Джефри Юдженидис
Мидълсекс (14)

Мидълсекс

Колкото и срамно да звучи, бунтовете бяха най-доброто нещо, което ни се случи. Само за една нощ ние се превърнахме от семейство, което с все сили се мъчи да се закрепи в средната класа, в семейство, хранещо надеждата, че един ден ще се промъкне във висшата. Парите от застраховката се оказаха по-малко, отколкото Милтън очакваше. Две от застрахователните компании отказаха да платят пълната сума, позовавайки се на извънредни обстоятелства, и изплатиха само една четвърт. И все пак общата сума беше много по-голяма от тази, за която можеше да се продаде „Зебра“ и родителите ми можеха да направят някои промени в нашия живот.

Най-вълшебният от всички мои детски спомени е споменът за онази вечер, когато чухме клаксон, погледнахме през прозореца и видяхме, че на алеята пред къщата ни се е приземил космически кораб.

Беше кацнал безшумно до комбито на майка ми. Предните фарове примигваха, а отзад светеше червено сияние. В продължение на трийсет секунди не се случи нищо друго, а след това прозорецът на кораба се смъкна полека-лека и вътре вместо марсианец седеше Милтън. Беше си обръснал брадата.

— Повикайте майка си — извика с усмивка. — Ще отидем да се поразходим.

Не беше точно космически кораб, но почти — кадилак „Флийтуд“ от 1967-ма, най-междугалактическият автомобил, произвеждан някога в Детройт. (До снимката от Луната оставаше една година.) Беше черен като космическото пространство и с формата на ракета, легнала на една страна. Издължената предница завършваше със заострен връх, почти като носа на ракетата, а назад върху алеята се проточваше дългият, красив, застрашително съвършен корпус. Имаше сребриста решетка на квадратчета, сякаш за филтриране на звездния прах. Хромиран кант, като онези, през които се прокарват електрически кабели, водеше от коничните жълти мигачи по заобления отстрани корпус чак до задната част, където силуетът се разширяваше и завършваше с вертикални стабилизатори и ракетни сопла.

Вътре имаше мек килим и приглушено осветление като в бара на хотел „Риц“. В облегалките бяха вградени пепелници и запалки. Беше тапициран с миришеща на ново черна кожа. Все едно си влязъл в портфейл.

Не тръгнахме веднага. Постояхме малко, сякаш ни стигаше просто да си седим в колата, сякаш, след като вече я притежавахме, можехме да забравим за гостната и всяка вечер да си прекарваме на алеята пред къщата. Накрая Милтън запали двигателя и като остави лоста на позиция за паркиране, ни показа разни чудеса. Отвори и затвори прозорците само с едно копче. Заключи вратите с друго. С жужене премести предната седалка напред, след това я разгъна толкова назад, че видях пърхота по раменете му. Когато най-накрая включи на скорост и потегли, всички бяхме леко замаяни. Тръгнахме по „Семинол“ покрай къщите на съседите, вече сбогувайки се с Индиан Вилидж. На ъгъла Милтън включи мигача и той зацъка, отброявайки секундите до окончателното ни заминаване.

„Флийтуд“ от шейсет и седма година беше първият, но далеч не последният кадилак на баща ми. През следващите седем години Милтън сменяше колата си почти всяка година и днес аз мога да проследя своя живот, ориентирайки се по дизайнерските елементи на дългата поредица автомобили. Когато изчезнаха вертикалните стабилизатори, бях на девет; когато се появиха антените — на единайсет. Емоционалният ми живот също е в тон с различните модели. През шейсетте, когато кадилаците бяха футуристично самоуверени, аз също бях уверена и оптимистично настроена. Но през седемдесетте, когато заради недостига на бензин производителят извади на пазара злощастния „Севил“ — с повдигната задница, — аз също се чувствах като обезформена. Назовете година и аз ще ви кажа какъв модел имахме. 1970: „Елдорадо“ с цвят на кока-кола. 1971: червеният седан „Девил“. 1972: златистият „Флийтуд“, чийто сенник на мястото до шофьора криеше огледало като извадено от гримьорната на старлетка (в него Теси оглеждаше своя грим, а аз — първите си черни точки). 1973: дългият черен „Флийтуд“ с покрив като купол, заради който другите коли спираха, мислейки, че минава погребална процесия. 1974: жълтият като канарче „Флорида Спешъл“ с две врати, покрив от бял винил с подвижен капак и седалки от кафява кожа — същата кола, която майка ми кара и до днес, почти трийсет години по-късно.

Но през 1967-ма беше космическият „Флийтуд“. След като набрахме необходимата скорост, Милтън каза:

— Добре. А сега вижте това.

Врътна някакъв ключ под таблото. Чу се свистене, все едно се надуваха балони, и бавно, като на вълшебно килимче, четиримата се издигаме към тавана.

— Викат му „въздушна възглавница“. Чисто нова екстра. Меко е, нали?

— Това някаква нова хидравлична система на окачването ли е? — поинтересува се Чаптър Илевън.

— Да, така мисля.

— Може би тогава няма да се налага да си слагам възглавница, когато карам — каза Теси.

След това всички се умълчахме. Пътувахме на изток, вън от Детройт, буквално летяхме във въздуха.

И така стигам до втората част от нашето изкачване по социалната стълбица. Подобно на много други бели жители на Детройт, скоро след бунтовете моите родители започнаха да търсят къща в предградията. Бяха хвърлили поглед на заможния крайезерен квартал, където живееха автомобилните магнати — Грос Пойнт.

Оказа се по-трудно, отколкото очакваха. Докато обикаляха с кадилака петте части на Грос Пойнт (Парк, Сити, Фармс, Удс и Шорс), родителите ми виждаха табели „Продава се“ пред много къщи. Но когато отиваха в канторите за продажба на недвижими имоти, за да попълнят заявление, откриваха, че къщите неочаквано вече са продадени или цената им се е качила двойно.

След два месеца търсене Милтън стигна до последния агент на недвижими имоти, някоя си госпожица Джейн Марш от Агенция „Грейт Лейкс“. Общуването с нея все повече засилваше у него някои подозрения.

— Този имот е доста екстравагантен — каза госпожица Марш на Милтън в един септемврийски следобед, докато вървеше пред него по алеята пред къщата. — Иска се купувач с въображение. — Тя отвори вратата и го покани да влезе. — Но пък какво родословие има. Бил е проектиран от Хъдсън Кларк. — Очакваше, че името му е познато. — От Прерийната школа.

Милтън кимна с известно подозрение. Завъртя глава, огледа цялата къща. Когато госпожица Марш му я беше показала на снимка в агенцията, той не се беше впечатлил. Твърде много приличаше на кутия. Прекалено модерна.

— Не съм убеден, че жена ми ще хареса подобно нещо, госпожице Марш.

— Боя се, че в момента не мога да ви предложа нищо по-традиционно.

Тя вървеше пред него през празния бял вестибюл и тръгна надолу по тясно стълбище. Влязоха в дневната на долното ниво и госпожица Марш също обърна глава. С любезна усмивка, която оголи заешкия й горен венец, тя огледа цвета на кожата на Милтън, косата му, обувките. Отново хвърли поглед на заявлението, което е попълнил.

— Стефанидис. Какво име е това?

— Гръцко.

— Гръцко ли? Колко интересно.

Повторно оголване на горния венец, докато госпожица Марш пишеше нещо в бележника си. После продължи с огледа:

— Дневната на долното ниво. Зимна градина, свързана с трапезарията. И, както виждате, къщата разполага с доста прозорци.

— Ами че тя е като витрина, госпожице Марш.

Милтън пристъпи към стъклото и разгледа задния двор.

А през това време на няколко крачки зад него госпожица Марш разглеждаше самия Милтън.

— Мога ли да попитам с какво се занимавате, господин Стефанидис?

— С ресторантьорство.

Още една бележка.

— Да ви осведомя ли какви църкви има в околността? Каква е религиозната ви принадлежност?

— Аз не си падам по тези неща. Жена ми води децата в гръцката църква.

— Значи тя също е гъркиня?

— От Детройт е. И двамата сме родени в Ист Сайд.

— И ви трябва място за две деца, нали така?

— Да, госпожо. Освен това с нас живеят и моите родители.

— А, разбирам.

И така розовият венец изчезна, докато госпожица Марш започна да сумира всичко. Нека да видим. Южно Средиземноморие. 1 точка. Не е в някоя уважавана професия. 1 точка. Религия? Гръцката църква. Това е някакъв вид католицизъм, нали? Значи тук още 1 точка. И родителите му ще живеят с него! Още 2 точки! Което прави — 5. О, това не е достатъчно. Изобщо не е достатъчно.

Нека обясним аритметиката на госпожицата Марш: по онова време агентите на недвижими имоти в Грос Пойнт оценяваха евентуалните купувачи с помощта на нещо, което наричаха точкова система. (Не само Милтън се тревожеше, че кварталът му отива по дяволите.) Никой не говореше за това открито. Агентите само споменаваха „критериите на общността“ и продажби на „правилния тип хора“. Сега, след като беше започнало изселването на белите от чернокожите квартали, точковата система придобиваше още по-голямо значение. Хората не искаха събитията от центъра на града да им се случат и на тях.

Госпожица Марш изписа дискретно „5“ до „Стефанидис“ и го огради, но в този миг изпита някакво съжаление. В крайна сметка друг беше измислил точковата система, влязла в сила много преди самата тя да дойде в Грос Пойнт от Уичита, където баща й работеше като касапин. Но тя не можеше да направи нищо. Да, госпожица Марш изпитваше съжаление. Ама наистина. Погледнете я само тази къща! Кой ще я купи? Само италианец или грък. Никога няма да я продам, никога!

Клиентът й продължаваше да стои до прозореца, загледан навън.

— Наистина разбирам предпочитанието ви към нещо повече в стила на стария свят, господин Стефанидис. От време на време се появяват такива къщи. Просто трябва да проявите търпение. Имам телефонния ви номер. Ще ви уведомя, ако нещо излезе на пазара.

Милтън не я чу. Той беше погълнат от гледката. Къщата имаше тераса на покрива и заден двор, а по-нататък се виждаха още две по-малки постройки.

— Кажете ми повече за този Хъдсън Кларк — помоли той.

— Кларк ли? Е, честно казано, не е голямо име.

— Прерийната школа, така ли казахте?

— Хъдсън Кларк не е Франк Лойд Райт, ако имате предвид това.

— А какви са онези постройки ей там?

— Аз не бих ги нарекла точно постройки, господин Стефанидис. Твърде са незначителни за това име. Едната е баня. Доста порутена, опасявам се. Дори не знам дали работи. А зад нея е къщата за гости. Тя също се нуждае от ремонт.

— Баня! Това е нещо различно.

Милтън обърна гръб на прозореца. Тръгна из къщата, като я разглеждаше в нова светлина — стените в стил „Стоунхендж“, облицовките с репродукции на Климт, просторните стаи. Всичко беше геометрично, като в разчертана мрежа. Светлината падаше на лъчи през множеството прозорци на покрива.

— Сега тук на място май започвам да оценявам тази къща — каза Милтън. — Снимката не я показва в най-добра светлина.

— Всъщност, господин Стефанидис, за семейство като вашето, с малки деца, не мисля, че това е най-доброто…

Но преди тя да завърши изречението, Милтън вдигна ръце в знак, че се предава.

— Няма нужда да ми показвате нищо повече. Независимо от състоянието на външните постройки, ще я купя.

Настъпи пауза. Госпожица Марш се усмихна с два реда венци.

— Чудесно, господин Стефанидис — каза без особен ентусиазъм. — Разбира се, всичко зависи от това дали ще одобрят заема.

И сега вече беше ред на Милтън да се усмихне. Макар че всички отричаха съществуването й, точковата система не беше тайна. Предната година Хари Карас се беше мъчил безуспешно да си купи къща в Грос Пойнт. Същото се бе случило и с Пийт Савидис. Но на Милтън Стефанидис никой нямаше да му казва къде да живее. Нито госпожица Марш, нито разни агенти за недвижими имоти от Кънтри клуба.

— Не е нужно да се безпокоите за това — каза баща ми, наслаждавайки се на този миг. — Ще платя в брой.

И така, прескачайки бариерата на точковата система, баща ми успя да купи къща в Грос Пойнт. Това беше първият случай в живота му, когато плати за нещо в аванс. Но какво да кажем за другите бариери? За факта, че агентите му бяха показали само нежеланите къщи в районите, най-близко до Детройт? Къщите, които никой друг не искаше? Какво да кажем за неспособността му да види друго, освен грандоманския си жест, какво да кажем за факта, че купи къщата, без да се посъветва с майка ми? Е, тези проблеми нищо не можеше да ги реши.

В деня на преместването потеглихме с две коли. Теси, която едва преглъщаше сълзите си, закара Лефти и Дездемона със семейното комби. Милтън качи Чаптър Илевън и мен в новия „Флийтуд“. По „Джеферсън“ още личаха следите от бунтовете, а аз имах въпроси, които не бяха получили отговор.

— А какво ще кажеш за Бостънското чаено парти? — попитах баща ми от задната седалка. — Заселниците откраднали всичкия чай и го изхвърлили в пристанището. Било е същински бунт.

— Изобщо не е било — отвърна Милтън. — Какво ви учат в това училище, по дяволите? С Бостънското чаено парти американците са въстанали срещу друга страна, която ги е потискала.

— Но това не е била друга страна, тате. Била е същата страна. Тогава дори не е имало Съединени щати.

— Нека те попитам нещо. Къде е бил крал Джордж, когато са изхвърлили чая? Бил ли е в Бостън? Бил ли е изобщо в Америка? Не. Похапвал си е препечени филийки на майната си в Англия.

С неумолимия черен кадилак, който се движеше мощно, баща ми, брат ми и аз напуснахме раздирания от войната град. Минахме над тесен канал, който подобно на крепостен ров отделяше Детройт от Грос Пойнт. И изведнъж, едва смогнали да забележим промените, се озовахме пред къщата на булевард „Мидълсекс“.

Най-напред видях дърветата. Две огромни плачещи върби, като космати мамути от двете страни на къщата. Клоните им бяха надвиснали над алеята като дунапренените ресни в автомивка. Под есенното слънце листата им фосфоресцираха. Сякаш насред хладната сенчеста улица гореше фар; и това впечатление само се подсилваше от къщата, пред която бяхме спрели. Мидълсекс! Дали някой друг е живял в толкова странна къща? Толкова научнофантастична? Толкова футуристична и демодирана едновременно? Къща в духа на комунизма — по-добра на теория, отколкото на практика? Стените бяха бледожълти, изградени от правоъгълни каменни блокчета, обрамчени с облицовка от секвоя по протежението на покрива. Прозорци покриваха цялата фасада. Хъдсън Кларк (чието име Милтън щеше неуморно да подхвърля през следващите години, въпреки че никой не беше чувал за него) бе проектирал къщата Мидълсекс така, че да бъде в хармония с естествената околна среда — с двете плачещи върби и черницата отпред. Забравил къде се намира (в консервативно предградие) и какво има от другата страна на тези дървета (къщите на семейства Търнбул и Пикет), Кларк беше следвал принципите на Франк Лойд Райт — беше се отказал от викторианските вертикали за сметка на хоризонталите на Средния Запад, беше отворил вътрешните пространства и беше внесъл известно японско влияние. Мидълсекс беше едно верую на теорията, неопорочено от каквато и да било практичност. Изглежда Хъдсън Кларк не е вярвал във вратите. Идеята за врата, която се отваря в едната или другата посока, беше остаряла. Затова в къщата Мидълсекс нямаше врати. Вместо тях имаше дълги, подобни на хармоника прегради, изработени от агава, които се задвижваха от пневматична помпа в мазето. Според архитекта нямало нужда и от стълби в традиционния смисъл. Те символизират един телеологичен възглед за вселената, идеята, че едно нещо води към друго, докато вече всички знаят, че едно нещо не води към друго, а често — абсолютно никъде. Както и нашите стълбища. Вярно, в крайна сметка те стигаха до горе. Ако човек проявеше настойчивост, той се озоваваше на втория етаж, но пътьом попадаше и на доста други места. Над една площадка например висеше мобайл^[1]. По стената на стълбището зееха дупки и издълбани полици. Докато се качваш, можеше да видиш краката на човек, минаващ по коридора на горния етаж. Или да шпионираш седящите долу в дневната.

— Къде са гардеробите? — попита Теси, щом влязохме.

— Гардеробите ли?

— Милт, кухнята е на огромно разстояние от дневната. Всеки път, щом ти се прииска да хапнеш нещо, ще трябва да прекосиш цялата къща.

— Тъкмо ще се движим повече.

— И откъде да намеря завеси за тези прозорци? Не ги произвеждат толкова големи. Да не говорим, че всички могат да надничат вътре!

— Погледни го другояче, че ние ще можем да виждаме всичко навън.

Но в този миг се чу вик от другия край на къщата:

— Мана!

Макар да знаеше, че не бива да го прави, Дездемона беше натиснала едно копче в стената.

— Що за врата е това? — извика тя, като дотичахме. — Движи се сама!

— Я, страхотно! — възкликна Чаптър Илевън. — Кал, изпробвай я. Сложи си главата тук. Да, точно така…

— Деца, не си играйте с вратата.

— Само пробвам налягането.

— Оооу!

— Какво ти казах! Глупчо. А сега измъкни сестра си оттам.

— Мъча се, ама не става. Копчето не работи.

— Как така не работи?

— Великолепно, Милт. Няма гардероби, а сега трябва да се обаждаме в пожарната да измъкнат Кали от вратата.

— Не е проектирана да си пъхаш врата в нея.

— Мана!

— Миличка, можеш ли да дишаш?

— Да, но ме боли.

— Също като оня тип в пещерата „Карлсбад“^[2] — каза Чаптър Илевън. — Заклещи се и въпреки че го храниха четирийсет, накрая пак умря.

— Кали, стига се въртя като шугава. Така още повече…

— Не се въртя…

— Виждам гащите на Кали! Виждам гащите на Кали!

— Престани веднага!

— Теси, хайде, хвани крака на Кали.

— Добре, на три. Едно, две, три.

 

 

И така, ние се настанихме в къщата Мидълсекс на булевард „Мидълсекс“, всеки със своите опасения. След инцидента с пневматичната врата Дездемона си внуши, че тази къща с всички модерни удобства (която всъщност беше почти на нейните години) ще бъде последният й дом. Тя пренесе в къщата за гости онова, което беше останало от вещите им — месинговата масичка, кутията, портретът на патриарх Атинагорас, — но така и не можа да свикне с прозореца на тавана, който й приличаше на дупка в покрива, нито с крана в банята, който се задействаше с педал, нито с кутията, която й говореше от стената. (Всички стаи в Мидълсекс бяха оборудвани с вътрешни телефони. Навярно бяха работили при инсталирането си през 1940-а, повече от трийсет години след построяването на къщата през 1909-а. Но през 1967-ма думите, предназначени за кухнята, най-неочаквано се чуваха, например, в спалнята. Високоговорителите така изкривяваха гласовете, че трябваше да се напрягаме, за да дешифрираме неразбираемите думи като на дете, което се учи да говори.)

Чаптър Илевън успя да проникне в пневматичната система в мазето и часове наред се забавляваше да търкаля топче за пинг-понг из цялата къща през мрежата от маркучи. Теси продължи да се оплаква от липсата на гардероби и неудобното разположение на стаите, но заради леката си клаустрофобия с течение на времето започна да харесва стъклените стени на Мидълсекс.

Лефти, който искаше да бъде полезен, се нагърби със сизифовската задача да лъска всички модернистични повърхности до блясък. Със същата съсредоточеност, с която някога бе упражнявал аориста на древногръцките глаголи — скучно време, обозначаващо действие, което може никога да не бъде завършено, — сега Лефти миеше огромните панорамни прозорци, запотените стъкла на зимната градина, плъзгащите се врати към вътрешния двор и дори прозорчетата на покрива. Докато той жулеше новата къща, ние с Чаптър Илевън я изследвахме. В меланхоличния пастелножълт куб, който гледаше към улицата, се намираха главните жилищни помещения. Зад него беше вътрешният двор с празен басейн и деликатен кучешки дрян, който напразно се навеждаше над него, за да види отражението си. По западния край на този двор, тръгвайки от задния вход на кухнята, минаваше бял прозрачен тунел като онези, през които футболистите излизат на игрището. Този тунел водеше до постройка с купол — подобна на огромно иглу, — опасана с покрита тераса от всички страни. Вътре имаше басейн (той щеше да изиграе определена роля в моя живот, но засега водата в него само се загряваше). Зад тази баня се намираше втори двор, покрит с гладки черни камъни. По източната му страна, за да е в хармония с тунела, се простираше малка галерия с колони — тънки кафяви стоманени подпори. По нея се стигаше до къщата за гости, където гости така и не влязоха — там живя само Дездемона, за кратко със съпруга си и много по-дълго сама.

А за нас, децата, най-важното беше, че Мидълсекс имаше много корнизи, на които може да се стъпва и широки бетонни первази на прозорците, идеални за укрепления. Имаше тераси за слънчеви бани и мостчета. Двамата с Чаптър Илевън се катерехме навсякъде. Тъкмо Лефти измиеше прозорците, и пет минути след това ние с брат ми се облягахме на стъклото и пръстите ни оставяха отпечатъци. Като ги видеше, високият ни ням дядо, който в друг живот можеше да стане професор, но в този държеше мокър парцал и кофа, само се усмихваше и отново измиваше прозореца.

Макар че никога не чух от него и една дума, аз обичах чаплиновския си папу. Неговото безмълвие навяваше мисълта за изисканост. Отиваше на елегантните му дрехи, мокасините му, помадата в косата му. Но той изобщо не беше строг и скован, обичаше да прави шеги и дори шутовщини. Когато ме водеше на разходка с колата, Лефти често се преструваше, че задрямва зад волана. Очите му внезапно се затваряха и главата му клюмваше на една страна. Колата продължаваше да върви, без никой да я управлява, и кривваше към тротоара. Аз се смеех, пищях, скубех си косата и ритах. В последния момент Лефти уж се сепваше, стисваше волана и избягваше сблъсъка.

Не беше нужно да си говорим. Разбирахме се без думи. Но един ден се случи нещо ужасно.

Събота сутрин е, няколко седмици след преместването ни на „Мидълсекс“. Лефти ме извежда на разходка в новия квартал. Смятаме да отидем до езерото. Хванати за ръка, прекосяваме моравата пред новата ни къща. В джоба на панталоните му, горе-долу на нивото на моите рамене, дрънчат монети. Погалвам леко палеца му, запленена от липсващия нокът, който по думите му някаква маймуна отхапала в зоопарка.

Стигаме до тротоара, където майсторът е гравирал в цимента името си: Дж. П. Стайгър. В една пукнатина се води мравешка война. Ето че минаваме по тревата между тротоара и улицата. Вече сме на ръба.

Аз слизам от тротоара. Лефти — не. Той прави следващата крачка без да сгъне крак, все едно върви по равно, и сякаш пропада на платното. Все така хванала ръката му, аз му се присмивам, че е толкова непохватен. Лефти също се смее. Но не ме поглежда, загледан е някъде в празното. И като вдигам очи към него, неочаквано виждам някои неща, за които съм твърде малка. Виждам страха и объркването в очите на дядо ми, а най-много ме изненадва фактът, че някаква грижа от света на възрастните е по-важна от нашата разходка. Слънцето блести в очите му и зениците му се свиват. Стоим до бордюра в праха и листата. Пет секунди. Десет секунди. Достатъчно дълго, за да може Лефти да се изправи лице в лице с факта, че губи сили, а аз да усетя, че се сдобивам с нови сили.

Нещо, което никой не знаеше: предната седмица Лефти беше получил нов удар. След говора си, започваше да губи и чувството си за ориентация. Мебелите ту настъпваха към него, ту се отдалечаваха като в къща на изненадите в увеселителен парк. Също като някой майтапчия столовете му предлагаха да седне, а после се дръпваха в последния момент. Пуловете на дъската за табла хлътваха като клавиши на пианола. Лефти не беше казал на никого.

Тъй като вече не смееше да шофира, започнахме да се разхождаме пеш. (И така стигнахме до този тротоар, но него дядо ми не можеше да избегне, уж сепвайки се от дрямката.) Вървяхме по „Мидълсекс“ — немият възрастен чужденец и неговата кльощава внучка, която говореше за двама; дърдореше безспирно и баща й, бивш кларнетист, обичаше да се шегува, че владее циркулаторно дишане^[3]. Вече започнах да свиквам с Грос Пойнт, с елегантните майки с шалове от шифон и мрачната, забулена от кипариси къща (също платена в брой), където живееше единственото еврейско семейство. През това време дядо ми свикваше с много по-ужасяваща реалност. Хванал ръката ми, за да пази равновесие, понеже дърветата и храстите покрай тротоара се движеха странно, Лефти посрещаше смело възможността, че съзнанието е биологична случайност. Макар да не беше религиозен, в този миг той осъзна, че винаги е вярвал в душата, в някаква енергия на човека, която надживява смъртта. И докато умът му продължаваше да се колебае, да дава на късо, той стигна накрая до трезвото, така противоречащо на младежката му ведрост заключение, че мозъкът е просто един орган като всички останали и когато престане да работи, него вече няма да го има.

 

 

Едно седемгодишно момиченце не може все да се разхожда с дядо си. Аз бях новодошла на улицата и исках да си намеря приятели. От терасата на покрива виждах понякога едно момиченце приблизително на моята възраст, което живееше в къщата зад нас. Вечер то излизаше на балкона и скубеше листенцата на цветята в сандъчето на прозореца. Когато беше в настроение, лениво изпълняваше пируети сякаш под акомпанимента на моята музикална кутия, която винаги вземах на покрива. Момичето имаше дълга, руса до бяло коса с бретон и понеже никога не го виждах през деня, реших, че е албинос. Но се оказа, че греша — един следобед то се появи на дневна светлина, за да си вземе топката, прелетяла в нашия двор. Казваше се Клементайн Старк. Не беше албинос, оказа се само много бледа заради алергията си към трудни за избягване неща като трева и домашен прах. По-късно баща й щеше да получи инфаркт и днес спомените ми за нея носят бледосиния оттенък на нещастието, което тогава все още не я беше сполетяло. Тя стоеше босонога сред джунглата от плевели между нашите къщи. Кожата й вече започваше да се обрива от стръкчетата трева, полепнали по топката, чиято мокрота неочаквано получи обяснение, когато отнякъде докуцука дебел лабрадор.

В стаята на Клементайн Старк имаше легло с балдахин, доплавало като императорски кораб в единия край на морскосиния килим. Тя притежаваше и колекция отровни на вид насекоми, сложени в рамки. Беше една година по-голяма от мен, тоест познаваше живота, и дори веднъж беше ходила в Краков, някакъв град в Полша. Заради алергиите Клементайн трябваше почти непрекъснато да си стои вкъщи. Ето защо ние се виждахме най-вече на закрито и тя ме научи да се целувам.

Когато разказвах на доктор Лус историята на живота си, той винаги се оживяваше, щом стигнех до Клементайн Старк. Лус пет пари не даваше за греховете на баби и дядовци, за кутии с копринени буби или серенади на кларнет. До известна степен аз го разбирам. Дори съм съгласен с него.

И така, Клементайн Старк ме покани в тяхната къща, която бе съвсем различна от Мидълсекс — постройка с почти изцяло средновековен облик, грозновата сивокаменна крепост с един-единствен красив елемент в чест на принцесата — островърха кула, на която се вееше лилаво знаменце. По стените висяха гоблени, имаше рицарски доспехи с надписи на френски над забралото. А на пода стройната майка на Клементайн, облечена с черно трико, правеше упражнения за краката.

— Това е Кали — каза Клементайн. — Дошла е да си поиграем.

Аз се усмихнах сияйно и опитах да направя реверанс. (В края на краищата, това беше дебютът ми в доброто общество.) Но майката на Клементайн дори не погледна към нас.

— Тъкмо се нанесохме — казах аз. — Живеем в къщата зад вашата.

Тя се навъси. Помислих си, че съм казала нещо не на място — първото ми нарушение на етикета в Грос Пойнт.

— Защо не се качите горе? — предложи госпожа Старк.

И ние се качихме. В стаята си Клементайн възседна едно конче-люлка и три минути се люля на него, без дума да обели. После стана внезапно.

— Преди имах костенурка, но тя избяга.

— Така ли?

— Майка ми казва, че може и да е жива, ако е намерила какво да яде.

— Едва ли — рекох аз.

Клементайн прие храбро думите ми. Приближи се и вдигна ръката си, за да я сравни с моята:

— Виж, имам лунички като Голямата мечка.

Стояхме една до друга пред голямото огледало и правехме физиономии. Очите на Клементайн бяха възпалени по края. Тя се прозина, разтърка носа си и попита:

— Искаш ли да се упражняваме да се целуваме?

Не знаех какво да отговоря. Нали вече знаех да се целувам? Какво повече можеше да се научи? Но докато през ума ми минаваха тези въпроси, Клементайн започна урока. Застана лице в лице с мен и обви ръце около шията ми със сериозно изражение.

Не разполагам с необходимите специални ефекти, но искам да си представите как бледото лице на Клементайн се приближава към моето, сънените й очи се притварят, устните й, сладки от лекарствата, се издават напред и всички останали звуци в света замират — шумоленето на дрехите ни, гласът на майка й, която брои вдиганията на всеки крак, самолетът, който изписва удивителна в небето — всичко заглъхва, когато опитните устни на осемгодишната Клементайн срещат моите.

А някъде дълбоко сърцето ми реагира.

Не точно разтуптяване. Дори не тръпка, а по-скоро подрипване, като жаба, която се оттласква от калния бряг. Сърцето ми, това земноводно, се мята в този миг между две стихии: възбуда и страх. Опитвам се да внимавам, да се покажа на ниво. Но Клементайн е много по-напреднала. Тя накланя глава, както правят актрисите по филмите. Понечвам да направя същото, но тя ме смъмря насмешливо:

— Ти си мъжът.

И аз преставам. Стоя скована, с ръце, отпуснати до тялото. Накрая Клементайн прекъсва целувката. Поглежда ме безизразно за миг и казва:

— Като за първи път, не е зле.

 

 

— Мамо! — извиках, като се прибрах вечерта. — Намерих си приятелка!

Разказах на Теси за Клементайн, за старите килими по стените, за красивата майка, която играе гимнастика и изпуснах единствено уроците по целуване. От самото начало осъзнавах, че в чувствата ми към Клементайн Старк има нещо нередно, нещо, за което не бива да разказвам на майка ми, но не можех да формулирам какво точно. Не свързвах тези чувства със секса. Дори не знаех, че съществува секс.

— Може ли да я поканя у нас?

— Разбира се — отвърна Теси, зарадвана, че вече няма да съм сама в квартала.

— Бас ловя, че никога не е виждала къща като нашата.

Хладен, сив октомврийски ден, около седмица след това.

От задната част на жълтата къща се появяват две момиченца, които играят на гейши. Вдигнали сме си косите на кок със забучени китайски пръчици. Носим сандали и копринени шалове. Държим чадъри, уж слънчобрани. Докато пресичаме вътрешния двор и се качваме по стъпалата на банята, аз пея „Песента на барабана, изрисуван с цветя“^[4]. Влизаме, без да забележим тъмния силует в ъгъла. Банята е светла, бълбукащо тюркоазна. Копринените роби падат на пода. Две кискащи се фламинги, едното с бледа кожа, а другото — със светломаслинена, изпробват с пръстче водата в малкия басейн.

— Прекалено е гореща.

— Такава трябва да бъде.

— Първо ти.

— Не, ти.

— Добре.

И после влизаме заедно. Уханието на секвоя и евкалипт. Уханието на сапун със сандалово дърво. Косата на Клементайн, прилепнала към главата й. Кракът й, който се появява от време на време над водата като перка на акула. Смеем се, плискаме се, не жалим перличките за вана на майка ми. От повърхността на водата се издига толкова гъста пара, че не се виждат нито стените, нито тавана, нито тъмната фигура в ъгъла. Тъкмо разглеждам сводовете на стъпалата си, като се мъча да разбера какво означава да бъдат „смъкнати“, когато Клементайн се приближава към мен. Лицето й изниква сред парата. Мисля, че пак ще се целуваме, но вместо това тя увива краката си около кръста ми. Смее се истерично, криейки с длан устата си. Отваря широко очи и ми прошепва на ухо:

— Отпусни се.

Пищи като маймунка и ме дърпа към себе си. Оказвам се между краката й, падам върху нея, потъваме… Въртим се шеметно във водата, ту аз отгоре, ту тя, после пак аз, кикотим се, писукаме. Парата ни обгръща, забулва ни; вълничките хвърлят отблясъци; а ние продължаваме да се въртим и в един миг вече не съм наясно кои крайници са мои и кои нейни. Не се целуваме. Тази игра е много по-несериозна, по-шеговита, в свободен стил, но ние сме вкопчени една в друга, мъчим се да не изпуснем хлъзгавите си тела, коленете ни се удрят, коремите ни шляпат, бедрата ни се плъзгат нагоре-надолу. Меки части от тялото на Клементайн, потопени под водата, ми разкриват изключително важна информация — информация, която запечатвам в паметта си, но ще разбера едва години по-късно. Колко дълго е продължило това ли? Нямам представа. Но в един момент се изморяваме. Клементайн сяда на едно подводно стъпало. Аз се изправям на колене; за да се ориентирам — и тогава замръзвам, нищо, че водата е гореща. Защото там, в ъгъла на помещението, стои дядо ми! Зървам го за секунда, наведен, в полупрофил — смее ли се? сърдит ли е?, — а после парата отново се вдига и го скрива.

Толкова съм смаяна, че не мога да помръдна, не мога да продумам. Колко време е бил там? Какво е видял?

— Само изпълнявахме воден балет — казва неубедително Клементайн.

Парата отново се разкъсва. Лефти не е помръднал. Седи точно както преди, с клюмнала настрани глава. Изглежда блед като Клементайн. За миг ми минава безумната мисъл, че той играе познатата игра с колата, преструва се на заспал, но след това разбирам, че никога повече няма да играем на нищо…

А после от всички вътрешни телефони в къщата проехтяват вопли. Аз се обаждам на Теси в кухнята, тя — на Милтън в дневната, а той — на Дездемона в къщата за гости.

— Елате бързо! Нещо е станало с папу!

Следват викове и мигащите светлини на линейката, а после майка ми казва на Клементайн, че е време да се прибира.

По-късно същата вечер: прожекторът осветява две стаи в новата ни къща на „Мидълсекс“. В единия кръг от светлина се кръсти стара жена, а в другия седемгодишно момиченце моли за опрощение. Убедена съм, че вината е моя. Стана заради онова, което аз направих… онова, което Лефти видя… Обещавам никога повече да не правя нищо такова, моля се: Не позволявай папу да умре; кълна се: Клементайн беше виновна. Тя ме накара да го направя.

(Сега е време и за господин Старк. Артериите му са покрити с нещо като гъши пастет и един ден сърцето му спира. Бащата на Клементайн се свлича под душа. На долния етаж госпожа Старк усеща, че се е случило нещо и прекъсва упражненията си. Три седмици по-късно тя продава къщата и заминава надалеч с дъщеря си. Никога повече няма да видя Клементайн…)

 

 

Лефти се възстанови и се прибра вкъщи от болницата. Но това беше само отсрочка в бавната и неизбежна гибел на неговия ум. През следващите три години твърдият хард на паметта му започна бавно да се изтрива, отначало изчезваше най-скорошната информация, после — и случилото се все по-отдавна. Първо Лефти забравяше къде си е сложил писалката или очилата, скоро след това вече не можеше да каже кой ден е, а накрая не помнеше и годината. Изчезваха цели масиви от живота му и докато ние вървяхме напред във времето, той се връщаше назад. През 1969 година ни стана ясно, че той все още живее през 1968-ма, защото все клатеше глава над покушенията срещу Мартин Лутър Кинг младши и Робърт Кенеди. Когато ние минахме в седемдесетте години, Лефти се върна в петдесетте. Пак се вълнуваше от завършването на плавателния канал „Сейнт Лорънс“^[5] и изобщо престана да говори за мен, защото аз още не бях родена. Отново изживя комарджийската си треска и чувството, че е безполезен след пенсионирането, но скоро това отмина, защото вече бяха четирийсетте години и той пак въртеше бара. Ставаше всяка сутрин, готов да тръгне за работа. Налагаше се Дездемона да измисля всевъзможни лъжи, за да го заблуди, че кухнята ни е самата „Зебра“, но така изглеждала след направения ремонт, и дори се оплакваше, че бизнесът не върви. Понякога канеше жените от църквата, които поръчваха кафе и оставяха пари на барплота.

В представата за себе си Лефти Стефанидис ставаше все по-млад, но в действителност продължаваше да остарява и затова често се опитваше да вдига предмети, които не му бяха по силите или да изкачва стълби, когато краката не го държаха. И падаше. Предметите се чупеха. В тези мигове, когато се навеждаше, за да му помогне да се изправи, Дездемона виждаше за миг как очите на мъжа й се проясняват — сякаш той също се преструваше, правеше се, че повторно изживява миналото, за да не трябва да се изправя срещу настоящето. А след това се разплакваше и Дездемона лягаше до него и го прегръщаше, докато пристъпът отмине.

Но скоро той се върна чак в трийсетте и въртеше копчето на радиото, за да търси речите на Франклин Рузвелт. Вземаше чернокожия млекар за Джими Зизмо и понякога се качваше в неговата камионетка, като си мислеше, че отиват за алкохол. С помощта на дъската завързваше с млекаря разговор за контрабандно уиски, но дори написаното да имаше някакъв смисъл, млекарят не би могъл да го разбере, защото по това време английският на Лефти отново се беше развалил. Допускаше отдавна преодолени правописни и граматически грешки, докато един ден изобщо престана да използва английски. Започна да споменава Бурса и тогава Дездемона се разтревожи. Тя знаеше, че поел назад в миналото, мъжът й неизбежно ще стигне до времето, когато бяха не съпрузи, а брат и сестра, и нощем лежеше и очакваше този миг с тревога. В някакъв смисъл тя също заживя на обратно, защото я спохождаше сърцебиенето от младостта й. Боже — молеше се, — нека да умра сега, преди Лефти да стигне до лодката. А една сутрин, като стана, видя, че Лефти вече седи на масата, зализал косата си а ла Валентино с вазелин от аптечката. Около врата му вместо шалче беше увита кухненска кърпа. На масата стоеше дъската с надпис на гръцки: „Добро утро, сестричке“.

В продължение на три дни той се задяваше с нея както навремето. Дърпаше й косата и разиграваше нецензурни сюжети от театъра на сенките. Дездемона скри дъската, но това не помогна. По време на неделния обяд той извади една писалка от джоба на чичо Пийт и написа на покривката: „Кажи на сестра ми, че е взела да напълнява“. Дездемона пребледня като платно. Скри лицето си в шепи и зачака да я порази гърмът, от който се страхуваше цял живот. Но Питър Татакис само взе писалката и каза:

— Явно Лефти си въобразява, че си му сестра.

Всички се засмяха. Какво друго да направят? Здравей, сестричке — цял следобед й повтаряха всички и всеки път тя подскачаше; всеки път мислеше, че сърцето й ще спре.

Но този етап не продължи дълго. Умът на дядо ми, тръгнал по спиралата към гроба, все по-бързо вървеше към своята гибел и три дни по-късно започна да гука като бебе, а след това да се подмокря. И в това състояние, когато от него вече не беше останало почти нищо, Господ остави Лефти Стефанидис на земята още три месеца, до зимата на 1970-а. Постепенно умът му стана също толкова фрагментарен, колкото поемите на Сафо, които така и не успя да възстанови, и накрая погледна една сутрин лицето на жената, която беше обичал повече от всичко, и не я позна. В този миг преживя трети удар; кръвта нахлу в мозъка му за последен път, отмивайки и последните фрагменти от неговата личност.

От самото начало между дядо ми и мен съществуваше странно равновесие. Когато аз изплаках за пръв път, Лефти онемя; докато той постепенно губеше сетивата си, аз започвах да виждам, да усещам, да чувам и да помня всичко. У мен вече се криеше — като бъдещия сервис със скорост 195 километра в час на детето-чудо — латентната способност да осъществявам връзка между половете, да виждам със стереоскопичния поглед, съчетаващ и двата. И затова на макария след погребението, докато оглеждах хората около масата в „Грийк гардънс“, знаех какво чувства всеки от тях. Милтън бе връхлетян от буря от чувства, които се опитваше да скрие. Тревожеше се, че ако заговори, ще се разплаче и затова по време на обяда не каза нищо и само тъпчеше устата си с хляб. Теси беше обзета от огромна любов към Чаптър Илевън и мен и непрекъснато ни прегръщаше и ни галеше по главите, защото децата са единствената утеха срещу смъртта. Сурмелина си спомняше онзи ден на Гранд Трънк, когато каза на Лефти, че би познала носа му навсякъде. Питър Татакис скърбеше от факта, че вдовица няма да оплаква неговата смърт. Отец Майк със задоволство прехвърляше наум надгробното слово, което беше държал сутринта, а леля Зо съжаляваше, че не се е омъжила за човек като баща си. Не успявах да проникна само в чувствата на Дездемона. Заела почетното място начело на масата, полагащо се на вдовицата, тя мълчаливо хапваше от бялата риба и отпиваше мавродафне^[6], но мислите й бяха също толкова скрити за мен, както и лицето й зад черния воал.

И така, понеже не можех да прозра чувствата и мислите на баба ми в онзи ден, просто ще ви разкажа какво стана след това. След помена родителите ми, баба ми, брат ми и аз се качихме в кадилака на баща ми, на чиято антена имаше пурпурно погребално знаменце. Излязохме от Грийктаун и потеглихме по „Джеферсън“. Автомобилът беше вече на три години, Милтън нямаше да кара толкова дълго никой от купените след това модели. Докато минавахме покрай стария циментов завод, чух продължително свистене и си помислих, че баба ми, седнала до мен, въздиша над злочестините си. Но после забелязах, че седалката хлътва от едната страна и Дездемона потъва надолу. Тя, която винаги се беше страхувала от автомобили, беше погълната от задната седалка.

Оказа се въздушната възглавница. Не биваше да се включва при по-малко от петдесет километра в час. Унесен в скръбта си, Милтън караше само с четирийсет. Хидравличната система се беше повредила. Дясната половина на колата се наклони и си остана така. (А баща ми започна да си купува нова кола всяка година.)

Така, килнати на една страна, се добрахме до вкъщи. Майка ми помогна на Дездемона да слезе от колата и тръгна с нея към къщата за гости. Това отне доста време. Дездемона непрекъснато се облягаше на бастуна, за да си почива. Накрая, когато стигна до вратата, заяви:

— Теси, аз ще си легна.

— Добре, яя̀ — каза майка ми. — Почини си.

— Лягам си — повтори Дездемона.

Обърна се и влезе. До леглото стоеше отворена кутията. Сутринта беше извадила от нея венчалната корона на Лефти и бе срязала лентата между двете корони, за да го погребе с нея. Тя се загледа в кутията за миг, преди да я затвори. После се съблече. Свали си черната рокля и я прибра в калъф за дрехи, пълен с нафталин. Върна обувките в кутията от „Пени“. Облече си нощницата, а после си изпра чорапогащника в банята и го сложи на пръчката за сушене. Накрая си легна, въпреки че беше едва три следобед.

През следващите десет години така и не стана от леглото, с изключение на петъците, когато се къпеше.