Джефри Юдженидис
Мидълсекс (3)

Нескромно предложение

Потомък на гърци от Мала Азия, роден в Америка, сега аз живея в Европа. И по-конкретно — в квартал Шьонеберг в Берлин. Форин Сървис^[1] се дели на две части — дипломатически корпус и служители от културния отдел. Посланикът и неговите помощници провеждат външната политика от новооткритото, силно барикадирано посолство на „Нойщетише кирхщрасе“. Нашият отдел (който отговаря за четенията, лекциите и концертите) работи в колоритната циментова кутия на Америка Хаус.

Тази сутрин, както обикновено, взех влака за работа. Той ме понесе плавно на запад от Клайстпарк до „Берлинер щрасе“, а оттам, след прекачване, на север към Зоологическата градина. Една след друга се нижеха гарите в бившия Западен Берлин. Повечето, обновявани за последно през седемдесетте години, бяха в цветовете на кухните от покрайнините на моето детство: авокадо, канела, слънчогледово жълто. На „Спихерн щрасе“ влакът спря, за да осъществи обмен на тела. На перона уличен музикант свиреше на акордеон сълзлива славянска мелодия. С безупречно лъснати обувки, с все още влажна коса, аз прелиствах „Франкфуртер Алгемайне“, когато тя влезе, бутайки невъобразимия си велосипед.

Преди можеше да се отгатне националността на човек по лицето му. Имиграцията сложи край на това. След това отгатвахме националността по обувките. Глобализацията сложи край на това. Финските космести апрески, немските чизми — вече не ги срещаме често. Само найкове — на баски, холандски и сибирски крака.

Колоездачката беше азиатка, поне генетично. Черната й коса беше подстригана късо. Носеше маслиненозелено шушляково яке, широка черна ски грейка и червеникавокафяви обувки, подобни на тези, с които се играе боулинг. В кошницата на колелото й имаше чанта за фотоапарат.

Имах усещането, че е американка. Заради ретро велосипеда. В хром и тюркоазносиньо, той имаше калници, широки колкото на шевролет, дебели гуми като на ръчна количка и на вид тежеше поне петдесет килограма. Приумица на изгнаник, ето какво представляваше това колело. Тъкмо щях да го използвам като претекст да я заговоря, и влакът пак спря. Колоездачката вдигна глава, косата й се отметна от красивото закачулено лице и за миг очите ни се срещнаха. Спокойното й изражение и гладката кожа превръщаха лицето й в маска, зад която надничаха живи, човешки очи. В този миг те рязко се отместиха от мен, тя хвана дръжките на колелото, избута го навън и тръгна нагоре по ескалатора. Влакът потегли, но аз вече не четях. Седях си на мястото, в състояние на чувствена възбуда, докато не дойде моята спирка. Тогава слязох, олюлявайки се.

Разкопчах си сакото и извадих пура от вътрешния джоб на палтото. От друго, още по-малко джобче извадих ножче за пури и кибрит. Въпреки че не бях вечерял, запалих пурата — „Давидоф Гран Крю“ номер 3-и запуших с надеждата да се успокоя. Пурите и двуредните костюми са малко прекалени. Напълно го съзнавам. Но имам нужда от тях. Карат ме да се чувствам по-добре. След всичко, което преживях, известно свръхкомпенсиране е в реда на нещата. И така, с костюма си, шит по поръчка, и с карираната си риза, пушех среднодебела пура, докато огънят в кръвта ми стихна.

Има нещо, което трябва да разберете: аз не съм ни най-малко андрогинен. Синдромът на дефицит на 5-алфа-редуктаза позволява нормалната биосинтеза и периферно действие на тестостерона — вътреутробно, при новороденото и в пубертета. С други думи, аз функционирам в обществото като мъж. Използвам мъжката тоалетна. Никога писоарите, само кабинките. В мъжката съблекалня в спортния клуб дори вземам душ, макар и дискретно. Притежавам всички вторични полови белези на нормалния мъж, с изключение на един; неспособността ми да синтезирам дихидротестостерон ме е дарила с имунитет към оплешивяването. Повече от половината си живот живея като мъж и вече всичко се получава естествено. Когато Калиопа изплува на повърхността, това е като заекване от детството. Тя се появява ненадейно, отмятайки кичур или оглеждайки ноктите си. Прилича малко на обсебване от зъл дух. Кали се надига в мен, носейки кожата ми като свободна дреха. Пъха малките си ръчички в широките ръкави на моите ръце. Мушка маймунските си крачета в крачолите на моите крака. На тротоара усещам как момичешката й походка надделява и това движение връща някакво чувство, сиротна и сплетническа симпатия към девойчетата, които виждам да се прибират от училище. Това трае няколко стъпки. Косата на Калиопа гъделичка гърлото ми. Усещам я как притиска колебливо длан към гърдите ми — този стар невротичен навик, — за да провери дали не се случва нещо. Болестната струя на юношеското отчаяние, която тече в нейните вени, отново прелива в моите. Но сетне също така внезапно тя си тръгва, свива се, стопява се в мен и когато се обърна да погледна отражението си в някоя витрина, виждам това: четирийсет и една годишен мъж с въздълга чуплива коса, тънки мустаци и козя брадичка. Един вид съвременен мускетар.

Но стига съм говорил за себе си. Трябва да продължа оттам, откъдето експлозиите ме прекъснаха вчера. В края на краищата, нито Кал, нито Калиопа могат да дойдат на бял свят без случилото се след това.

 

 

— Казах ти! — извикала Дездемона с пълно гърло. — Казах ти, че целият тоя късмет е на лошо! Значи така ни освободиха? Само гърците могат да са такива глупаци!

До сутринта след валса лошите предчувствия на Дездемона се оправдали. Това бил краят на мегали идея. Турците превзели Афион. Сразена, гръцката армия бягала към морето и подпалвала всичко по пътя си. В здрача на разсъмване Дездемона и Лефти стояли на планинския склон и съзерцавали опустошението. Черен пушек се издигал навред в цялата долина. Горели всяко село, всяка нива, всяко дърво.

— Не можем да останем тук — казал Лефти. — Турците искат да си отмъстят.

— Че откога им е нужна причина за това?

— Ще идем в Америка. Може да живеем при Сурмелина.

— В Америка няма да е хубаво — отсякла Дездемона и поклатила глава. — Не вярвай на писмата на Лина. Тя преувеличава.

— Стига да сме заедно, ще сме добре.

Той я погледнал, както предната нощ, и Дездемона се изчервила. Понечил да я прегърне, но тя го спряла.

— Виж.

Пушекът долу се бил разнесъл за малко. Вече виждали пътищата, задръстени от бежанци: река от каруци, фургони, биволи, мулета и хора, които бързали да напуснат града.

— Къде можем да намерим кораб? В Константинопол ли?

— Ще идем в Смирна — казал Лефти. — Всички казват, че през Смирна е най-безопасно.

Дездемона помълчала, като се мъчела да проумее тази нова действителност. В другите къщи тътнели гласове, хората проклинали и гърците, и турците и започвали да си стягат багажа. Внезапно тя казала решително:

— Ще си взема кутията с копринените буби. И малко яйца. За да можем да изкарваме пари.

Лефти я хванал за лакътя и шеговито разтърсил ръката й:

— В Америка не гледат буби.

— Нали носят дрехи? Да не би да се разхождат голи? Щом носят дрехи, значи им трябва коприна. И могат да я купуват от мен.

— Добре, както искаш. Само побързай.

Елефтериос и Дездемона Стефанидис напуснали Битиниос на 31 август 1922 година. Тръгнали пеш, като носели два куфара с дрехи, тоалетни принадлежности, съновника и броеницата на Дездемона и два от старогръцките текстове на Лефти. Под мишница Дездемона стискала и своята кутия с няколкостотин яйца на копринени буби, увити в нещо бяло. На листчетата в джобовете на Лефти сега били записани не комарджийски дългове, а адреси за препращане на пощата в Атина или Астория^[2]. Само за една седмица стотината останали жители на Битиниос си събрали багажа и тръгнали към вътрешността на Гърция, повечето на път за Америка. (Диаспора, която трябвало да предотврати моето съществуване, но не успяла.)

Преди да тръгнат, Дездемона излязла на двора и се прекръстила по православния обичай. Сбогувала се — с прашната гнила миризма на бубарника и черниците край стената, със стълбите, които никога повече нямало да изкачва, и с чувството, че живее над света. Влязла в бубарника да погледне бубите си за последен път. Всички били спрели да предат. (Тя протегнала ръка, взела един пашкул от черничево клонче и го сложила в джоба на туниката си.

 

 

На 6 септември 1922 година генерал Хаджинестис, главнокомандващ на гръцките части в Мала Азия, се събудил с усещането, че краката му са от стъкло. Понеже се страхувал да стане от леглото, отпратил бръснаря, отказвайки се от сутрешното бръснене. Следобед не пожелал да слезе от кораба, за да се наслади на обичайния си лимонов сладолед на брега в Смирна. Вместо това лежал по гръб, неподвижен и тревожен, след като смъмрил помощниците си — които идвали и си отивали с депеши от фронта, — да не блъскат вратата и да не тропат. Това бил един от най-просветлените, продуктивни дни на главнокомандващия. Когато турската армия нападнала Афион две седмици преди това, Хаджинестис помислил, че е умрял и че вълничките светлина, които се отразявали в стените на каютата му, били райска пиротехника.

В два часа неговият заместник влязъл на пръсти в генералската каюта и прошепнал:

— Чакам заповедите ви за контраатака, господин генерал.

— Чувате ли ги как скърцат?

— Моля?

— Краката ми. Тънките ми стъклени крака.

— Осведомен съм, че господин генералът има проблеми с краката, но позволете ми да кажа с цялото си дължимо уважение — вече малко по-силно от шепот, — че сега не е време да се съсредоточаваме върху подобни въпроси.

— Мислите, че това е някаква шега, нали, господин лейтенант? Но ако вашите крака бяха от стъкло, щяхте да разберете. Не мога да сляза на брега. Точно на това разчита Кемал! Да се изправя и той да ми натроши краката на парчета.

— Ето последните доклади, господин генерал — заместникът тикнал в лицето му лист хартия. — „Турската кавалерия беше забелязана на сто и шестдесет километра на изток от Смирна — прочете той. — Бежанците вече са 180 000.“ Увеличили са се с 30 000 от вчера насам.

— Не знаех, че смъртта ще е такава, лейтенант. Чувствам се близо до вас. Отидох си. Извървях пътя до Хадес, но пак ви виждам. Чуйте ме. Смъртта не е краят. Това открих. Ние оставаме, продължаваме да съществуваме. Мъртвите виждат, че съм един от тях. Те са навсякъде около мен. Вие не ги виждате, но те са тук. Майки с деца, старици — всички са тук. Кажете на готвача да ми донесе обяда.

Отвън прочутото пристанище било пълно с кораби. Търговски съдове били вързани за дълъг кей редом с баржи и дървени лодки. По-нататък на котва лежали корабите на съюзниците. Тяхната гледка вдъхвала увереност на гръцките и арменските жители на Смирна (и на хилядите гръцки бежанци) и когато тръгнел някой слух — предния ден в един арменски вестник пишело, че съюзниците, в желанието си да компенсират подкрепата си за гръцкото нашествие, смятат да предадат града на победилите турци, — гражданите поглеждали към френските разрушители и британските броненосци, които все още стояли наблизо, за да бранят европейските търговски интереси в Смирна, и страховете им се уталожвали.

Този следобед доктор Нишан Филобосян се бил отправил към пристанището, за да потърси именно такава сигурност. Целунал за довиждане жена си Туки и дъщерите си Роуз и Анита и шляпнал по врата синовете си Карекин и Степан, като посочил шахматната дъска и рекъл с престорена строгост:

— Да не местите фигурите.

Заключил зад себе си входната врата, натиснал я с рамо, за да се увери, че е заключена, и тръгнал надолу по улица „Суяне“ край затворените дюкяни и разбитите витрини на Арменския квартал. Спрял пред фурната на Берберян, питайки се дали Чарлз Берберян е извел жена си и децата извън града, или се крият на горния етаж като семейство Филобосян. От пет дни се били превърнали в доброволни затворници; доктор Филобосян и синовете му разигравали безкрайни партии шах, Роуз и Анита разглеждали един брой на „Фотоплей“, който им бил донесъл от американското предградие Парадайс, Туки готвела ден и нощ, защото яденето било единственото нещо, което успокоявало нервите им. На вратата на фурната имало табела, на която пишело „Ще отворим скоро“, и портрет — при гледката на който Филобосян се намръщил — на Кемал, водача на турците, непоколебим с астраганения си калпак и кожената яка, сините му очи гледали изпитателно под кръстосаните саби на веждите. Доктор Филобосян се извърнал от лицето и продължил нататък, изреждайки наум всички аргументи срещу излагането на портрета на Кемал по такъв начин. Първо — както цяла седмица повтарял на жена си, — европейските сили никога не биха позволили турците да влязат в града. Второ, дори да влязат, присъствието на бойните кораби в пристанището ще спре турците да разграбват. Дори по време на кланетата от 1915 година арменците в Смирна били в безопасност. И накрая — поне за неговото собствено семейство — съществувало онова писмо, което той смятал да вземе от кабинета си. Разсъждавайки така, продължил да се спуска и стигнал до Европейския квартал. Къщите станали по-богаташки. От двете страни на улицата се издигали двуетажни вили с цветни балкони и високи защитни стени. Доктор Филобосян не го канели в тези вили като гост, но често правел домашни посещения, за да преглежда левантинските момичета, които живеели в тях; осемнайсет-деветнайсет годишни, те го чакали във „водните дворци“ във вътрешните дворове, излегнати апатично на канапета сред изобилие от овощни дръвчета; момичета, чиято крайна нужда да си намерят съпруг от Европа им давала скандална свобода. Именно тази свобода била причина Смирна да се сдобие със славата на град, изключително гостоприемен към военните, тя била виновна за трескавата руменина на момичетата в утрините, в които доктор Филобосян ги посещавал, както и за характера на оплакванията им, вариращи от навехнат на дансинга глезен до по-интимни неприятности по-нагоре от глезена. По отношение на всичко това момичетата не проявявали никакъв свян, те разгръщали копринените пеньоари с думите: „Цялата съм зачервена, докторе. Направете нещо. Трябва да бъда в казиното до единайсет“. Сега всички тези момичета ги нямало, родителите им ги извели от града още след първите боеве преди няколко седмици, завели ги в Париж и Лондон, където светският сезон започвал; къщите били тихи, докато доктор Филобосян минавал покрай тях, тежкото положение избледняло в ума му при мисълта за всички онези разтворени роби. Но после свил зад ъгъла, стигнал до кея и кризата отново се върнала.

От единия до другия край на пристанището гръцки войници, изтощени, смъртнобледи и мръсни, куцукали към Дешме, на югозапад от града, където трябвало да се качат на корабите. Дрипавите им униформи били почернели от саждите на селата, които подпалвали при отстъплението си. Само преди седмица елегантните крайбрежни кафенета на открито били пълни с морски офицери и дипломати; сега кеят приличал на ограждение за говеда. Първите бежанци били дошли — килими, кресла, радиоапарати, грамофони, лампи, тоалетки, които разпилели по пристана, под открито небе. Пристигналите последни носели само чувал или куфар. Насред цялата бъркотия навсякъде тичали докери, които товарели корабите — тютюн, смокини, тамян, коприна и мохер. Складовете били опразнени преди турците да дойдат.

Доктор Филобосян забелязал някакъв бежанец да рови в пилешките кости и обелките от домати на едно бунище. Бил млад мъж с добре ушит, но мръсен костюм. Дори от разстояние окото на лекаря забелязало раната на ръката му и бледостта от недохранване. Но когато бежанецът вдигнал поглед, вместо лице лекарят видял безизразна маска; по нищо не се различавал от останалите бежанци, които се тълпяли на кея. Въпреки това, втренчен в тази безизразност, докторът попитал:

— Болен ли сте?

— Не съм ял от три дни — отвърнал момъкът.

Лекарят въздъхнал:

— Елате с мен.

Повел го обратно по улиците към кабинета си. Вкарал го вътре, извадил от медицинския шкаф бинт, антисептик и пластир и прегледал ръката.

Раната била на палеца, нокътят липсвал.

— Как се случи?

— Първо нахлуха гърците — казал бежанецът. — После турците се върнаха. Ръката ми се оказа по средата.

Доктор Филобосян не казал нищо, докато почиствал раната.

— Докторе, ще трябва да ви платя с чек — продължил бежанецът. — Дано не възразявате. В момента не нося много пари.

Доктор Филобосян бръкнал в джоба си:

— Аз имам малко. Ето, вземете ги.

Бежанецът се поколебал за миг.

— Благодаря, докторе. Ще ви ги върна веднага щом стигна до Съединените щати. Моля ви, дайте ми адреса си.

— Внимавайте какво пиете — направил се, че не го е чул доктор Филобосян. — Ако има как, преварявайте водата. Ако е рекъл Господ, възможно е скоро да дойдат кораби.

Бежанецът кимнал.

— Вие сте арменец, нали?

— Да.

— Няма ли да заминете?

— Смирна е моят дом.

— Е, тогава късмет. И Бог да ви поживи.

— И вас.

С тези думи доктор Филобосян го изпратил. Гледал как бежанецът се отдалечава. Безсмислено е, помислил си. До седмица ще е мъртъв. Ако не от тиф, от нещо друго. Но това не било негова грижа. Той бръкнал във вътрешността на една пишеща машина и извадил изпод лентата дебела пачка банкноти. Поровил из чекмеджетата, открил лекарската си диплома и избеляло писмо, написано на машина: „Това писмо следва да удостовери, че доктор Нишан Филобосян излекува Мустафа Кемал от дивертикулит на 3 април 1919 година. Мустафа Кемал с уважение препоръчва д-р Филобосян на почитта, доверието и закрилата на всички лица, на които той представи това писмо“. Притежателят на писмото го сгънал и го пъхнал в джоба си.

Бежанецът вече си купувал хляб от фурната на кея. И в този миг, когато се обърнал, криейки топлия самун под мръсното сако, слънцето, отразено във водата, оживило лицето му, самоличността му излязла наяве: античният нос, ястребовото изражение, мекотата, появяваща се в кафявите очи.

За пръв път, откакто пристигнали в Смирна, Лефти Стефанидис се усмихвал. При предишните си набези се връщал само с по една гнила праскова и шест маслинки, които настоявал Дездемона да изяде заедно с костилките, за да сложи нещо в стомаха си. Сега, носейки чуреки със сусам, той се провирал между хората. Заобикалял гостните на открито (в които семействата слушали тихо радио) и настъпвал тела, в които се надявал, че само спят. Кураж му давало още едно събитие. Същата сутрин се чуло, че Гърция праща флотилия, за да евакуира бежанците. Лефти се загледал в Егейско море. Бил живял в планината двайсет години и дотогава не бил виждал море. Отвъд водата била Америка и тяхната братовчедка Сурмелина. Помирисал морския въздух, топлия хляб, антисептика от превързания си пръст и тогава я видял — Дездемона, седнала на куфара там, където я бил оставил — и се почувствал още по-щастлив.

Лефти не можел да каже в кой точно миг започнал да мисли за сестра си. Отначало само от любопитство поискал да види как изглеждат истински женски гърди. Нямало значение, че са на сестра му. Опитвал се да забрави, че са на сестра му. Зад висящия келими, който делял леглата им, гледал силуета на Дездемона, докато се съблича. Просто тяло: можело да бъде на всяка жена, поне така си мислел.

— Какво правиш оттатък? — попитала Дездемона, докато се събличала. — Защо мълчиш?

— Чета.

— Какво четеш?

— Библията.

— Хайде де! Ти никога не си чел Библията.

Скоро се хванал, че продължава да мисли за сестра си, след като лампите угасвали. Тя нахлувала във фантазиите му, но Лефти се съпротивлявал. Вместо това слизал до града да търси голи жени, които не са му роднини.

Но от нощта на техния валс спрял да се противи. Заради това, което му казали пръстите на Дездемона, заради това, че родителите им били мъртви, селото им — сринато, а и никой в Смирна не знаел кои са, заради начина, по който Дездемона го гледала в този миг, седнала върху куфара.

А Дездемона? Какво чувствала тя? Най-вече страх и тревога, накъсвани от небивали изблици на радост. Никога преди не била отпускала главата си в мъжки скут, докато се возела на волска каруца. Никога не била спала в прегръдките на мъж; никога не се била допирала в гърба на възбуден мъж, който същевременно се опитва да говори като че нищо не се случва. „Само още осемдесет километра — казал Лефти една нощ по време на мъчителното пътуване към Смирна. — Може утре да извадим късмет и да намерим превоз. Като стигнем в Смирна, ще се качим на кораб до Атина — със сподавен странен глас, няколко тона по-висок от обикновено, — а от Атина ще вземем кораб до Америка. Добре ли ти звучи? Хубаво. Аз мисля, че е добре.“

 

 

„Какво правя? — мислела си Дездемона. — Той ми е брат!“ Тя гледала останалите бежанци на кея, очаквайки да ги види как й се заканват с пръст и викат: „Срамота!“. Но те й показвали единствено безжизнените си лица и празни очи. Никой не знаел. Никой пет пари не давал. После чула радостния глас на брат си, който поднесъл хляба към лицето й.

— Гледай! Манна небесна.

Дездемона вдигнала очи. Устата й се напълнила със слюнка, когато Лефти разчупил чуреки на две. Но лицето й останало тъжно.

— Не виждам да се задават никакви кораби — казала.

— Ще дойдат. Не се тревожи. Яж.

Лефти седнал на куфара до нея. Раменете им се докосвали. Дездемона се поотместила.

— Какво има?

— Нищо.

— Всеки път, като седна, се дърпаш.

Той погледнал Дездемона с недоумение, но после изражението му се смекчило и я прегърнал. Тя настръхнала.

— Добре, както искаш.

Пак се изправил.

— Къде отиваш?

— Да намеря още храна.

— Не отивай — примолила се Дездемона. — Съжалявам. Не ми харесва да седя тук самичка.

Но Лефти се отдалечил демонстративно. Загърбил кея и тръгнал из улиците на града, като си мърморел. Бил ядосан на Дездемона, че го отблъсква, но го било яд и на себе си, че й е ядосан, понеже знаел, че е права. Но ядът му бързо преминал. Не му било в характера. Бил уморен, полумъртъв от глад, гърлото го боляло, имал рана на ръката, но въпреки това бил само на двайсет години, за пръв път далеч от къщи и с широко отворени очи за всичко ново наоколо. Щом се отдалечи от кея, човек можел да забрави, че има криза. Модните магазини и елегантните барове още работели. Спуснал се по „Рю дьо Франс“ и се озовал пред Спортния клуб. Въпреки извънредното положение, двама чуждестранни консули играели тенис на тревните кортове зад сградата. Под избледняващата светлина те се движели насам-натам, удряйки топката, а край корта тъмнокожо момче с бяло сако държало поднос с джин и тоник. Лефти продължил да върви. Стигнал до един площад с фонтан и си измил лицето. Лъхнал ветрец и довял уханието на жасмин чак от Бурнабат. И докато Лефти спира, за да го вдиша, ще ми се да използвам възможността да възкреся — по чисто елегични причини и само в един абзац — този град, който е изчезнал веднъж завинаги през 1922 година.

Смирна остава и до днес в няколко песни ребетика и един куплет от „Пустата земя“:

Господин Евгенидис, търговецът от Смирна,

небръснат, с джоб пълен със стафиди,

c.i.f.^[3] Лондон, подходящи бланки,

ме покани на развален арменски

на обяд в Кенйн Стрийт Хотел,

последван от уикенд в Метропол.^[4]

Тук се съдържа всичко, което ви трябва да знаете за Смирна. Търговецът е богат, като Смирна. Предложението му е съблазнително, като Смирна, най-космополитния град в Близкия Изток. Сред предполагаемите му основатели са, първо, амазонките (което чудесно се вписва в моята тема) и второ, самият Тантал. Тук е роден Омир, а също и Аристотел Онасис. В Смирна Изтокът и Западът, операта и политакията, цигулката и зурната, пианото и даула се съчетавали с такъв вкус както розовите листенца и меда в местните сладкиши.

Лефти тръгнал отново и скоро стигнал до смирненското „Казино“. Саксии с растения стояли като на пост от двете страни на входа, но вратата била широко отворена. Той влязъл. Никой не го спрял. Наоколо не се виждали никакви хора. Тръгнал по червения килим към втория етаж и игралната зала. Масите за зарове стояли празни. Нямало хора и на рулетката. В далечния ъгъл обаче група мъже играели карти. Хвърлили поглед към Лефти, без да обръщат внимание на мръсните му дрехи, но после пак се съсредоточили в играта. Именно тогава осъзнал, че комарджиите не са обичайни членове на клуба, а бежанци като него. Всички били влезли през отворената врата с надеждата да спечелят пари, за да се измъкнат от Смирна. Лефти се приближил към масата. Един от картоиграчите попитал:

— Влизаш ли?

— Влизам.

Не знаел правилата. Дотогава никога не бил играл покер, само табла, и през първия половин час губел. Но накрая започнал да проумява разликата между покер с пет карти и със седем карти и лека-полека съотношението на печалбите около масата започнало да се променя.

— Три еднакви — казал Лефти, показвайки три аса, и мъжете възнегодували. Гледали го в ръцете като раздавал, вземайки непохватността му за ловкост на професионален мошеник. Лефти започнал да изпитва удоволствие от това и след една голяма печалба викнал:

— Узо за всички!

Но след като никой не откликнал, той се огледал и отново видял, че казиното е напълно изоставено, и тази гледка го накарала да осъзнае високия залог на играта. На живот и смърт. Играели, за да си спасят живота, и сега, оглеждайки по-внимателно другите играчи, видял потта по челата им и подушил киселия им дъх. И тогава, показвайки много по-голяма умереност, отколкото четири десетилетия по-късно, когато играел на лотария в Детройт, Лефти Стефанидис се изправил и казал:

— Аз се отказвам.

Едва не го убили. Джобовете му били пълни със спечелените от тях пари и те се заинатили, че не може да си тръгне, без да им даде възможност да си ги върнат. Той се навел да си почеше крака и рекъл:

— Мога да си тръгна когато поискам.

Един от мъжете го сграбчил за лекьосаните ревери и Лефти добавил:

— Но все още не искам.

Седнал обратно, почесал си другия крак и започнал да губи. Когато всичките пари се стопили, Лефти станал и попитал с гняв и отвращение:

— Сега мога ли да си вървя?

Разбира се, върви си, отговорили мъжете през смях, докато раздавали наново картите. Лефти излязъл от казиното схванат и обезсърчен. На входа, между саксиите, се навел да извади парите, които бил напъхал във вонящите си чорапи.

Върнал се на кея и открил Дездемона.

— Виж какво намерих — казал й, като размахал парите. — Сигурно някой ги е изпуснал. Сега можем да се качим на някой кораб.

Дездемона извикала и го прегърнала. Целунала го право в устата. После се дръпнала, изчервена, и се обърнала към водата.

— Чуй — казала, — англичаните пак свирят.

 

 

Говорела за военния оркестър на кораба „Железния херцог“. Всяка нощ след вечеря оркестърът започвал да свири на палубата. Над водата се носели мелодии от Вивалди и Брамс. На чаша бренди майор Артър Максуел и неговите подчинени от флота на Нейно величество си предавали бинокъла от ръка на ръка, оглеждайки положението на брега.

— Голяма навалица, а?

— Все едно гара „Виктория“ на Бъдни вечер, сър.

— Вижте ги нещастниците. Оставени сами да се погрижат за себе си. Щом се разчуе, че гръцкият комисар заминава, ще настане хаос.

— Сър, ние ще евакуираме ли бежанци?

— Получените заповеди са да защитаваме британското имущество и граждани.

— Но сър, ако турците дойдат, със сигурност ще има клане…

— С нищо не можем да помогнем, Филипс. Живял съм години в Близкия Изток. Единственият урок, който научих, е, че с тези хора нищо не може да се направи. Нищичко! Турците са най-добрите. Според мен арменците са като евреите. Липсва им морал и интелект. Що се отнася до гърците — ами вижте ги! Изпепелиха цялата страна и сега се трупат тук и плачат за помощ. Хубава пура, нали?

— Много хубава, сър.

— Тютюн от Смирна. Най-качественият в света. Очите ми се насълзяват, Филипс, като си помисля колко тютюн има в складовете отсреща.

— Вероятно можем да изпратим един отряд, който да спаси тютюна, сър.

— Саркастична нотка ли долавям, Филипс?

— Съвсем лека, сър.

— Господи, Филипс, аз не съм безсърдечен. Ще ми се да можехме да помогнем на всичките тези хора. Но не можем. Тази война не е наша.

— Сигурен ли сте, сър?

— Какво искате да кажете?

— Можеше да окажем подкрепа на гръцките части. Имайки предвид, че ние ги пратихме там.

— Та те умираха да ги пратим! Венизелос и всички около него. Съмнявам се, че оценявате сложността на положението. Ние имаме интереси тук, в Турция. Трябва да действаме извънредно внимателно. Не бива да се оставим да ни впримчат във византийските си боричкания.

— Разбирам, сър. Още коняк, сър?

— Да, благодаря.

— Но градът е красив, нали, сър?

— Много. Нали знаете какво е казал Страбон за Смирна? Нарекъл я е най-прекрасният град в Азия. Още по времето на Август. Толкова дълго е просъществувал. Добре го погледнете, Филипс. Добре го погледнете.

 

 

На 7 септември 1922 година всички гърци в Смирна, включително Лефти Стефанидис, вече носят фесове, за да минат за турци. Последните гръцки войници са евакуирани в Чешме. Турската армия е на петдесет километра — а от Атина не пристига нито един кораб, за да евакуира бежанците.

Лефти, с пари в джоба и свален фес, си пробива път през червенокапата тълпа на кея. Пресича трамвайната линия и поема нагоре по хълма. Намира една параходна агенция. Вътре чиновникът се е навел над списъка с пасажерите. Лефти изважда спечеленото в казиното и казва:

— Два билета до Атина!

Главата си остава наведена.

— На палубата или в каюта?

— На палубата.

— Петнайсет хиляди драхми.

— Не в каюта — казва Лефти, — на палубата е добре.

— Това е на палубата.

— Петнайсет хиляди ли? Аз нямам петнайсет хиляди. Вчера бяха пет хиляди.

— Вчера си е за вчера.

 

 

На 8 септември 1922 година генерал Хаджинестис сяда в леглото в каютата си, разтрива първо десния си крак, после левия, потропва с пръсти по тях и се изправя. Качва се на палубата, крачейки с голямо достойнство, така както по-късно ще върви към смъртта си в Атина, където ще го екзекутират за това, че е изгубил войната.

На кея гръцкият цивилен губернатор Аристидис Стергиадис се качва на голяма лодка, която ще го изведе от града. Тълпата го освирква и се подиграва, размахвайки юмруци. Генерал Хаджинестис наблюдава спокойно сцената. Множеството закрива бреговата линия и неговото любимо кафене. Успява да види само шатрата на киното, където преди десет дни е отишъл да гледа „La Tango de la Mort“^[5]. За миг — най-вероятно това е халюцинация — долавя уханието на свеж жасмин от Бурнабат. Вдишва го дълбоко. Лодката стига до кораба и Стергиадис, с пепеляво лице, се качва на борда.

И тогава генерал Хаджинестис дава единствената военна заповед през последните няколко седмици:

— Вдигнете котва. Пълен назад. Пълна пара.

На брега Лефти и Дездемона наблюдават как гръцката флота отплава. Хората се втурват във водата, крещят, вдигат се четири хиляди ръце. После настъпва тишина. Никой не издава звук, когато осъзнават, че собствената им страна ги е изоставила, че Смирна вече няма управници и нищо не стои между тях и настъпващите турци.

(Споменах ли как лятно време по улиците на Смирна били наредени кошници с розов цвят? И как всички в града говорели френски, италиански, гръцки, турски, английски и холандски? А казах ли ви за прочутите смокини, донесени от кервани с камили и стоварени на земята, огромни камари размекнати плодове, долу в прахта, които мърляви жени топели в солена вода, а децата клечали да акат зад камарите? Споменах ли как жените смесвали смрадта на смокините с по-приятните миризми на маслинови дръвчета, мимоза, лавър и праскови и как всички носели маски на Марди Гра и вечеряли изобилно на борда на фрегатите? Искам да спомена тези неща, защото всички те са ставали в този град, който нямал определено място, който не бил част от никоя държава, понеже бил всички държави и защото ако сега отидете там, ще видите модерни високи сгради, безпаметни булеварди, претъпкани цехове, щабквартирата на НАТО и табела, на която пише ИЗМИР…)

 

 

Пет коли, окичени с маслинени клонки, нахлуват през градските порти. Кавалерията галопира в стройни редици. Колите минават с рев покрай покрития пазар и между аплодиращите тълпи в турския квартал, където на всяка улична лампа, на всяка врата и прозорец се вее червена кърпа. По османския закон турците трябва да окупират най-високата точка на града, затова конвоят вече е високо над града и се насочва надолу. Не след дълго петте автомобила минават през обезлюдените части, където къщите са били изоставени или семействата са се укрили. Анита Филобосян наднича, за да види приближаването на красивите, покрити с листа коли — толкова завладяваща гледка, че тя започва да вдига щорите преди майка й да я дръпне назад… има и други лица, притиснати до первазите, арменски, български и гръцки очи надзъртат от скривалищата и таваните, за да видят завоевателя и да предвидят намеренията му; но автомобилите се движат прекалено бързо и слънцето, отразено във вдигнатите саби на конниците, ги заслепява, а след това колите вече са отминали, стигнали са до пристана, където конете се втурват срещу тълпата и бежанците се разбягват с писъци.

На задната седалка на последната кола седи Мустафа Кемал. Той е измършавял от битките. Сините му очи блестят. Не е пил алкохол повече от две седмици. („Дивертикулитът“, от който доктор Филобосян е лекувал пашата, е само маскировка. Кемал, радетел за западното и светската турска държава, ще остане верен на тези принципи до края на живота си, умирайки на петдесет и седем години от чернодробна цироза.)

Докато минава, той се обръща и гледа тълпата, и точно тогава една млада жена става от куфара си. Сините очи пронизват кафявите. Две секунди. Дори по-малко. После Кемал отмества поглед; конвоят е отминал.

 

 

И сега всичко е въпрос на вятър. Един часът след полунощ, сряда, 13 септември 1922 година. Лефти и Дездемона са прекарали вече седем нощи в града. Уханието на жасмин се е превърнало в миризма на керосин. Около Арменския квартал са издигнати барикади. Турски войски блокират изхода откъм пристанището. Но вятърът продължава да духа в неправилната посока. Към полунощ обаче се обръща. Задухва на северозапад, тоест от турските височини към пристанището.

В мрака се събират факли. Трима турски войници стоят в шивашко ателие. Факлите им осветяват топове плат и костюми на закачалки. После светлината се усилва и се вижда самият шивач. Той седи зад шевната машина, десният му крак е още на педала. Светлината става още по-ярка и разкрива лицето му, зеещите очни ябълки и брадата, с откъснати от нея кървави кичури.

Навред из Арменския квартал лумват пожари. Като милиони светулки в тъмния град прелитат искри, заразяващи всяко кътче, в което попаднат, с бацила на огъня. В своя дом на улица „Суан“ доктор Филобосян окачва мокър килим над балкона, бързо се връща в тъмната къща и пуска кепенците. Но пламъците проникват в стаята, озаряват я на ивици: уплашените очи на Туки; челото на Анита, през което минава сребриста панделка като на Клара Боу във „Фотоплей“; голата шия на Роуз; тъмните оклюмали глави на Степан и Карекин.

Под светлината на пламъците доктор Филобосян чете за пети път тази нощ:

— „… с уважение препоръчва… на почитта, доверието и закрилата…“. Нали чувате? „Закрила…“.

Отсреща госпожа Бидзикян пее кулминационните три ноти от „Кралица на нощта“, ария от „Вълшебната флейта“. Музиката звучи толкова странно сред останалите звуци — изкъртвани врати, пищящи хора, плачещи момичета, — че всички те вдигат очи. Госпожа Бидзикян повтаря си бемол, ре и фа още два пъти, сякаш репетира арията, и после гласът й стига до нота, която никой от тях не е чувал преди, и те осъзнават, че тя не пее никаква ария.

— Роуз, донеси ми чантата.

— Нишан, недей — възразява жена му. — Ако те видят да излизаш, ще разберат, че се крием.

— Никой няма да види.

 

 

Най-напред Дездемона възприема пламъците като светлини по корпусите на корабите. Оранжеви щрихи трептят над ватерлинията на американския „Личфийлд“ и на френския параход „Пиер Лоти“. После водата засиява, сякаш в пристанището е влязъл пасаж фосфоресциращи риби.

Главата на Лефти почива на рамото й. Тя поглежда дали е заспал.

— Лефти, Лефти?

Той мълчи и тя го целува по косата. После сирените започват да вият.

Тя вижда не един пожар, а много. На хълма над тях греят двайсет оранжеви точки. Тези пожари притежават неестествено упорство. Щом пожарната потуши едно огнище, другаде лумва ново. Огънят обхваща каруци със сено и кофи с отпадъци; следва керосиновите следи по средата на улиците, завива зад ъглите, влиза през разбитите порти. Пламъците проникват във фурната на Берберян, помитат рафтовете за хляб и количките за сладкиши. Стигат до жилищните помещения и се изкачват по главното стълбище, където насред пътя срещат самия Чарлз Берберян, който се опитва да ги потуши с одеяло. Но огънят му се изплъзва и плъзва нагоре, навътре в къщата. Оттам се прехвърля върху една ориенталска черга, излиза на чардака, скача чевръсто върху въжето за простиране и минава по него до къщата отзад. Изкачва се през прозореца и спира, сякаш поразен от невероятния си късмет: понеже всичко и в тази къща е просто създадено за горене — тапицираният диван с дълги ресни, махагоновите масички и платнените абажури. Горещината сваля тапетите на листове; и това се случва не само в това жилище, а и в десет-петнайсет други; всяка къща пали съседната, докато накрая пламват цели квартали. Из града се разнася миризмата на предмети, които не са предназначени за горене: боя за обувки, отрова за плъхове, паста за зъби, струни на пиано, бандажи за херния, бебешки кошчета, индийски палки за упражнения. Също коса и кожа. Вече коса и кожа. На пристана Лефти и Дездемона се изправят заедно с всички останали — хора, прекалено шокирани, за да реагират, или все още полузаспали, болни от тиф или холера, или толкова изтощени, че им е все едно. И после внезапно всички пожари на хълма се сливат в една огромна огнена клада, която обхваща целия град и — вече е неизбежно — започва да слиза към тях.

(И сега аз си спомням още нещо: баща ми, Милтън Стефанидис, по халат и чехли, наведен, за да запали огъня сутринта на Коледа. Само веднъж в годината необходимостта да се унищожи планината от опаковъчна хартия и картонени кутии надделяваше над упорството на Дездемона камината да не се използва.

— Мамо — предупреждаваше я Милтън, — сега ще запаля малко боклуци.

При което Дездемона извикваше „Мана!“ и си грабваше бастуна. Наведен над огнището, баща ми изваждаше дълга клечка от правоъгълната кутия кибрит. Ала Дездемона вече се отдалечаваше, хукнала към безопасната кухня, където фурната беше електрическа.

— Вашата яя̀ не обича огъня — казваше баща ми. И след като драснеше клечката, я доближаваше до хартията, покрита с елфи и дядо коледовци, докато не се издигнеха пламъци и ние, американски деца, които нищо не знаеха, като луди хвърляхме в огъня хартия, кутии и панделки.)

 

 

Доктор Филобосян излязъл на улицата, огледал се в двете посоки и изтичал право до отсрещната врата. Качил се до площадката на горния етаж, откъдето видял тила на госпожа Бидзикян, седнала в дневната. Изтичал към нея и побързал да я успокои, че не е някой друг, а съседът доктор Филобосян. Госпожа Бидзикян сякаш кимнала, но главата й не се върнала назад. Доктор Филобосян коленичил до нея. Попипал шията й и усетил слаб пулс. Внимателно я вдигнал от креслото и я сложил на пода. Тогава чул стъпки откъм стълбите. Изтичал до другия край на стаята и се скрил зад завесите точно когато войниците нахълтали.

За петнайсет минути те претършували жилището и задигнали всичко, оставено от първата шайка. Вадели и хвърляли на пода чекмеджетата, порели диваните и дрехите, търсейки скрити в тях бижута или пари. След като си отишли, доктор Филобосян изчакал пет минути, преди да се покаже иззад завесите. Пулсът на госпожа Бидзикян бил спрял. Покрил лицето й с носната си кърпа и прекръстил тялото. После си взел лекарската чанта и забързал надолу по стълбите.

 

 

Жегата идва преди огъня. Смокините, струпани на кея, ненатоварени навреме, започват да се пекат, пускат мехурчета и сок. Сладкото се смесва с миризмата на дим. Дездемона и Лефти стоят колкото може по-близо до водата, заедно с всички останали. Няма къде да се бяга. Турските войници стоят на барикадите. Хората се кръстят, вдигат ръце, молят се на корабите в пристанището. Прожекторни лъчи бродят по водата, осветяват хора, които плуват, които се давят.

— Ще умрем, Лефти.

— Няма. Ще се измъкнем оттук.

Но Лефти сам не си вярва. Когато гледа нагоре към пламъците, той също е сигурен, че ще умрат. И тази увереност го вдъхновява да каже нещо, което иначе никога не би му минало през ум.

— Ще се измъкнем оттук. И тогава ти ще се омъжиш за мен.

— Изобщо не биваше да тръгваме. Трябваше да си останем в Битиниос.

С приближаването на огъня вратите на френското консулство се отварят. Гарнизон от моряци оформя кордон през кея до пристанището. Трибагреникът се спуска. От портата излизат хора, мъже с кремави костюми и жени със сламени шапки, които вървят подръка към моторната лодка, която ги чака. Зад кръстосаните пушки на моряците Лефти вижда прясно сложената пудра по лицата на жените, запалените пури на мъжете. Една жена носи под мишница малък пудел. Друга се спъва, счупва токчето си, съпругът й я утешава. След като лодката потегля, някакъв служител се обръща към тълпата:

— Ще бъдат евакуирани само френските граждани. Ще оформим визите веднага.

 

 

Когато чуват тропането, те подскачат. Степан отива до прозореца и поглежда долу.

— Сигурно е татко.

— Върви да му отвориш! Бързо! — казва Туки.

Карекин прескача по две стъпала наведнъж. Спира пред вратата, взима си дъх и бързо маха резето. Отначало, след като отваря, не вижда нищо. После долавя тихо изсъскване, последвано от звук на разкъсване. Това сякаш няма нищо общо с него, докато внезапно едно копче на ризата му отскача и тупва на пода. Карекин поглежда надолу и ето че устата му се изпълва с нещо топло. Има чувството, че краката му се отделят от земята, усещане, което го връща към детските спомени, когато баща му го подхвърля във въздуха, и той казва: „Тате, копчето ми“, а след това се издига достатъчно високо, за да види стоманения щик, който пронизва гърдите му. Отраженията от пламъците играят по дулото на пушката, към мерника и ударника до възторженото лице на войника.

 

 

Пожарът настъпвал към тълпата на кея. Покривът на американското консулство пламнал. Пламъците се покатерили по киното, сгърчвайки шатрата. Хората отстъпвали малко по малко от топлината. Но Лефти, усещайки възможността, не се обезсърчил.

— Никой няма да разбере — казал той. — Кой може да разбере? Останахме само ние.

— Не е редно.

Покриви рухвали, хора пищели, а Лефти допрял устни до ухото на сестра си.

— Ти обеща, че ще ми намериш добро гръцко момиче. Ами добре. Ти си това момиче.

От едната страна някакъв мъж скочил в морето в опит да се удави; от другата една жена раждала, а мъжът й я пазел с палтото си.

— Каймасте! Каймасте! — викали хората. — Горим! Горим!

Дездемона махнала с ръка към пламъците и всичко наоколо.

— Твърде късно е, Лефти. Вече няма значение.

— Ами ако оживеем? Ще се омъжиш ли за мен?

Кимнала. Това било всичко. И Лефти изчезнал, хукнал към огъня.

 

 

На черен екран две кръгчета като от бинокъл се местят насам-натам, обхващайки бежанците в далечината. Те пищят без звук. Протягат ръце, умоляват.

— Живи ще изгорят горките хора.

— Разрешете да приберем един човек, сър.

— Отказано, Филипс. Качим ли на борда един, ще трябва да вземем всички.

— Момиченце е, сър.

— На колко години?

— Изглежда на десет-единайсет.

Майор Артър Максуел сваля бинокъла. Триъгълен мускул се стяга в челюстта му, после се отпуска.

— Погледнете я, сър.

— Да не се поддаваме на чувства, Филипс. Тук са заложени по-големи неща.

— Погледнете я, сър.

Ноздрите на майор Максуел се разширяват, когато той поглежда към капитан Филипс. След това се плясва по бедрото и отива до единия борд.

Прожекторът се плъзга по водата, друг кръг като от бинокъл, но осветен. Водата изглежда странна под лъча, безцветен бульон, в който плуват всевъзможни боклуци: ярък портокал, мъжка шапка с фекалии по периферията; късчета хартия като разкъсани писма. И после, сред тази инертна маса се появява то, вкопчено в корабното въже — момиченце с розова рокля, потъмнена от водата до червено, с коса, прилепнала към малката й главица. Очите му не умоляват, те се взират. Тънките му крачета ритат от време на време, като перки.

Куршуми откъм брега порят водата около него, но то не им обръща внимание.

— Изключете прожектора.

Светлината угасва и изстрелите престават. Майор Максуел си поглежда часовника.

— Часът е девет и петнайсет. Аз отивам в каютата си, Филипс. Ще остана там до седем нула нула. Ако някой бежанец бъде прибран на борда междувременно, това не бива да стига до вниманието ми. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

 

 

Доктор Филобосян не подозирал, че сгърченото тяло, което прескочил на улицата, било тялото на неговия по-малък син. Забелязал само, че входната врата е отворена. Спрял се в преддверието и се ослушал. Пълна тишина. Бавно, все още с лекарската си чанта в ръка, изкачил стълбите. Всички лампи били запалени. Дневната била ярко осветена. Туки седяла на дивана, чакала го. Главата й била отметната назад, сякаш развеселена, ъгълът отварял раната така, че проблясвала част от трахеята. Степан седял свлечен до масата, дясната му ръка, която стискала писмото за закрила, била прикована с нож за пържоли. Доктор Филобосян пристъпил, подхлъзнал се и тогава забелязал кървава диря, която вървяла в коридора. Отвела го до спалнята, където намерил двете си дъщери. И двете били голи, лежали по гръб. Три от четирите им гърди били отрязани. Ръката на Роуз била протегната към сестра й, сякаш искала да нагласи сребристата лента на челото й.

 

 

Опашката била дълга и вървяла бавно. Лефти имал време да прелисти речника. Преговорил граматиката, хвърлил поглед и на разговорника. Прочел „Първи урок: Запознаване“ и докато стигнал до чиновника на масата, бил готов.

— Име?

— Елефтериос Стефанидис.

— Място на раждане?

— Париж.

Служителят вдигнал глава.

— Паспорт.

— Пожарът унищожи всичко! Изгубих си документите! — Лефти се нацупил и въздъхнал, както бил виждал да правят французите. — Вижте ме в какво съм облечен. Загубих всичките си хубави костюми.

Служителят се усмихнал кисело и подпечатал документите.

— Минавайте.

— Жена ми е с мен.

— Сигурно и тя е родена в Париж.

— Разбира се.

— Как се казва?

— Дездемона.

— Дездемона Стефанидис?

— Точно така. Като мен.

Когато се върнал с визите, Дездемона не била сама. На куфара до нея седял някакъв мъж.

— Опита да се хвърли във водата. Хванах го в последния момент.

Замаян, окървавен, с бляскава лента, увита около едната ръка, мъжът не спирал да повтаря:

— Не са могли да четат. Били са неграмотни!

Лефти проверил дали не му тече кръв, но не открил рана. Развил превръзката — сребриста панделка — и я хвърлил настрани.

— Не са могли да прочетат писмото ми — казал мъжът, гледайки Лефти, който го познал.

 

 

— Пак ли вие? — попитал френският чиновник.

— Братовчед ми — казал Лефти на ужасен френски. Мъжът подпечатал още една виза и му я дал.

Моторна лодка ги откарала до кораба. Лефти не пускал доктор Филобосян, който продължавал да заплашва, че ще се удави. Дездемона отворила кутията с бубите и разгърнала белия плат, за да провери яйцата. Във водата край тях се носели тела. Някои били живи, викали за помощ. Прожектор осветил едно момче, което се било покатерило до средата на котвената верига на един броненосец. Моряците го залели с масло и то се хлъзнало обратно в морето.

На палубата на „Жан Барт“ тримата нови френски граждани се обърнали към горящия град, целият обхванат в пламъци. Пожарът щял да продължи през следващите три дни, огънят щял да се вижда от осемдесет километра. Откъм морето някой можел да сбърка издигащия се дим с гигантска планинска верига. В страната, към която се били запътили, Америка, опожаряването на Смирна било на челните страници за ден-два, изместено след това от убийството на Хол и Милс (тялото на Хол, протестантски свещеник, било намерено заедно с това на госпожица Милс, привлекателна млада жена, която пеела в църковния хор) и откриването на Първенството по бейзбол. Адмирал Марк Бристъл от Военноморските сили на САЩ, обезпокоен да не би американско-турските отношения да се влошат, изпратил по телеграфа прес съобщение, в което заявил: „Не може да се определи броят на жертвите вследствие на убийства, пожари и екзекуции, но вероятно общото число не надвишава 2000 души“. Американският консул Джордж Хортън разполагал с по-голяма цифра. От 400 000 християни, които живеели в Смирна преди пожара, за 190 000 нямало никакви сведения към 1 октомври. Хортън намалил наполовина тази цифра и направил предположение, че жертвите са 100 000.

Котвите били извадени от водата. Палубата забоботила под краката им, когато двигателите на разрушителя се задвижили на заден ход. Дездемона и Лефти гледали как Мала Азия се отдалечава.

Докато минавали покрай „Железният херцог“, британският военен оркестър засвирил валс.