Джефри Юдженидис
Мидълсекс (22)

Вулвата-оракул

От раждането ми, когато останали незабелязани, през кръщенето, когато изпълнили роля, не по-малко важна от тази на свещеника, до неспокойното ми юношество, когато общо взето кротуваха, но после изведнъж станаха център на внимание, моите гениталии бяха най-важната ми особеност. Някои хора наследяват къщи; други — картини или застраховани за огромни суми лъкове за цигулка. Трети получават японски тансу^[1] или прочуто име. А на мен се падна един рецесивен ген в петата хромозома и всички последици, до които той водеше.

Отначало родителите ми не искаха да повярват на безумните твърдения на лекаря от спешното отделение за анатомичното ми устройство. Диагнозата, която Милтън чу по телефона без да разбере почти нищо, а след това я предаде на Теси в цензуриран вид, се свеждаше до смътни опасения, свързани с формирането на пикочния ми канал, както и с евентуален хормонален дефицит. Лекарят в Петоски не беше изследвал кариотипа. Работата му беше да лекува сътресението и раните ми, а след като приключи с тях, ме пусна да си вървя.

Родителите ми искаха второ мнение. По настояване на Милтън ме заведоха за последен път на преглед при доктор Фил.

През 1974-та доктор Нишан Филобосян беше на осемдесет и осем години. Продължаваше да носи папийонка, но вратът му вече не опъваше яката на ризата. Всичко у него се беше смалило, като при дълбоко замразяване. Въпреки това под ръба на бялата му престилка се подаваха зелени панталони за голф, а в косата му бяха втъкнати тъмни очила в авиаторски стил.

— Здравей, Кали, как си?

— Добре, доктор Фил.

— Ще почваш училище, а? В кой клас си?

— Тази година влизам в девети. В гимназията.

— Вече в гимназията? Явно остарявам.

Беше учтив както всякога. Чуждестранният акцент в говора му, свидетелство за Стария свят, ми помагаше да се отпусна. Цял живот ме бяха галили и глезили чужденци с достолепен вид. Обичах меките им ръце и левантинската им нежност. Като малко момиченце седях на коляното на доктор Филобосян, докато пръстите му отброяваха прешлените по гръбначния ми стълб. Сега го надвишавах на ръст, имах странна прическа. Седях по престилка, сутиен и бикини на ръба на старовремска медицинска маса със стълбичка от вулканизирана гума и скрити в нея чекмеджета. Докато ми преслушваше сърцето и дробовете, плешивата му глава на края на дългия врат се навеждаше като главата на бронтозавър, хрупащ листа.

— Как е баща ти, Кали?

— Добре.

— Как върви бизнесът с хотдог?

— Успешно.

— Колко станаха заведенията?

— Към петдесет.

— Едно от тях е близо до Помпано Бийч, курорта, където със сестра Розали ходим през зимата.

Той ми прегледа очите и ушите, а след това любезно ме помоли да стана и да си сваля бикините. Преди петдесет години доктор Филобосян си беше изкарвал прехраната, лекувайки мюсюлманките в Смирна. Благоприличието му беше стар навик.

Сега вече нямах сътресение както в Петоски. Отлично съзнавах какво се случва и коя е точката, в която се съсредоточаваше медицинският преглед. След като си свалих бикините до коленете, ме обля гореща вълна на смущение и чисто инстинктивно се покрих с ръка. Доктор Филобосян я отмести не особено деликатно. В жеста му си пролича старческо нетърпение. За миг той забрави за себе си и очите му блеснаха зад авиаторските лупи. Но въпреки това не погледна надолу. Впери галантно поглед в далечната стена, докато търсеше информация с ръцете си. Бяхме съвсем близо един до друг, като партньори в танц. Доктор Фил дишаше шумно; ръцете му трепереха. Аз погледнах надолу само веднъж. От притеснение всичко в мен се беше свило. От този ъгъл отново бях момиче — бял корем, тъмен триъгълник, гладко обръснати крака, които изглеждаха неестествено къси, гледани отгоре. Сутиенът ми стоеше като патронташ на гръдния кош.

Отне само минута. Превил гърба си като гущер, старият арменец прокара пожълтелите си пръсти по моите гениталии. Нищо чудно, че никога не беше забелязал каквото и да било. Дори сега, когато знаеше какво търси, той сякаш не искаше да го напипа.

— Можеш да се облечеш — каза лаконично. Обърна се и бавно отиде до мивката. Пусна водата и подложи под струята ръцете си, които сякаш трепереха повече от всякога. Сложи си доста от течния антибактериален сапун.

— Много поздрави на баща ти — каза, преди да изляза от стаята.

Доктор Фил ме насочи към ендокринолог в болницата „Хенри Форд“. Ендокринологът потупа една вена на ръката ми и напълни с кръвта ми тревожно количество епруветки. Защо му беше нужна толкова кръв, не каза. А аз не смеех да попитам от страх. Вечерта обаче допрях ухо до стената на стаята с надеждата да разбера какво става.

— Какво каза лекарят? — попита Милтън.

— Каза, че доктор Фил е трябвало да го забележи още когато Кали се роди — отвърна Теси. — Можело е да се оправи още тогава.

И после пак Милтън:

— Не мога да повярвам, че ще пропусне такова нещо.

(„Такова нещо?“ — попитах безмълвно стената, но тя не ми даде отговор.)

Три дни по-късно пристигнахме в Ню Йорк.

Милтън беше запазил стая в хотел „Лохмур“ на Източна трийсет и някоя улица, където отсядал преди двайсет и три години като мичман втори ранг. А освен това, като човек, който винаги пестеше на път, го беше привлякла и цената. Не се знаеше докога ще останем в Ню Йорк. Докторът, с когото Милтън беше говорил, отказа да обсъжда подробностите преди да ме е прегледал.

— Ще ви хареса — увери ни Милтън. — Много е шикозно, доколкото си спомням.

Но се оказа, че греши. Когато пристигнахме с такси, стана ясно, че „Лохмур“ е западнал. Служителят на рецепцията и касиерът работеха зад бронирано стъкло. Виенските килими бяха прогизнали под капещите радиатори, огледалата ги нямаше, след тях бяха останали само призрачни парчета мазилка и орнаментални винтове. Асансьорът отпреди войната приличаше на кафез с позлатена сгъваща се решетка. Навремето го беше управлявал човек, но сега гостите пътуваха сами. Натъпкахме куфарите си в тясното пространство и плъзнахме решетката. Тя все излизаше от релсата и се наложи да я отворя и затворя три пъти, докато най-после потече ток. Накрая кафезът тръгна нагоре и през боядисаните решетки пред очите ни преминаха полутъмните етажи, съвсем еднакви, ако не се смяташе камериерка в униформа на един, количка или чифт обувки пред някоя врата на друг. И въпреки това тази стара клетка носеше някакво усещане за възнесение, за излизане от яма, а ние се почувствахме измамени като стигнахме до осмия етаж и видяхме, че е също толкова сив, колкото фоайето.

Стаята ни представляваше преградена част от някогашен по-голям апартамент. Стените бяха криви. Дори дребната на ръст Теси се чувстваше натясно. По неизвестна причина банята беше почти толкова голяма, колкото спалнята. Тоалетната чиния се клатеше върху разместените плочки и непрекъснато течеше. Във ваната се виждаше ръждива следа под крана за вода.

Имаше двойно легло за родителите ми, а в ъгъла — разтегателно легло за мен. Хвърлих куфара си на него. Този куфар се беше превърнал в камъка на раздора между Теси и мен. Беше го избрала, когато се готвехме за пътуването до Турция. Беше на яркосини и зелени цветя, които ми се виждаха кошмарни. След като влязох в частното училище и започнах да общувам с Обекта, вкусът ми, поне така си мисля, беше станал по-изискан. Горката Теси вече не знаеше какво да ми купува. Всичко, което избереше, се посрещаше с ужасен вой. Бях твърдо против каквито и да било дрехи от синтетичен плат или с външен шев. Родителите ми смятаха за забавен моя нов стремеж към чистота. Често баща ми попипваше някоя риза и питаше: „Това става ли за снобското ти училище?“.

Теси беше купила куфара без да се посъветва с мен и затова щампата му приличаше на покривка за маса. След като го отворих и отметнах капака, се почувствах по-добре. Всички дрехи в него бяха избирани лично от мен: пуловерите с кръгло деколте в основните цветове, ризите „Лакост“, кадифените джинси. Палтото ми беше от „Папагало“, лимоненозелено с кокалени копчета във формата на рогчета.

— Трябва ли да разопаковаме, или можем да оставим всичко в куфарите? — попитах.

— По-добре да разопаковаме и да приберем куфарите в дрешника — отвърна Милтън. — Така ще се освободи малко повече място.

Прибрах пуловерите, чорапите и бельото грижливо сгънати в чекмеджетата и сложих на закачалки панталоните. Занесох тоалетната си чантичка в банята и я оставих на една полица. Вътре имаше червило и парфюм. Не подозирах, че ще ми бъдат излишни.

Затворих отвътре вратата на банята, заключих я и се приближих към огледалото, за да разгледам лицето си. Над горната ми устна се виждаха две все още къси черни косъмчета. Извадих пинсетите от тоалетната чантичка и ги отскубнах. Очите ми се насълзиха. Имах чувството, че дрехите са ми отеснели. Ръкавите на пуловера ми бяха твърде къси. Сресах си косата и с отчаян оптимизъм се усмихнах на отражението си.

Знаех, че преживявам някаква криза. Личеше си по неестествено бодрото държание на родителите ми и по скоростта, с която бяхме заминали. Но все още никой не ми казваше нищо. Милтън и Теси се отнасяха с мен както винаги — като със своя дъщеря. Държаха се така, сякаш проблемът ми беше чисто медицински и следователно можеше да се оправи. Затова и аз започнах да се надявам. Също като неизлечимо болен, аз с готовност си затварях очите за непосредствените симптоми, надявайки се на изцеление в последния момент. Люшках се между надеждата и отчаянието, все по-убедена, че ми има нещо ужасно. Но нищо не ме хвърляше в по-голямо отчаяние от това, да се гледам в огледалото.

Отворих вратата и се върнах в стаята.

— Не мога да понасям този хотел — казах. — Отвратителен е.

— Да, не е особено хубав — съгласи се Теси.

— Преди беше по-хубав — каза Милтън. — Не разбирам какво се е случило.

— Килимът вони.

— Да отворим прозореца.

— Може би няма да се наложи да останем дълго — каза Теси с надежда, но някак вяло.

Вечерта излязохме, за да потърсим нещо за ядене, а после се върнахме в стаята да гледаме телевизия. По-късно, след като угасихме лампите, аз попитах:

— Какво ще правим утре?

— Сутринта трябва да отидем при лекаря — каза Теси.

— А след това ще потърсим някакви билети на Бродуей — добави Милтън. — Кал, какво ти се гледа?

— Все ми е едно — отговорих мрачно.

— Според мен трябва да е мюзикъл — каза Теси.

— Веднъж гледах Етел Мърман в „Здравей, Доли“ — спомни си Милтън. — Пееше, докато слизаше по едно голямо, дълго стълбище. Когато свърши, публиката обезумя. И тя спря представлението. Качи се обратно и изпя песента повторно.

— Кали, гледа ли ти се мюзикъл?

— Както кажете.

— Не съм виждал по-фантастично нещо — каза Милтън. — Етел Мърман имаше не глас, а гласище.

Повече никой не каза нищо. Лежахме в тъмното, в непознатите легла, и накрая заспахме.

 

 

На следващата сутрин след закуска тръгнахме към специалиста. Родителите ми се преструваха на весели и безгрижни, сочеха си разни туристически забележителности през прозореца на таксито. Милтън излъчваше енергичността, която пазеше за особено тежки ситуации.

— Гледайте какво място само — каза, докато се приближавахме към Нюйоркската болница. — С изглед към реката! И аз бих влязъл тук на драго сърце.

Като всеки юноша, аз общо взето не осъзнавах непохватната си фигура. Походката на щъркел, махащите ръце, дългите крака с твърде малки за ръста ми ходила в бежови кларкове — цялата тази машинария дрънкаше под наблюдателната кула на главата ми, но аз бях твърде близо, за да я видя. Но не и моите родители. Те с болка ме наблюдаваха, докато вървях към входа на болницата. Ужасяващо е да видиш детето си в плен на незнайни сили. В продължение на година те си бяха затваряли очите за промените в мен, отдавайки ги на трудната възраст. „Тя ще го израсте“ — все повтаряше Милтън на майка ми. Но сега ги бе обхванал страх, че моето израстване е излязло извън контрол.

Намерихме асансьора и се качихме до четвъртия етаж, а после тръгнахме, насочвани от стрелките, към психохормоналното отделение. Милтън носеше листче с номера на кабинета. Накрая го открихме. На синята врата имаше само една малка, дискретна табелка с надпис:

КЛИНИКА ПО ЗАБОЛЯВАНИЯ, СВЪРЗАНИ С ПОЛА И

ПОЛОВАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Родителите ми се престориха, че не са я видели. Милтън наведе глава като бик, който се готви да атакува, и със замах отвори вратата.

Посрещнаха ни и ни казаха да седнем. Чакалнята беше съвсем обикновена. Покрай стените бяха наредени столове, разделени на равни разстояния от масички за списания, в ъгъла изнемогваше дежурният фикус. Мокетът беше типичен за обществените сгради, шарен, за да не си личат петната. Дори във въздуха се носеше успокояваща болнична миризма. След като майка ми попълни застрахователните формуляри, ни въведоха в кабинета на лекаря. Той също вдъхваше доверие. Зад бюрото имаше стол „Иймс“, а под прозореца — шезлонг „Льо Корбюзие“ от хром и телешка кожа. Лавиците бяха пълни с медицински книги и списания, на стените висяха подредени с вкус картини. Изискаността на големия град, нагодена към европейска чувствителност. Обкръжението на един триумфиращ психоаналитичен светоглед. Да не споменаваме за гледката към Ист Ривър. Бяхме на светлинни години от кабинета на доктор Фил с неговите любителски маслени платна и шкафовете „Медикейд“.

Минаха две-три минути, преди да забележим някои необичайни неща. Отначало антикварните вещи и офортите се бяха слели с фона на академичен безпорядък в кабинета. Но докато седяхме и чакахме лекаря, осъзнахме, че около нас цари безшумно вълнение. Все едно се взираш в земята и внезапно виждаш, че тя гъмжи от мравки. Спокойният лекарски кабинет кипеше от дейност. Преспапието на бюрото например не беше обикновен инертен къс, а миниатюрен фалос, изсечен от камък. Разгледани по-отблизо, миниатюрите по стените разкриваха сюжетите си. В шатри от жълта коприна върху шарени възглавници моголски принцове се сношаваха акробатично с разнообразни партньори, като при това тюрбаните си оставаха на главите им. Докато ги разглеждаше, Теси се изчерви; а Милтън присви очи; аз се скрих в косата си, както обикновено. Опитахме да гледаме в друга посока и така погледите ни попаднаха върху лавиците с книги. Но и там не беше безопасно. В скучното обкръжение от броеве на „Списанието на Американската медицинска асоциация“ и „Нюингландско списание по медицина“ имаше някои поразителни заглавия. Едно от тях, с преплетени змии на гръбчето, се казваше „Еротосексуално обвързване“. Имаше и лилава подвързана брошура със заглавие „Ритуализираната хомосексуалност: три полеви изследвания“. А на самото бюро, с лента, отбелязваща докъде е стигнал читателят, стоеше учебникът „Хирургически методи за промяна на пола от женски в мъжки“. Ако табелата на входа не беше успяла докрай, то кабинетът на Лус показваше съвсем ясно какъв специалист ми предстоеше да видя. (И по-лошо — той да ме види.) Имаше и скулптури. Копия на статуи от храма в Куджарахо заемаха ъглите на стаята заедно с огромни растения с цвят на нефрит. На фона на восъчнозелените листа индийска жена с гърди като пъпеши се беше навела и в молитвена поза предлагаше всевъзможните си отвори на добре надарени мъже. Претоварено телефонно табло, мръсна игра на „туистър“ накъдето и да се обърнеш.

— Хубаво огледай това място — прошепна Теси.

— Декорацията е малко необичайна — каза Милтън.

А аз:

— Какво правим тук?

Точно тогава вратата се отвори и се появи самият доктор Лус.

На този етап аз не знаех, че той е светило в своята област. Нямах представа колко често името на Лус се появява в съответните списания и доклади. Но веднага забелязах, че не изглежда като обикновените лекари. Вместо медицинска престилка носеше велурено елече с ресни. Прошарената му коса стигаше до яката на бежовото поло. Панталоните му бяха с разкроени крачоли, носеше боти с цип. Освен това имаше очила с тънка сребърна рамка и сиви мустаци.

— Добре дошли в Ню Йорк — каза той. — Аз съм доктор Лус. — Стисна ръката на баща ми, след това на майка ми и накрая пристъпи към мен. — Ти сигурно си Калиопа — усмихна се приятелски. — Да видим дали добре помня митологията. Калиопа беше една от музите, нали?

— Точно така.

— И за какво отговаряше тя?

— За епическата поезия.

— По-добро от това няма — каза Лус.

Опитваше се да се държи непринудено, но виждах, че се вълнува. В края на краищата аз бях необикновен случай. И той не бързаше, наслаждаваше се на срещата с мен. За учен като Лус аз бях явление, равняващо се на Каспар Хаузер в областта на пола или генетиката. Неочаквано при прочутия сексолог с редовна рубрика в списание „Плейбой“, гостувал в шоуто на Дик Кавет, бе пристигнала от детройтските гори, подобно на дивото момче от Авейрон, четиринайсетгодишната Калиопа Стефанидис. Аз бях експеримент от плът и кръв, с бели панталони и пуловер с надпис „Феър Айл“. Този пуловер, бледожълт, с флорален орнамент около врата, говореше на Лус, че аз опровергавам природата точно както предсказваше неговата теория. Сигурно е горял от нетърпение при срещата си с мен. Той беше изключително интелигентен, чаровен, обсебен от работата си мъж, който ме наблюдаваше иззад бюрото си с проницателни очи. Когато говореше, се обръщаше най-вече към моите родители, за да спечели доверието им, но в същото време мислено си отбелязваше някои неща. Регистрира, че тембърът ми е тенор. Забеляза, че седя с подвит под себе си крак. Наблюдаваше как си гледам ноктите, свивайки ръка в юмрук. Обърна внимание на начина, по който се смея, кашлям, чеша си главата, говоря; накратко казано — на всички външни проявления на това, което наричаше моята полова идентичност.

Продължаваше да бъде все така спокоен, сякаш идвах в клиниката по дребен повод, заради навехнат глезен например.

— Най-напред бих искал да направя един кратък преглед на Калиопа. Бихте ли изчакали тук, господин и госпожо Стефанидис? — Той се изправи. — Калиопа, би ли дошла с мен, ако обичаш?

Станах от стола. Лус гледаше как тялото ми се разгъва като дърводелски метър до пълния ми ръст, който се оказа с два-три сантиметра повече от неговия.

— Миличка, ние ще те чакаме тук — каза Теси.

— Никъде няма да ходим — добави Милтън.

 

 

Питър Лус беше смятан за най-изявения в света специалист по хермафродитизма при хората. Клиниката по заболявания, свързани с пола и половата идентичност, която беше основал през 1968-ма, се бе превърнала в най-изтъкнатото медицинско заведение за изследване и лечение на случаите с неопределен пол. Той беше автор на капиталния труд по сексология „Вулвата-оракул“, класическо помагало в различни дисциплини — от генетика и педиатрия до психология. От август 1972-ра до декември 1973-та водеше едноименна рубрика в списание „Плейбой“, в която персонифицирани и всезнаещи женски гениталии даваха на читателските въпроси остроумни, а понякога и пророчески отговори. Хил Хефнър попаднал на името на Питър Лус в пресата във връзка с някаква демонстрация за сексуална свобода. Шестима студенти от Колумбийския университет направили оргия в една палатка в централния двор и били арестувани от полицията, а на въпроса какво мисли за подобно поведение на територията на университета, професор Питър Лус, четирийсет и шест годишен, заявил: „Аз подкрепям оргиите, където и да се случват“. Това привлякло вниманието на Хефнър. Тъй като не искал да копира рубриката в „Пентхаус“ на Ксавиера Холандер, озаглавена „Наричайте ме мадам“, Хефнър си представял журналистическия принос на Лус по-скоро като съсредоточен върху научната и историческата страна на секса. Ето защо в първите три издания Вулвата-оракул изнесла беседи за еротичното изкуство на японския художник Хироши Ямамото, за епидемиологията на сифилиса и за половия живот на свети Августин. Рубриката спечелила популярност, въпреки че винаги било трудно да се попадне на интелигентни въпроси, понеже читателите се интересували повече от съветите на „Плейбой“ за оралната любов или за преждевременната еякулация. Накрая Хефнър казал на Лус сам да си пише въпросите, което той сторил с най-голямо удоволствие.

Освен това Питър Лус се появил в шоуто на Фил Донахю заедно с двама хермафродити и един транссексуален, за да говори за медицинските и психологическите страни на тези състояния. В това предаване Фил Донахю казал: „Лин Харис се ражда и израства като момиче. Печели конкурса за красота «Мис Нюпорт Бийч» през 1964 година в добрия стар Ориндж Каунти, Калифорния. Чуйте само! Живее като жена до двайсет и девет годишна възраст, а след това заживява като мъж. Има анатомичните характеристики както на мъж, така и на жена. Да пукна, ако лъжа.“

После добавил: „А ето и нещо не чак толкова забавно. Тези синове и дъщери на Бога са живи, уникални човешки същества и биха искали да знаете, че преди всичко са именно човешки същества.“

Поради някои генетични и хормонални условия понякога е много трудно да се определи полът на новороденото. При вида на такова дете, спартанците го оставяли да умре на някое скалисто възвишение. Предците на Лус, англичаните, избягвали тази тема, но понякога били принудени да я обсъждат, когато досаден проблем с тайнствени гениталии пречел на гладкото функциониране на закона за наследството. Великият британски юрист от XVII век лорд Коук се опитал да внесе яснота по въпроса кой трябва да наследява поземлените имоти, обявявайки, че един човек трябва да бъде „или мъж, или жена, и ще унаследява в зависимост от това кой пол преобладава“. Разбира се, той не уточнил метод за определяне на това кой пол наистина преобладава. През по-голямата част от XX век медицината продължила да използва примитивния диагностичен критерий за пола, формулиран от Клебс още през 1876-а. Според Клебс, полът се определя от гонадите на индивида. В случай на неясен пол тъканта на гонадите се разглежда под микроскоп. Ако се окажат тестиси, индивидът е мъж; ако са яйчници — жена. Предположението в случая е, че гонадите на индивида ще диктуват половото развитие, особено в пубертета. Но нещата се оказали по-сложни. Клебс започнал решаването на задачата, но трябвало светът да почака още стотина години, за да се появи Питър Лус, който да го завърши.

През 1955 г. Лус публикувал статия със заглавие „Много пътища водят към Рим: понятието за пола в случаи на хермафродитизъм при хората“. В директния, превъзходно написан текст от двайсет и пет страници, Лус твърдял, че полът се определя от най-различни влияния: хромозомите, гонадите, хормоните, вътрешни генитални структури, външните гениталии и най-важно — полът на отглеждане. След изследване на пациенти в Клиниката по педиатрична ендокринология в Нюйоркската болница, Лус успял да състави диаграми, които показват как си взаимодействат тези разнообразни фактори и демонстрирал, че най-често гонадният пол на пациента не е определящ за неговата полова идентичност. Тази статия предизвикала сензация. Само в рамките на няколко месеца почти всички се отказали от критерия на Клебс и възприели комплексния критерий на Лус.

Заради големия си успех Лус получил възможност да основе психохормоналното отделение в Нюйоркската болница. По онова време той срещал предимно деца с адреногенитален синдром, най-често срещаната форма на женски хермафродитизъм. Било открито, че хормонът кортизол, синтезиран неотдавна в лабораторни условия, спира маскулинизирането, което иначе претърпяват тези момичета, и им позволява да се развият като нормални жени. Ендокринолозите инжектирали кортизол, а Лус наблюдавал психосексуалното развитие на момичетата. Той научил много. За едно десетилетие солидна първопроходническа изследователска работа Лус направил второто си голямо откритие: половата идентичност се формира много рано, на около двегодишна възраст. Той твърдял, че полът прилича на родния език; той не съществува преди раждането, а се усвоява по време на детството и никога вече не може да изчезне. Децата се учат да говорят мъжки или женски, така както се учат да говорят английски или френски.

Той публикувал тази теория през 1967 г. в статия в „Нюингландско медицинско списание“, озаглавена „Ранно формиране на половата идентичност:“. След това репутацията му литнала до небесата. Потекло финансиране — от фондация „Рокфелер“, от фондация „Форд“. Това било фантастично време за всеки сексолог. Сексуалната революция разкривала нови възможности за предприемчивите изследователи на секса. В продължение на няколко години било въпрос на национален интерес да се изследва механизмът на женския оргазъм или да се разкрият психологическите причини за ексхибиционизма на някои мъже. През 1968-ма доктор Лус открил Клиниката по заболявания, свързани с пола и половата идентичност. Той лекувал всички — момичета със синдрома на Търнър, с къс врат и криловидни гънки на шията, които имали само една полова хромозома, едно самотно X; красавици с дълги крака — момчета със синдром на андрогенна резистентност; или момчета с XYY, които били мечтатели и самотници. Когато в болницата се раждали бебета с неопределени гениталии, викали доктор Лус да обсъди нещата с обърканите родители. При него ходели и транссексуални. Всички посещавали клиниката му и в резултат на това Лус имал на разположение изследователски материал — живи екземпляри от плът и кръв, — с какъвто никой учен преди него не бил разполагал.

 

 

А сега имаше мен. Когато отидохме в кабинета за прегледи, той ми каза да се съблека и да си сложа хартиена нощница. След като ми взе кръв (слава богу, само една епруветка), ме помоли да легна и да си вдигна краката на скобите. По средата на масата имаше завеса в бледозелено, същия цвят като моята нощница, която можеше да се дръпне и да раздели тялото ми на две. При онзи първи преглед Лус не я пусна. Само по-късно, когато имаше публика.

— Би трябвало да не те боли, но може да се почувстваш особено.

Вторачих се в кръглата лампа на тавана. Лус имаше друга, на стойка, която насочваше в зависимост от нуждите. Усещах топлината й между краката си, докато той ме натискаше.

През първите няколко минути се съсредоточих върху кръглата лампа, но накрая надигнах глава, погледнах надолу и видях, че Лус държи минзухара ми между палеца и показалеца си. Изтегли го с една ръка и го измери с другата. След това остави сантиметъра и отбеляза нещо в една тетрадка. Не изглеждаше шокиран, нито ужасен. Всъщност ме преглеждаше с огромно любопитство, почти с изражението на познавач-ценител. На лицето му грееше нещо като възхищение и дори благоговение. По време на прегледа си вземаше бележки, но не говореше с мен, за да ме разсейва. Беше силно съсредоточен.

След малко, все така наведен между краката ми, Лус се обърна настрани, за да потърси друг инструмент. Между коленете ми се появи ухото му — изумителен орган сам по себе си, с всичките си извивки и ръбчета, прозрачен под ярката светлина от лампата. Ухото му беше съвсем близо до мен. За миг сякаш Лус се вслушваше в недрата ми, все едно чуваше някаква загадка, излизаща между краката ми. Но след това намери търсения инструмент и отново се обърна напред.

Започна да пъха нещо в мен.

— Отпусни се — каза.

Сложи някакъв лубрикант и се наведе още по-близо.

— Отпусни се.

В гласа му имаше нотка на раздразнение, заповедна нотка. Поех дълбоко въздух и направих всичко възможно да се отпусна. Лус бръкна вътре. За миг усещането беше само особено, както той беше казал. Но след това ме прониза остра болка. Извиках и рязко се дръпнах.

— Извинявай.

Но въпреки това не спря. Сложи едната си ръка на таза ми, за да не мърдам. Бръкна още по-дълбоко, въпреки че избягваше болезнената област. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Почти свърших — каза.

Но всъщност едва беше започнал.

 

 

Най-важното нещо в случаи като моя беше да не се показва никакво съмнение относно пола на детето. На родителите на новородено не се съобщаваше: „Вашето бебе е хермафродит“. Вместо това лекарят казваше: „Дъщеря ви е родена с клитор, малко по-голям от нормалния размер. Трябва да направим една операция, за да го коригираме“. Лус смяташе, че родителите не биха могли да се справят с неопределен пол. Трябва да им кажеш дали имат момче, или момиче. Което означаваше, че най-напред трябва да си сигурен какъв е доминиращият пол.

А в моя случай Лус все още не можеше да реши да направи това. Той беше получил резултатите от ендокринологичните изследвания, извършени в болницата „Хенри Форд“, и следователно знаеше за моя XY кариотип, с високите нива на плазмен тестостерон и с липсата в кръвта ми на дихидротестостерон. С други думи, още преди да ме види, Лус можеше да направи предположение, че съм мъжки псевдохермафродит със синдром на дефицит на 5-алфа-редуктаза — генетично от мъжки пол, но по външни белези — жена. Това обаче според възгледите на Лус не означаваше, че имам мъжка полова идентичност.

Възрастта ми усложняваше нещата. Освен хромозомните и хормоналните фактори Лус трябваше да вземе предвид и пола, с който ме бяха възпитали — женски. Той подозираше, че тъканната маса, която напипа в мен, беше тестис. Но не можеше да е сигурен, докато не погледнеше образец под микроскоп.

Вероятно всичко това минаваше през ума му, докато ме водеше обратно към чакалнята. Каза ми, че иска да говори за малко с родителите ми, а аз да ги почакам навън. Вече не изглеждаше толкова напрегнато съсредоточен, беше по-дружелюбен, усмихваше се и ме тупаше по гърба.

В своя кабинет Лус седна на стола, погледна Милтън и Теси и си намести очилата.

— Господин Стефанидис, госпожо Стефанидис, ще бъда откровен. Става дума за сложен случай. Сложен не означава нелечим. Разполагаме с различни ефективни методи при подобни случаи. Но за да мога да препоръчам лечение, трябва да си отговоря на някои въпроси.

Докато слушаха това, майка ми и баща ми седяха само на трийсетина сантиметра един от друг, но всеки от тях чуваше различни неща. Милтън чуваше изречените думи. Чуваше „лечение“ и „ефективно“. Теси от друга страна обръщаше внимание на премълчаните думи. Докторът не беше казал моето име — нямаше „Калиопа“ или „Кали“. Освен това не беше казал, „дъщеря ви“. Не беше използвал никакви местоимения.

— Трябва да направя още някои изследвания — продължаваше Лус. — Да извърша пълна психологическа оценка. След като събера цялата необходима информация, можем да обсъдим в подробности правилния курс на лечение.

Милтън вече кимаше.

— За какъв период от време говорим, докторе?

Лус се замисли и издаде напред долната си устна.

— Искам да повторя лабораторните изследвания, за да сме сигурни. Тези резултати ще бъдат готови утре. Но психологическата оценка ще отнеме по-дълго време. Трябва да се срещам с детето ви всеки ден в продължение поне на една седмица, а може би и две. Освен това ще бъде полезно да ми предоставите детски снимки или домашни филми.

Милтън се обърна към Теси.

— Кали кога започва училище?

Теси не го чу. Умът й беше зает с фразата на доктор Лус „детето ви“.

— Каква информация търсите, докторе? — попита Теси.

— Изследванията на кръвта ще ни кажат какви са хормоналните равнища. Психологическата оценка е рутинна в подобни случаи.

— Мислите, че е нещо, свързано с хормоните ли? — попита Милтън. — Хормонален дисбаланс?

— Ще знаем, след като свърша всичко необходимо — каза Лус.

Милтън се изправи и стисна ръката на доктора. Консултацията беше свършила.

 

 

Не забравяйте, че нито Милтън, нито Теси ме бяха виждали без дрехи в продължение на години. Откъде можеха да знаят? А след като не знаеха, как биха могли да си представят? Информацията, с която разполагаха, беше от втора ръка — дрезгавият ми глас, липсата на гърди, — но тези неща не бяха достатъчно убедителни. Нещо с хормоните. Нямаше как да е по-сериозно. В това вярваше, или поне искаше да вярва, баща ми, и се опита да убеди Теси.

Аз имах своите възражения.

— Защо трябва да прави психологическа оценка? — попитах. — Нали не съм луда.

— Лекарят каза, че било рутинно.

— Но защо?

С въпроса си направо уцелих десетката. По-късно майка ми каза, че още тогава подозирала истинската причина за психологическата оценка, но предпочела да не мисли за това. Или по-точно, не поискала да мисли и оставила Милтън да решава вместо нея. А Милтън решил да подходи към проблема прагматично. Нямало смисъл да се тревожи за психологическа оценка, която можела единствено да потвърди очевидното: че аз съм нормално, психическо здраво момиче.

— Сигурно ще поиска от застрахователите допълнителни пари за психологическата оценка — каза Милтън. — Съжалявам, Кал, но ще трябва да се примириш. Може пък той да успее да излекува неврозите ти. Имаш ли някакви неврози? Сега му е времето да ги пуснеш на воля.

Той ме прегърна, стисна ме здраво и непохватно ме целуна по косата.

Милтън беше така убеден в благополучния завършек, че във вторник сутринта замина за Флорида по работа.

— Няма смисъл да си клатя краката тук.

— Просто искаш да се махнеш от тая дупка — казах аз.

— Ще ти се компенсирам. Искаш ли с майка ти да отидете довечера в някой шикозен ресторант? Където кажете. Спестихме това-онова покрай хотела, та може да разпуснете. Тес, заведи Кал в „Делмонико“.

— Какво е „Делмонико“? — попитах аз.

— Там правят страхотна скара.

— Аз искам омар. И „Печена Аляска“^[2] — казах аз.

— „Печена Аляска“!… Може и това да имат.

И така Милтън замина, а ние с майка ми се опитахме да пръснем малко от неговите пари. Пазарувахме в „Блумингдейл“, пихме чай в „Плаза“. Не отидохме в „Делмонико“, понеже предпочетохме един италиански ресторант с по-умерени цени, недалеч от „Лохмур“, където се чувствахме по-уютно. Хранехме се там всяка вечер и усилено се преструвахме, че сме на истинско пътешествие, във ваканция. Теси пиеше повече вино от обикновено и главата й се замайваше, а като отиваше до тоалетната, и аз си сръбвах от чашата й.

Най-изразителната черта в лицето на майка ми бяха раздалечените й предни зъби. Когато ме слушаше, езикът й често се притискаше към тази пролука и това беше знак, че внимава. Майка ми винаги ме слушаше много съсредоточено. А ако кажех нещо смешно, езикът й се отдръпваше, главата й се отмяташе назад, устата й се отваряше широко и се показваха зъбите с процепа между тях.

Всяка вечер в италианския ресторант аз се опитвах да постигна това. А сутрин Теси ме водеше в клиниката за уговорените часове.

— Кали, какви са твоите хобита?

— Хобита ли?

— Има ли нещо, което много обичаш да правиш?

— Ами, аз не съм от хората, които си падат по хобита.

— А някакъв спорт? Харесваш ли някакъв спорт?

— Пинг-понг брои ли се?

— Ще го запиша — Лус се усмихна зад бюрото си. Аз бях на лежанката „Ле Корбюзие“ срещу него, изтегната върху телешката кожа.

— Ами момчетата?

— Какво момчетата?

— Харесва ли ти някое момче в училище?

— Докторе, личи си, че не сте стъпвали в моето училище.

Той погледна в досието.

— А, това е девическо училище, нали?

— Да.

— Момичетата привличат ли те сексуално?

Изстреля го бързо, като почукване с гумено чукче, но аз успях да обуздая рефлекса.

Той остави химикалката и преплете пръсти. Наведе се напред и заговори по-тихо.

— Кали, трябва да знаеш, че всичко това си остава между нас. Няма да кажа на родителите ти нищо от споделеното с мен.

Разкъсвах се. Лус, седнал на тапицирания си с кожа стол, с дългата за мъж коса и ботите до глезена, беше точно типа възрастен човек, пред когото едно дете да разкрие душата си. Беше на възрастта на баща ми, но в крак с младото поколение. Копнеех да му разкажа за Обекта. Копнеех да разкажа на някого, на когото и да е. Чувствата ми към нея бяха толкова силни, че ме задушаваха. Но аз се сдържах, проявих предпазливост. Не вярвах, че всичко това ще си остане между нас.

— Майка ти каза, че си много близка с една приятелка — започна отново Лус и каза името на Обекта. — Изпитваш ли сексуално привличане към нея? Имала ли си някога сексуални отношения с нея?

— Ние сме само приятелки — отсякох, може би прекалено силно. Опитах още веднъж, малко по-тихо. — Тя е най-добрата ми приятелка.

В отговор дясната вежда на Лус се надигна над очилата. Излезе от скривалището си, сякаш и тя искаше да ме погледне. И тогава аз намерих спасителния изход:

— Правих секс с нейния брат — признах си. — Той е в единайсети клас.

И отново Лус не показа нито изненада, нито неодобрение, нито интерес. Само написа нещо в бележника си, като кимна веднъж.

— Хареса ли ти?

Тук можех да кажа истината.

— Болеше ме. Освен това ме беше страх да не забременея.

Лус се усмихна на себе си, докато си записваше нещо.

— За това не се тревожи.

Така минаваха тези срещи. Всеки ден в продължение на един час седях в кабинета на Лус и говорех за живота си, за чувствата си, за това какво обичам и какво не обичам. Лус задаваше всевъзможни въпроси. Понякога начинът, по който отговарях, беше по-важен от самите отговори. Той наблюдаваше изражението на лицето ми, отбелязваше си как водя спор. Жените имат склонност да се усмихват на събеседниците си по-често, отколкото мъжете. Жените правят паузи и търсят знаци на одобрение, преди да продължат, докато мъжете просто гледат някъде пред себе си и говорят надълго и нашироко. Жените обичат конкретните истории, мъжете — логическите умозаключения. Невъзможно беше човек от бранша на Лус да не прибягва до подобни стереотипи. Той знаеше колко са ограничени, но бяха полезни при клиничните изследвания.

Когато не ме разпитваха за живота и чувствата ми, трябваше да ги описвам на хартия. През повечето дни седях и пишех на машина своето така наречено от Лус „психологическо повествование“. Тази ранна автобиография не започваше с думите: „Родих се два пъти“. Тепърва щях да усвоявам ефектните първи изречения. Тогавашното ми повествование имаше просто начало: „Казвам се Калиопа Стефанидис. На четиринайсет години съм. Карам петнайсета“. Излагах фактите и ги следвах, доколкото можех.

О, музо, възпей как лукавата Калиопа тракаше на очуканата „Смит Корона“! Възпей как пишещата машина трепереше под психиатричните й разкрития! Възпей двете ленти — едната за печатане, а другата за коригиране, — които така красноречиво символизираха сложното й положение между щампата на генетиката и коректора на хирургията. Възпей странната миризма на пишещата машина, на „УД-40“^[3] и пикантен салам, възпей лепенката с цвете, сложена от последния човек, който я беше използвал, и счупения клавиш на „Ф“, който заяждаше. На тази ултрамодерна пишеща машина, която скоро щеше да се превърне в отживелица, аз пишех не като момиче от Средния Запад, а по-скоро в стила на дъщеря на свещеник от Шропшир. Все още пазя някъде екземпляр от своето психологическо повествование. Лус го публикува в събраното съчинение на своите трудове, пропускайки името ми. „Бих искала да разкажа за живота си — пише в един момент — и за преживяванията, породили у мен безчет радости и скърби на тази планета, която наричаме Земя“. Майка си описвах така: „Тя притежава особена красота, която засиява най-ярко в скръбта“. Няколко страници по-нататък се появява и подзаглавието: „Клюки кални и коварни от Кали“. Половината от текста беше лошо подражание на Джордж Елиът, а другата половина — лошо подражание на Селинджър. „Едно нещо мразя и това е телевизията“. Не беше вярно: обичах телевизията! Но докато траках на пишещата машина, аз бързо открих, че да казваш истината далеч не е толкова забавно, колкото да си измисляш. Знаех също, че текстът ми е предназначен за определена публика — доктор Лус — и ако написаното изглежда достатъчно нормално, има надежда да ме върне вкъщи. Това обяснява абзаците за любовта ми към котките, рецептите за пай и дълбоките ми чувства към природата.

Лус ми вярваше. Наистина, трябва да му отдам дължимото — той беше първият човек, който ме насърчи да пиша. Всяка вечер прочиташе напечатаното от мен. Разбира се, той не знаеше, че повечето неща са измислица, че се преструвам на типичната американска дъщеря, която родителите ми искаха да бъда. Съчиних си „сексуални игри“ в ранното детство и по-късни влюбвания в момчета, прехвърлих чувствата си към Обекта върху Джеръм и направо не е за вярване колко добре се получи: само капчица истина правеше достоверни и най-големите ми лъжи.

Разбира се, Лус се интересуваше от маркерите на пола в моята проза. Преценяваше доколко в нея има jouissance^[4] и доколко — линеарност. Впечатляваше се от цветистия ми викториански стил, от речника ми с думи от латински и старогръцки, от благоприличието ми на питомка на девическо училище. Всички тези неща натежаха изключително много в крайното му заключение.

Той разполагаше и с порнографията като диагностично средство. Един следобед, когато пристигнах за сеанса, в кабинета му имаше прожекционен апарат. Пред библиотеката висеше екран, щорите бяха спуснати. На тази приглушена светлина Лус нагласяваше целулоидната лента върху зъбците на колелото.

— Значи пак ще показвате филма на татко? От времето, когато съм била малка?

— Днес имам нещо малко по-различно — отвърна Лус.

Аз заех обичайната си поза в шезлонга, с ръце, скръстени зад гърба ми върху телешката кожа. Лус угаси лампите и скоро филмът започна.

Появи се разносвачка на пици. Заглавието беше: „Ани доставя по домовете“. В първата сцена Ани, с къси панталони от изрязани джинси и блузка до над пъпа, слиза от колата пред една къща на брега на океана. Позвънява, но никой не отваря. Тъй като не иска пицата да отиде на вятъра, тя сяда до басейна и започва да яде.

Качеството беше много лошо. Когато се появи чистачът на басейна, си пролича слабото осветление. Трудно беше да се разбере какво казва. Но съвсем скоро млъкна, защото Ани започна да се съблича, а после застана на колене. Младежът също остана гол, а след това започнаха да се сношават на стълбите, в басейна, върху трамплина. Затворих очи. Не ми харесваха цветовете на филма — като сурово месо. Нямаха нищо общо с красивите миниатюри в кабинета на Лус.

Изведнъж доктор Лус попита директно от тъмното:

— Кой те възбужда?

— Моля?

— Кой от двамата те възбужда? Жената или мъжът?

Истината беше: нито един от двамата. Но тя нямаше да свърши работа. Придържайки се към съчинената история, успях да прошепна:

— Момчето.

— Чистачът на басейни? Добре. Аз лично си падам по разносвачката на пици. Има страхотно тяло. — Израснал в атмосфера на благоприличие, в целомъдрено презвитерианско семейство, сега Лус беше съвсем разкрепостен. — Има невероятни цици — продължи той. — Харесваш ли ги? Възбуждат ли те?

— Не.

— А пенисът на момчето възбужда ли те?

Кимнах едва-едва, като исках всичко да се свърши час по-скоро. Но то продължи още доста време. Ани имаше да доставя и други пици. Лус искаше да изгледа всичките сцени.

 

 

Понякога водеше и други лекари да ме видят. Обикновено разбулването протичаше по следния начин: както седях и пишех в стаичка в дъното на клиниката, доктор Лус пращаше да ме повикат и в кабинета му ме чакаха мъже с костюми. Веднъж например бяха двама и се изправиха, когато влязох. Лус ни запозна.

— Кали, запознай се с доктор Крейг и доктор Уинтърс.

Ръкувахме се. Това беше първата информация, която получаваха: ръкостискането ми. Доктор Крейг стискаше здраво, доктор Уинтърс — малко по-леко. И двамата се опитваха да прикрият нетърпението си. Също като мъже, които се запознават с модел, те отклоняваха поглед от тялото ми и се преструваха, че се интересуват от мен като личност.

— Кали е в клиниката точно от около седмица — каза Лус.

— Харесва ли ти Ню Йорк? — попита доктор Крейг.

— Не съм видяла почти нищо.

Препоръчаха ми някои туристически забележителности. Атмосферата беше лека, приятелска. Лус сложи ръка на кръста ми. Мъжете имат този неприятен навик. Докосват те по гърба, все едно там има някаква дръжка, и те насочват накъдето искат да тръгнеш. Или пък бащински слагат ръка на главата ти. Мъжете и техните ръце. Не трябва нито за миг да ги изпускаш от поглед. В този момент ръката на Лус оповестяваше: ето я. Моята главна атракция. Ужасното бе, че аз откликвах. Харесваше ми, когато Лус слагаше длан на гърба ми. Обичах вниманието. Толкова много хора искаха да се запознаят с мен.

Скоро ръката на Лус ме насочи по коридора към кабинета за прегледи. Знаех процедурата. Съблякох се зад паравана, докато лекарите чакаха. Зелената хартиена нощница беше сгъната на стола.

— Откъде идва семейството, Питър?

— От Турция. Преди време.

— Аз съм запознат само с изследванията за Папуа — Нова Гвинея — каза Крейг.

— А, имаш предвид племето самбия, нали? — попита Уинтърс.

— Точно така — отвърна Лус. — Там тази мутация е широко разпространена. Това племе е интересно и от сексологична гледна точка. Те практикуват ритуализиран хомосексуализъм. Мъжете смятат контакта с жени за изключително оскверняващ и затова са организирали социалните си структури така, че да ограничат максимално досега с тях. Мъжете и момчетата спят в единия край на селището, жените и момичетата — в другия. Мъжете влизат в женската колиба само с цел размножаване. Вътре — и после пак вън. Всъщност думата на племето самбия, която означава „вагина“, се превежда буквално като „онова, което не е никак добро“.

От другата страна на паравана се чу тихо хихикане.

Аз излязох, чувствах се неловко. Бях най-високата от всички в стаята, въпреки че тежах много по-малко. Докато вървях към масата за прегледи, подът студенееше под босите ми крака. Качих се.

Легнах по гръб. Без да ми казват, си вдигнах краката и нагласих петите. Стаята потъна в зловеща тишина. Тримата пристъпиха, взирайки се надолу. Главите им се допряха като на светата троица. Лус дръпна завесата през средата на масата. Наведоха се над мен, разглеждайки гениталиите ми, а Лус им обясняваше като екскурзовод. Не знаех какво значат повечето от думите, но след третия или четвъртия път можех да ги рецитирам наизуст.

— Мускулен хабитус… няма гинекомастия… хипоспадия… урогенитална кухина… сляп вагинален джоб…

Всичко това ми отреждаше слава. Но аз не се чувствах прочута. Всъщност зад завесата имах чувство, че вече не съм в стаята.

— На колко години е? — попита доктор Уинтърс.

— На четиринайсет — отвърна Лус. — Ще стане на петнайсет през януари.

— Значи, вие твърдите, че възпитанието е напълно надделяло над хромозомния статус?

— Смятам, че това е очевидно.

Докато лежах, а Лус, сложил латексови ръкавици, правеше каквото трябва, някои неща ми се изясняваха. Той искаше да впечатли мъжете със значимостта на своята работа. Трябваше му финансиране, за да издържа клиниката. Операциите, които извършваше върху транссексуални, не печелеха кой знае каква подкрепа от „Марч ъф даймс“. За да ги заинтересува, лекарят трябваше да засвири на тънката струна, да даде човешко лице на болестта. И Лус ме използваше точно за това. Аз бях идеална, толкова възпитана, толкова типична за Средния Запад. У мен нямаше нищо непристойно, нямах нищо общо с баровете за травестити или рекламите на последните страници на порно списания.

Доктор Крейг не беше убеден.

— Забележителен случай, Питър. Спор няма. Но моите хора ще искат да знаят какви са конкретните приложения.

— Това е много рядко заболяване — призна Лус. — Крайно рядко. Но от гледна точка на научната работа то е от изключителна важност. Поради причините, които очертах докато бяхме в кабинета.

Лус говореше с недомлъвки заради мен, но продължаваше да бъде достатъчно убедителен. Не беше постигнал настоящото си положение без известна дарба да убеждава. А през това време аз присъствах там и същевременно ме нямаше, свивах се под докосването на Лус, кожата ми настръхваше и се тревожех, че не съм се измила достатъчно добре.

Помня и това. Дълга, тясна стая на друг етаж в болницата. Триножник, сложен в единия край пред лампата. Фотографът зареждаше филм в апарата си.

— Добре, аз съм готов — каза.

Аз смъкнах нощницата. Вече почти свикнала с това, се качих на подиума пред скалата с ръста.

— Разтворете си ръцете малко.

— Така ли?

— Така е добре. Не искам да има сянка.

Не ми каза да се усмихна. Издателите на учебника щяха задължително да ми скрият лицето. Черната лента: обратното на смокиновото листо, която скрива самоличността, а оставя срама на показ.

 

 

Всяка вечер Милтън ни се обаждаше в стаята. Теси се стараеше да звучи жизнерадостно. Когато аз вземах слушалката, Милтън се преструваше на щастлив, но аз използвах възможността да мрънкам и да се оплаквам.

— Писна ми от този хотел. Кога ще можем да се приберем вкъщи?

— Щом се оправиш — казваше Милтън.

Когато дойдеше време за сън, спускахме завесите и угасвахме лампите.

— Лека нощ, скъпа. До утре сутрин.

— Лека нощ.

Но аз не можех да спя. Продължавах да мисля за думата „оправиш“. Какво имаше предвид баща ми? Какво щяха да ми правят? Звуците от улицата достигаха стаята странно отчетливи, отекващи в каменната постройка насреща. Слушах полицейските сирени, сърдитите клаксони. Възглавницата ми беше ниска и миришеше на цигари. От другата страна на килима, който ни разделяше, майка ми вече спеше. Преди да ме заченат, тя се беше съгласила с чудатия план на баща ми за определяне на моя пол. Беше го направила, за да не е сама. За да си има приятелка вкъщи. И аз наистина бях нейна приятелка. Винаги усещах близост с майка си. Темпераментите ни бяха сходни. Най-много обичахме да седим в парка на някоя пейка и да гледаме минувачите. А сега гледах лицето на Теси на съседното легло. То изглеждаше бяло, безизразно, сякаш кремът беше махнал не само грима, но и характера й. Ала очите на Теси се движеха, шаваха зад клепачите. Тогава Кали не можеше да си представи какво сънува Теси, но аз мога. Присънваше й се едно семейство, вариант на кошмарите, които спохождаха Дездемона, след като беше слушала проповедите на Фард. Сънища, в които зародиши бълбукали, делели се. Страховити създания, изникващи от бяла пяна. Теси не си позволяваше да мисли за подобни неща през деня, затова те се появяваха нощем. Беше ли виновна? Дали не трябваше да се противопостави на Милтън, когато се беше опитал да подчини природата на своята воля? Дали в края на краищата наистина имаше Бог и дали той наказваше хората? Тези суеверия от Стария свят бяха пропъдени от съзнанието на майка ми, но продължаваха да се явяват в сънищата й. От другото легло аз наблюдавах играта на тези тъмни сили върху спящото й лице.