вал продължава нататък по конвейера, който се вие из завода сред облаци метален прах и киселинни мъгли, докато друг работник на петдесет метра по-нататък го поеме, за да го монтира към двигателния блок (двайсет секунди). Едновременно с това други мъже откачат други части от съседните конвейери — карбуратора, разпределителя, смукателя — и също ги монтират към двигателния блок. Над наведените им глави блъскат огромни валове като задвижвани от пара юмруци. Никой не казва и дума. Вйержбицки райберова лагер, Стефанидис го шлифова и О’Мали го монтира към разпределителен вал. Валът криволичи из цеха, докато една ръка не го откачи от поточната линия и не го монтира към двигателния блок, който сега става все по-чудат с тръбите и стърчащите вентилаторни перки. Вйержбицки райберова лагер, Стефанидис го шлифова и О’Мали го монтира към разпределителен вал. Докато другите работници завинтват въздушния филтър (седемнайсет секунди), монтират стартера (двайсет и шест секунди) и слагат маховика. В този момент двигателят е завършен и последният човек го изпраща по пътя му…

Само че той не е последният човек. Долу има други работници, които закачат двигателя и го вдигат, а едно шаси идва да го поеме. Тези мъже монтират двигателя към трансмисията (двайсет и пет секунди). Вйержбицки райберова лагер, Стефанидис го шлифова и О’Мали го монтира към разпределителен вал. Дядо ми вижда само лагера пред себе си, ръцете му го откачват, шлифоват го и отново го слагат на линията, докато се появява следващият. Конвейерът над главата му се простира назад до работниците, които изливат лагерите, други, които пълнят пещите със слитъци; а още по-назад е леярната, където в адската жега работят негрите. Те хвърлят желязна руда в доменната пещ и после с черпаци изливат разтопения метал в калъпи. Изливат го с идеалната скорост, защото ако е прекалено бързо, калъпът ще се пръсне, ако е прекалено бавно, металът ще изстине. Те не могат да спрат дори за да махнат парещите пръски от ръцете си. Понякога надзорникът прави това, друг път — не. Леярната представлява самите недра на завода, течното му ядро, но линията идва от още по-далече. Простира се навън чак до купчините въглища и кокс; стига до реката, където товарните кораби хвърлят котва, за да разтоварят рудата и на това място линията се превръща в самата река, която лъкатуши на север през горите, докато стигне до извора си — всъщност до самата земя, до варовика и пясъчника, а после линията тръгва обратно — от земните недра към реката, товарните кораби и накрая към крановете, лопатите и пещите, където се превръща в разтопено желязо и се излива в калъпи, изстива и добива формата на автомобилни части — зъбни колелета, задвижващи валове и резервоари на форд модел „Т“ от 1922 година. Вйержбицки райберова лагер, Стефанидис го шлифова и О’Мали го монтира към разпределителен вал. Над тях, зад тях под различни ъгли работници пълнят калъпи с пясък, набиват им запушалките с чукове или слагат кутии с отливки в куполовидната пещ. Поточните линии са много, разклоняват се и се пресичат. Други работници щамповат части от корпуса (пет секунди), сглобяват ги (четирийсет и две секунди) и ги заваряват (минута и десет секунди). Вйержбицки райберова лагер, Стефанидис го шлифова и О’Мали го монтира към разпределителен вал. Валът се носи из завода, докато един мъж не го откачи, за да го монтира към двигателен блок, който изглежда все по-чудато с вентилаторните перки, тръбите и свещите. И тогава двигателят е готов. Един работник го пуска върху шасито, което идва да го посрещне, а през това време други трима изваждат от пещта корпуса на автомобила, в чиято изпечена до блясък черна боя могат да се огледат, и за миг разпознават лицата си, а после пускат корпуса върху шасито. Един човек скача на предната седалка (три секунди), запалва колата (две секунди) и се отдалечава.

 

 

Денем — никакви думи; вечер — стотици. Всяка вечер дядо ми излизал изтощен от завода и се замъквал до съседната сграда, в която се помещавало Училището по английски на Форд. Сядал на чина с отворен пред него учебник. Имал чувство, че чинът вибрира, движейки се по пода със скоростта от 2 километра в час на поточната линия. Гледал нагоре към английската азбука, изписана върху фриз по стените на класната стая. В редици около него други мъже седели над същите учебници. С коси, сплъстени от изсъхнала пот, очи, зачервени от металния прах, с ожулени длани, те рецитирали с покорността на момчета от църковен хор:

„Работниците трябва да използват много сапун и вода у дома си.“

„Нищо не допринася така за праведния живот, както чистотата.“

„Не плюйте на пода у дома.“

„Не допускайте да има мухи в къщата ви.“

„Най-напредналите хора са най-чистите.“

Понякога уроците по английски продължавали на работното място. Една седмица, след лекция от главния майстор за повишаване на производителността, Лефти заработил по-бързо, като шлифовал лагера за 12 секунди, вместо за 14. По-късно, като се върнал от тоалетната, той открил, че някой е написал отстрани на неговия струг думата „плъх“. Ремъкът бил срязан. Докато намери нов ремък в сандъка с резервни части, се чула сирена. Линията била спряна.

— Какво ти става, по дяволите? — креснал му надзорникът. — Всеки път, като спрем линията, губим пари. Ако стане пак, изхвърчаш оттук. Разбра ли?

— Да, сър.

— Добре! Пускайте!

И поточната линия отново тръгнала. След като надзорникът си отишъл, О’Мали се огледал на двете страни, навел се и му прошепнал:

— Не се опитвай да биеш рекорди за скорост. Разбра ли! Така всички трябва да работим по-бързо.

 

 

Дездемона си стояла вкъщи и готвела. Нямала копринени буби, за които да се грижи, нито черничеви листа за бране, нямала съседи, с които да клюкарства, нито кози, които да дои, затова баба ми си запълвала времето с готвене. Докато Лефти шлифовал лагери, баба ми майсторяла пастицио, мусака и млечна баница. Покривала кухненската маса с брашно и с помощта на почистена с белина дръжка от метла точела кори, тънки като лист. Корите слизали от нейната поточна линия една след друга. Изпълвали кухнята, дори дневната, където предварително покривала мебелите с чаршафи. Дездемона ходела напред-назад край поточната линия, прибавяла орехи, масло, мед, спанак, сирене, още точени кори, и още масло, а после закалявала новосглобените си творения във фурната. В „Руж“ работниците припадали от жега и умора, а на улица „Хърлбът“ баба ми давала двойни смени. Ставала сутрин, за да приготви закуска и да опакова обяда на мъжа си, после мариновала агнешко бутче с вино и чесън. Следобед правела домашни суджуци с копър и ги окачвала върху тръбите на отоплението в мазето. В три започвала да приготвя вечерята и едва когато тя вече била на печката, Дездемона си взимала почивка и сядала до кухненската маса, за да провери в съновника значението на сънищата си от предната нощ. По всяко време на печката къкрели поне три тенджери. От време на време Джими Зизмо водел вкъщи някой от аверите си, едри мъжаги с големи глави, едва натикани в шапките. Дездемона им сервирала храна по всяко време на деня. После те си тръгвали, връщали се в града, а Дездемона чистела и миела след тях.

Единственото, което отказвала да прави, било да пазарува. Американските магазини я обърквали. Видът на продуктите в тях я потискал. Дори години по-късно, като видеше ябълки от сорта „Крогърс Макинтош“ в нашата кухня в предградията, все ги взимаше на подбив: „За нищо не стават. Ние такива давахме на козите“. В местния супермаркет й липсвало уханието на прасковите, смокините и кестените от Бурса. През първите си месеци в Америка Дездемона била измъчвана от „носталгията, за която няма лек“. Затова след работата в завода и часовете по английски език, преди да се прибере, Лефти трябвало да купи агнешкото и зеленчуците, подправките и меда.

И така те живеели… един месец… три… пет. Страдали през първата си зима в Мичиган.

Януарска нощ, тъкмо е минало един след полунощ. Дездемона Стефанидис спи, сложила омразната шапка от Организацията на младите християнки, за да я пази от вятъра, който прониква през тънките стени. Радиаторът стене, потраква. Лефти завършва домашното си на свещ, опрял тетрадката на коленете си, с молив в ръка. Откъм стената: шумолене. Той вдига поглед и вижда чифт червени очи, които блестят през една дупка в ламперията. Той пише: П-Л-Ъ-Х, а после хвърля молива си по гризача. Дездемона продължава да спи. Той я погалва по косата. Казва на английски: „Здравей, скъпа“. Новата страна и нейният език са помогнали да остави миналото още по-далеч зад гърба си. С всяка нощ спящото тяло до него е все по-малко и все по-малко сестра му и все повече — неговата жена. Причините да влязат в някоя от категориите, забранени от онзи закон за имиграцията, отпадат ден след ден, всички спомени за престъплението биват заличени. (Но това, което хората забравят, го помнят клетките. Тялото, този слон…)

Дошла пролетта на 1923 година. Дядо ми, свикнал с разнообразните спрежения на старогръцките глаголи, установил, че английският, въпреки цялата му непоследователност, е сравнително лесен език за овладяване. След като погълнал солидно количество английски думи, започнал да вкусва познатите съставки: гръцките семена в корените, представките и наставките. Завършването на Училището по английски на Форд трябвало да бъде отпразнувано с драматизация. Като отличен ученик, Лефти бил поканен да участва в нея.

— Що за драматизация? — попитала Дездемона.

— Не мога да ти кажа. Изненада е. Но трябва да ми ушиеш костюм.

— Какъв?

— Като от патрида.

Било сряда вечер. Лефти и Зизмо седели в сала, когато внезапно Лина влязла, за да слуша „Часът на Рони Ронет“. Зизмо я изгледал неодобрително, но тя се скрила зад слушалките си.

— Мисли се за една от онези американиди — казал Зизмо на Лефти. — Погледни. Виждаш ли? Дори си е кръстосала краката.

— Тук е Америка — казал Лефти, — сега всички сме американиди.

— Тук не е Америка — възразил Зизмо. — Тук е моята къща. Тук не харесваме американидите. Твоята жена го знае. Да я виждаш в сала да си показва краката или да слуша радио?

Някой почукал на вратата. Зизмо, който изпитвал необяснима омраза към неканените гости, подскочил и посегнал да бръкне под сакото си. Направил знак на Лефти да не мърда. Лина, забелязвайки, че нещо става, си свалила слушалките. Отново се почукало.

— Кирие — казала Лина, — ако смятаха да те убиват, щяха ли да почукат?

— Кой ще убива! — казала Дездемона, която дотичала откъм кухнята.

— Просто така се казва — рекла Лина, която знаела за бизнеса на съпруга си повече, отколкото показвала. Отишла до вратата и я отворила.

На прага стояли двама мъже. Носели сиви костюми с раирани вратовръзки и черни туристически обувки. Имали къси бакенбарди. Държали еднакви куфарчета. Като си свалили шапките, под тях се показала еднаква кестенява коса, грижливо разделена на път по средата. Зизмо си извадил ръката изпод сакото.

— Ние сме от социологическия отдел на Форд — казал високият. — Дали господин Стефанидис е у дома?

— Да? — казал Лефти.

— Господин Стефанидис, нека да ви кажа защо сме дошли.

— Ръководството предвиди — продължил без прекъсване ниският, — че пет долара дневна надница в ръцете на някои хора може сериозно да ги отклони от почтения и праведен живот и да ги превърне в заплаха за обществото като цяло.

— Затова г-н Форд постанови — подел отново високият, — че никой не бива да получава тези пари, ако не може да ги използва разумно и умерено.

— Освен това — отново ниският, — ако някой отговаря на условията на плана, но по-късно прояви слабости, в правомощията на компанията е да му отнеме дела от печалбите до момента, в който се поправи. Може ли да влезем?

След като прекрачили прага, те се разделили. Високият извадил от куфарчето един бележник.

— Ще ви задам няколко въпроса, ако не възразявате. Пиете ли, г-н Стефанидис?

— Не, не пие — отговорил вместо него Зизмо.

— А вие кой сте, ако смея да попитам?

— Казвам се Зизмо.

— Наемател ли сте тук?

— Това е моята къща.

— Значи г-н и г-жа Стефанидис са наемателите?

— Точно така.

— Не е добре, не е добре — казал високият. — Ние насърчаваме нашите работници да вземат ипотеки.

— Той работи по въпроса — казал Зизмо.

През това време високият се озовал в кухнята. Надникнал в тенджерите, отворил вратичката на фурната, хвърлил едно око в кофата за боклук. Дездемона понечила да възроптае, но Лина я спряла с поглед. (Отбележете в този момент как носът на Дездемона започва да потръпва. Вече два дни обонянието й е невероятно остро. Храните вече й миришат странно: сиренето — на мръсни чорапи, маслините — на кози барабонки.)

— Колко често се къпете, г-н Стефанидис? — попитал високият.

— Всеки ден, господине.

— Колко често си миете зъбите?

— Всеки ден, господине.

— Какво използвате?

— Сода за хляб.

Ниският вече се качвал по стълбите. Нахълтал в спалнята на баба ми и дядо ми и огледал внимателно чаршафите. Влязъл в банята и разгледал тоалетната чиния.

— Отсега нататък използвайте това — казал високият. — Това е паста за зъби. Ето ви и нова четка.

Смутен, дядо ми взел подадените вещи.

— Ние идваме от Бурса — обяснил той. — Това е голям град.

— Следвайте посоката на зъбите, четкайте надолу при горните зъби и нагоре при долните. По две минути сутрин и вечер. Хайде да видим. Пробвайте.

— Ние сме цивилизовани хора.

— Да разбирам ли, че отказвате да бъдете инструктирани по отношение на личната ви хигиена?

— Я ме чуйте — казал Зизмо. — Гърците са построили Партенона, а египтяните — пирамидите, още когато англосаксонците са се обличали в животински кожи.

Високият изгледал Зизмо продължително и написал нещо в бележника си.

— Така ли? — попитал дядо ми. Грозно озъбен, движел четката за зъби нагоре-надолу в сухата си уста.

— Точно така. Добре.

Ниският се появил откъм горния етаж. Отворил бележника си и започнал:

— Първа точка. Кофата за боклук в кухнята няма капак. Втора точка. Муха на кухненската маса. Трета точка. Прекалено много чесън в храната. Причинява лошо храносмилане.

(И сега Дездемона открива виновника: косата на ниския. Гади й се от миризмата на брилянтин.)

— Много мило от ваша страна да дойдете и да се поинтересувате от здравето на работниците си — казал Зизмо. — Не искаме някой да се разболее, нали? Може да се намали производителността на труда.

— Ще се направя, че не съм го чул — казал високият, — като се има предвид, че вие не сте служител на „Форд Мотър Къмпани“. Обаче — обърнал се пак към дядо ми — трябва да ви уведомя, господин Стефанидис, че в доклада си ще отбележа социалните ви контакти. Ще препоръчам вие и госпожа Стефанидис да се преместите в свой дом веднага щом финансите ви го позволят.

— А мога ли да попитам каква е вашата професия, господине? — поинтересувал се ниският.

— Занимавам се с превоз на стоки — отговорил Зизмо.

— Господа, много мило от ваша страна, че наминахте — намесила се Лина. — Но се налага да ни извините, тъкмо сядахме да вечеряме. След това трябва да ходим на църква. И разбира се, Лефти трябва да си легне до девет, за да може да си почине. Той обича да е бодър.

— Много добре. Хубаво.

Сложили си шапките едновременно и излезли.

 

 

И така стигаме до седмиците преди празненството по случай завършването. До Дездемона, която шие елече паликари и го извезва с червени, бели и сини конци. До Лефти, който излиза от работа в петък вечер и отива до „Милър роуд“ да му платят от една бронирана кола. Пак до Лефти, който в навечерието на тържеството взима трамвая до „Кадилак скуеър“ и влиза в магазина за дрехи „Голд“. Там има среща с Джими Зизмо, който ще му помогне да изберат костюм.

— Вече е почти лято. Какво ще кажеш за кремав? С жълта копринена вратовръзка?

— Не. Учителката по английски ни каза само синьо или сиво.

— Иска да те превърне в протестант. Съпротивлявай се!

— Ако обичате, бих искал синия костюм, благодаря ви — казва Лефти на най-добрия възможен английски.

(Изглежда и тук собственикът на магазина дължи на Зизмо услуга. Дава им двайсет процента отстъпка).

През това време на „Хърлбът“ отец Стилянопулос, главен свещеник на гръцката православна църква „Успение Богородично“, най-накрая е дошъл да благослови къщата. Дездемона нервно наблюдава как свещеникът отпива от чашата метакса, която му е поднесла. Когато двамата с Лефти станали негови енориаши, старият свещеник ги попитал, чисто формално, дали са венчани по православния обичай. Дездемона отговорила положително. Тя била израснала с убеждението, че свещениците разбират кога някой казва истината и кога лъже, но отец Стилянопулос само кимнал и вписал имената им в църковния регистър. Сега той оставя чашата си. Изправя се и започва напевно да благославя къщата, ръсейки прага със светена вода. Но преди да свърши, носът на Дездемона пак се обажда. Тя подушва какво е обядвал свещеникът. Долавя миризмата изпод мишниците му, когато той прави кръстния знак. На вратата, докато го изпраща, тя затаява дъх.

— Благодаря, отче. Благодаря.

Стилянопулос си тръгва. Но какво от това. Щом отново си поема дъх, тя надушва цветните лехи и зелето, което вари госпожа Чеславски в съседната къща, освен това е готова да се обзаложи, че някъде има отворено бурканче с горчица — всички тези миризми я връхлитат отвсякъде и тя притиска с длан стомаха си.

Точно тогава вратата на спалнята се отваря със замах. Влиза Сурмелина. Пудра и руж покриват едната половина на лицето й; другата половина, оголена, изглежда зеленикава.

— Подушваш ли нещо? — пита тя.

— Да. Подушвам всичко.

— Боже господи!

— Какво има?

— Не мислех, че това някога ще ми се случи. На теб — може би да. Но не и на мен.

Ето че вече сме в голяма зала — детройтския „Аресанал на леката пехота“, по-късно същата вечер, в седем. Две хиляди зрители притихват, когато осветлението намалява постепенно. Видни ръководители на фирми се здрависват. Джими Зизмо, в нов кремав костюм и с жълта вратовръзка, кръстосва крака, полюшвайки обувката си. Лина и Дездемона се държат за ръце, съединени в тайнствен съюз.

Завесата се вдига сред възклицания и откъслечни аплодисменти. На декорите се вижда нарисуван параход — два огромни комина и част от палубата и перилата. Подвижно мостче води до другия център на сцената — огромен сив котел, на който са изписани думите ВРЯЩОТО ГЪРНЕ НА УЧИЛИЩЕТО ПО АНГЛИЙСКИ НА ФОРД. Прозвучава европейска фолклорна мелодия. Внезапно на мостчето се появява самотна фигура. Облечен в балканска носия, с елече, потури и кожени ботуши до коляното, емигрантът носи вещите си във вързоп, закачен на тояга. Той се оглежда боязливо и после влиза в котела.

— Каква пропаганда! — мърмори Зизмо откъм мястото си.

Лина му изшътква да мълчи.

Ето че и СИРИЯ се спуска в котела. После ИТАЛИЯ. ПОЛША. НОРВЕГИЯ. ПАЛЕСТИНА. И накрая — ГЪРЦИЯ.

— Гледай, това е Лефти!

С бродираното елече паликари, пукамизото с бухнали ръкави и плисираната пола фустанела, дядо ми стои на мостчето. Той спира за миг, за да погледне към публиката, но ярките прожектори го заслепяват. Не вижда баба ми, която го гледа, и едва удържа тайната си. ГЕРМАНИЯ го потупва по гърба.

— Macht schnell. Извинявай. Върви по-бързо.

На първия ред Хенри Форд кима одобрително, явно харесва представлението. Г-жа Форд се опитва да му прошепне нещо в ухото, но той махва с ръка да не му пречи. Сините му като на чайка очи пробягват от лице на лице, докато учителите по английски се появяват на сцената. Те носят дълги лъжици, с които бъркат във врящото гърне. Прожекторите се оцветяват в червено и започват да примигват, докато учителите разбъркват. Над сцената се издига пара.

Вътре в гърнето, наблъскани един до друг, мъжете смъкват емигрантските си носии и обличат костюми. Ръцете им се преплитат, настъпват се един друг по краката. „Прощавай, извинявай“ — казва Лефти, чувствайки се американец до мозъка на костите докато навлича сините вълнени панталони и сакото. В устата му — трийсет и два зъба, измити по американски маниер. Подмишниците му — обилно напръскани с американски дезодорант. Лъжиците се спускат отгоре, мъжете се блъскат един в друг…

… Двама мъже, нисък и висок, стоят зад кулисите и държат лист хартия…

… А сред публиката баба ми гледа изумена…

… И накрая гърнето престава да ври. Червените светлини отново стават бели. Оркестърът засвирва „Янки Дудъл“. Един по един завършващите училището по английски на Форд излизат от гърнето. Облечени в сини и сиви костюми, те се измъкват, размахвайки американски знаменца под оглушителни ръкопляскания.

 

 

Завесата едва паднала, когато се появили двамата от Социологическия отдел.

— Издържах последния изпит — казал им дядо ми. — Деветдесет и три процента! И днес ще си открия спестовен влог.

— Звучи добре — казал високият.

— Но за жалост е твърде късно — добавил ниският. Той извадил от джоба си лист с цвят, добре известен в Детройт — розов.

— Направихме някои проверки на вашия хазяин. Така нареченият Джими Зизмо. Той има досие в полицията.

— Аз не знам нищо — рекъл дядо ми. — Сигурно е грешка. Той е добър човек. Работи здраво.

— Съжалявам, господин Стефанидис. Но сигурно разбирате, че господин Форд не може да има работници, поддържащи такива връзки. Не е нужно да идвате в завода в понеделник.

Докато дядо ми се мъчел да преглътне тази вест, ниският се навел доверително към него.

— Дано си вземете поука от това. Общуването с неподходящи хора може да ви съсипе. Вие имате вид на добър човек, господин Стефанидис. Наистина. Желаем ви всичко най-хубаво в бъдеще.

Няколко минути по-късно Лефти излязъл да посрещне жена си. Изненадал се, когато тя го прегърнала пред всички и продължила да го притиска към себе си.

— Значи тържеството ти хареса?

— Не е затова.

— А защо?

Дездемона погледнала мъжа си в очите. Но не тя, а Сурмелина обяснила всичко.

— Двете с жена ти сме надули корема — казала на чист английски.