Джефри Юдженидис
Мидълсекс (26)

Хермафродит

Не е чудно, че теорията на Лус за половата идентичност беше популярна в началото на седемдесетте години. По това време, както се изрази моят първи бръснар, всички искаха да бъдат унисекс. Преобладаваше мнението, че личността се формира най-вече от средата, че всяко дете е бял лист, на който може да се пише. Моята медицинска история беше само отражение на всеобщите психологически преживявания през онзи период. Жените все повече заприличваха на мъже, мъжете все повече заприличваха на жени. За кратко време през седемдесетте на всички им се струваше, че разликата между половете може да изчезне. Но после се случи нещо друго.

То се наричаше еволюционна биология. Под нейно влияние половете отново бяха разделени, мъжете — ловци и жените — събирачи. Вече не се смяташе, че ни формира възпитанието; формираше ни природата. Все още ни контролираха импулсите на хоминидите от 2000 г. пр.Хр. Ето защо и до днес по телевизията и в списанията срещаме съвременните опростявания. Защо мъжете не ги бива да общуват? (Защото е трябвало да пазят тишина по време на лов.) Защо жените общуват толкова добре? (Защото е трябвало да си подвикват една на друга къде има плодове.) Защо мъжете никога не могат да намерят нищо из къщи? (Защото имат ограничено зрително поле, полезно, когато се проследява дивеч.) Защо жените толкова лесно намират всичко? (Защото при защитаването на леговището са свикнали да обхождат с поглед по-широка зона.) Защо жените не могат да паркират успоредно? (Защото ниското ниво на тестостерон пречи на пространственото мислене.) Защо мъжете никога не искат да питат за посоката? (Защото да питаш за посоката е признак за слабост, а ловците никога не проявяват слабост.) Ето къде сме днес. Мъжете и жените, на които им е омръзнало да са едни и същи, искат отново да бъдат различни.

Ето защо няма нищо чудно и в това, че теорията на доктор Лус беше атакувана през деветдесетте години. Детето вече не се приемаше като бял лист; върху всяко новородено вече бяха оставили отпечатък генетиката и еволюцията. Моят живот съществува в центъра на този дебат. В известен смисъл аз съм неговото разрешение. Когато изчезнах, най-напред доктор Лус изпадна в отчаяние, понеже му се струваше, че е изгубил най-великото си откритие. Но по-късно, вероятно осъзнавайки причината за моето бягство, той стигна до извода, че аз не съм доказателство в подкрепа на неговата теория, а напротив — опровергавам я. Той се надяваше да продължа да си кротувам. Публикува своите статии и се молеше аз никога да не се появя, за да ги оборя.

Но не е чак толкова просто. Аз не пасвам на нито една от тези теории. Нито на теорията на еволюционните биолози, нито на теорията на доктор Лус. Моят психологически профил не е в хармония и с есенциализма, популярен в движението на интерсексуалните. За разлика от другите така наречени мъжки псевдохермафродити, за които са писали по вестниците, като момиче аз никога не се чувствах не на мястото си. И до ден-днешен не ми е напълно уютно сред мъжете. Желанието ме накара да премина от другата страна, желанието и фактическото състояние на моето тяло. През двайсети век генетиката пренесе древногръцката идея за съдба в самите ни клетки. А този нов век, в който тъкмо влязохме, откри нещо различно. За жалост, противно на всички очаквания, кодът, който стои в основата на нашето съществуване, е незадоволителен. Вместо очакваните двеста хиляди гени, ние имаме само трийсет хиляди. Малко повече от една мишка.

И така, появява се една странна нова възможност. Частична, неопределена, непълна, но не изцяло зачеркната: завръща се свободната воля. Биологията ти дава мозък. Животът го превръща в ум.

Така или иначе, в Сан Франциско през 1974 година животът полагаше огромни усилия да превърне моя мозък в ум.

 

 

Ето я отново: миризмата на хлор. Под доминиращата миризма на момичето, което го е възседнало, отчетлива дори на фона на вонята на пуканки с масло, просмукала се в старите седалки, господин Го долавя миризмата на басейн, която не може да се сбърка с никоя друга. Тук? В „Клуб «Шейсет и девет»“? Той разширява ноздри. Момичето в скута му, което се казва Флора, пита:

— Харесва ли ти парфюмът ми?

Но господин Го не отговаря. Господин Го е свикнал да игнорира момичетата, на които плаща да се гърчат в скута му. Най-много обича някоя да го възседне, докато той наблюдава друга, която танцува около лъскавия пилон на сцената. Господин Го обича да върши по няколко неща едновременно. Но тази вечер не успява да се съсредоточи. Разсейва го миризмата на плувен басейн. Така е вече цяла седмица. Господин Го извива главата си, която се поклаща леко благодарение на усилията на Флора, и поглежда опашката пред кадифеното въже. Петдесетте места в „Залата“ са почти празни. Под синкавата светлина се виждат главите само на няколко мъже, които зяпат сцената — някои от тях са сами, неколцина като господин Го имат за компания перхидролени ездачки.

Зад кадифеното въже тръгва стълбище с мигащи лампички от двете страни. За да се качи горе, човек трябва да плати още пет долара. Както обясниха на господин Го, на втория етаж има само кабинки, където се пускат жетони от по четвърт долар, които могат да се купят на долния етаж. И тогава за кратко може да се види нещо — но какво е то, господин Го не успя да разбере. Английският му е съвсем приличен, той живее в Америка от петдесет и две години. Но табелата, която рекламира атракциите на горния етаж, не му говори много. Ето защо той изпитва любопитство. А миризмата на хлор само засилва това любопитство.

Въпреки все по-големия брой хора, които се качват на горния етаж в последните седмици, господин Го все още не е отишъл. Той остава верен на първия етаж, където срещу билет само от десет долара може да избере няколко неща. Ако иска, господин Го може да излезе от „Залата“ и да влезе в „Тъмната стая“ в края на коридора. Там има прожектори, чиито лъчи се насочват от мъжете. В дъното на стаята, на малък подиум, тапициран с дунапрен, лежат едно-две момичета. Разбира се, да приемеш, че тези момичета наистина съществуват, е в известен смисъл проява на вяра. В „Тъмната стая“ никога не виждаш момичето изцяло. Зърваш само фрагменти, онова, което твоят прожектор осветява. Коляно или зърно на гърдата, например. Или онази част, която особено вълнува господин Го и неговите събратя — изворът на живота, началото на всички начала, сякаш пречистено, лишено от останалата част от тялото.

Освен там господин Го може да отиде и в „Балната зала“. В нея са момичета, които горят от желание да потанцуват сластно с господин Го. Той обаче не харесва дискомузика, а и на тази възраст се изморява лесно. Твърде голямо усилие се иска, за да притискаш момичетата до тапицираните стени на „Балната зала“. Все по-често господин Го предпочита да седи в „Залата“, на лекьосаните театрални седалки в стил Ар деко, взети от вече съборено кино в Оукланд.

Господин Го е на седемдесет и три години. За да запази мъжествеността си, всяка сутрин той пие чай със стрит рог от носорог. Освен това яде жлъчни мехури от мечка, които намира от време на време в китайската аптека недалеч от апартамента му. Изглежда тези афродизиаци действат. Господин Го идва в „Шейсет и девет“ почти всяка нощ. Има си шега — „Господин Го е винаги го-го-готов“ — която обича да казва на момичетата в скута си и само тогава се усмихва.

Ако в клуба няма много хора — което напоследък често се случва на долния етаж, — понякога Флора остава в скута на господин Го в продължение на три-четири песни. Срещу един долар би трябвало да го язди една песен, но тя остава безплатно още няколко. Именно затова той я предпочита. Тя не е млада, но има хубава, чиста кожа. Господин Го усеща, че е здрава.

Но тази вечер Флора се смъква от скута му само след две песни, като мърмори: „Нали знаеш, че не давам на кредит?“, и се отдалечава. Господин Го става, закопчава си панталона и точно тогава миризмата на плувен басейн отново го удря в носа. Той се поддава на любопитството. Излиза от „Залата“, като влачи крака и гледа нагоре по стълбите към нарисуваната табела:

Клуб „Шейсет и девет“ представя

„Подводната градина“

Русалката Мелани

Ели и нейната електрическа змиорка

и специалната атракция

Бога Хермафродит —

наполовина мъж, наполовина жена

Няма измама! Чистата истина!

В този миг любопитството на господин Го надделява. Той си купува билет и шепа жетони и застава на опашката. След малко охранителят го пуска и той тръгва нагоре по мигащите стълби. На кабинките на втория етаж няма номера, само светлини, от които се разбира дали са заети. Той намира свободна, затваря вратата и пуска в прореза един жетон. Преградата пада и зад нея се вижда прозорче към подводни дълбини. От тонколоната на тавана се чува музика и басов глас започва да разказва:

— Имало едно време в Древна Гърция вълшебен извор. Това бил свещеният извор на водната нимфа Салмакида. Един ден там отишло да поплува едно красиво момче на име Хермафродит.

Гласът продължава да говори, но господин Го вече не го слуша. Той гледа аквариума, който е син и празен. Чуди се къде са момичетата. Започва да съжалява, че си е купил билет за „Подводната градина“. Но точно тогава гласът продължава напевно:

— Дами и господа, вижте бог Хермафродит! Наполовина жена, наполовина мъж!

Плисък. Водата в басейна става бяла, след това розова. Само на сантиметри от него, от другата страна на прозорчето, плува тяло, живо тяло. Господин Го гледа. Присвива очи. Притиска лицето си към стъклото. Никога не е виждал нищо подобно. Никога, през всичките години, в които е ходил в „Тъмната стая“. Не е сигурен дали му харесва. Но докато го гледа, се чувства странно, изпитва замайване, лекота, подмладява се. Внезапно преградата пада. Без колебание господин Го пуска в прореза нов жетон.

 

 

„Шейсет и шест“ в Сан Франциско, клубът на Боб Престо, се намираше в квартала Норт Бийч, недалеч от небостъргачите в центъра. Кварталът на италианските кафенета, пицариите и баровете със стриптийз. В Норт Бийч човек можеше да влезе в луксозни стриптийз дворци като този, над чийто вход е нарисуван прочутият бюст на Каръл Дода. Викачи по тротоарите спираха минувачите: „Господа! Влезте да видите шоуто! Само погледнете! Безплатно е да се хвърли един поглед“. Съседът му се мъчеше да го надвика: „Нашите момичета са най-добрите, влезте — оттук, зад завесата!“. До него друг: „Еротично шоу на живо, господа! При нас можете да гледате и футболен мач!“. Всички те бяха интересни типове, повечето неуспели поети, които прекарваха свободното си време в книжарница „Сити Лайтс“, където прелистваха книгите на „Ню Дайрекшънс“^[1]. Носеха раирани панталони и ярки вратовръзки, обикновено имаха бакенбарди и кози брадички. Повечето приличаха на Том Уейтс, а може и да е било обратното. Също като героите на Мамет, те населяваха една Америка, която никога не бе съществувала, една детска представа за света на картоиграчи-мошеници, амбулантни търговци и престъпници.

Казват, че Сан Франциско е градът, където младите хора отиват, за да се отдадат на безделие. И макар че едно слизане в отвратителните криминални подземия несъмнено би придало колорит на моя разказ, трябва да спомена, че Норт Бийч обхваща само няколко улици. Географията на Сан Франциско е прекалено красива, за да позволи на грозотата да завземе твърде голяма територия — ето защо сред тези викачи вървяха и много туристи, които носеха хляб от квасено тесто и шоколадови лакомства „Жирардели“. Денем в парковете се срещаха младежи, които караха летни кънки или играеха хек^[2]. Но най-накрая нощем светът погрозняваше и от девет до три мъжете се тълпяха в „Шейсет и девет“.

Както вече стана ясно, аз работех именно там. През следващите четири месеца пет нощи в седмицата по шест часа — за щастие за пръв и последен път — аз си изкарвах прехраната, като излагах на показ странното устройство на тялото си. Престоят в клиниката ме беше подготвил за това, като бе притъпил чувството ми за срам, а и отчаяно се нуждаех от пари. Освен това „Шейсет и девет“ беше идеалното място за мен. Работех с още две, условно казано, момичета: Кармен и Зора.

Престо беше експлоататор, порно гад, мръсен шопар, но можеше да попадна и на по-лошо място. Може би без него така и нямаше да открия себе си. След като ме прибра от парка почти пребит, Престо ме заведе в апартамента си. Приятелката му, намибийката Вилхелмина, ми превърза раните. По някое време пак припаднах и когато ме съблекли, за да ме сложат в леглото, Престо осъзнал на какво съкровище е попаднал.

Долових откъслечно техния разговор, докато идвах в съзнание от време на време.

— Знаех си. Разбрах още като го видях в ресторанта.

— Нищо не си знаел, Боб. Мислел си, че си сменя пола.

— Знаех си, че е златна мина.

След малко пак гласът на Вилхелмина:

— На колко години е?

— На осемнайсет.

— Не изглежда на осемнайсет.

— Той така казва.

— И ти на драго сърце му повярва, нали, Боб? Искаш да работи в клуба, така ли?

— Той сам ми се обади. Аз просто му направих предложение.

След малко:

— Боб, защо не звъннеш на родителите му?

— Момчето е избягало от къщи. Не иска да звъни на родителите си.

 

 

„Подводната градина“ съществуваше още преди моето идване. Идеята хрумнала на Престо шест месеца по-рано. Кармен и Зора, в ролите на Ели и Мелани, работеха там от началото. Но Престо не спираше да търси все по-необичайни изпълнители и знаеше, че с мен ще излезе едни гърди пред конкуренцията в квартала. Наоколо нямаше нищо подобно.

Аквариумът не беше нищо особено. Малко по-голям от плувен басейн в задния двор. Дълъг четири и петдесет, широк около три метра. Спускахме се в топлата вода по стълбичка. От кабинките надничаха направо под водата; не се виждаше нищо отгоре. Затова, когато искахме, ние държахме главите си над повърхността и си говорехме по време на работа. Стига да бяхме потопени от кръста надолу, клиентите бяха доволни. „Не идват тук да ви гледат красивите личица“ — казваше ни Престо. Всичко това много улесняваше нещата. Надали щях да мога да участвам в обикновено пийпшоу, лице в лице с воайорите. Техните втренчени погледи щяха да ми изпиват душата. Но в аквариума, когато потъвах под водата, стисках очи. Полюшвах се сред тишината на морските дълбини. Докато се притисках към някое прозорче, вдигах лицето си над водата и така не виждах очите, втренчени в моята стрида. Как го казах преди? Повърхността на морето е огледало, отразяващо дивергентните еволюционни пътища. Отгоре — въздушните твари; отдолу — водните. Една планета, на която живеят два свята. Клиентите бяха морските твари; Зора, Кармен и аз оставахме на практика сухоземни. Зора в костюма си на русалка лежеше и чакаше реда си върху мократа постелка. Понякога доближаваше джойнт към устните ми, за да си дръпна, с ръце, вкопчени в ръба на басейна. Когато моите десет минути минеха, излизах и лягах на постелката, за да изсъхна. Боб Престо тътнеше от високоговорителя: „Аплодисменти за Хермафродит, госпожи и господа! Само тук, в «Подводната градина», където някой може да е гол и пак да не е ясен неговият пол! Само тук водата кипи от напрежение…“

Полегнала на хълбок, Зора със сините очи и златната коса ме питаше:

— Ципът вдигнат ли е до горе?

Аз проверявах.

— Като вляза вътре, винаги ми се събира кръв в краката.

— Искаш ли нещо от бара?

— Благодаря ти, Кал. Донеси ми едно „негрони“.

— Дами и господа, време е за следващата ни атракция в „Подводната градина“. Ето, тъкмо виждам как я внасят момчетата от аквариума „Стайнхарт“. Пускайте жетони, госпожи и господа, такова нещо не е за изпускане. Нека барабаните забият туш! Или още по-добре — да завият сирени!

Тръгваше музиката на Зора и нейната увертюра.

— Госпожи и господа, още от незапомнени времена моряците разказвали за срещи с невероятни създания, наполовина жени, наполовина риби, които плували из моретата. Ние в „Шейсет и девет“ не вярвахме в подобни истории. Но онзи ден един познат рибар ни донесе удивителен улов. И сега вече знаем, че всички разкази са верни. Госпожи и господа — продължаваше напевно Боб Престо, — дали е просто руса, или е русалка?

След тази реплика Зора се гмуркаше в аквариума, облечена в своя гумен костюм с проблясващи като люспи зелени пайети. Костюмът стигаше до кръста й, гърдите и раменете бяха голи. Тя се носеше в синкавата вода и за разлика от мен отваряше очи, усмихваше се на мъжете и жените в кабинките, дългата руса коса се виеше зад гърба й като сноп водорасли, миниатюрни въздушни мехурчета украсяваха гърдите й като перлени нанизи, докато махаше с проблясващата си смарагдовозелена рибя опашка. В нейното изпълнение нямаше никаква похот. Беше толкова красива, че на хората им стигаше само да я гледат — бялата кожа, красивата гръд, стегнатият корем, чието пъпче сякаш намигаше, великолепната извивка на хълбока, където кожата се преливаше в люспи. Тя плуваше с две ръце покрай тялото, олюляваше се чувствено. Лицето й беше ведро и спокойно, очите — карибски светлосини. На долния етаж постоянно гърмеше дискомузика, но тук горе, в „Подводната градина“, музиката беше нежна, самата тя сякаш приличаше на мелодично бълбукане.

Погледнато от определен ъгъл, това криеше някаква артистичност. „Шейсет и девет“ беше мръсна клоака, но горе, в „Градината“, атмосферата беше по-скоро екзотична, отколкото похотлива. Това беше сексуалният еквивалент на „Трейдър Вик“^[3]. Зрителите имаха възможност да видят странни неща, необикновени тела, но привлекателността на зрелището се криеше най-вече в начина, по който те им се показваха. Надничайки през своите прозорчета, клиентите гледаха истински тела, които приличаха на тела от мечтите им. Сред зрителите имаше мъже, женени хетеросексуални мъже, които понякога мечтаеха да се любят с жени с пениси, но не мъжки пениси, а фини, изтънени, женствени стъбълца, подобни на цветните тичинки, клитори, набъбнали от желание до огромен размер. Имаше и хомосексуални клиенти, които мечтаеха за почти женствени момчета с гладка кожа и без никакво окосмяване. Идваха и лесбийки, които мечтаеха за жени с пениси, не мъжки пениси, а женски ерекции, чувствителни и живи, каквото не може да бъде никое дилдо. Не може да се каже какъв процент от хората мечтаят за сексуално преобразяване. Но те идваха всяка нощ в нашата подводна градина и изпълваха кабинките, за да ни гледат.

След русалката Мелани се появяваше Ели със своята електрическа змиорка. Отначало змиорката не се виждаше. Фигурата, която се гмурваше в аквамариновите дълбини, на пръв поглед беше стройна хавайка, облечена с бикини на водни лилии. Докато плуваше, горнището й се смъкваше, но тя си оставаше жена. Ала след това тя се обръщаше с главата надолу, изпълнявайки грациозно воден балет, издърпваше долнището на банския до коленете си — и тогава змиорката шокираше всички. Защото стърчеше от тялото на слабичкото момиче, там, където не би трябвало да я има — тънка, кафява, раздразнителна змиорка, застрашен вид — и докато Ели се търкаше в прозорчетата, змиорката ставаше все по-дълга и по-дълга; взираше се в клиентите с циклопското си око; а те на свой ред гледаха гърдите и тънката талия, местеха поглед от Ели към змиорката, от змиорката към Ели и съчетанието на противоположностите ги наелектризираше.

Кармен — транссексуален мъж, който щеше да се превърне в жена, се подготвяше за операцията. Тя беше от Бронкс. Дребничка, с деликатни кости, винаги гримирана с молив за очи и червило. Постоянно беше на диета. Стоеше далеч от бирата, понеже се страхуваше да не пусне коремче. Според мен се престараваше с женската роля. Твърде маниерно полюляваше бедрата си и развяваше коса. Имаше лице на красива наяда, момиче на повърхността, а под водата сякаш потопено момче сдържаше дъха си. Понякога кожата й се цепеше от хормоните, които пиеше. Налагаше се нейният лекар (изключително търсеният доктор Мел от Сан Бруно) непрекъснато да коригира дозировката. Единственото, което издаваше Кармен, беше нейният глас, който си оставаше дрезгав въпреки естрогена и прогестина, както и ръцете й. Но мъжете никога не ги забелязваха. Освен това те искаха Кармен да бъде развратна. Точно това ги възбуждаше.

Нейната история пасваше на традиционния разказ по-добре от моята. Още от съвсем малка Кармен имала чувство, че се е родила не в това тяло, в което трябвало. Един ден ми каза в гримьорната с характерния си акцент от южен Бронкс:

— Все едно си викаш: ама кой ми сложи тая патка? Ник’ва патка не ми трябва.

Тя обаче все още си стоеше там, поне засега. Именно това идваха да гледат мъжете. Зора, която беше склонна към аналитично мислене, смяташе, че почитателите на Кармен са движени от латентен хомосексуализъм. Но Кармен се противеше на тази идея.

— Всичките ми гаджета са нормални. Те искат жена.

— Явно не искат — възрази Зора.

— Веднага щом спестя достатъчно пари, ще си оперирам оная работа. Тогава ще видим. Ще бъда по-истинска жена от теб.

— Нямам нищо против — отвърна Зора. — Аз не искам да бъда нищо конкретно.

Тя имаше синдром на андрогенна резистентност. Тялото й притежаваше имунитет към мъжки полови хормони. Макар да имаше хромозоми XY като мен, тя се беше развила като жена. Беше се справила обаче много по-добре от мен. Освен че беше руса, имаше съблазнителни извивки и пълни устни. Издадените скули разделяха лицето й на арктически равнини. Когато говореше, кожата се опъваше над скулите й, виждаха се вдлъбнатините между челюстите й, сякаш носеше маска на банши, от която гледаха пронизващи сини очи. Да не забравяме и тялото й — гърдите на дойка, коремът на шампионка по плуване, краката на лекоатлетка или на танцьорка от трупата на Марта Греъм. Дори и без дрехи Зора изглеждаше като истинска жена. По нищо не личеше, че няма матка и яйчници. Каза ми, че синдромът на андрогенна резистентност създава идеалната жена. Притежавали го няколко световноизвестни модела.

— Колко са кльощавите мадами с огромни цици, високи сто осемдесет и пет? Не са много. А това е нормално за човек като мен.

Красива или не, Зора не искаше да бъде жена. Тя предпочиташе да се определя като хермафродит. Беше първата, която срещнах. Първото същество. Още през 1974-та, когато това беше рядкост, тя използваше термина „интерсексуален“. От събитията в „Стоунуол“^[4] бяха минали само пет години. Все още го нямаше Движението за правата на хомосексуалните. Тепърва се полагаха основите на всички онези битки за идентичност, които последваха, включително и нашите. Обществото на интерсексуалните в Северна Америка щеше да бъде основано чак през 1993 година. Затова аз мисля за Зора Кайбър като за пионер, един вид Йоан Кръстител, който вика в пустинята. Мащабно погледнато, тази пустиня беше Америка, та дори и целият свят, но по-конкретно тя беше къщата от секвоя на Зора в Нои Вали, където в този момент живеех и аз. След като установи със задоволство подробностите около моето телосложение, Боб Престо се обади на Зора и уреди да остана при нея. Зора прибираше безпризорници като мен. Това беше част от нейното призвание. Мъглата на Сан Франциско скриваше и хермафродитите. Нищо чудно, че Обществото на интерсексуалните в Северна Америка беше основано именно в Сан Франциско, а не някъде другаде. В едно крайно хаотично време Зора беше част от всичко това. Преди да възникнат движения, съществуват центрове на енергия и Зора беше един от тях. Политиката й се състоеше най-вече в четене и писане. През месеците, в които живях при нея, към това се прибави и задачата да ме образова, да ме извади от дълбоката тъма на Средния Запад, както тя я възприемаше.

— Ако не искаш, не е нужно да работиш за Боб — каза ми тя. — И аз скоро ще се откажа. Това е само временно.

— Трябват ми пари. Откраднаха ми всичко.

— А родителите ти?

— Не искам да ги моля за нищо — казах аз. Сведох очи и признах: — Не мога да им се обадя.

— Какво е станало, Кал? Нали не се сърдиш, че питам. Защо си тук всъщност?

— Те ме заведоха при един лекар в Ню Йорк, който искаше да ме оперира.

— И ти избяга.

Кимнах.

— Да знаеш, че си извадил голям късмет. Аз разбрах чак като станах на двайсет.

Този разговор се проведе през първия ми ден в къщата на Зора. Работата ми в клуба още не беше започнала. Най-напред трябваше синините и раните да заздравеят. Не се учудвах, че съм там. Когато пътуваш по този начин, с неясна цел и променлив маршрут, в характера ти взема превес една сякаш свята откритост. Именно затова първите философи са били перипатетици. И Христос също. Виждам се как седя по турски върху една възглавница на пода в онзи първи ден, пия зелен чай от керамична чаша с ефектно напукана глазура и гледам Зора с големи, пълни с надежда, любопитство и внимание очи. Сега, след като съм с къса коса, очите ми изглеждат още по-големи, все едно са на изображение от византийска икона, една от онези фигури, които, отправили взор нагоре, се качват по стълба към небесата, докато събратята им пропадат надолу при дяволите в огнения ад. Нима след всичките перипетии нямах право да очаквам някаква награда под формата на знание или откровение? В къщата на Зора, облепена с оризова хартия, под приглушената светлина, влизаща през прозорците, аз приличах на чисто платно, което чакаше да бъде изпълнено с това, което тя ми разказваше.

— На земята винаги е имало хермафродити, Кал. Винаги. Платон казва, че първото човешко същество е било хермафродит. Знаеше ли това? Отначало човекът имал две половини — мъжка и женска. А после те били разделени. Именно затова всеки търси своята половина. С изключение на нас. Ние вече имаме в себе си и двете.

Не й казах нищо за Обекта.

— Така е, в някои култури ни смятат за уроди — продължи тя. — Но в други е точно обратното. При индианците навахо има отделен вид хора, които те наричат „бердаче“. „Бердаче“ всъщност е човек, който приема пол, различен от онзи, с който е роден. Запомни, Кал, полът е биологично понятие. Половата идентичност — културно. Навахо разбират това. Ако някой иска да смени своята полова идентичност, те му позволяват. И не го очернят — напротив, почитат го. Бердаче са шаманите на племето. Те са лечителите, големите майстори, творците.

Значи не бях само аз! Докато слушах Зора, осъзнавах най-вече това. Още тогава разбрах, че трябва да постоя известно време в Сан Франциско. Там ме бяха отвели провидението или късметът и трябваше да взема от този град онова, от което имах нужда. Нямаше значение какво се налагаше да върша, за да изкарам пари. Исках единствено да остана при Зора, да се уча от нея и да не съм толкова сам на този свят. Вече прекрачвах омагьосания праг на опиянените, празнични дни на младостта. През първия следобед в онази къща ребрата вече не ме боляха толкова. Дори въздухът сякаш пламтеше, лумнал от енергия, както става, когато си млад — нервните импулси се стрелкат в тялото ти и смъртта е далеч.

Зора пишеше книга. Казваше, че някакво малко издателство в Бъркли ще я публикува. Показа ми каталога на издателството. Подборката беше еклектична — книги за будизма, за тайнствения култ към Митра и една още по-странна книга (самата тя хибрид), смесваща генетика, клетъчна биология и индуистки мистицизъм. Несъмнено това, върху което работеше Зора, би било тъкмо на място в този списък. Но така и не ми стана ясно дали настина смята да го публикува. И до ден-днешен търся книгата на Зора, която се наричаше „Свещеният хермафродит“, но не мога да я открия. Ако не я е завършила, не е защото не е могла. Аз я прочетох почти цялата. На тогавашната ми възраст нямаше как да съдя за литературните или академичните й достойнства, но Зора притежаваше истински знания. Тя познаваше в дълбочина онова, за което пишеше и се интересуваше живо от него. Библиотеката й бе пълна с трудове по антропология, с произведения на френските структуралисти и деконструктивисти. Тя пишеше почти всеки ден. Отваряше на бюрото си ръкописи и книги, водеше си бележки и тракаше на машината.

— Имам един въпрос — казах й един ден. — Защо изобщо си казала на някого?

— Какво да съм казала?

— Ами погледни се. Никой нищо нямаше да разбере.

— Кал, аз искам хората да знаят.

— Защо?

Зора подви под себе си дългите си крака. Погледна ме в очите със своите очи на фея, бадемови, сини, кристални, и каза:

— Защото ние сме това, което следва.

 

 

— Имало едно време в Древна Гърция вълшебен извор. Това бил свещеният извор на водната нимфа Салмакида. Един ден там отишло да поплува едно красиво момче на име Хермафродит.

При тези думи аз потапях в аквариума стъпалата си. Полюлявах ги напред-назад, докато разказът продължаваше.

— Салмакида погледнала красивия момък и страстта й се разпалила. Доплувала по-близо, за да го види по-добре.

В този момент започвах да потапям малко по малко и останалата част: глезените, коленете, бедрата. Ако го вършех с предварително репетираното темпо, точно в този миг капаците пред прозорчетата падаха. Някои клиенти си тръгваха, но мнозина пускаха още жетони в процепите. Капаците се вдигаха.

— Бодната нимфа се мъчела да се овладее. Но красотата на момчето била толкова голяма, че я надвила. Не било достатъчно да гледа. Салмакида се приближавала все повече и повече. И накрая, победена от желанието, се приближила зад гърба му и се вкопчила в него. — Тук започвах да ритам с крака и водата се разпенваше така, че клиентите не виждаха почти нищо. — Госпожи и господа, Хермафродит се борел с все сили да се отскубне от здравата прегръдка на водната нимфа. Но Салмакида била твърде силна. Похотта й била толкова необуздана, че двамата станали едно. Телата им се слели, мъжкото се преляло в женското, женското — в мъжкото. И ето, вижте го — бог Хермафродит!

В този миг аз се гмурвах в аквариума и на показ излизаше цялото ми тяло.

Тогава капаците отново падаха.

Но никой не напускаше своята кабинка. Всички оставаха в „Градината“. Чувах под водата как жетоните падат със звън в кутиите. Все едно бях у дома, когато си потапях главата във ваната и слушах тракането на тръбите. Мъчех се да мисля за подобни неща. Така всичко изглеждаше много далечно. Представях си, че съм в банята на „Мидълсекс“. А през това време лицата се притискаха към прозорчетата, взираха се с изумление, любопитство, отвращение, желание.

По време на работа ние винаги прибягвахме до наркотици и алкохол. Това беше необходимо условие. Още в началото на нощта, докато си обличахме костюмите, със Зора запалвахме джойнт. Тя носеше в термос „Аверна“^[5] с лед, който аз пиех като безалкохолно. Целта беше да изпаднеш в състояние на полузабрава, настроение за частен купон. Това правеше мъжете по-малко реални, не толкова видими. Не знам какво щях да правя, ако не беше Зора. Малката ни къща сред мъглата и дърветата, кокетно оградена от ниски храсти, езерцето, пълно със златни рибки, будисткият параклис под открито небе, направен от син гранит — всичко това беше за мен убежище, дом на средата на пътя, където живях, докато се готвех да се върна в света. Животът ми през тези месеци беше също толкова разполовен, както и моето тяло. Нощите прекарвахме в „Шейсет и девет“, чакахме до аквариума да дойде нашият ред, кискахме се, отегчени, дрогирани, нещастни. Но човек свиква с това. Учиш се да го прогонваш от главата си с помощта на разни опиати.

Денем със Зора винаги бяхме трезви. Тя беше написала сто и осемнайсет страници от своята книга. Напечатан върху най-фината оризова хартия, която съм виждал, ръкописът беше нетраен. Трябваше да се пипа много внимателно. Зора ме слагаше да седна до кухненската маса и ми го носеше така както библиотекар носи първо издание на Шекспирови творби. Във всяко друго отношение Зора се отнасяше с мен като с възрастен. Оставяше ме да ставам и да си лягам когато искам. Настояваше да помагам с наема. Най-често се разхождахме из къщата по кимона. З. добиваше неумолимо изражение, когато работеше. Аз сядах отвън на терасата и четях книги от нейната библиотека — Кейт Чопин, Джейн Бауълс и поезията на Гари Снайдър. Макар че изобщо не си приличахме на външен вид, Зора винаги изтъкваше нашата солидарност. Бяхме изправени срещу едни и същи предразсъдъци и неразбиране. Това ме радваше, но така и не можех да изпитам сестрински чувства към Зора. Не изцяло. Не можех да отклоня мислите си от тялото й под робата. Постоянно отмествах очи и се опитвах да не я зяпам. Хората на улицата ме вземаха за момче. А след Зора си обръщаха главите. Мъжете подсвиркваха подир нея. Тя обаче не харесваше мъже. Само лесбийки.

Имаше си и тъмна страна. Прекаляваше с пиенето и понякога се държеше грубо. Беснееше срещу футбола, мъжкото приятелство, бебетата, животните за разплод, политиците и мъжете като цяло. В подобни мигове у Зора се надигаше някаква ярост, която ме караше да бъда нащрек. Тя била красавицата на гимназията. Търпяла ласки, които не й действали, и болезнени любовни сеанси. Подобно на много красавици, Зора привличала най-лошите типове. Марионетки от спортните отбори. Пъпчасали ръководители на секция в училищния оркестър. Нищо чудно, че имаше толкова лошо мнение за мъжете. Мен ме приемаше. Смяташе ме за безопасен. Не съвсем истински мъж. То си беше горе-долу така.

 

 

Родителите на Хермафродит били Хермес и Афродита. Овидий не ни разказва как се чувствали, след като детето им изчезнало. А моите родители продължиха да стоят до телефона, като винаги гледаха единият да остава вкъщи. Но вече се страхуваха да вдигат слушалката, опасяваха се от лоши новини. Неведението им се виждаше за предпочитане пред скръбта. Винаги, когато телефонът звъннеше, те не бързаха да отговорят. Изчакваха третото, четвъртото иззвъняване.

Мъката им беше хармонична. През месеците, в които бях в неизвестност, Милтън и Теси изпитваха едни и същи пристъпи на паника, една и съща безумна надежда, едно и също безсъние. За пръв път от години емоционалният им живот бе така синхронизиран, че сякаш се върнаха към времето, когато се бяха влюбили за пръв път.

Започнаха да се любят толкова често, колкото не се беше случвало от години. Когато Чаптър Илевън излизаше, нямаха търпение да се качат на горния етаж, започваха направо там, където се намираха. Изпробваха червения кожен диван в гостната; изтягаха се върху дивана във всекидневната с тапицерия на птички и червени боровинки; няколко пъти дори се любиха на кухненския мокет, чиито шарки имитираха тухли. Не го направиха само в мазето, защото там нямаше телефон. Любенето им не беше страстно, а бавно и елегично, подчинено на ритъма на страданието. Вече не бяха млади; телата им не бяха красиви. След това понякога Теси плачеше. Милтън лежеше със стиснати очи. Почти никога усилията им не водеха до разцъфването на някакво усещане, до освобождение.

Накрая един ден, три месеца след като изчезнах, сигналите, стигащи по пъпната връв до майка ми, секнаха. Както лежеше, Теси усети, че едва доловимото туптене в пъпа й го няма. Тя седна в леглото. Сложи длан на корема си и извика:

— Вече не я усещам!

— Какво?

— Връвта е прерязана! Някой преряза връвта!

Безуспешно Милтън се опитваше да я вразуми. От този миг нататък майка ми беше сигурна, че с мен се е случило нещо ужасно.

И така, в хармонията на тяхното страдание нахлу дисонанс. Докато Милтън се стараеше да е настроен положително, Теси все повече се предаваше на отчаянието. Започнаха да се карат. От време на време оптимизмът на Милтън заразяваше майка ми и тя се ободряваше за ден-два. Казваше си, че в края на краищата нищо не се знае със сигурност. Но подобни настроения бяха временни. Когато оставаше сама, Теси се мъчеше да усети някакъв знак по пъпната връв, но не долавяше нищо, дори знак за нещастие.

Бяха минали четири месеца, откакто избягах. Беше януари 1975-а. Петнайсетият ми рожден ден мина, а още бях в неизвестност. В една неделна сутрин, докато Теси беше на църква да се моли за завръщането ми, телефонът иззвъня. Милтън вдигна слушалката.

— Ало?

Отначало никой не отговори. Милтън чуваше в далечината някаква музика, може би радио в съседна стая. Сетне се обади глух глас.

— Е, Милтън, бас ловя, че дъщеря ти ти липсва.

— Кой се обажда?

— Татковците много обичат своите момиченца.

— Кой е? — отново попита Милтън и от другата страна затвориха.

Той не каза на Теси за обаждането. Подозираше, че е някой откачен. Или пък недоволен служител. През 1975-а икономиката беше в рецесия и Милтън се беше принудил да закрие няколко заведения. Но следващата неделя телефонът отново звънна. Този път Милтън вдигна още след първото позвъняване.

— Ало?

— Добро утро, Милтън. Тази сутрин искам да те питам нещо. Искаш ли да чуеш въпроса, Милтън?

— Кажете ми кой се обажда, или ще затворя.

— Съмнявам се, Милтън. Аз съм единственият ти шанс да си върнеш дъщерята.

И тогава Милтън направи нещо типично за него. Той преглътна, изправи рамене и с едва доловимо кимване се приготви да посрещне това, което се задаваше.

— Добре — каза, — слушам.

А другият затвори.

 

 

— Имало едно време в Древна Гърция вълшебен извор…

Вече и насън можех да го правя. То всъщност наистина беше като насън, ако се има предвид нашият пир зад кулисите, ликьорът, който се лееше, опияняващият дим. Хелоуин дойде и си отиде. Денят на благодарността също, а след това и Коледа. На Нова година Боб Престо направи голямо празненство и двете със Зора пихме шампанско. Когато дойде време за моя номер, аз се гмурнах в аквариума и под влияние на марихуаната и алкохола онази нощ направих нещо, което обикновено избягвах. Отворих очите си под водата. Видях лицата, които ме гледаха, видях, че не ги отвращавам. Онази нощ се забавлявах. По някакъв начин всичко това ми помогна. Беше терапевтично. Стари тревоги се надигнаха у Хермафродит и опитваха да се уталожат. Преодоляваха се травмите от съблекалнята. Изчезваше срамът от това, че имаш тяло, което не прилича на другите. Стопяваше се усещането, че си чудовище. И както си отиваха срамът и отвращението от себе си, заздравяваше и друга рана. Хермафродит започваше да забравя за Неясния обект.

През последните седмици, които прекарах в Сан Франциско, в опит да се образовам четях всичко, което ми даваше Зора. Научих какви са различните видове хермафродити. Прочетох за хиперадренокортицизма и за синдрома на тестикуларна феминизация, както и нещо, наречено крипторхизъм, което се отнасяше до мен. Прочетох за синдрома на Клайнфелтер, при който една допълнителна Х-хромозома прави човека висок, подобен на евнух и с противен характер. Повече ме интересуваха историческите, отколкото медицинските сведения. От ръкописа на Зора научих за индийските хиджри, за kwoliaatmwols в племето самбия в Папуа — Нова Гвинея, за guevedoche в Доминиканската република. Карл-Хайнрих Улрихс, който пише в Германия през 1860 г., говори за das dritte Geschlecht, третия пол. Той нарича себе си уранист и вярва, че има женска душа в мъжко тяло. В множество култури по света съществуват не два, а три пола. Третият винаги е бил специален, по-издигнат, надарен с мистични дарби.

През една студена дъждовна нощ аз направих опит. Зора я нямаше. Беше неделя, почивният ни ден. Седнах на пода в поза полулотос и затворих очи. Съсредоточих се молитвено и зачаках душата ми да напусне тялото. Опитах се да изпадна в транс или да се превърна в животно. Направих всичко възможно, но нищо не се получи. Изглежда нямах никакви особени способности. Не бях Тирезий.

И така стигаме до една петъчна вечер в края на януари. Минаваше полунощ. В аквариума Кармен изпълняваше номера си а ла Естър Уилямс^[6]. Ние със Зора бяхме в гримьорната, верни на традициите (с термоса и марихуаната). В своя костюм на русалка З. нямаше кой знае каква свобода на действие и се изтягаше на кушетката, същинска одалиска-риба. Опашката й висеше над облегалката и от нея капеше вода. Беше си облякла тениска с щампа на Емили Дикинсън.

Звуците откъм басейна се чуваха през високоговорителя в гримьорната. Боб Престо започваше сладкодумния си разказ:

— Госпожи и господа, готови ли сте за едно наистина наелектризиращо преживяване?

Двете със Зора изрекохме беззвучно следващата реплика:

— Готови ли сте за високо напрежение?

— Писна ми от това място — каза Зора. — Наистина.

— Какво ще кажеш да напуснем?

— Добре.

— И какво ще правим?

— Ще се занимаваме с ипотечно банкиране.

Водата в аквариума се разплиска.

— Но къде е днес змиорката на Ели? Май се крие, госпожи и господа. Дали пък не е изчезнала? Може би някой рибар я е уловил? Може би змиорката на Ели се продава някъде на рибния пазар?

— Боб си въобразява, че е голям майтапчия — каза Зора.

— Не се тревожете, госпожи и господа. Ели няма да ни подведе. Ето, вижте я — електрическата змиорка на Ели!

От високоговорителя се разнесе странен шум. Трясък на врата. Боб Престо извика:

— Ей, какво правите, по дяволите? Не може да влизате тук.

И после високоговорителят замлъкна.

Осем години преди това полицията беше нахълтала в нелегално заведение на дванайсета улица в Детройт. Сега, в началото на 1975-а, полицаите нахлуха в „Шейсет и девет“. Това обаче не предизвика размирици. Клиентите мигом опразниха кабинките, хукнаха към улицата и бързо се разотидоха. А нас ни заведоха на долния етаж, при другите момичета.

— Я да видим кой бил тук — каза един полицай, като пристъпи към мен. — Ти на колко си години?

В полицейския участък ми позволиха да звънна само на един телефон. И така най-накрая аз рухнах, предадох се и го направих — обадих се вкъщи.

Вдигна брат ми.

— Аз съм — казах. — Кал.

И преди Чаптър Илевън да успее да отговори, от устата ми се изля всичко. Казах му къде съм и какво се е случило.

— Не казвай на мама и татко — добавих.

— Не мога — отвърна Чаптър Илевън. — И без това не мога да кажа на татко.

А след това с въпросителен тон, от който ставаше ясно, че и сам почти не си вярва, брат ми каза, че е станала злополука и Милтън е мъртъв.