Джефри Юдженидис
Мидълсекс (16)

Росомахата

— Драги слушатели, ако се включвате току-що, попадате на страхотен мач! Последните секунди от последната за сезона среща по хокей на трева между вечните съперници — „Стършелите“ и „Росомахите“. Резултатът е равен, четири на четири. Играта отново започва от центъра и… „Стършелите“ владеят шайбата! Чембърлейн подава на О’Рурк към крилото. О’Рурк прави лъжлива маневра наляво, но всъщност тръгва вдясно… преодолява една… втора… ето че подава по диагонал на Амилято! Беки Амилято тича покрай страничната линия! Остават десет секунди, девет секунди… На вратата на „Росомахите“ е Стефанидис и… Боже, господи, нима не вижда Амилято? Какво става, по дяволите?… Драги слушатели, тя разглежда някакво листо! Кали Стефанидис се възхищава на огненочервено есенно листо — но сега ли му е времето? Амилято е точно пред нея. Пет секунди! Четири секунди! Това е решаващ момент, драги слушатели, кой ще вземе купата в младежкия шампионат на прогимназиите — но почакайте… Стефанидис чува приближаващите се стъпки. Поглежда нагоре… и Амилято отправя страхотен удар! Шайбата лети като куршум! Вижда се дори тук горе, на трибуните. Лети право към главата на Стефанидис! Тя пуска листото! Гледа я… гледа я… Господи, трябва да видите това, драги слушатели…

Дали е вярно, че точно преди смъртта (била тя причинена от шайба за хокей на трева, или от нещо друго) животът на човек минава пред очите му като на кинолента? Може би не целият живот, а само части от него. В онзи есенен ден, в мига, в който Беки Амилято запрати шайбата с все сили в лицето ми, през моето съзнание, което скоро щеше да се изключи, стремително преминаха събитията от последната половин година.

Най-напред видях как нашият кадилак — по това време златист „Флийтуд“ — завива (това беше предишното лято) в дългата алея пред девическото училище „Бейкър енд Инглис“. На задната седалка седя аз, крайно недоволна, защото трябва да се явя на събеседване.

— Не искам да ходя в девическо училище — роптая. — По-добре да ме карат с автобус в града.

През септември друго превозно средство ме взема за първия учебен ден в седми клас. Преди това винаги съм вървяла пеш до основното училище „Тромбли“; но частната гимназия е донесла доста промени — например новата ми училищна униформа от шотландско каре с емблема. Както и светлозеления училищен микробус, шофиран от госпожа Дрексъл. Нейната коса е мазна и рядка, а над горната й устна никне мустак, пример за предзнаменованията, които ще се науча да съзирам в часовете по литература през идващата година.

Същият училищен микробус, но няколко седмици по-късно. Аз гледам през прозореца, от цигарата на госпожа Дрексъл се извива струйка дим. Пътуваме към центъра на Грос Пойнт. Минаваме покрай дълги алеи, до които се стига през големи порти — от онези, които открай време изпълват моето семейство с почуда и възхищение. Но сега госпожа Дрексъл завива по тези алеи.

В къщите в края на тези алеи живеят новите ми съученички. Минаваме покрай живи плетове от лигуструм, под арки от листа и стигаме до уединени къщи на брега на езерото, където момичетата седят мирно и чакат със своите раници. Те носят същата униформа като моята, но незнайно защо на тях им стои по различен начин, по-спретнато, по-елегантно. От време на време в картината влиза и майка със сложна фризура, която тъкмо отрязва роза в градината.

Следващият момент е два месеца по-късно, почти в края на първия срок, микробусът пърпори нагоре по хълма към вече не чак толкова новото училище. Пълен е с момичета. Госпожа Дрексъл запалва поредната цигара, спира до тротоара и отваря уста да ни поучава. Поклаща глава пред гледката — зелен вълнист двор и езерото малко по-нататък — и казва:

— От мен да знаете, момичета, радвайте се на всичко това сега. Най-хубавото време е младостта.

(На дванайсет години мразех да чувам това, струваше ми се най-лошото нещо, което можеш да кажеш на едно дете. Но поради някои други промени, които започнаха тази година, в същото време започвах да подозирам, че щастливият период на моето детство приближава към края си.)

Какво друго пробягна пред очите ми, докато шайбата летеше към мен? Всичко онова, което тя можеше да символизира. Хокеят на трева, тази типична за Нова Англия игра, дошла от стара Англия, както и всичко останало в тази гимназия. Сградата с дългите кънтящи коридори и миризмата на църква, прозорците с ромбовидни витражи, готическият полумрак. Учебниците по латински с цвят на овесена каша. Следобедният чай. Реверансите на отбора по тенис. Превзетите маниери на преподавателите и самият учебен план, който започваше, по елински или по байроновски, с Омир, а след това скачаше право на Чосър и продължаваше към Шекспир, Дън, Суифт, Уърдсуърт, Дикенс, Тенисън и Е. М. Форстър. Само обединявай!^[1]

Госпожица Бейкър и госпожица Инглис основали гимназията още през 1911 г., с цел, както пишеше в устава, „да дават на девойките образование по хуманитарните и научните дисциплини и да култивират у тях любов към знанието, скромно държание, приветливост и благородство, и най-вече вярност към гражданския дълг“. Двете жени бяха живели заедно в далечния край на двора, във „Вилата“ — малка къща, облицована с дъски, която заемаше в училищната митология място, подобно на мястото на Линкълновата колиба в националната легенда. Всяка пролет петокласничките отиваха там като на посещение в музей. Разглеждаха двете единични спални (и може би се полъгваха по тях), писалищата на основателките, все още с писалки и лакрицови бонбони отгоре, и грамофона, на който бяха слушали маршовете на Соуса. Духовете на госпожица Бейкър и госпожица Инглис витаеха в училището между действителните им бюстове и портрети. На двора една статуя ги изобразяваше в закачливо пролетно настроение — госпожица Бейкър сякаш благославяше въздуха с жест, подобен на папския, а госпожица Инглис (винаги в леко подчинена роля) се бе обърнала, за да види какво й показва нейната колежка. Широкополата шапка на госпожица Инглис засенчваше обикновеното й лице. Единственият авангарден щрих в тази творба беше дебела жица, която излизаше от главата на госпожица Бейкър и в края й кръжеше обектът на тяхната възхита: едно колибри.

… И всичко това бе извикано в съзнанието ми от въртящата се хокейна шайба. Но имаше и нещо друго, нещо по-лично, което обясняваше защо тя летеше към мен. Защо именно Калиопа беше на вратата? Защо носеше маска и подплънки? Защо треньорката Сторк й викаше да спаси шайбата?

С няколко думи: никак не ме биваше в спортовете. Софтбол, баскетбол, тенис — пълен провал. А най-зле се представях в хокея на трева. Не можех да свикна нито със смешните малки стикове, нито с мъглявите европейски стратегии. Но тъй като нямаше достатъчно играчи, треньорката Сторк ме слагаше на вратата и се надяваше на чудо, което рядко се случваше. Лишени от отборен дух, някои „росомахи“ твърдяха, че ми липсва всякаква координация. Беше ли основателно това обвинение? Има ли някаква връзка между днешната ми работа на бюро и физическата непохватност? Няма да отговоря. Но в своя защита ще кажа, че никоя от по-атлетичните ми съотборнички не притежаваше толкова проблемно тяло. За разлика от мен те нямаха два тестиса, настанили се незаконно в ингвиналните им канали. Без да подозирам, тези анархисти си живееха в коремната ми кухина и дори се бяха закачили към електричеството и водопровода. Ако скръстех крака не както трябва или направех твърде рязко движение, спазъм пронизваше слабините ми. На хокейното игрище често се превивах със сълзи в очите, а треньорката Сторк ме тупваше отзад. „Това е най-обикновен спазъм, Стефанидис. Потичай и ще ти мине“. (И в този момент, когато направих крачка, за да отбия удара, ме връхлетя същата болка. Вътрешностите ми се усукаха и болката изригна като лава. Залитнах напред, препънах се във вратарския стик и паднах…)

Но остава малко време, за да се регистрират още няколко физически промени. В началото на седми клас ми сложиха пълен комплект скоби. Гумени ленти събираха горните и долните ми зъби и челюстта сякаш беше на пружина, все едно бях кукла на вентрилок. Всяка вечер преди да си легна аз прилежно надявах този средновековен оглавник. Но в тъмното, докато зъбите ми бавно се изправяха, останалата част от лицето ми започваше да се поддава на едно силно генетично предразположение към разкривеност. Ако перифразираме Ницше, има два вида гърци: аполониеви и дионисиеви. От рождение аз бях под знака на Аполон, смугло момиченце с лице, обрамчено от къдрици. Но малко преди да стана на тринайсет години дионисиевият елемент превзе чертите на лицето ми. Носът ми започна да се прегърбва, отначало деликатно, след това не чак толкова. Веждите ми, които се сгъстяваха, също се извиха в дъги. В изражението ми се промъкна нещо зловещо, лукаво, буквално „сатировско“.

И така, последното нещо, което хокейната шайба (която идва все по-близко и не желае да търпи повече никакви обяснения) символизираше, беше самото Време, невъзможността то да бъде спряно, начина, по който сме приковани към телата си, които пък са приковани към Времето.

Хокейната шайба летеше. Тя удари маската ми отстрани и отскочи право в средата на мрежата. Изгубихме мача. „Стършелите“ празнуваха.

 

 

Посрамена както обикновено, поех обратно към гимнастическия салон. С маската в ръка излязох от зеления бокал на хокейното игрище, което приличаше на открит амфитеатър, и тръгнах със ситни стъпки по чакълената пътека към училището. В далечината, в подножието на хълма отвъд пътя се простираше езерото Сейнт Клеър, където моят дядо Джими Зизмо беше импровизирал смъртта си. През зимата езерото все така замръзваше, но по него вече не минаваха контрабандисти на алкохол. То бе изгубило престъпния си чар и бе станало скучно и буржоазно. По канала за превози продължаваха да се движат товарни кораби, но най-често човек можеше да види лодки за забавление, моторници и яхти — „Крис-Крафт“, „Сантана“, „Летящият холандец“, „470“. При слънчево време езерото все още съумяваше да изглежда синьо, но в повечето дни имаше цвят на студена грахова супа.

В този момент обаче аз не мислех за това. Мъчех се да вървя колкото може по-бавно. Гледах към вратите на гимнастическия салон с опасение и тревога.

Именно сега, когато за всички останали играта бе свършила, тя започваше за мен. Докато съотборничките ми си отдъхваха, аз мислено събирах сили. Трябваше да действам елегантно, с безпогрешно спортно темпо. Трябваше да викам на себе си: „Давай, Стефанидис!“. Трябваше да бъда всичко накуп — треньор, звезда на отбора и мажоретка.

Защото въпреки дионисиевия пир, развихрил се в тялото ми (изхвръкналите напред зъби, буйната необузданост на носа ми), не всичко в мен се беше променило. Година и половина след като Каръл Хорнинг дойде в училище с чисто нови гърди, моите продължаваха да липсват. Сутиенът, който най-накрая изврънках от Теси, подобно на висшата физика все още ми беше от полза само на теория. Нямах гърди. Нямах и цикъл. Чаках целия шести клас, после и лятото след него. Вече бях в седми и продължавах да чакам. Имаше обнадеждаващи признаци. От време на време зърната на гърдите ме боляха. Когато ги докосвах предпазливо, напипвах нещо твърдо под розовата мека плът. Все си мислех, че това е началото на нещо. Мислех, че моят разцвет започва. Но всеки път набъбването и смъденето отминаваха, без да се случи нищо друго.

Ето защо от всички неща в новото училище най-трудно свиквах със съблекалнята. Дори и сега, след края на сезона, треньорката Сторк стоеше до вратата и лаеше:

— Хайде, госпожици, към душовете! По-бързо!

Като ме видя да влизам, успя да се усмихне.

— Браво за усилията — каза и ми подаде хавлиена кърпа.

Навсякъде има йерархия, но особено в съблекалните. Влагата и голотата връщат хората към естественото им състояние. Нека направя набързо йерархична класация на нашата съблекалня. Най-близо до душовете бяха „Гривничките с талисмани“. Докато минавах, хвърлих поглед към обвития в пара коридор и ги видях, заети със своите сериозни, женствени движения. Една се наведе напред и обгърна мократа си коса с кърпа. После се изправи рязко и я зави като тюрбан. Друга до нея, вторачила празния си поглед в някаква точка, се мажеше с овлажняващ крем. Трета вдигаше към устата си шише вода, излагайки на показ дългата колона на шията си. Тъй като не исках да ги зяпам, отместих очи, но продължавах да чувам шума, който вдигаха, докато се обличаха. Издигайки се над плискането на водата и шляпането на крака по плочките, до ушите ми достигаше тънък пронизителен звън като от почукване по висока чаша за шампанско, когато някой се готви да вдигне наздравица. Какво беше това? Не можете ли да познаете? Звъняха миниатюрните сребърни украшения на гривните около тънките китки на момичетата. Това беше звънът при срещата на малки тенис ракети и миниатюрни ски, на айфелови кулички и балерини колкото нокът, които правеха пирует. Звъняха жабки и китове от „Тифани“; малки кученца и котки, тюленчета, жонглиращи с топки и маймунки с латерни, резенчета сирене, клоунски маски, ягоди, мастилнички, сърчица и миниатюрни швейцарски крави със звънци на врата. И насред цялото това нежно звънтене едно момиче протягаше китката си към своите приятелки, сякаш препоръчваше парфюм. Баща й тъкмо се беше върнал от командировка и й бе донесъл поредния подарък.

Гривничките бяха господарките в моето ново училище. Бяха дошли в „Бейкър енд Инглис“ веднага след детската градина. Живееха близо до езерото и като всички жители на Грос Пойнт се преструваха, че плиткото ни езеро всъщност е океан. Атлантическият океан. Да, това беше тайното желание на Гривничките и техните родители — да бъдат жители не на Средния запад, а на Източното крайбрежие, да парадират със своите рокли и изисканото си произношение, да прекарват лятото на Мартас Винярд, да казват „вкъщи на Изток“ вместо просто „на Изток“, сякаш живеят в Мичиган само временно и това не е техният дом.

Какво мога да кажа за своите съученички от добри семейства с малки нослета и състояния в попечителски фондове? Дали те, потомки на работливи, преуспяващи индустриалци (в класа ми имаше две момичета, чиито фамилии бяха същите като имената на големи автомобилни заводи), показваха някакви заложби в математиката и в науката? Дали бяха сръчни и изобретателни в техниката? Бяха ли верни на протестантското трудолюбие? С една дума — не. Няма по-убедително доказателство, опровергаващо генетичния детерминизъм, от децата на богатите. Гривничките не учеха. Те никога не вдигаха ръка в час. Седяха отзад прегърбени и всеки ден си тръгваха към къщи, понесли своите учебници и тетрадки като театрален реквизит. (Но навярно знаеха за живота повече от мен. Още от ранна възраст бяха наясно колко безполезни са книгите и затова не си губеха времето с тях. Докато аз и до днес упорито вярвам, че тези черни знаци на белия лист са по-важни от всичко, че ако продължа да пиша, може би ще успея да затворя в буркан дъгата на съзнанието. Единственият попечителски фонд, с който разполагам, е този разказ и за разлика от благоразумните бели протестантски момичета от англосаксонски произход, аз не пестя основния си капитал, изгребвам го до дъно…)

Но в седми клас, докато минавах покрай техните шкафчета, аз не съзнавах всичко това. Сега поглеждам назад (както ме караше да правя доктор Лус), за да видя какво всъщност изпитваше дванайсетгодишната Калиопа, докато гледаше как Гривничките се събличат, обвити в пара. Дали през нея минаваше тръпка на възбуда? Реагираше ли плътта под вратарския екип? Мъча се да си спомня, но до мен достига само хаос от чувства: несъмнено завист, но и презрение. Смесица от чувство за малоценност и за превъзходство. А най-силен от всичко беше страхът.

Момичетата влизаха и излизаха от душовете. Голотата проблясваше оглушително. Близо година преди това в обществения басейн тези момичета ми приличаха на порцеланови фигурки, когато предпазливо топваха пръстчетата си в легена с дезинфектант. А сега бяха великолепни създания. Докато вървях сред парата, имах чувство, че плувам с шнорхел под водата. Тътрех се с тежките си кори на краката и през вратарската маска не можех да откъсна очи от фантастичния подводен живот наоколо. Между краката на моите съученички никнеха морски анемони с най-различни цветове — черни, кафяви, електриковожълти, яркочервени. Гърдите им се люлееха и пулсираха като медузи с връхчета в настръхнало-розово. Всичко се поклащаше от течението, хранеше се с микроскопичен планктон, ставаше все по-голямо с всяка минута. Срамежливите пълнички момичета приличаха на тюлени, притаени в дълбините.

Повърхността на морето е огледало, отразяващо разклонените еволюционни пътища. Отгоре — създанията на въздуха; отдолу — тези на водата. Една планета, побираща два свята. За тези момичета необичайните им черти бяха нещо съвсем нормално, както са бодлите за рибата-балон. Сякаш принадлежахме към различни видове. Все едно те имаха жлези, изпускащи ароматно вещество, или торбички като двуутробните — органи, пригодени за плодородие, за размножаване сред дивата природа; все едно те нямаха нищо общо с мен — кльощава, неокосмена, питомна. И аз бързах да ги отмина в своята безутешност, а в ушите ми кънтяха звуците на това място.

След това навлизах в зоната на Безопасните. Най-многобройния тип в нашата съблекалня, те заемаха три реда шкафчета. Дебели и слаби, с бяла кожа и луничави, те непохватно си обуваха чорапите, обличаха бикини и сутиени, които не бяха в комплект. Приличаха на безопасните, с които закопчавахме карираните си шотландски полички — обикновени, скучни, но посвоему необходими. Не помня името на нито една от тях.

А Калиопа куцукаше покрай Гривничките, през зоната на Безопасните все по-навътре в съблекалнята. Там, където ми беше мястото, в моята ниша от местния хабитат, където плочките бяха напукани и мазилката жълтееше, под примигващите лампи, до чешмичката с онази праисторическа дъвка, лепната върху решетката на канала.

Същата година обстоятелствата се бяха променили не само в моя живот. Пред опасността децата им да бъдат преместени съгласно новите разпоредби, и други родители бяха проявили интерес към частните училища. Гимназия „Бейкър енд Инглис“, която разполагаше с внушителна инфраструктура, но с ограничени средства, беше склонна да увеличи приема на ученички. И така, през есента на 1972-ра пристигнахме ние (тук, толкова далеч от душовете, парата се разсейва и аз добре виждам старите си приятелки): Рийтика Чорасвами с огромните жълти очи и тънък кръст; Джоан Мария Барбара Перачио с опериран от недъг по рождение крак и (трябва да се признае) симпатии към дружеството „Джон Бърч“^[2]; Норма Абдоу, чийто баща беше заминал на хаджилък и така и не се беше върнал; Тина Кубек, чехкиня по произход, и Линда Рамирес, наполовина испанка, наполовина филипинка, която седеше неподвижна и чакаше очилата й да престанат да се потят. Викаха ни „етническите“ момичета, но ако трябва да сме обективни, нима всички те не бяха такива? Нима и Гривничките не носеха белезите на своя етнос? Нима нямаха свои странни ритуали и храни? Нима не говореха на свой племенен език? Казваха „отврат“ на нещо противно или пък „шантав“ вместо странен. Ядяха малки сандвичи от бял хляб без кора — сандвичи с кисела краставичка, майонеза и нещо, което се наричаше кресон. Преди да постъпим в „Бейкър енд Инглис“, моите приятелки и аз винаги сме се чувствали американки до мозъка на костите. Но сега вирнатите носове на Гривничките говореха, че има и друга Америка, в която никога нямаше да ни допуснат. Внезапно се оказа, че Америка не е хамбургери и форсирани автомобилни двигатели, а „Мейфлауър“ и Плимутската скала^[3]. Тоест онова, което се е случило за две минути преди 400 години, беше по-важно от всичко, станало оттогава насам. От всичко, което се случваше в момента!

Но нека да кажем само, че в седми клас Калиопа съвсем естествено намери място като равна сред новодошлите ученички и се сприятели с тях. И в този миг, докато си отварях шкафчето, моите приятелки не казаха нищо за уменията ми на вратар. Вместо това Рийтика имаше добрината да заговори за предстоящия тест по математика. Джоан Мария Барбара Перачио бавно смъкваше дълъг чорап. След операцията десният й глезен беше тънък като дръжка на метла. Като го видех, преставах да се чувствам потисната от собствените си недостатъци. Норма Абдоу отвори шкафчето си, погледна вътре и възкликна:

— Гадост!

Аз бавно развързвах подплънките си. От двете ми страни моите приятелки се съблякоха бързо и се увиха в хавлиените кърпи.

— Ей, момичета, някоя ще ми даде ли малко шампоан? — попита Линда Рамирес.

— Само ако ще ми прислужваш утре на обяд.

— За нищо на света!

— Тогава няма шампоан.

— Добре де, добре.

— Добре, какво?

— Добре, ваше височество.

Изчаках ги да излязат, преди да започна да се събличам. Първо си свалих три четвъртите чорапи, бръкнах под туниката и смъкнах надолу шортите. След това си увих кърпата около кръста, разкопчах презрамките на туниката и я съблякох през главата. Така останах по кърпа около кръста и фланелка. Сега идваше трудната част. Сутиенът ми беше размер 30 АА. Имаше мъничка розетка между чашките и етикет, на който пишеше: „Млада госпожица, модел на «Олга»“. (Теси ме убеждаваше да си взема старомоден спортен сутиен, но аз исках нещо, което да прилича повече на сутиените на моите приятелки, и за предпочитане с подплънки.) И така, сега аз закопчах въпросния сутиен около кръста си със закопчалката отпред, а след това го завъртях. После пъхнах ръцете си една след друга във фланелката, така че тя скри тялото ми като наметало. Плъзнах сутиена нагоре по тялото си, докато напъхам ръце в презрамките. След като свърших с тази задача, си сложих полата под хавлиената кърпа, махнах фланелката, облякох си блузата и хвърлих кърпата. Не бях останала гола нито за секунда.

Единственият свидетел на хитрите ми маневри беше училищният талисман. На стената зад мен избелял платнен лозунг оповестяваше: „Щатски шампиони по хокей на трева, 1955 година“. Под него в обичайната си небрежна поза стоеше росомахата на „Бейкър енд Инглис“ с очички като маниста, остри зъби и източена муцуна. Облегната на хокейния стик, скръстила десния си крак пред левия. Носеше синя туника с червен пояс. Между косматите й уши имаше червена панделка. Трудно беше да се прецени дали се усмихва, или се зъби. В нашата росомаха се долавяше нещо от неотстъпчивостта на булдога на Йейл, но имаше и известна елегантност. Тя не играеше само за да спечели, а за да поддържа фигурата си.

Затиснах с един пръст отвора на близката чешма, от която бликаше вода, и щом започна да пръска нависоко, подложих главата си под капките. Преди да ни пусне, треньорката Сторк винаги пипаше косите ни, проверяваше дали са мокри.

 

 

Същата година, когато ме изпратиха в частната гимназия, Чаптър Илевън постъпи в колеж. Макар че нямаше как да го стигне дългата ръка на съдията Рот, към него се протягаха други ръце. Година преди това, в един горещ юлски ден, докато минавах по коридора на горния етаж, чух от стаята на Чаптър Илевън странен мъжки глас. Четеше цифри и дати.

— Четвърти февруари — тридесет и две. Пети февруари — триста двадесет и едно. Шести февруари…

Вратата-хармоника не беше затворена и аз надникнах вътре.

Брат ми си лежеше в леглото, завит със старото одеяло, плетено от Теси. От единия край се показваше главата му с изцъклени очи, а от другия — краката му. В отсрещния край на стаята работеше стереоусилвателят и стрелката на радиото подскачаше.

Същата пролет Чаптър Илевън получи две писма — едното от университета на Мичиган, с което му съобщаваха, че е приет, а другото от правителството на САЩ, с което го осведомяваха, че е годен за военна служба. От този момент нататък моят аполитичен брат започна да проявява необичаен интерес към събитията в страната. Всяка вечер гледаше новините с Милтън, следеше развитието на военните действия и обръщаше особено внимание на сдържаните изявления на Хенри Кисинджър по време на Парижките мирни преговори. „Властта е най-големият афродизиак“ — гласеше прочутата фраза на Кисинджър и сигурно беше вярно: защото вечер след вечер Чаптър Илевън стоеше като залепен за телевизора, следейки дипломатическите машинации. Същевременно Милтън се поддаде на странното желание на родителите, и особено на бащите, да видят как децата им повтарят техните собствени мъки.

— Може да ти подейства добре да отидеш войник — каза той, а Чаптър Илевън отговори:

— Ще замина за Канада.

— Няма да заминеш. Ако те призоват, ще служиш на страната си също като мен.

— Не се тревожи. Всичко ще свърши, преди да стигнат до теб — каза Теси.

Но през лятото на 1972-ра, когато гледах брат си, хипнотизиран от числата, войната все още се водеше. „Коледните бомбардировки“ на Никсън тепърва предстояха. Кисинджър продължаваше да снове между Париж и Вашингтон, за да поддържа сексапила си. Всъщност Парижкото мирно споразумение щеше да бъде подписано през следващия януари, а последните американски части щяха да се изтеглят от Виетнам през март. Но докато аз гледах през пролуката инертното тяло на брат ми, все още никой не знаеше това. Знаех само едно — колко е странно да бъдеш мъж. Няма съмнение, че обществото дискриминира жените. Но какво да кажем за дискриминацията да те изпратят на фронта? Кой от половете смятаха всъщност за заменим? Обзе ме съчувствие към брат ми и за пръв път изпитах желание да го закрилям. Представях си Чаптър Илевън във военна униформа, притаен в джунглата. Видях го ранен на носилка и се разплаках. Гласът по радиото продължаваше монотонно:

— Двайсет и първи февруари — сто четиридесет и едно. Двайсет и втори февруари — седемдесет и четири. Двайсет и трети февруари — двеста и шест.

Изчаках до 20 март, рождения ден на Чаптър Илевън. Когато гласът обяви номера за този ден, 290 — тоест той никога нямаше да отиде на фронта, — аз се втурнах в стаята. Чаптър Илевън скочи от леглото. Спогледахме се и се прегърнахме — нещо почти нечувано между нас двамата.

На следващата есен брат ми замина не за Канада, а за Ан Арбър^[4]. За пореден път, както когато яйцето на Чаптър Илевън беше паднало, аз останах сама. В самотата си забелязвах как баща ми все повече се ядосва, докато гледа вечерните новини, колко е объркан от „левашкия“ начин, по който водим войната (въпреки напалма) и как изпитва все по-голяма симпатия към президента Никсън. В самотата си забелязах чувството за безполезност, започнало да терзае майка ми. Чаптър Илевън вече не живееше у дома, а аз бях пораснала и Теси се оказа с твърде много свободно време. Започна да запълва дните си с уроци във Военния мемориален общински център. Научи се да прави колажи от хартия и плат. Плетеше мрежички за окачване на саксии. Къщата ни започна да се пълни с нейните приложни проекти — боядисани кошници и завеси от маниста, преспапиета, сушени цветя, оцветени житни или бобени зърна. Тя започна да издирва антикварни вещи и окачи на стената стара дъска за жулене на дрехи. Захвана се и с йога.

Омразата на Милтън към антивоенното движение и чувството на Теси за безполезност ги подтикнаха да започнат да четат поредицата „Велики книги“, състоящата се от сто и петнайсет тома. Чичо Пийт ги хвалеше от доста време, а освен това и цитираше по памет от тях, за да трупа точки в неделните дебати. И ето че сега, в атмосфера на всеобщо просвещение — Чаптър Илевън учеше за инженер, а аз зубрех латински за първа година под ръководството на госпожица Силбър, която носеше слънчеви очила в час — Милтън и Теси решиха, че е време да обогатят своето образование. „Великите книги“ пристигнаха в десет кашона, върху които беше отпечатано съдържанието. Аристотел, Платон и Сократ в един, Цицерон, Марк Аврелий и Вергилий в друг. Докато подреждахме книгите на вградените лавици, ние четяхме имената, повечето познати (Шекспир), други — не (Боеций). Критиката срещу канона все още не беше дошла на мода, а и великите книги започваха с имена, които не се различаваха много от нашето (Тукидид), затова някак ни бяха близки.

— Ето един, който си го бива — каза Милтън, вдигайки Милтън.

Единственото, което го разочарова, беше липсата в поредицата на книга от Айн Ранд. Въпреки това още същия ден след вечеря Милтън се захвана да чете на Теси на глас.

Започнаха в хронологичен ред, от първия том към сто и петнайсетия. Докато си пишех домашното в кухнята, чух звучния пронизителен глас на Милтън:

— Сократ: Помисли дали това нещо вреди така на другите, които са полезни за народа, та да станат лоши? Адамант: Кое е това нещо? Сократ: Богатството и бедността, отговорих аз.^[5]

Оказа се, че Платон им е малко труден и Милтън предложи да прескочат на Макиавели. След няколко дни с него Теси помоли за Томас Харди, но един час по-късно Милтън остави книгата разочарован.

— Прекалено много равнини — оплака се. — Тази равнина, онази равнина.

После прочетоха „Старецът и морето“ на Ърнест Хемингуей, която им хареса, но след това зарязаха цялото начинание. Ненапразно споменавам неуспешната атака на родителите ми срещу „Великите книги“. През годините, в които растях, поредицата остана на лавиците вкъщи, тежка, великолепна, с позлатени гръбчета. Още по онова време „Великите книги“ ми въздействаха, безмълвно ме подтикваха да преследвам най-безплодната човешка мечта, мечтата да напишеш книга, достойна да застане сред тях, да бъде сто и шестнайсетата велика книга с още едно дълго гръцко име на корицата: Стефанидис. В младостта си хранех велики мечти. Днес вече съм се отказал от всякаква надежда за дълготрайна слава или литературно съвършенство. Вече нямам амбицията да напиша велика книга, стига ми такава, която, независимо от недостатъците си, да остави описание на моя невъзможен живот.

А този живот се разбулваше постепенно, докато подреждах книгите на полиците. Ето я Калиопа, отваря поредния кашон. Изважда номер 45 (Лок, Русо). Протяга ръка и без да се изправя на пръсти, го слага на най-горната полица. А Теси поглежда нагоре и казва:

— Кал, ти май растеш.

Меко казано. От януари до август застиналото ми дотогава тяло претърпя буен растеж с непознат мащаб и непредвидими последици. Макар че у дома продължаваха да ме държат на средиземноморската диета, храната в новото ми училище — пайове с пиле, пържени картофи и желе за десерт — обезсилваше нейната сила на извор на младостта и аз започнах да наддавам във всички отношения, с изключение на едно. Растях със скоростта на зърната зелен нахут, които наблюдавахме в часовете по естествознание. Когато учехме за фотосинтеза, държахме едната табличка на тъмно, а другата — на светло и всеки ден измервахме поникналите кълнове. Също като зърно нахут тялото ми се протягаше към голямата лампа в небето, а моят случай беше дори още по-значим, защото продължавах да раста и на тъмно. Нощно време ставите ме боляха, пречеха ми да спя. Аз си увивах краката с електрически възглавници и се усмихвах въпреки болката. Защото се случваше още нещо. На определените за това места започнаха да се появяват косми. Всяка нощ се заключвах в стаята си, насочвах настолната лампа и преброявах космите. Първо бяха 3; на следващата седмица — 6; две седмици по-късно — 17. В пристъп на прекрасно настроение дори веднъж прекарах през тях гребен.

— Крайно време беше — казах си и дори това беше различно; гласът ми започваше да се променя.

Не стана за една нощ, не си спомням да е мутирал. Просто започна да става все по-нисък през следващите една-две години. Изчезна пронизителната му острота, която използвах като оръжие срещу брат ми. Вече не можех да изпея най-високата нота в националния химн. Майка ми все мислеше, че съм настинала. Продавачките търсеха зад гърба ми жената, която смятаха, че се е обърнала към тях. Новият ми глас не беше неприятен, съчетаваше звученето на флейта и фагот, с леко замазани съгласни, с устрем и задъханост в повечето изречения. А имаше и следи, които само лингвист би доловил: елизиите, типични за средната класа и фиоритури, дошли в наследство от гръцките ми предци, смесени с носовия изговор на Средния запад.

Израснах на ръст. Гласът ми спадна. Но нищо не изглеждаше неестествено. Деликатното ми телосложение, тънката талия, малките глава, ръце и крака не караха никого да си задава въпроси. Повечето генетични мъже, отгледани като момичета, бият на очи. Още от ранна възраст те изглеждат различни, движат се по друг начин, не могат да си намерят обувки или ръкавици по мярка. Другите деца им викат мъжкарани, или още по-лошо — горили. А моето прикритие беше кльощавото ми тяло. Началото на седемдесетте години беше много добро време за плоскогърдите. На мода бяха андрогините. Висока и кльощава, с крака като на жребче, аз спокойно можех да бъда модел. Дрехите ми не бяха подходящи, лицето ми също не ставаше, но ъгловатото ми тяло пасваше идеално. Приличах на персийска хрътка. Освен това, откъдето и да идваха, мечтателният ми характер и увлечението по книгите бяха съвсем типични за момичетата.

Но се случваше някои невинни, лесновъзбудими девойчета да откликнат несъзнателно на моето присъствие. Сещам се за Лили Паркър, която обичаше да ляга на някой диван във фоайето и да слага главата си в скута ми, като гледаше нагоре и казваше:

— Имаш абсолютно съвършена брадичка.

Или пък за Джун Джеймс, която покриваше с косата ми и своята глава и двете сякаш се скривахме в палатка. Навярно тялото ми е отделяло феромони, които са въздействали на моите съученички. Как иначе да обясня начина, по който се притискаха към мен? В този ранен етап, преди да се появят мъжките ми вторични полови белези, преди всички по коридорите да започнат да шушукат по мой адрес и момичетата да изгубят всякакво желание да слагат главата си в скута ми — в седми клас, когато косата ми беше лъскава, а не ситно къдрава, бузите ми — още гладки, мускулите ми — неразвити, невидимо, ала несъмнено започнах да излъчвам някаква мъжественост. Тя си личеше, когато подхвърлях и улавях гумичката си, когато нападах с лъжицата си чуждите десерти, проявяваше се в напрегнатите ми сбърчени вежди или готовността да споря в час с всекиго и на всяка тема. Но преди да настъпят тези промени, когато все още бях подменено дете, в новото училище всички ме харесваха.

Ала този период беше кратък. Не след дълго оглавникът на скобите изгуби нощната битка срещу изхвръкналите зъби. Аполон отстъпи място на Дионисий. В красотата винаги има капка чудатост, но когато навърших тринайсет години, аз станах по-странна от всякога.

Вижте годишния албум. На снимката на отбора по хокей на трева, направена през есента, аз стоя на едно коляно на първия ред. На снимката на класа, направена през пролетта, се прегърбвам някъде отзад. (Години наред моето вечно недоумяващо изражение докарваше фотографите до лудост. То съсипваше снимките на класа и коледните картички, а накрая, на онези мои снимки, които получиха най-широка известност, проблемът най-сетне беше решен, като изобщо ми закриха лицето.)

Ако на Милтън му липсваше неговата красива дъщеря, той с нищо не го показваше. По сватби продължаваше да ме кани на танц, независимо колко нелепо изглеждахме заедно.

— Хайде, кукло — казваше, — да им покажем как се танцува.

И ние излизахме на дансинга — ниският пълен баща, който водеше с уверени старомодни стъпки в ритъма на фокстрота, и дъщерята, подобна на насекомо, на богомолка, която непохватно се мъчеше да го следва. Независимо как изглеждах, родителите ми продължаваха да ме обичат. Но трябва да призная, че с промяната на външността ми през онези години тази любов се примеси с известна тъга. Те се тревожеха, че момчетата няма да ме харесват, че ще си остана дама без кавалер, като леля Зо. Понякога, докато танцувахме, Милтън се изпъчваше и оглеждаше дансинга, сякаш предизвикваше хората да подхвърлят някоя подигравка.

А аз, в отговор на този растеж, си пуснах дълга коса. За разлика от всичко останало, което явно бе решило да прави каквото си иска, косата ми оставаше под мой контрол. И така, също като Дездемона след катастрофалното й преобразяване от Организацията на младите християнки, и аз не давах на никого да я отреже. През целия седми клас не отстъпих. Докато студентите организираха походи срещу войната, Калиопа протестираше срещу фризьорските ножици. Бомбите падаха тайно над Камбоджа, а Кали се стараеше да опази своите тайни. През пролетта на 1973 г. войната свърши официално. От август следващата година Никсън вече нямаше да е президент. Рокмузиката отстъпваше пред диското. В цялата страна идваха на мода нови прически. Но главата на Калиопа, като истински жител на Средния запад, изоставаше от модата и все още си въобразяваше, че това са шейсетте години.

Косата ми! Невероятно гъстата ми тринайсетгодишна коса! Дали някой друг е имал такава коса? Дали е живяло момиче, пред чиято къща непрекъснато да спират колите на водопроводчици? Всеки месец, всяка седмица, два пъти в седмицата мивките в къщата се запушваха.

— Боже господи! — оплакваше се Милтън, докато попълваше поредния чек, — та това е по-голяма напаст и от корените на дърветата.

Валма коса се търкаляха из стаите на Мидълсекс като сухи топки амарант. Като черно торнадо в любителско филмче. Косата ми беше толкова дълга, че сякаш притежаваше собствена климатична система, защото сухите цъфнали краища пукаха от статично електричество, а по-нагоре, близо до скалпа, атмосферата ставаше топла и влажна като тропическа гора. Косата на Дездемона беше дълга и копринено нежна, но аз бях наследила острата грива на Джими Зизмо. Никой балсам не можеше да я укроти. Нито една президентша не би си я купила. Такава коса би могла да превърне в камък самата Медуза Горгона, по-змийска и от змийско гнездо в някой филм за Минотавър.

Роднините ми страдаха. Косата ми изникваше във всеки ъгъл, във всяко чекмедже, във всяко ядене. Когато правеше оризови пудинги, Теси покриваше всяка купичка с намаслена хартия, преди да я прибере в хладилника — но косата ми успяваше да се промъкне дори в тези профилактично обезопасявани десерти! Мастиленочерни косми се увиваха около сапуните. Стояха притиснати като цветни стебла между страниците на книгите. Появяваха се в калъфите за очила, в картичките за рожден ден, а веднъж — честна дума! — дори в едно яйце, което Теси току-що беше счупила. Един ден котката на съседите изкашля топка косми, които не бяха нейни.

— Отвратително! — извика Беки Търнбул. — Ще се обадя в Дружеството за защита на животните!

Напразно Милтън ме убеждаваше да си слагам хартиена шапки като онези, които служителите в неговите заведения бяха задължени да носят по закон. Теси започна да ме сресва, все едно още бях на шест години.

— Не разбирам защо не искаш Софи да направи нещо с косата ти?

— Понеже виждам какво прави със своята.

— Софи има прекрасна прическа.

— Ох!

— Добре де, какво очакваш? Главата ти е като разплетена кошница.

— Остави ме на мира.

— Мирувай.

Тя продължи да ме вчесва, като ме скубеше. Всяко движение на четката дърпаше главата ми надолу.

— Кали, сега са модерни късите прически.

— Свърши ли?

Няколко последни разресвания. След това жаловито:

— Поне я връзвай на опашка. Да не ти скрива лицето.

Какво можех да й кажа? Че именно в това беше смисълът на дългата коса? Да ми скрива лицето. Може и да не изглеждах като Дороти Хамил^[6]. По-скоро дори заприличвах на плачещите върби пред къщата. Но косата ми си имаше и достойнства. Скриваше изхвръкналите ми зъби. Скриваше сатировския ми нос. Прикриваше не само моите недостатъци, но и мен цялата. Да си отрежа косата ли? Никога! Смятах да я пусна още по-дълга. Мечтаех някой ден да живея, загърната с нея.

Представете си как изглеждах на нещастната тринайсетгодишна възраст, когато постъпвах в осми клас. Метър и седемдесет и седем, петдесет и девет килограма. Черната коса падаше като завеса от двете страни на носа ми. Хората се правеха, че чукат на невидима врата и викаха:

— Има ли някой вътре?

Разбира се, че бях вътре. Къде другаде можех да бъда?