Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Middlesex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
desdam (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Джефри Юдженидис. Мидълсекс

Първо издание

Редактор: Иглика Василева

Оформление: Райчо Станев

Коректор: София Несторова

ISBN 978-954-491-607-7

Формат 60/84/16

Печатни коли 44

Предпечатна подготовка: Студио Стандарт ЕООД — Пловдив

Печат: Полиграфически комплекс Жанет 45 — Пловдив

Издателска къща Жанет 45 ООД — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Полова дисфория[1] в Сан Франциско

 

Казваше се Боб Престо. Имаше меки, бели, пухкави ръце и охранено лице, беше облечен с бяла памучна риза с нишки златисто ламе и големи джобове отпред. Изпитваше суетна гордост от гласа си, каза, че бил работил като радиоговорител в продължение на много години, преди да се захване със сегашния си бизнес. Не уточни какъв беше този бизнес, но доходният му характер си личеше по белия „Континентал“ с червени кожени седалки, златния часовник, пръстените със скъпоценни камъни, модната прическа. Ала въпреки тези детайли, типични за зрял мъж, у Престо имаше много от маминото синче. Тялото му беше на малък дебеланко, макар че беше огромен, почти сто килограма. Заприлича ми на Голямото момче от веригата ресторанти „Елайъс Брадърс“, само че пораснал, загрубял и затлъстял заради пороците на големите.

Разговорът започна по обичайния начин — Престо ме попита какъв съм и аз му отвърнах с обичайните лъжи.

— И къде по-точно в Калифорния отиваш?

— В колеж.

— Къде?

— В Станфорд.

— Брей. Моят зет учеше в Станфорд. Мисли се за голяма работа. Та къде, казваш, се намира?

— Станфорд ли?

— Да, в кой град е?

— Забравих.

— Забравил си? А уж студентите в Станфорд били умни. И как смяташ да стигнеш дотам, като не знаеш къде е?

— Имам среща с един приятел. Той знае всички подробности.

— Хубаво е да имаш приятели — каза Престо.

Обърна се и ми намигна. Не знаех как да тълкувам това. Загледах се в пътя пред нас и замълчах.

Между нас на предната седалка, която приличаше на шведска маса, имаше куп провизии — безалкохолно, чипс и бисквити. Престо ми предложи да си взема каквото искам. Стомахът ми стържеше, затова не можах да откажа и взех няколко бисквити, като се опитах да не ги налапам наведнъж.

— Странна работа — поде Престо. — Колкото повече остарявам, толкова по-млади ми изглеждат колежанчетата. Мен ако ме питаш, ти още си в гимназията. В кой курс си?

— В първи.

На лицето на Престо отново цъфна усмивка.

— Де да можех да съм на твое място. Студентството е най-хубавото време в живота. Дано си готов за мадамите.

Той се захили и аз също трябваше да се усмихна.

— Да знаеш, Кал, аз имах много приятелки в колежа — продължи Престо. — Работех в радиостанцията и получавах какви ли не безплатни плочи. И ако харесвах някое момиче, обикновено й посвещавах песни. — Той ми демонстрира стила си: — Тази песен е за Дженифър, кралицата на курса по антропология. Скъпа, умирам да изследвам твоите особености.

Престо сведе главата си с увиснали бузи и вдигна вежди като скромно признание за гласовите си дарби.

— Нека ти дам един съвет, Кал. За жените най-възбуждащ е гласът. Никога не го пренебрегвай. — Гласът на Престо наистина беше басов, диморфично мъжествен. Двойната гуша му придаваше допълнителен резонанс, докато обясняваше: — Вземи например бившата ми жена. Когато се запознахме, каквото и да й кажех, коленете й се разтреперваха. Като се чукахме, дори да кажех „Кифла с масло“ — и тя свършваше.

Тъй като не отговорих, Престо попита:

— Нали не се засягаш нещо? Да не си от мормончетата, тръгнали на мисия? С този костюм…

— Не.

— Добре, щото за малко да се разтревожа. Я пак да ти чуя гласа — подкани ме Престо. — Хайде, покажи най-доброто на което си способен.

— Какво да кажа?

— Кажи: „Кифла с масло“.

— Кифла с масло.

— Знаеш ли, Кал, аз вече не работя в радиото и не съм професионален говорител. Но по моето скромно мнение от тебе диджей не става. Разполагаш с тъничък тенор. Ако искаш да ти се отваря парашута, най-добре се научи да пееш.

Той се засмя широко. Очите му обаче не бяха весели, а напрегнати, оглеждаха ме внимателно. Караше с една ръка, а с другата си вземаше от чипса.

— Всъщност твоят глас е доста необичаен. Трудно е да се определи.

Усещах, че е най-добре да си мълча.

— На колко си години, Кал?

— Нали ви казах.

— Не, не ми каза.

— Тъкмо станах на осемнайсет.

— А според теб аз на колко съм?

— Не знам. На шейсет?

— Я веднага слизай от колата! На шейсет! За бога, само на петдесет и две съм.

— Исках да кажа на петдесет.

— Килограмите са виновни — поклати глава той. — Не изглеждах стар, докато не натрупах всичките тия килограми. Но хърба като теб няма как да го разбира това, нали? Отначало те взех за момиче, като те видях да стоиш край пътя. Не обърнах внимание на костюма, забелязах само силуета ти. И си помислих: боже, тая, малката, къде е тръгнала на стоп?

Вече не можех да погледна Престо в очите. Отново ме беше страх и се чувствах неловко.

— И тогава те познах. Бях те видял преди това в ресторанта. Седеше с оня педал. — Той замълча. — Така, като го гледах, май си пада по малки момченца. Я ми кажи, Кал, ти гей ли си?

— Какво?

— Кажи ми, ако искаш. Аз не съм гей, но нямам нищо против.

— Искам да сляза. Може ли да спрете, за да сляза?

Престо пусна волана и вдигна ръце във въздуха.

— Прощавай. Моите извинения. Спирам с инквизициите. Повече и дума няма да обеля.

— Само ме оставете да сляза.

— Добре, щом искаш. Но няма смисъл, Кал. Нали отиваме на едно и също място. Ще те закарам до Сан Франциско.

Той не намали и аз повече не го помолих. Остана верен на обещанието си и от този момент нататък не каза почти нищо, само тананикаше с радиото. На всеки час отбиваше, за да отиде до тоалетната и да купи нови огромни бутилки „Пепси“, шоколадови бисквити, лакрицови бонбони и царевичен чипс. Щом отново тръгнехме, започваше да се тъпче. Докато дъвчеше, вирваше нагоре брадичка, като се опитваше да не ръси трохи по ризата си. Безалкохолните бълбукаха в гърлото му. Разменените между нас реплики бяха на общи теми. Прекосихме Сиера, напуснахме Невада и влязохме в Калифорния. Обядвахме в един крайпътен ресторант. Престо плати хамбургерите и млечните шейкове и аз реших, че е сравнително безопасен, приятелски настроен и тялото ми не го интересува.

— Време е да си взема хапчетата — каза той, след като отново потеглихме. — Кал, ще ми подадеш ли шишенцата? Те са в жабката.

Имаше пет-шест различни шишенца. Подадох му ги и той се опита да прочете етикетите, като присвиваше очи.

— Я подръж за малко волана — каза накрая. Наведох се към него, за да хвана кормилото, по-близо, отколкото ми се искаше, а той разви капачетата и изтърси няколко таблетки.

— Черният ми дроб за нищо не става. Заради един хепатит, който хванах в Тайланд. Шибаната страна за малко да ми види сметката. — Той вдигна между пръстите си синьо хапче. — Това е за черния дроб. Пия едно и за съсирване на кръвта. И друго за кръвното. И кръвта ми е прецакана. Не бива да ям толкова много.

Така пътувахме цял ден и вечерта стигнахме в Сан Франциско. Като видях града в розово и бяло, като сватбена торта на хълмовете, ме обзе ново безпокойство. През целия път, докато прекосявахме страната, мислех само за крайната цел. Сега вече бях тук и не знаех какво ще правя, как ще преживявам.

— Ще те оставя където поискаш — каза Престо. — Имаш ли къде да отседнеш? Може би при твоя приятел?

— Където и да е.

— Ще те закарам до Хайт. Там е най-добре за теб, ще можеш да се окопитиш.

След като кара известно време през града, Боб Престо най-накрая спря и отвори вратата от моята страна.

— Благодаря, че ме докарахте — казах аз.

— Няма защо — отговори Престо и ми протегна ръка. — Впрочем, градът е Пало Алто.

— Моля?

— Станфорд се намира в Пало Алто. Трябва да си наясно с това, ако искаш хората да ти вярват, че учиш в колеж.

Той мълчеше и чакаше да кажа нещо. Накрая попита с неочаквано блага интонация, несъмнено също професионален трик, но въпреки това въздействащ:

— Слушай, момче, имаш ли изобщо къде да пренощуваш?

— Не се тревожете за мен.

— Кал, може ли да те питам нещо? Ти какъв си всъщност?

Без да отговоря, излязох от колата и отворих задната врата, за да си взема куфара. Престо се извърна назад, както си седеше, трудна маневра за него. Гласът му продължаваше да бъде мек, дълбок, бащински.

— Хайде. Аз съм в този бизнес. Мога да ти помогна. Да не си транс?

— Тръгвам си.

— Не се засягай. Съвсем наясно съм с разните процедури преди и след операцията и с всичко останало.

— Не разбирам за какво говорите.

Извадих си куфара.

— Ей, не бързай толкова. Ето, поне вземи телефонния ми номер. Момче като теб може да ми свърши работа. Какъвто и да си. Нали ти трябват пари? Ако искаш да изкараш лесни пари, звънни на стария си приятел Боб Престо.

Взех телефонния номер, за да се отърва от него. После му обърнах гръб и тръгнах уверено, сякаш знаех къде отивам.

— Внимавай в парка нощно време — извика след мен Престо с басовия си глас. — Има какви ли не отрепки.

 

 

Майка ми често казваше, че пъпната връв между нея и нас, децата й, никога не е била прекъсвана. Веднага след като доктор Филобосян кръцнал връвта от плът и кръв, на нейно място се появила друга, духовна. След моето бягство Теси бе още по-убедена в истинността на тази чудновата идея. Нощем, докато лежеше и чакаше приспивателните да подействат, тя често докосваше пъпа си като рибар, който проверява кордата на въдицата. Струваше й се, че усеща нещо, едва доловими вибрации. По тях разбираше, че детето й е живо, въпреки че беше надалеч и може би гладуваше или беше болно. Това стигаше до нея като особена песен, подобна на песента на китовете, които надават викове един към друг в дълбините.

Почти седмица след моето изчезване родителите ми останаха в хотел „Лохмур“ с надеждата, че може да се върна. Накрая следователят от полицията на Ню Йорк, на когото беше възложен случаят, ги посъветва да се приберат вкъщи.

— Възможно е дъщеря ви да се обади или направо да се появи у дома. Обикновено децата правят така. Ако я намерим, ще ви съобщим. Повярвайте ми, сега е най-добре да се приберете и да стоите до телефона.

Родителите ми го послушаха с неохота.

Но преди да тръгнат, се срещнаха още веднъж с доктор Лус.

— Ограниченото знание е опасно нещо — предложи той своето обяснение за изчезването ми. — Може Кали да е погледнала скришом историята на заболяването си, докато аз бях извън кабинета. Но не е разбрала това, което е прочела.

— Но какво би могло да я накара да избяга? — попита Теси с широко отворени, умоляващи очи.

— Разбрала е фактите погрешно — отвърна доктор Лус. — Опростила ги е твърде много.

— Ще бъда честен с вас, доктор Лус — каза Милтън. — Дъщеря ни ви нарича лъжец в бележката, която ни е оставила. Бих искал да ми обясните защо е казала подобно нещо.

Лус се усмихна снизходително.

— Тя е на четиринайсет години. Не вярва на възрастните.

— Може ли и ние да погледнем историята на заболяването?

— От това няма да има никаква полза. Половата идентичност е много сложно нещо. Тук не става дума само за генетика или за фактори, свързани със средата. В един жизненоважен момент гените и средата действат заедно. Дори става дума не за два фактора, а за три.

— Дайте да си изясним едно нещо — прекъсна го Милтън. — Все още ли твърдите, като лекар, че Кали трябва да остане такава, каквато е?

— От психологическата оценка, която успях да направя през краткия период, в който лекувах Кали, бих отговорил утвърдително — аз съм на мнение, че тя има женска полова идентичност.

Теси, която вече не успяваше да запази спокойствие, попита отчаяно:

— Тогава защо казва, че е момче?

— На мен никога не ми е казвала подобно нещо — продължи Лус. — Това е ново парченце в пъзела.

— Искам да видя историята на заболяването — настоя Милтън.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Тя е съставена за целите на моето лично проучване. Имате пълно право да видите кръвните изследвания на Кали и резултатите от всички други прегледи.

И тогава Милтън избухна и започна да ругае доктор Лус.

— Отговорността е изцяло ваша. Чувате ли? Дъщеря ни не е от децата, които ще избягат ей така. Сигурно сте й направили нещо. Изплашили сте я.

— Собственото й положение я е изплашило, господин Стефанидис — каза Лус. — И нека да наблегна на нещо. — Той потропа с кокалчетата на пръстите си по бюрото. — Изключително важно е да я намерите колкото може по-скоро. Последиците биха могли да са тежки.

— Какво имате предвид?

— Депресия. Дисфория. Тя е в много деликатно психическо състояние.

— Теси — обърна се Милтън към жена си, — искаш ли да погледнеш историята на заболяването, или да се махаме оттук и да пратим тоя негодник да върви по дяволите.

— Искам да я видя. — Тя вече подсмърчаше. — И ако обичаш, недей да ругаеш. Да не нарушаваме добрия тон.

Накрая Лус се предаде. След като те прочетоха историята на заболяването, той им предложи в бъдеще да оцени наново моя случая и изрази надежда, че ще ме намерят скоро.

— За нищо на света няма да заведа Кали при него за втори път — каза майка ми, след като си тръгнаха.

— Не знам какво е направил, за да разстрои Кали — каза баща ми, — но все нещо трябва да е направил.

Те се завърнаха на „Мидълсекс“ в края на септември. Листата на брястовете падаха, лишавайки улицата от своето укритие. Времето застудя и докато лежеше нощем, Теси слушаше вятъра и шумолящите листа, като се чудеше къде спя и дали съм в безопасност. Успокоителните не премахваха страха й, а само го отместваха, потискаха. Упоена от тях, Теси се скриваше дълбоко в себе си като в наблюдателна кула, от която виждаше отстрани своята тревога. Тогава страхът сякаш намаляваше. От хапчетата устата й пресъхваше. Имаше чувство, че главата й е обвита в памук, а с периферното си зрение виждаше звезди. Трябваше да пие само по едно хапче, но често вземаше по две.

Има едно състояние между яснотата и забравата, в което Теси мислеше най-добре. Денем си намираше работа — вкъщи постоянно идваха хора, носеха храна и тя трябваше да слага масата и да чисти след гостите, — но през нощта, с притъпяването на сетивата, събираше смелост да се изправи очи в очи с бележката, оставена от мен.

Майка ми не можеше да мисли за мен другояче, освен като за своя дъщеря. Мислите й се въртяха в омагьосан кръг. С полуотворени очи Теси се взираше в тъмната спалня, в чиито ъгли нещо проблясваше, и виждаше пред себе си моите дрехи и вещи. Сякаш всичките бяха натрупани в долната част на леглото й — чорапите с къдрички, куклите, шнолите, пълната поредица книжки за Мадлин[2], официалните рокли, червените обувчици с каишка, сукманчетата, фурната-играчка, обръчът. Всички тези предмети бяха следата, която водеше към мен. Как би могла подобна следа да води към момче?

Но явно се случваше точно това. Теси се връщаше мислено към събитията от последната година и половина, търсейки знаците, които вероятно беше пропуснала. Всъщност същото би направила всяка майка, след като се сблъска с шокиращо разкритие за своята дъщеря-тийнейджърка. При смърт от свръхдоза, например, или влизане в секта, мислите на майка ми щяха да приемат по същество същата форма. Пак щеше да прави преоценка, само въпросите щяха да са други. На какво се дължеше високият ми ръст? Дали това обясняваше липсата на цикъл? Мислеше за това как си махахме космите в „Златното руно“ и за дрезгавия ми алт… за всичко: как роклите никога не ми стояха както трябва, как женските ръкавици вече не ми бяха по мярка. Всички онези неща, които беше приемала като част от трудната възраст, вече й се струваха зловещи. Как така не беше разбрала! Та тя ми беше майка, беше ме родила, познаваше ме по-добре, отколкото аз се познавах. Моята болка беше нейна болка, радостта ми — нейна радост. Но нима на лицето на Кали понякога не се появяваше странен израз? Толкова напрегнат, толкова… мъжествен. Освен това по тялото й нямаше грам тлъстинка, само кокали, никакви бедра. Но това не беше възможно… нали доктор Лус бе казал, че Кали е… но защо не спомена нищо за хромозомите… и как можеше това да е истина? Такива бяха мислите на майка ми, докато съзнанието й лека-полека се замъгляваше и блещукането секваше. И след това Теси мислеше за Обекта, за близкото ми приятелство с нея. Спомняше си деня, когато съученичката ми умря по време на представлението, спомняше си как се втурна зад кулисите и ме откри да прегръщам Обекта, да я утешавам, да я галя по косата. Спомняше си неистовото изражение на лицето ми, което изобщо не беше мъка…

След тази последна мисъл съзнанието на Теси изключваше.

Милтън, от друга страна, не си губеше времето да преценява наново доказателствата. На лист хартия с емблемата на хотела Кали беше заявила: „Аз не съм момиче“. Но тя беше още дете. Какво разбираше? Децата дрънкат какви ли не дивотии. Баща ми не разбираше какво ме бе накарало да избягам от операцията. Не можеше да проумее защо не искам да ме излекуват. И беше убеден, че няма смисъл да си блъска главата над причините за бягството ми. Най-напред трябваше да ме намерят. Трябваше да ме върнат у дома жива и здрава. После щяха да се оправят с медицинския проблем.

И така Милтън се посвети на тази цел. От сутрин до вечер беше на телефона, звънеше на полицейските управления в цялата страна. Не оставяше на мира следователя от Ню Йорк, разпитваше го дали има напредък по случая. Отиде в обществената библиотека и преписа от телефонните указатели номерата и адресите на полицейските управления и приютите за бегълци. След това методично започна да ги отмята един по един, като се обаждаше и питаше дали са видели момиче с моето описание. Изпрати снимката ми на всички управления и написа съобщение до всички свои ресторанти, в което помоли да окачат снимката ми във всяко от заведенията. Много преди голото ми тяло да се появи в учебниците по медицина, лицето ми цъфна по таблата за обяви и на витрините в цялата страна. Една от тези снимки бе получена в Полицейското управление на Сан Франциско, но вече нямаше голям шанс да ме разпознаят. Също като истински беглец от закона аз вече изглеждах различно. А биологията допринасяше с всеки изминал ден за все по-добрата ми дегизировка.

Къщата на „Мидълсекс“ отново започна да се пълни с приятели и роднини. Леля Зо и братовчедите наминаваха често, за да оказват морална подкрепа на родителите ми. Един ден Питър Татакис затвори кабинета си по-рано и дойде от Бърмингхам с колата, за да вечеря с Милт и Теси. Джими и Филис Фиоретос донесоха кулурия и сладолед. Все едно нашествието в Кипър никога не се беше случвало. Жените се събираха в кухнята да готвят, а мъжете седяха в дневната и разговаряха приглушено. Милтън вадеше прашни бутилки от барчето с напитките. Веднъж поднесе на гостите бутилка „Краун Ройъл“[3], която извади от лилава кадифена торбичка. Старата табла излезе изпод купчината игри, а няколко от по-възрастните жени започнаха да прехвърлят броеници. Всички знаеха, че съм избягала, но не подозираха причината. Насаме се питаха един друг: „Дали е бременна?“, „Може би има гадже?“ и коментираха: „Винаги е изглеждала добро момиче. Никой не би помислил, че ще направи такъв номер“ или „Все се хвалеха, че момиченцето им било пълна отличничка в онова снобско училище. Сега си мълчат“.

Теси лежеше и страдаше в леглото на горния етаж, а отец Майк й държеше ръката. Свалил сакото, само по черната си риза с къси ръкави, той й казваше, че ще се моли за моето завръщане. Посъветва я да отиде на църква и да запали свещ за мен. Сега се питам как ли е изглеждало лицето на отец Майк, докато е държал ръката на майка ми в спалнята. Дали в изражението му не е прозирало мъничко Schadenfreude[4]? Радост от нещастието на бившата му годеница? Удовлетворение от факта, че парите на неговия баджанак не са успели да го спасят от тази беда? Или пък облекчение, че поне веднъж по пътя към къщи жена му няма да може да му натяква, че не е като Милтън? Аз не мога да отговоря на тези въпроси. А майка ми заради успокоителните си спомня само, че от високото й очно налягане лицето на отец Майк изглеждало странно издължено, като на свещеник в картина на Ел Греко.

Нощем Теси спеше неспокойно. Страхът я будеше непрекъснато. Сутрин тя си оправяше леглото, но понякога отново си лягаше след закуска, като оставяше на килима спретнато подредени белите си гуменки и пускаше щорите. Орбитите на очите й потъмняха, сините вени на слепоочията й пулсираха. Когато звъннеше телефонът, имаше чувство, че главата й ще се пръсне.

— Ало?

— Нещо ново? — питаше леля Зо. Сърцето на Теси се свиваше.

— Не.

— Не се тревожи. Тя ще се появи.

Говориха около минута и накрая Теси каза, че трябва да затваря.

— Линията трябва да е свободна.

 

 

Всяка сутрин над Сан Франциско се спуска мъгла. Тя се образува над островите Фаралон, обгръща тюлените по скалите, а после се разстила над Оушън Бийч, изпълвайки продълговатата зелена купа на парка „Голдън Гейт“. Мъглата скрива от погледа ранобудните бегачи и самотните фигури, практикуващи „тай чи“. Спуска воал над прозорците на „Глас павилиън“. Плъзва над целия град, над паметниците и кинотеатрите, над свърталищата на наркомани в парка „Панхендъл“ и мизерните хотелчета в Тендърлойн. Мъглата скрива викторианските имения в пастелни цветове в Пасифик Хайтс и сякаш хвърля було над шарените къщи в Хайт. Стеле се из криволичещите улици на Чайнатаун; качва се в трамваите и звънците задрънчават като сигнални шамандури; полазва до върха на кулата Койт, и накрая я скрива напълно; настъпва към квартала Мишън, където мариачите още спят; тормози туристите. Мъглата на Сан Франциско, хладната, заличаваща самоличността мъгла, която пада над града всеки ден, обяснява най-добре защо този град е това, което е. След Втората световна война моряците, които се връщали от Тихия океан, са пристигали именно в Сан Франциско. Мнозина от тях усвоили в морето любовни навици, на които на сушата не се гледало с добро око. И затова те оставали в Сан Франциско, постепенно ставали все повече и привличали и други, докато накрая градът се превърнал в столица на гейовете, Hauptstadt на хомосексуалните. (Още едно доказателство за непредсказуемостта на живота: кварталът Кастро е пряк резултат от военнопромишления комплекс.) Тези моряци били привлечени именно от мъглата, която придавала на града чувството за движение и анонимност, характерни за морето, а в подобна анонимност промяната на личността е неимоверно по-лесна. Понякога било трудно да се каже дали мъглата се спуска над града, или градът се люшка като кораб насреща й. През четирийсетте години мъглата скрила моряците и онова, което правели, от техните съграждани. Но с това работата й не свършила. През петдесетте пълнела главите на битниците, подобно пяната в капучиното, което пиели. През шейсетте замъглявала ума на хипитата като дима от лулите им, пълни с марихуана. А през седемдесетте, когато Кал Стефанидис пристигна в града, мъглата криеше в парка него и новите му приятели.

На третия ден в Хайт седях в едно кафене и ядях бананов сладолед. Втори поред. Вече започвах да отрезвявам от опиянението на новопридобитата свобода. За разлика от седмица преди това, тъпченето със сладки неща вече не прогонваше депресията.

— Да ти се намират дребни?

Вдигнах поглед. До масичката с мраморен плот стоеше в нехайна поза представител на добре познатия ми вид. Едно от хлапетата под мостовете, мърлявите скитници и бегълци, от които гледах да стоя на разстояние. Лицето му, което се подаваше от качулката на блузата, беше зачервено и покрито с гнойни пъпки.

— Не, съжалявам — отговорих.

Момчето се наведе, доближи лицето си към моето и повтори:

— Да ти се намират дребни?

Упорството му ме подразни и казах навъсено:

— И аз мога да те питам същото.

— Да, ама не аз набивам мелба.

— Казах ти, че нямам никакви пари.

Той хвърли поглед зад мен и попита по-дружелюбно:

— А защо се разкарваш с тоя огромен куфар?

— Моя си работа.

— И вчера те видях с него.

— Имам пари само колкото за един сладолед.

— Нямаш къде да спиш, нали?

— Имам, и още как.

— Ако ми купиш един бургер, ще ти покажа едно хубаво местенце.

— Казах ти, че имам.

— Знам едно хубаво място в парка.

— И сам мога да отида в парка. Всеки може.

— Може, ама ще го опандизят. Пич, нямаш си представа кое как е. В Гейт има места, които са сигурни и места, които не са. Ние с моите приятели си имаме хубава бърлога. Съвсем закътана. Ченгетата хич и не подозират за нея, а ние постоянно купонясваме. Може и ти да дойдеш, но само ако ми вземеш двоен сандвич със сирене.

— Нали преди малко беше хамбургер?

— Който дреме, губи време. Цената върви нагоре. Всъщност ти на колко години си?

— На осемнайсет.

— Да бе, полека да не ти повярвам. Не си на осемнайсет. Аз съм на шестнайсет, а ти не си по-голям от мене. От Марин ли си?

Поклатих глава. За пръв път от доста време разговарях със свой връстник. Беше приятно. Вече не изпитвах такава самота. Но все още бях нащрек.

— Ти си богаташче, нали? Господин Алигатор[5]?

Замълчах. И изведнъж той ме погледна страшно умолително, като прегладняло хлапе, и коленете му затрепериха.

— Айде бе, човече. Гладен съм. Добре, хубаво, майната му на двойния със сирене. Само един бургер.

— Добре.

— Страхотно. Значи един бургер. И пържени картофки. Нали така каза? Няма да повярваш, но и нашите са богати.

Така започна животът ми в парка „Голдън Гейт“. Оказа се, че новият ми приятел Мат не е излъгал за родителите си. Идваше от заможен квартал в предградията на Филаделфия, син на адвокат по бракоразводни дела. Мат бил четвъртото дете, най-малкият. Беше нисък и набит, с дрезгав, пресипнал от цигарите глас. Избягал от къщи, за да пътува по концертите на рокгрупата „Грейтфул Дед“ по време на лятното им турне, но така и не се върнал. Сега продаваше на концертите им боядисани на ръка тениски или марихуана и ЛСД, ако се намираха. Заведе ме в най-затънтената част на парка, където намерихме компанията му.

— Това е Кал — каза на приятелите си Мат. — Ще спи при нас известно време.

— Супер дрешка.

— Ей, брато, да не си погребален агент?

— Отначало го взех за Ейбрахам Линкълн.

— Не, тия дрехи са му за път — каза Мат. — Има си и други в куфара. Нали?

Аз кимнах.

— Искаш ли да си купиш риза? Аз имам няколко.

— Става.

Лагерът им се намираше в малка горичка. Мъхнатите червени — цветове по клоните на мимозите приличаха на четки за миене на бутилки. Хълмчетата бяха осеяни с огромни вечнозелени храсти, чиито клони образуваха естествени укрития — празни и сухи. Храстите спираха вятъра, а през повечето време и дъжда. Бяха достатъчно високи, за да се изправи човек. Във всеки от тях имаше по няколко спални чувала; доспи ли ти се, пъхаш се в някой празен. Важаха моралните правила на комуната. Хората идваха и си отиваха. Служехме си с вещите, изоставени от другите: туристически котлон, тенджера за спагети, различни прибори, буркани, завивки и едно фосфоресциращо фризби, с което момчетата играеха, като понякога ме включваха в единия отбор, за да изравнят силите. („Ей, Алигатор, ти хвърляш като момиче бе, човек!“) Бяха добре запасени с ядки, наргилета, лули, стъкленици с амил нитрат, но почти нямаха хавлиени кърпи, бельо, паста за зъби. На трийсетина метра течеше канавка, която използвахме за отходна яма. Фонтанът до аквариума ставаше да се измие човек, но трябваше да го правим нощем, заради полицаите.

Ако някое от момчетата си хванеше гадже, и то идваше в лагера за кратко. Аз отбягвах момичетата, понеже се опасявах, че ще отгатнат тайната ми. Приличах на емигрант, който си придава важност при случайна среща със свой сънародник. Не исках да ме разкрият и си държах устата затворена. Но и иначе нямаше какво да кажа в тази компания. Всички бяха фенове на „Грейтфул Дед“ и приказваха само за групата. Кой кога видял Джери. Кой какво пил на някой концерт. Мат бил изключен от гимназията заради слаб успех, но паметта му беше впечатляваща, когато ставаше дума за факти, свързани с „Грейтфул Дед“. Той помнеше всички градове, където бяха пели, както и датите на концертите. Знаеше текстовете на всички песни, помнеше кога и къде са ги свирили, по колко пъти и коя от тях са изпълнявали само веднъж. Живееше в очакване да чуе определени песни, така както вярващите очакват Месията. Някой ден „Грейтфул Дед“ щяха да свирят „Космическият Чарли“ и Мат Ларсън искаше да бъде там и да види изкуплението на греховете. Веднъж беше срещнал Маунтин Гърл, жената на Джери.

— Толкова е готина — разказваше. — Мамка му, и аз мога да обичам жена като нея. Ако намеря толкова готино момиче, ще се оженя за нея и ще си родим деца.

— И работа ли ще си намериш?

— Можем да вървим с групата. Ще носим бебетата на гръб като папуасите. И ще продаваме ганджа.

Не само ние живеехме в парка. На хълмчетата от другата страна на поляната лагеруваха бездомниците с дълги бради и лица, почернели от слънцето и от мръсотия. Всички знаеха, че те крадат от другите лагери, затова никога не оставяхме нашия без пазачи. Това беше общо взето единственото правило — винаги трябваше някой да стои на пост.

Влачех се с феновете на „Грейтфул Дед“, защото ме беше страх. Докато пътувах, осъзнах колко е полезно да се движиш в глутница. Всички ние бяхме напуснали домовете си по различни причини. При нормални обстоятелства никога нямаше да се сприятеля с подобни деца, но за краткото време, което прекарах там, се примирих, защото нямаше къде другаде да отида. Постоянно бях нащрек, въпреки че те не бяха агресивни. Когато пиеха, избухваха кавги и побоища, но общо взето цареше дух на разбирателство. Всички четяха „Сидхарта“. Един стар екземпляр от книгата се предаваше от ръка на ръка из лагера. И аз го прочетох. Това е едно от нещата от онова време, които си спомням най-ярко: Кал, седнал на един камък, чете Херман Хесе и трупа знания за Буда.

— Чух, че Буда вземал ЛСД — каза един от феновете. — Оттам му дошло просветлението.

— Абе, брато, тогава не са имали ЛСД.

— Не, били са някакви гъби.

— Аз мисля, че Джери е Буда, човече.

— Аха!

— Мамка му, помниш ли онова четирийсет и пет минутно соло на „Тръкин“ в Санта Фе, тогава направо знаех, че той е Буда.

Аз не участвах в тези разговори. Докато феновете се унасяха, Кал стоеше настрани.

Когато избягах, не мислех как ще живея, нямах план да отида на определено място. Сега тънех в мръсотия, парите ми свършваха. Рано или късно щеше да се наложи да се обадя на родителите си. Но за пръв път в живота си знаех, че те с нищо не могат да ми помогнат. Никой нищо не можеше да направи.

Всеки ден водех тайфата в „Али Баба“ и купувах на всички по един вегетариански бургер за седемдесет и пет цента. Не участвах в просията и продажбата на наркотици. През повечето време седях в горичката и изпадах във все по-дълбоко отчаяние. Няколко пъти ходих до брега, за да поседя край морето, но след известно време престанах да правя и това. Природата не ми носеше никаква утеха. Околният свят беше свършил. Където и да идех, не можех да избягам от себе си.

 

 

С родителите ми беше точно обратното. Където и да отидеха, каквото и да правеха, навсякъде се сблъскваха с моето отсъствие. След като от изчезването ми минаха три седмици, приятелите и роднините престанаха да се отбиват на тълпи в къщата на „Мидълсекс“. Домът им притихна. Телефонът мълчеше. Тогава Милтън се обади на Чаптър Илевън, който живееше в Ъпър Пенинсюла:

— Все още не знаем къде е сестра ти и майка ти преживява тежък момент. Сигурен съм, че ще се почувства малко по-добре, ако може да те види. Защо не си дойдеш за уикенда?

Милтън не спомена нищо за моята бележка. Докато бях в клиниката, той осведомяваше брат ми за състоянието ми възможно най-лаконично. Но сега Чаптър Илевън беше разбрал по тона му колко сериозно е положението и се съгласи да си идва за уикендите и да преспива в старата си стая. Полека-лека той научи подробностите около заболяването ми и реагира много по-спокойно, отколкото родителите ми. Така им помогна — или поне на Теси — да започнат да приемат новата действителност. Именно през тези уикенди Милтън, в опит да заздрави възстановените си отношения със своя син, пак започна да го убеждава да влезе в семейния бизнес.

— Нали вече не ходиш с онази Мег?

— Не.

— Но и за инженер не учиш. Е, кажи какво правиш. С майка ти не сме съвсем наясно как живееш в Маркет.

— Работя в един бар.

— Работиш в бар? И какво по-точно?

— Приготвям бързи закуски.

Милтън замълча само за миг.

— Кажи какво предпочиташ — да висиш до грила или някой ден да ръководиш „Херкулес хотдог“? Та нали именно ти ги измисли.

Чаптър Илевън не прие предложението. Но и не отказа. В гимназията беше зубрач, но шейсетте години бяха променили и това. Верен на повелите на десетилетието, Чаптър Илевън беше станал вегетарианец, последовател на трансценденталната медитация, дъвчеше мескалин. Преди много години брат ми разполовяваше топки за голф, за да види какво има в тях; но в един момент от живота му го заплени онова, което може да се открие в главата на човек. Убеден, че официалното образование е по същество безполезно, той се оттегли от цивилизацията. И двамата преживяхме своите периоди на завръщане към природата — Чаптър Илевън в Ъпър Пенинсюла, а аз в храсталаците в парка „Голдън гейт“. Но когато баща ми му предложи да поеме бизнеса, Чаптър Илевън вече беше започнал да се отегчава от горите тилилейски.

— Хайде — каза Милтън, — да идем да хапнем по един хотдог.

— Аз не ям месо — отвърна Чаптър Илевън. — Как мога да ръководя подобно заведение, ако не ям месо?

— Мислех да открия щандове за салати — каза Милтън. — В днешно време много хора са на диета с ниско съдържание на мазнини.

— Добра идея.

— Наистина ли мислиш така? Е, това може да е твоят отдел. — Милтън смушка шеговито Чаптър Илевън в ребрата. — Ще те назначим за вицепрезидент, който отговаря за щандовете със салати.

Отидоха до заведението в центъра. Беше пълно. Милтън поздрави управителя Гюс Зарас.

Ясу!

Гюс вдигна глава и се усмихна широко.

— Ей, Милт. Как е?

— Добре, добре. Доведох бъдещия шеф да види заведението.

Той посочи Чаптър Илевън.

— Добре дошъл в династията — пошегува се Гюс, като разтвори ръце за прегръдка. Смееше се прекалено гръмко и изведнъж млъкна, като го осъзна. Настъпи неловко мълчание. След това Гюс попита:

— Е, Милт, какво да бъде?

— Два с всичко. Какво вегетарианско имаме?

— Бобена чорба.

— Добре. Дай на момчето ми една бобена чорба.

— Идва.

Милтън и Чаптър Илевън седнаха до бара и зачакаха поръчката. След като помълчаха още известно време, Милтън попита:

— Знаеш ли колко подобни заведения има татко ти?

— Колко?

— Шейсет и шест. Във Флорида са осем.

Нямаше нужда повече да го убеждава. Милтън изяде двата си хотдога в мълчание. Той отлично знаеше защо Гюс се държи толкова сърдечно. Понеже си мислеше това, което всички си мислят, когато изчезне някое момиче. Мислеше си най-лошото. Понякога и Милтън си го мислеше, но не признаваше пред никого. Не признаваше дори пред себе си. Но винаги щом Теси заговореше за пъпната си връв, щом кажеше, че продължава да усеща връзката с мен, Милтън се улавяше, че иска да й вярва.

Една неделя, когато Теси тръгваше за църквата, Милтън й подаде едра банкнота.

— Запали една свещ за Кали. Всъщност не една, нека да са повече. — Той сви рамене. — Няма да навреди.

Но след като тя тръгна, той поклати глава.

— Какво ми става? Да паля свещи! Господи!

Той много се ядоса на себе си, че се поддава на подобни суеверия. И отново се закле, че ще ме намери, ще ме върне вкъщи. Все едно как. Щеше да се появи някаква възможност и Милтън Стефанидис нямаше да я пропусне.

 

 

„Грейтфул Дед“ пристигнаха в Бъркли и Мат се замъкна на концерта с цялата тайфа. Аз получих задачата да пазя лагера.

Среднощ. Събуди ме някакъв шум. Между храстите шаваха светлини. Някакви хора разговаряха шепнешком. Листата над главата ми побеляха и видях скелето на клоните. Лъчи от фенерче осветиха земята, тялото ми, лицето ми. В следващия миг през входа на леговището нахлу светлина.

Мъжете веднага се нахвърлиха върху мен. Единият освети лицето ми с фенерче, а другият скочи на гърдите ми и изви ръцете ми.

— Време е за ставане — каза онзи с фенерчето.

Двама бездомници от отсрещните хълмове. Докато единият седеше върху мен, другият започна да претърсва лагера.

— Я да видим какви съкровища крият малките копелета.

— Виж го, бе — каза другият, — копелето ще се насере от страх.

Аз стисках здраво колене, понеже моминските страхове все още ме владееха.

Тършуваха най-вече за наркотици. Онзи с фенерчето изтърси спалните чували и прерови куфара ми. След малко се върна и коленичи на земята до мен.

— Ей, къде са приятелчетата ти? Омели са се и са те оставили сам, а?

Започна да бърка по джобовете ми. Скоро откри портфейла и го изтърси. Отвътре изпадна училищната ми карта и той я освети с фенерчето.

— Коя е тая? Гаджето, а?

Зяпаше снимката ухилен.

— Я кажи, гаджето обича ли да прави свирки? Бас ловя, че обича. — Той допря личната карта на ципа на панталона си и направи неприлично движение. — Обича, и още как!

— Дай да видя — каза този, който седеше върху мен.

Мъжът с фенерчето хвърли личната карта на гърдите ми.

Другият се наведе към мен и избоботи:

— Копеле, да не си мръднал.

Пусна ми ръцете и взе личната карта.

Сега можех да видя лицето му. Прошарена брада, развалени зъби, изкривен нос, чийто хрущял се виждаше. Той се вторачи в снимката.

— Кльощава кучка.

Но после започна да мести поглед ту към мен, ту към личната карта и изражението му се промени.

— Това е момиче!

— Много бързо чаткаш, брато. Винаги съм ти го признавал.

— Не бе, говоря за него — посочи ме той. — Това е тя! Той е тя.

Подаде личната карта на другия. Лъчът от фенерчето отново освети Калиопа в училищната й униформа.

Накрая коленичилият мъж се захили.

— Майтап си правиш с нас, а? Я да видим какво криеш в панталона! Дръж я — нареди на другаря си. Мъжът, който ме беше възседнал, отново натисна ръцете ми към земята, а първият започна да разкопчава колана на панталона ми.

Борех се с тях. Гърчех се и ритах. Но те бяха твърде силни. Смъкнаха ми панталона до коленете. Единият насочи фенерчето и рязко отскочи назад.

— Боже господи!

— Какво?

— Мамка му!

— Какво?

— Това е шибан урод.

— Какво?

— Ще повърна. Виж!

Другият погледна и веднага след това ме пусна, като че ли имах заразна болест. Изправи се, побеснял от яд. Сякаш по даден знак започнаха да ме ритат и да псуват. Онзи, който преди това беше седнал върху мен, заби обувка в ребрата ми. Вкопчих се в крака му.

— Пусни ме, шибан урод!

Другият ме риташе в главата. Уцели ме три-четири пъти, преди да ми притъмнее.

Когато се свестих, беше тихо. Помислих, че са си тръгнали. И тогава някой се изхили и чух:

— Кръстосани мечове.

Две жълти струи проблеснаха и се кръстосаха, докато ме мокреха.

— Ей, урод, марш обратно в дупката, от която си изпълзял.

И после ме оставиха.

 

 

Беше още тъмно, когато стигнах до фонтана при аквариума и се изкъпах в него. Не виждах открити рани. Дясното ми око беше толкова подуто, че не можеше да се отвори. Ребрата ме боляха, когато поемах дълбоко въздух. Носех куфара на баща ми. Имах седемдесет и пет цента. Повече от всичко исках да се обадя вкъщи. Но вместо това звъннах на Боб Престо, който каза, че веднага идва да ме вземе.

Бележки

[1] Известна още с наименованието „разстройство на половата идентичност“ — медицински термин, обозначаващ психичното състояние на недоволство от биологическия пол, с който човек е роден и желание той да бъде сменен. Б.пр.

[2] Детски книжки с автор Лудвиг Бемелманс. Б.пр.

[3] Марка канадско уиски. Б.пр.

[4] Злорадство (нем.). Б.пр.

[5] Прякорът идва от ризата „Лакост“, която героят носи и чиято емблема е зелен алигатор. Б.пр.