Джефри Юдженидис
Мидълсекс (23)

Намирам себе си в „Уебстър“

Всяка нощ се въртях в леглото, не можех да заспя чак до сутринта. Бях като принцесата и граховото зърно. Зрънце тревога продължаваше да не ми дава мира. Понякога се будех с усещането, че по време на сън към мен е бил насочен прожектор. Сякаш ефирното ми тяло беше разговаряло с ангелите някъде високо, близо до тавана. Когато отварях очи, се разбягваха. Но аз чувах следите от разговора, чезнещото ехо на кристалната камбана. От дълбините на съществото ми се надигаше някаква важна информация, която беше на върха на езика ми, но така и не излизаше на бял свят. В едно нещо бях сигурна: всичко това по някакъв начин беше свързано с Обекта. Лежах будна и мислех за нея, питах се как е, линеех, тъгувах.

Мислех и за Детройт, за празните парцели с пожълтяла трева на Озирис, поникнала между къщите, обречени на разрушаване и онези, в които все още имаше хора; за реката с оттичащите се в нея железни води; за мъртвите шарани, носещи се на повърхността с проблясващи бели кореми. Мислех за рибарите, изправени на бетонните товарни докове с кофи стръв и кутийки бира, за бейзболния мач по радиото. Често се казва, че травматични преживявания в ранното детство бележат човека завинаги, изваждат го от строя, като казват: „Стой там. Не мърдай“. Моят престой в клиниката оказа същото въздействие върху мен. Аз усещам пряка връзка, сякаш връв между онова момиче с колене, сгънати като кула под хотелските одеяла, и мъжа, който пише в момента, седнал на стола си „Аерон“. Нейният дълг беше да живее митичен живот в реалния свят, моят сега е да разкажа за това. На четиринайсет години не разполагах с възможности, не знаех достатъчно, кракът ми не беше стъпвал в планината Анатолия, която гърците наричат Олимп, а турците — Улудаг, също като безалкохолната напитка. Нямах зад гърба си достатъчно години, за да осъзная, че животът пренася човек не в бъдещето, а обратно в миналото, към детството и времето преди раждането, за да беседва накрая с умрелите. Остаряваш, задъхваш се по стълбите, влизаш в тялото на своя баща. Оттам е само една крачка до баба ти и дядо ти и докато се усетиш, пътуваш във времето. В този живот ние се връщаме назад. Сивокосите туристи в италианските автобуси могат да ви разкрият много за етруските.

В крайна сметка на Лус му бяха необходими две седмици, за да стигне до категоричното си мнение за мен. Той извика родителите ми на среща следващия понеделник.

По време на тези две седмици Милтън беше летял насам-натам, наглеждайки заведенията си, но в петъка преди насрочената среща той се върна в Ню Йорк. Прекарахме уикенда в апатично обикаляне на туристически забележителности, обзети от неизговорени тревоги. В понеделник сутринта родителите ми ме оставиха в Нюйоркската обществена библиотека и отидоха да се срещнат с доктор Лус.

Тази сутрин баща ми се облече особено грижливо. Макар че външно показваше спокойствие, Милтън беше обхванат от непривичен страх и затова се бронира с най-внушителното облекло: върху закръгленото тяло — тъмносив костюм на тънки райета; около жабешкия врат — вратовръзка „Каунтес Мара“; а в илиците на ръкавелите — „късметлийските“ копчета с древногръцки маски. Подобно на нощната лампа „Акрополис“, копчетата за ръкавели бяха дошли от магазина за сувенири в Грийктаун на Джаки Халас. Милтън ги слагаше винаги когато отиваше в банката да иска заем или при срещите с данъчните. Но този понеделник му беше трудно да ги закопчае; ръцете му трепереха. Раздразнен, той помоли Теси да му помогне.

— Какво има? — попита тя благо.

Но Милтън й се сопна:

— Просто ги сложи!

Той протегна ръце и отмести поглед настрани, засрамен от слабостта на тялото си.

Теси мълчаливо сложи копчетата: маската на трагедията на единия ръкав, маската на комедията на другия. Когато излязохме от хотела, те проблясваха под утринните лъчи и под влиянието на тези двулики аксесоари онова, което се случи по-късно, доби контрастиращи нотки. Несъмнено имаше трагичност в изражението на Милтън, когато ме оставиха пред библиотеката. През изминалите две седмици, докато беше далеч от нас, Милтън отново бе започнал да си ме представя такава, каквато бях преди една година. А сега се сблъскваше с истината. Той забеляза непохватните ми движения, докато се качвах по стъпалата на библиотеката, широките ми рамене под палтото. Гледайки от таксито, Милтън се изправи лице в лице със същината на трагедията — нещо, предопределено преди да се родиш, от което не можеш да избягаш, което не можеш да промениш, независимо колко се мъчиш. Теси, така свикнала да възприема света през очите на мъжа си, видя, че положението ми става все по-тежко и по-сериозно. Техните сърца се гърчеха от болка, болката да имаш деца, също толкова изумителна, колкото и способността да обичаш, която придобиваш когато станеш родител, още една двойка противоположни чувства…

Но после таксито потегли, Милтън попи челото си с кърпичка и се видя усмихнатото лице на десния му ръкав; защото събитията през онзи ден имаха и смешна страна. Имаше нещо комично в начина, по който Милтън, все още разтревожен за мен, държеше под око бързо нарастващата сума на брояча. Смешно бе и това как Теси, след като взе напосоки някакво списание в чакалнята на клиниката, откри, че чете за подготвителните сексуални игри при малките на маймуните резус. А и в цялото начинание на родителите ми имаше остра сатирична нотка, понеже то олицетворяваше американската вяра, че лекарите могат да оправят всичко. Всички тези комични елементи обаче се виждат само в ретроспектива. Докато Милтън и Теси се готвеха за срещата с доктор Лус, гореща пяна се надигаше в стомасите им. Милтън си спомняше ранните дни във флота, когато бе служил на десантния кораб. Сега се чувстваше по същия начин. Всеки момент люкът щеше да се отвори и те щяха изчезнат в кипящия нощен прибой…

Като влязоха в кабинета му, Лус заговори без заобикалки.

— Нека да прегледаме фактите в случая с дъщеря ви — каза той. Теси веднага забеляза промяната. Дъщеря ви. Той беше казал „дъщеря ви“.

Тази сутрин сексологът имаше успокоително медицински вид. Над кашмиреното поло носеше истинска бяла престилка. Държеше в ръка бележник. На химикалката му беше отпечатано името на фармацевтична компания. Щорите бяха спуснати, светлината — оскъдна. Копията на моголски миниатюри бяха свенливо обгърнати в сянка. Седнал на дизайнерския си стол, с купищата книги и списания пред себе си, доктор Лус изглеждаше сериозен, ерудиран като думите, които изричаше.

— Това, което чертая — започна той, — е структурата на гениталиите при зародиша. С други думи, така изглеждат половите органи на бебето през първите няколко седмици след зачатието. Независимо дали е от мъжки, или от женски пол, те са едни и същи. Тези две кръгчета са това, което ние наричаме универсалните гонади, или полови жлези. Тази малка завъртулка тука е волфов канал, а другата завъртулка е мюлеров канал. Разбирате ли? Важното е да помните, че всичко започва по този начин. Всички се раждаме с гениталии, които могат да бъдат и мъжки, и женски. Вие, господин Стефанидис, вие, госпожо Стефанидис, аз — всички. И така — той отново започна да рисува, — когато зародишът се развива в утробата, се произвеждат хормони и ензими — нека да ги представим като стрели. Какво правят тези хормони и ензими? Ами те просто превръщат тези кръгчета и завъртулки в гениталии на момче или на момиче. Виждате ли това кръгче, универсалната полова жлеза? Тя може да се превърне както в яйчник, така и в тестис. Тази завъртулка, мюлеровият канал, може или да закърнее — той я задраска, — или да прерасне в матка, фалопиеви тръби и вътрешността на вагина. А този волфов канал може или да закърнее, или да прерасне в семенна везикула, епидидим и семенен канал. И това зависи единствено от въздействието на хормоните и ензимите — Лус вдигна поглед от листа и се усмихна. — Не бива да се тревожите за терминологията. Най-главното е да запомните това: всяко бебе има мюлеров канал, т.е. потенциални женски гениталии, и волфов канал — потенциални мъжки гениталии. Това са вътрешните полови органи. Но същото важи и за външните. Пенисът е просто много голям клитор. Те израстват от един и същ корен.

Лус отново спря. Сключи длани. Родителите ми, приведени напред, чакаха.

— Както ви обясних, определянето на половата идентичност трябва да вземе предвид множество фактори. Най-важният в случая с дъщеря ви — ето я отново думата, изречена с пълна убеденост — е това, че до четиринайсетгодишна възраст тя е била отгледана като момиче и действително се смята за момиче. Нейните интереси, жестове, психосексуален характер — всички те са характерни за женския пол. Следите ли мисълта ми?

Милтън и Теси кимнаха.

— Поради това, че Кали има дефицит на 5-алфа-редуктаза, тялото й не произвежда дихидротестостерон. Това означава, че в утробата тя е следвала най-вече женската линия на развитие. И особено по отношение на външните гениталии. Това, съчетано с факта, че е отгледана като момиче, води до мислене, поведение и външен вид на момиче. Проблемът е възникнал, когато тя е започнала да навлиза в пубертета. В пубертета започва да оказва силно влияние другият андроген — тестостерон. Най-лесно мога да ви го обясня по следния начин: Кали е момиче, което има прекалено много мъжки хормони. Ние искаме да поправим това.

Милтън и Теси не казаха и дума. Те не можеха да разберат всичко, но както обикновено става при разговор с лекар, за да разберат колко са сериозни нещата, обръщаха особено внимание на тона и поведението му. Лус излъчваше оптимизъм и увереност и Теси и Милтън започнаха да се изпълват с надежда.

— Такава е биологията. Впрочем, това е много рядко генетично заболяване. Единствените други популации, при който е известна проявата на тази мутация, са в Доминиканската република, Папуа — Нова Гвинея и Югоизточна Турция. Недалеч от селото, откъдето идват вашите родители. Всъщност на около триста мили. — Лус свали очилата. — Известно ли ви е за други членове на семейството, които имат подобни гениталии като тези на дъщеря ви?

— Не, не сме чували — каза Милтън.

— Кога са емигрирали родителите ви?

— През хиляда деветстотин двайсет и втора.

— Имате ли роднини, които все още живеят в Турция?

— Вече не.

Лус изглеждаше разочарован. Беше пъхнал в уста едната дръжка на очилата си и я дъвчеше. Вероятно си представяше какво би било да открие цяла нова популация с носители на мутацията на 5-алфа-редуктаза. Но трябваше да се задоволи с това, че беше открил мен.

Той отново си сложи очилата.

— Лечението, което препоръчвам за дъщеря ви, е двустранно. Първо, инжектиране на хормони. Второ, козметична операция. Хормоналното лечение ще предизвика развитието на гърди и ще подсили нейните женски вторични полови белези. Операцията ще направи така, че Кали да изглежда както се чувства, като момиче. Всъщност тя не само ще изглежда, но и ще бъде момиче. Външният й вид и нейните вътрешности ще бъдат в хармония. Ще изглежда като нормално момиче. Никой няма да може да познае нищо. След това Кали може да продължи да се радва на живота си.

Милтън продължаваше да бърчи чело съсредоточено, но от очите му струеше светлина, лъчи на облекчение. Той се обърна към Теси и я потупа по коляното.

Но тя попита с плах, пресеклив глас:

— Ще може ли да има деца?

Лус замълча само за секунда.

— Опасявам се, че не, госпожо Стефанидис. Кали никога няма да получи менструация.

— Но нали вече има от няколко месеца — възрази Теси.

— Боя се, че това е невъзможно. Вероятно кървенето е имало друга причина.

Очите на Теси се напълниха със сълзи. Тя отмести поглед настрани.

— Тъкмо получих пощенска картичка от друга пациентка — каза утешително Лус. — Тя имаше заболяване, подобно на това на дъщеря ви. Вече е омъжена. Със съпруга й са осиновили две деца и са от щастливи по-щастливи. Тя свири в Кливландския оркестър. На фагот.

Настъпи мълчание и накрая Милтън попита:

— И това ли е всичко, докторе? Ще направите само една операция и после можем да си я вземем вкъщи?

— Възможно е по-нататък да се наложи още една операция. Но засега отговорът на въпроса ви е „да“. След процедурата тя може да си отиде вкъщи.

— Колко време ще остане в болницата?

— Само една нощ.

Решението не беше трудно, особено след като Лус го бе обяснил по този начин. Една-единствена операция и няколко инжекции щяха да сложат край на кошмара и да върнат на родителите ми тяхната дъщеря, тяхната Калиопа, жива и невредима. Същата съблазън, която беше подтикнала баба ми и дядо ми да направят немислимото, сега се предлагаше на Милтън и Теси. Никой няма да разбере. Никой никога нищо няма да разбере.

 

 

Докато родителите ми минаваха ускорен курс по формиране на полови жлези, аз — все още официално Калиопа — изпълнявах самостоятелна задача. Търсех една дума в речника в читалнята на Нюйоркската обществена библиотека. Доктор Лус бе прав, като мислеше, че неговите разговори с колегите му и студентите по медицина бяха непонятни за мен. Аз не знаех какво означава „5-алфа-редуктаза“, „гинекомастия“ или „ингвинален канал“. Но все пак той бе подценил моите способности. Не беше взел предвид подробната учебна програма в моето училище. Пропуснал бе отличните ми умения да проучвам и изследвам. И най-вече, дори не подозираше колко бяха добри моите учителки по латински госпожица Бари и госпожица Силбър. И затова сега, докато подметките ми скърцаха между масите и неколцина мъже вдигаха поглед от книгите, за да видят кой минава, а после отново ги свеждаха надолу (светът вече не беше пълен с очи), аз чух в ушите си гласът на госпожица Бари: „Момичета, дефинирайте тази дума: hypospadias. Използвайте гръцки или латински корени.“

Една ученичка заподскача на чина с високо вдигната ръка.

— Да, Калиопа? — откликна госпожица Бари.

— Hypo. Отдолу или под. Като „хиподермичен“.

— Отлично. A spadias?

— Ъъъ…

— Ще се притече ли някой на помощ на нашата клета муза?

Но във въображаемата класна стая никой не можеше. И затова бях тук. Защото знаех, че нещо в мен беше под или отдолу, но не знаех какво беше това нещо.

За пръв път виждах толкова голям речник. Редом с другите речници, които бях виждала, „Уебстър“ в Нюйоркската обществена библиотека приличаше на Емпайър Стейт Билдинг на фона на останалите сгради. Имаше старинен, средновековен вид, с кафява кожена подвързия, която извикваше в съзнанието ръкавица на соколар. Страниците бяха със златен варак като тези на Библията.

Запрелиствах азбуката, минах през ерингиум и кантабиле, през хипертония и хипосензитивност и ето, стигнах до търсената дума:

хипоспадия — (от гр. през новолат. мъж с хипоспадия от hypo + вероятно spadon, „евнух“, и от span, „късам“, „отскубвам“, „дърпам“.) Аномалия на пениса, при която уретрата се отваря под него. (Вж. синоними на ЕВНУХ.)

Направих както казваха и стигнах до:

евнух 1. Скопен мъж; най-вече мъже, които биват пазачи или служители в хареми в някои ориенталски султански дворове. 2. Мъж, чиито тестиси не са се развили. (Вж. синоними на ХЕРМАФРОДИТ).

И така, вървейки по следата, най-накрая стигнах до:

хермафродит 1. Човек, който притежава половите органи и много от вторичните полови белези както на мъжкия, така и на женския пол. 2. Всичко, което представлява съчетание на различни или противоречащи си елементи. (Вж. синоними на ЧУДОВИЩЕ).

И тук спрях. Вдигнах очи, за да видя дали някой ме гледа. Просторната читалня вибрираше от безмълвна енергия: хората мислеха, пишеха. Изрисуваният таван се опъваше над главите ни като платно, а под него зелените настолни лампи осветяваха лицата, наведени над книгите. Аз също се наведох над моята, косата ми падна върху страниците и покри определението за това, което бях. Лимоненозеленото ми палто беше разкопчано. Имах уговорен час при доктор Лус по-късно през деня и косата ми беше измита, бельото ми — току-що сменено. Пикочният ми мехур беше пълен и аз скръстих крака, отлагайки отиването до тоалетната. Пронизваше ме страх. Копнеех някой да ме прегърне, да ме погали, а това беше невъзможно. Сложих длан върху речника и я погледнах. Слаба, с формата на листо, на единия пръст имаше пръстен, изплетен от коноп, подарък от Обекта. Конопът се беше изцапал. Погледах още известно време красивата си ръка, а след това я дръпнах и отново се оказах лице в лице със света.

Ето я пред мен, черно на бяло, думата „чудовище“, написана в овехтелия речник в библиотеката на един огромен град. Достолепна стара книга с формата и размера на надгробен камък, с пожълтели страници, носещи следите от хилядите хора, търсили нещо в нея преди мен. Имаше драскулки с молив, мастилени петна, засъхнала кръв, трохи; а самата кожена подвързия беше закачена за поставката с верига. Пред мен беше една книга, която пазеше събраното знание от миналото и в същото време свидетелстваше за съвременното състояние на обществото. Веригата подсказваше, че някои читатели са опитвали да изнесат речника. Този речник съдържаше всички думи в английския език, но веригата ги ограничаваше само до няколко — „крадец“ и „крада“, и може би „задигам“. Веригата говореше за „недоверие“, „неравенство“ и „упадък“. В този миг и Кали държеше тази верига. Втренчена в думата — „чудовище“, — тя я уви около ръката си и пръстите й побеляха. Думата продължаваше да стои на листа. Не беше помръднала. И не беше написана на стената в старата тоалетна. В „Уебстър“ имаше графити, но този синоним не бе от тях. Синонимът беше официален, авторитетен; той беше присъдата, която културата даваше на човек като нея. Чудовище. Точно това беше тя. Ето какво бяха казвали доктор Лус и колегите му. И наистина, то обясняваше толкова много. Обясняваше плача на майка й в съседната стая. Обясняваше фалшивата бодрост в гласа на Милтън. Обясняваше защо родителите й я бяха довели в Ню Йорк, за да може лекарите да работят тайно. Обясняваше и снимките. Какво правеха хората, когато попаднеха на Снежния човек или чудовището от Лох Нес? Опитваха се да ги снимат. За миг Кали видя себе си по този начин. Като космато тромаво чудовище, спряло на края на гората. Като гърбат гущер, подаващ драконовската си глава от ледено езеро. Очите й се насълзиха, печатните букви заплуваха, тя се обърна и бързо тръгна към изхода.

Но думата я преследваше. По целия път до вратата, надолу по стълбите между каменните лъвове. Речникът „Уебстър“ продължаваше да вика след нея: чудовище, чудовище! Ярките транспаранти, които висяха от арката, я повтаряха. Надничаше от плакатите и рекламите върху минаващите автобуси. В този момент на Пето авеню спря едно такси. Отвътре изскочи усмихнат баща й и й махна. Когато Кали го видя, в нея се събуди надежда. Гласът на „Уебстър“ спря да говори в главата й. Баща й нямаше да се усмихва така, ако новините от лекаря не бяха добри. Кали се засмя и се затича надолу по стълбите, като почти прескачаше стъпалата. За няколко секунди, докато стигне улицата, тя беше почти щастлива. Но щом се приближи към Милтън, разбра какво е казал лекарят. Колкото по-широко се усмихват хората, толкова по-лоши са новините. Милтън сияеше насреща й, изпотен в костюма си на райета. И копчето с трагедията отново блестеше под слънцето.

Те знаеха. Родителите й знаеха, че е чудовище. И въпреки това Милтън й отвори вратата на колата; а Теси седеше вътре и се усмихваше. Таксито ги откара до един ресторант и не след дълго тримата разглеждаха менюто и си поръчваха.

Милтън изчака да им сервират напитките и поде някак официално:

— Както знаеш, тази сутрин майка ти и аз си поговорихме с лекаря. Добрата новина е, че ще се прибереш вкъщи още тази седмица. Няма да изпуснеш много от училище. А сега — лошата новина. Готова ли си за лошата новина, Кал?

Очите на Милтън казваха, че лошата новина изобщо не беше лоша.

— Лошата новина е, че ще трябва да ти направят една малка операция. Съвсем незначителна. Дори не може да се нарече „операция“. Май че докторът спомена думата „процедура“. Ще трябва да те упоят и да останеш в болницата за една нощ. И това е всичко. Ще те боли малко, но могат да ти дадат болкоуспокояващи.

След като каза това, Милтън млъкна. Теси потупа ръката на Кали.

— Всичко ще е наред, миличка — каза с изтънял глас. Очите й бяха насълзени, зачервени.

— Каква операция? — Кали попита баща си.

— Просто една дребна козметична процедура. Все едно ти махат бенка.

Той протегна ръка и шеговито защипа носа на Кали между пръстите си.

— Или пък ти оправят носа.

Кали дръпна глава ядосана.

— Не прави така!

— Извинявай — каза Милтън и се покашля.

— Какво ми има? — попита Калиопа и гласът й секна. По бузите й вече течаха сълзи. — Какво ми има, татко?

Лицето на Милтън помръкна. Той преглътна с усилие. Кали го чакаше да каже думата, да цитира „Уебстър“, но той не го направи. Само я гледаше над масата, леко привел глава, очите му бяха тъмни, топли, тъжни, пълни с любов. В очите на Милтън имаше толкова много любов, че беше невъзможно да се потърси истината.

— Нещо хормонално, това ти има — каза той. — Винаги съм мислил, че мъжете имат мъжки хормони, а жените имат женски хормони. Но се оказа, че всички имаме и от двата вида.

Кали продължаваше да чака.

— И ти просто имаш малко повече мъжки хормони и недостатъчно женски хормони. Затова докторът иска да ти правят инжекции от време на време, за да може всичко да работи както трябва.

Той не каза думата. А аз не го принудих.

— Нещо хормонално — повтори Милтън. — Погледнато най-общо, не е кой знае каква работа.

 

 

Лус вярваше, че пациент на моята възраст е способен да разбере най-важното. И затова същия следобед заговори без заобикалки. Погледна ме право в очите и заяви със своя мек, приятен, ерудитски глас, че аз съм момиче, чийто клитор просто е малко по-голям от този на останалите момичета. Начерта ми същите рисунки, които беше правил за моите родители. Когато го притиснах да ми даде подробности за операцията, той каза единствено това:

— Ще направим една операция, за да завършим твоите гениталии. Те не са все още напълно завършени, а ние искаме да ги завършим.

Не спомена нищо за хипоспадия и аз започнах да се надявам, че тази дума не се отнася до мен. Може би я бях извадила от контекста. Може доктор Лус да беше говорил за друг пациент. В „Уебстър“ пишеше, че хипоспадия е аномалия на пениса, а доктор Лус ми казваше, че аз имам клитор. Разбирах, че и двете се развиват от една и съща зародишна полова жлеза, но това нямаше значение. Ако имах клитор — а специалист твърдеше така, — как можех да бъда нещо друго, а не момиче?

Азът на юношата е нещо мъгляво, аморфно, подобно на облак. Не беше трудно моята идентичност да се прелее в различен съд. В известен смисъл бях готова да приема всяка форма, каквато се наложеше да приема. Исках единствено да знам измеренията. И Лус ми ги даваше. А моите родители го подкрепяха. Освен това перспективата всичко да се оправи силно ме привличаше и докато лежах на шезлонга, аз не се питах къде се вписват чувствата ми към Обекта. Исках само всичко да свърши. Исках да се прибера вкъщи и да забравя, че изобщо се е случвало. И така, слушах мълчаливо Лус и не направих никакви възражения.

Той ми обясни, че от инжекциите с естроген гърдите ми ще започнат да растат.

— Е, няма да станеш Ракел Уелч, но няма да си и Туиги.

Окосмяването по лицето ми щяло да намалее. Гласът ми щял да спадне от тенор до алт. Но когато попитах дали най-накрая ще ми дойде цикълът, доктор Лус беше откровен.

— Не, няма да ти дойде. Никога. Кали, няма да можеш да имаш деца. Ако искаш дете, ще трябва да си осиновиш.

Аз приех тази новина спокойно. На четиринайсетгодишна възраст раждането на деца не ми се струваше важно.

На вратата се почука и служителката от приемната подаде глава.

— Съжалявам, доктор Лус. Може ли за минутка?

— Зависи от Кали — той ми се усмихна. — Нали може да направим малка почивка? Веднага се връщам.

— Може.

— Постой тук няколко минути и виж дали няма да ти хрумнат други въпроси.

И излезе от стаята.

Докато го нямаше, не се сетих за никакви други въпроси. Седях в шезлонга без да мисля за абсолютно нищо. Главата ми беше странно празна. Това беше празнотата на покорството. С непогрешимия инстинкт на децата аз усещах какво искат от мен родителите ми. Те искаха да остана такава, каквато бях. И точно това сега ми обещаваше доктор Лус.

От състоянието на разсеяност ме извади облак с цвят на сьомга, който минаваше ниско в небето. Станах, отидох до прозореца и погледнах към реката. Притиснах бузата си към стъклото, за да видя колкото може по на юг, където се издигаха небостъргачите. Казах си, че когато порасна, ще дойда да живея в Ню Йорк. „Това е градът за мен“ — помислих. Бях започнала отново да плача. Опитах да спра. Търкайки очи, тръгнах из кабинета и накрая се озовах пред една от моголските миниатюри. В малката абаносова рамка две фигурки се любеха. Въпреки напрежението, което предполагаше тяхното занимание, лицата им изглеждаха спокойни. В израженията им не се четеше нито усилие, нито екстаз. Но разбира се, не лицата бяха в центъра на картината. Геометрията на любещите се тела, грациозната калиграфия на техните крайници насочваше погледа към половите им органи. Пубисното окосмяване на жената приличаше на късче вечнозелена растителност сред бял сняг, а от него като секвоя никнеше членът на мъжа. Аз гледах и се опитвах за пореден път да видя как са устроени другите хора. Не заставах на мястото нито на единия, нито на другия. Разбирах както страстта на мъжа, така и насладата на жената. Умът ми вече не беше празен. Той се изпълваше с тъмно познание.

Завъртях се. Погледнах към бюрото на доктор Лус. Видях отворена папка, оставена от него, когато набързо излезе навън.

ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗСЛЕДВАНЕ:

ГЕНЕТИЧЕСКИ 2Y (МЪЖ), ВЪЗПИТАН КАТО ЖЕНА

 

Следният показателен случай сочи, че не съществува предварително установена връзка между генетичната и гениталната структура или между мъжкото и женското поведение и хромозомния статус.

 

ПАЦИЕНТ: Калиопа Стефанидис

ИЗСЛЕДОВАТЕЛ: д-р Питър Лус

 

ВСТЪПИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ: Пациентката е на четиринайсет години. През целия си живот се е възприемала като момиче. При раждането пенисът е бил толкова малък, че е бил приет за клитор. Кариотипът XY на субекта бива открит едва през пубертета, когато тя започва да се маскулинизира. Родителите на момичето отказват да повярват на лекаря, който им съобщава новината, и впоследствие търсят още две лекарски мнения, преди да отидат в Клиниката по полова идентичност и Клиниката в Нюйоркската болница.

При прегледа можеха да се напипат неспуснали се тестиси. Пенисът беше леко хипоспадиален, с отвор на уретрата от долната страна. Момичето винаги е сядало, за да уринира, подобно на другите момичета. Кръвните изследвания потвърдиха ZY хромозомен статус. В допълнение към това те разкриха, че субектът има синдром на дефицит на 5-алфа-редуктаза. Не беше извършена проучвателна лапаротомия.

На семейна фотография (вж. досието) се вижда пациентката на възраст дванайсет години. Тя има вид на щастливо, здраво момиче, без видими белези на мъжественост въпреки нейния XY кариотип.

ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ: Изражението на лицето на пациентката, макар и донякъде строго понякога, като цяло е приветливо и открито, тя често се усмихва. Често свежда поглед надолу с маниер, който подсказва свенливост или лукавство. Движението и жестовете и са женствени, а леката грубоватост в походката и е характерна за момичетата от нейното поколение. Въпреки че заради височината и някои не биха могли на пръв поглед да определят пола й, при по-продължително наблюдение те биха стигнали до заключението, че тя наистина е момиче. Гласът и е мек и гърлен. Тя навежда настрани глава, когато слуша събеседника си, и не защитава или отстоява мнението си с типичния за мъжете нападателен маниер. Често прави шеговити забележки.

СЕМЕЙСТВО: Родителите на момичето са типични жители на Средния Запад от следвоенното поколение. Бащата се самоопределя като републиканец. Майката е дружелюбно настроена, интелигентна и грижовна, може би леко склонна към депресия или невроза. Тя приема подчинената роля на съпруга, типична за жените от нейното поколение. Бащата дойде в клиниката само два пъти, позовавайки се на делови ангажименти, но от тези две срещи стана ясно, че той е властна фигура, мъж, който е постигнал всичко сам, бивш военноморски офицер. Освен това пациентката е била възпитана в традициите на гръцкото православие, с характерните за него строго определени роли на половете. Като цяло родителите изглеждат асимилирани и „типично американски“ на вид, но наличието на тази дълбинна етническа идентичност не бива да се пренебрегва.

СЕКСУАЛНА ФУНКЦИЯ: Пациентката съобщава за сексуални игри в детството с други деца, като във всички случаи тя е приемала ролята на женския партньор, обикновено вдигайки роклята си и оставяйки момче да симулира коитус. Изпитвала е приятни еротосексуални усещания, подлагайки се под водната струя в басейна на съседи. Мастурбира често от ранна възраст.

Не е имала сериозни приятели, но това може да се дължи на факта, че посещава девическо училище, или на чувството за срам относно тялото й. Тя е наясно с анормалния външен вид на своите гениталии и е полагала изключителни усилия в съблекалнята и в други общи зони за преобличане да не се показва гола. Въпреки това съобщава за един единичен сексуален акт с брата на най-добрата й приятелка, преживяване, което е било болезнено за нея, но успешно от гледна точка на юношеските романтични експерименти.

ИНТЕРВЮ: Макар и на пресекулки, пациентката говореше ясно и членоразделно, но от време на време се задъхваше от вълнение. Речевите й модели и характеристики изглеждаха женствени от гледна точка на колебанията във височината на тона и прекия зрителен контакт. Проявява сексуален интерес главно към лица от мъжки пол.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: В своята реч, маниери и облекло пациентката демонстрира женска полова идентичност и роля, въпреки противоположния хромозомен статус.

От това става ясно, че полът на възпитанието играе по-важна роля при формирането на половата идентичност от генетичните детерминанти.

След като половата идентичност на момичето беше твърдо установена като женски пол по времето, когато заболяването и бе открито, правилният ход, изглежда, диктува извършването на феминизираща хирургична операция, съпътствана от съответното хормонално лечение. Да се оставят гениталиите в състоянието, в което са днес, би означавало тя да бъде подложена на всевъзможни унижения. Въпреки че е възможно операцията да предизвика частична или пълна липса на еротосексуални усещания, сексуалното удоволствие е само един от факторите за щастлив живот. Способността да се омъжиш и да бъдеш приемана в обществото като нормална жена също е важна цел, която не би била осъществима без феминизираща операция и хормонално лечение. Освен това има надежда, че новите хирургични методи ще намалят последиците от еротосексуалната дисфункция, причинявана от операциите в миналото, когато феминизиращата хирургия е правела първите си стъпки.

Същата вечер, когато с майка ми се прибрахме в хотела, Милтън ни беше подготвил изненада. Билети за мюзикъл на Бродуей. Аз се зарадвах наужким, но след вечеря, в леглото на родителите ми, заявих, че съм прекалено уморена, за да отида.

— Прекалено уморена ли? — учуди се Милтън. — Как така си прекалено уморена?

— Няма нищо, миличка — каза Теси. — Не е нужно да идваш.

— Кал, казват, че представлението е чудесно.

— Етел Мърман играе ли в него? — попитах аз.

— Не, многознайке — засмя се Милтън. — Етел Мърман не играе в него. В момента тя не играе на Бродуей. Затова ще гледаме нещо с Каръл Чанинг. Тя също е много добра. Защо не дойдеш?

— Не, благодаря — казах аз.

— Добре тогава. Само ти губиш.

Те бяха готови за тръгване.

— Довиждане, миличка — каза майка ми.

Внезапно скочих от леглото, изтичах до Теси и я прегърнах.

— Това пък защо? — попита тя.

Очите ми се насълзиха. Теси помисли, че са сълзи на облекчение след всичко, което трябваше да преживеем. Двете стояхме прегърнати и плачехме в тясното антре, отрязано от някогашния апартамент, с криви стени и мъждиво осветление.

След като излязоха, извадих куфара си от дрешника. Но след като погледнах тюркоазносините цветя, го смених с куфара на баща ми — сив „Самсонайт“. Оставих в чекмеджетата полите и пуловера „Феър Айл“, както и сутиена. Сложих в куфара само тъмните дрехи, синя блуза по врата, ризите „Лакост“ и панталоните. Задържах чорапите и бельото и хвърлих в куфара тоалетната чантичка, без да изваждам нищо от нея. След като свърших, претърсих пътната чанта на Милтън, за да намеря скритите пари. Пачката беше доста дебела, съдържаше почти триста долара.

Вината не беше изцяло на доктор Лус. Аз го бях излъгала за много неща. Решението му се основаваше върху невярна информация. Но и той от своя страна не беше казал истината.

Написах бележка до родителите ми върху лист с емблемата на хотела.

Скъпи мамо и татко,

Знам, че се опитвате да направите това, което е най-добро за мен, но надали някой знае със сигурност какво е най-доброто. Обичам ви и не искам да ви създавам грижи, затова реших да замина. Знам, ще кажете, че не ви създавам грижи, но аз знам, че е така. Ако искате да знаете защо правя това, попитайте доктор Лус, който е голям лъжец! Аз не съм момиче. Аз съм момче. Разбрах го днес. Затова ще отида някъде, където никой не ме познава. В Грос Пойнт всички ще започнат да клюкарстват като разберат.

Татко, извинявай, че взех парите ти, но обещавам някой ден да ти ги върна с лихвата.

Моля ви, не се тревожете за мен.

Въпреки написаното, аз подписах това послание до родителите ми с: „Кали“.

Тогава за последен път бях тяхната дъщеря.