Джефри Юдженидис
Мидълсекс (19)

Влюбеният Тирезий

— Записах ти час за лекар.

— Нали ходих скоро?

— Не при доктор Фил, а при доктор Бауър.

— Кой е този доктор Бауър?

— Той е… женски лекар.

Нещо ме парна в гърдите. Но запазих хладнокръвие и погледнах към езерото.

— Кой казва, че съм жена?

— Много смешно.

— Мами, нали съвсем скоро ходих на лекар.

— Това ти беше годишният преглед.

— А този за какво е?

— Кали, когато момичетата достигнат определена възраст, трябва да ги прегледат.

— Защо?

— За да се потвърди, че всичко е наред.

— Кое всичко?

— Ами просто… всичко.

Пътувахме в колата. Вторият най-добър кадилак. Когато си купуваше нова кола, Милтън даваше старата на Теси. Неясния обект ме беше поканила да прекараме деня в нейния клуб и с майка ми отивахме към тяхната къща.

Беше лято, две седмици след като Максин Гросингър умря на сцената. Бях във ваканция. В Мидълсекс се готвехме за пътуването до Турция. Решен да не позволи осъдителното отношение на Чаптър Илевън към туризма да ни съсипе плановете за почивката, Милтън купуваше самолетни билети и се пазареше с агенции за коли под наем. Всяка сутрин преглеждаше вестника и даваше сводка за времето в Истанбул.

— Трийсет градуса, слънчево. Е, Кал, какво ще кажеш?

В отговор обикновено поклащах глава отрицателно. Вече не горях от желание да посетя родната земя. Не исках да си прахосвам лятото в боядисване на църкви. Гърция, Мала Азия, планината Олимп — какво общо имаха с мен? Та аз току-що бях открила цял континент само на няколко километра разстояние.

През лятото на 1974-та Турция и Гърция пак щяха да влязат в новините. Но аз не обръщах никакво внимание на растящото напрежение. Имах си свои грижи. Нещо повече, бях влюбена. Тайно, срамно, не съвсем осъзнато, но въпреки това влюбена до уши.

Брегът на красивото ни езеро беше замърсен. Обичайната юнска напаст на папатаците. Имаше и нов парапет и докато го гледах, ми стана тъжно. Максин Гросингър не беше единственото момиче от училище, умряло тази година. Каръл Хенкъл от по-долния клас загина при автомобилна катастрофа. Една събота вечер пияният й приятел, тип на име Рекс Рийс излязъл от пътя и колата паднала в езерото. Той успял да се измъкне и доплувал до брега, но Каръл останала заклещена в колата.

Минахме покрай „Бейкър енд Инглис“, затворено за през ваканцията, недействително, като всички училища през лятото. Завихме по „Кърби Роуд“. Обекта живееше на „Тонакор“, в къща от сив камък и дърво с ветропоказател на покрива. На алеята, покрита с чакъл, беше паркиран невзрачен форд седан. Аз се почувствах неловко в семейния кадилак и излязох бързо; искаше ми се майка ми да си тръгне колкото може по-скоро.

Звъннах и Бюла ми отвори. Заведе ме до стълбището и посочи нагоре. За пръв път се качвах на втория етаж. Беше по-мръсно, отколкото у нас, килимите не бяха нови. Таванът не беше боядисван с години. Но мебелите — внушително старите масивни мебели — говореха за дълготрайност и установен вкус.

Надникнах в три стаи, преди да открия Обекта. Завесите в стаята й бяха пуснати. Навсякъде по мъхнатия килим бяха разхвърляни дрехи и аз трябваше да ги прескоча, за да стигна до леглото. Тя спеше, облечена в тениска с лика на Лестър Ланин^[1]. Извиках я. Разтърсих я леко. Най-накрая тя се надигна и се облегна сънена на възглавниците.

— Сигурно изглеждам кошмарно — каза след миг.

Нито потвърдих, нито отрекох. Когато тя не беше сигурна, аз бях по-силна.

Седнахме до една малка масичка, която се използваше само за закуска. Бюла сервираше без церемонии, носеше и прибираше чиниите. Беше облечена с истинска униформа на прислужничка — черна, с малка бяла престилка. Очилата й говореха, че има и друг, по-стилен живот. Името й беше написано със златни букви по края на лявото стъкло.

Пристигна госпожа Обект, тракайки с високите си токчета:

— Добро утро, Бюла. Аз отивам до ветеринаря. На Шеба ще й вадят зъб. Ще я върна тук, но след това имам среща за обяд. Казаха, че ще бъде замаяна. А, да не забравя… днес ще идват хората за щорите. Пусни ги и им дай чека, който е на кухненския плот. Здравейте, момичета! Не ви видях. Кали, ти явно й влияеш добре. Девет и половина, а вече е на крак — тя разроши косата на Обекта. — Миличка, днес ще ходите в Малкия клуб, нали? Добре. Довечера с баща ти ще излизаме със семейство Питърс. Бюла ще ти остави нещо в хладилника. Довиждане на всички!

През цялото време, докато тя говореше, Бюла миеше чашите. Придържаше се към своята стратегия. Изразяваше неодобрението си със сдържано мълчание.

Обекта завъртя подноса на масата. Френски конфитюри, английски мармалади, изцапан съд с масло, шишета с кетчуп и сосове се въртяха в кръг, преди да се появи това, което Обекта искаше: двойно бурканче „Ролейдс“. Тя изтръска три таблетки.

— Всъщност какво представляват киселините? — попитах аз.

— Никога ли не си имала киселини? — изуми се Обекта.

 

 

„Малкия клуб“ беше прякор. Официално клубът се наричаше „Грос Пойнт“. Макар да се намираше на брега на езерото, не се виждаха нито кей, нито яхти, само сграда, която приличаше на имение, два мини тенис корта и басейн. Именно до този басейн се излежавахме ние всеки ден през юни и юли.

Неясния обект предпочиташе бански костюм от две части. С него изглеждаше добре, но далеч не идеално. Не само бедрата, а и хълбоците й бяха леко пълни. Тя твърдеше, че ми завижда за слабите дълги крака, но аз мислех, че го казва само от приятелски чувства. В онзи първи ден, както и във всички останали, Калиопа се яви край басейна със старомоден цял бански костюм с поличка. Беше го носила Сурмелина през петдесетте години. Намерих го в един стар сандък. Претендираше да е опит за оригиналност, но всъщност скриваше цялото ми тяло. Освен това носех плажна хавлия около врата си или слагах тениска над банския. Горната му част също ми помагаше — чашките бяха подпълнени с гума, заострени, и под хавлията или тениската подсказваха наличието на бюст, какъвто всъщност нямах.

Зад нас жени с пеликански гуши и плувни шапки се придвижваха с помощта на надуваеми възглавници от единия до другия край на басейна. Банските им костюми доста приличаха на моя. В плиткия край на басейна малки деца газеха и се плискаха във водата. Много малко от луничавите момичета могат да хващат тен, но Обекта беше от тях. Докато се припичахме върху хавлиите през онова лято, луничките на Обекта потъмняха, от златисти станаха кафеникави. Кожата й също потъмня и сякаш всичко се сля в една изпъстрена с лунички маска на Арлекин. Само връхчето на носа й оставаше розово. Дори кожата на главата й изгоря от слънцето.

Сервираха ни клуб-сандвичи върху чинии с вълнист ръб. Ако се чувствахме изтънчени, си поръчвахме „френски сандвич“ — говеждо във франзела. Вземахме си също млечни шейкове, сладолед, пържени картофки. На всички сметки Обекта пишеше името на баща си.

Разказа ми за Петоски, където семейството й имаше вила.

— Ще ходим там през август. Може и ти да дойдеш.

— Ние ще ходим в Турция — казах унило.

— А, да. Забравих. — А после: — Защо трябва да боядисвате църква?

— Баща ми е обещал.

— Как така?

Недалеч от нас семейни двойки играеха мини тенис. Знаменца се вееха на покрива на клуба. Тук ли му беше мястото да говоря за Свети Христофор? Да разправям за военните истории на баща ми? За суеверията на баба ми?

— Знаеш ли какво си мисля? — казах.

— Какво?

— Продължавам да си мисля за Максин. Не мога да повярвам, че е мъртва.

— Знам. Сякаш не е умряла наистина. Сякаш съм го сънувала.

— Знаем, че е истина, само защото и двете сме го сънували. Това е действителността. Сън, който всички сънуват заедно.

— Колко дълбокомислено — каза Обекта.

Аз я пернах.

— Оу!

— Така ти се пада.

Кокосовото масло, с което се бяхме намазали, привличаше насекомите. Ние ги избивахме безмилостно. Обекта четеше бавно, шокирайки се, „Самотната дама“ на Харолд Робинс. На всеки няколко страници клатеше глава и заявяваше:

— Тази книга е тооолкова мръснишка.

Аз четях „Оливър Туист“, една от препоръчаните книги за лятото.

Неочаквано слънцето се скри. Водна капка падна върху страницата. Но това беше нищо в сравнение с водопада, насочен срещу Неясния обект. Едно по-голямо момче се беше надвесило над нас и разтърсваше мократа си коса.

— Престани, по дяволите! — каза тя.

— Какво има? Просто те охлаждам.

— Стига! Престани!

Най-накрая той престана и се изправи. Банските му гащета се бяха смъкнали на кльощавите му хълбоци, разкривайки окосмяване като мравешка върволица, което се спускаше надолу от пъпа. Мравешката върволица беше червеникава. Но косата му беше чисто черна.

— Коя е последната жертва на твоето гостоприемство? — попита момчето.

— Това е Кали — отвърна Обекта. После се обърна към мен:

— Това е брат ми Джеръм.

Приликата беше явна. Лицето на Джеръм беше създадено със същата палитра (най-вече нюанси на оранжевото и бледосиньото), но в цялостния рисунък имаше известна примитивност — подпухнал нос, очи, присвити от светлината. Това, което ме порази най-напред, беше черната коса без блясък, явно боядисана.

— Ти участваше в пиесата, нали?

— Да.

Джеръм кимна. Присвитите му очи проблеснаха и той каза:

— Театралка, а? Също като теб. Нали, сестричке?

— Брат ми има много проблеми — каза Обекта.

— Ей, след като вече сте професионалисти, няма ли да се снимате в следващия ми филм? — Той ме погледна. — Ще правя филм за вампири. От теб ще излезе страхотен вампир.

— Така ли?

— Дай да ти видя зъбите.

По държанието на Обекта разбирах, че не бива да съм твърде дружелюбна, затова не реагирах.

— Джеръм си пада по филми за чудовища — каза тя.

— Не филми за чудовища, а филми на ужасите — поправи я той, все така обърнат към мен. — Сестра ми, както обикновено, омаловажава любимото ми изкуство. Интересува ли ви заглавието?

— Не — отвърна Обекта.

— „Вампири в подготвителното училище“. Разказва се за едно момче — в ролята моя милост, — което е пратено в подготвително училище, защото неговите богати, но страшно нещастни родители се развеждат. Обаче в пансиона не го приемат добре. Не носи дрехите, които трябва. Прическата му също не е както трябва. И веднъж след един купон, докато прекосява двора, го напада един вампир. И този вампир — ето ви го неочаквания обрат, — този вампир пуши лула и е облечен с костюм от туид. Защото това е шибаният директор! И на следващата сутрин веднага след като се събужда, нашият герой отива да си купи синьо сако и модерни обувки и — фокус-мокус — става най-готиният в училището!

— Мръдни се, хвърляш ми сянка.

— Това е метафора за цялата система на училищата-пансиони — каза Джеръм. — Всяко поколение захапва следващото за врата и го превръща в зомби.

— Джеръм вече го изритаха от две училища.

— И как само ще им го върна! — обяви Джеръм със старчески глас, размахвайки юмрук във въздуха. После, без да каже нищо повече, изтича до басейна и скочи. Както беше във въздуха, се обърна с лице към нас — кльощав, с хлътнал гръден кош, бял като солена бисквитка, намръщен, сграбчил в шепа слабините си. Запази позата, докато не потъна във водата.

 

 

Бях твърде малка, за да се питам какво стои зад нашата неочаквана интимност. В дните и седмиците, които последваха, нито веднъж не помислих за мотивацията на Обекта, за пълната липса на любов в живота й. Майка й беше заета по цял ден. Баща й тръгваше за работа в седем без петнайсет. Джеръм беше брат и следователно — безполезен. Обекта не обичаше да стои сама. Така и не беше се научила да се забавлява в своята компания. И една вечер, когато аз се канех да се кача на колелото и да потегля към къщи, тя предложи да преспя у тях.

— Не си нося четката за зъби.

— Можеш да ги измиеш с моята.

— Отврат.

— Ще ти дам нова четка. Имаме цяла кутия. Боже, толкова си спечена.

Само се правех на гнуслива. Всъщност на драго сърце бих използвала четката на Обекта. На драго сърце бих се превърнала в четката на Обекта, понеже знаех вече колко е великолепна устата й. Пушенето много помага в това отношение. Добиваш отлична представа за издаването на устните напред и всмукването. И езикът се появява често, облизвайки устните, за да не залепва филтърът. Понякога късчета хартия остават на долната устна и когато ги маха, пушачката разкрива захарните долни зъби и месестия венец. А ако този, който пуши, има навик да издухва кръгчета от дим, можете да зърнете дори тъмното кадифе отвътре на бузите.

Така вървеше с Неясния обект. Цигарата в леглото беше надгробният камък на края на всеки ден и тръстиковата сламка, през която тя поемаше въздух и отново оживяваше на следващата сутрин. Обекта беше творец в издухването на дима. Имаше цял репертоар: „страничен вятър“ — когато любезно издухваше дима настрани от събеседника си през ъгълчето на устатата си, „гейзер“, щом беше ядосана, или „жената-дракон“, издишваща струйка дим през ноздрите си. А при „двойното вдишване“ изкарваше дима от устата си, но го вдишваше пак през носа. И накрая „гълтането“ — то се пазеше за критични ситуации. Веднъж в тоалетната на научното крило Обекта тъкмо беше дръпнала дълбоко, когато нахълта една учителка. Приятелката ми имаше време само колкото да хвърли цигарата в тоалетната чиния и да пусне водата. Но какво да прави с дима? Къде да го дене?

— Кой пуши тук? — попита учителката.

Обекта сви рамене със затворена уста. Учителката се наведе към нея и подуши. И тогава Обекта преглътна. Не се процеди нито струйка. Дори и помен. Леко навлажняване на очите беше единственият признак за Чернобила в дробовете й.

И така, аз приех поканата на Обекта да преспя у тях. Госпожа Обект се обади на Теси, за да поиска разрешение и още нямаше осем часа, когато с приятелката ми се приготвихме за сън. Тя ми даде назаем една тениска с надпис „Фесенден“. Облякох я и Обекта захихика.

— Какво?

— На Джеръм е. Смърди ли?

— Защо си ми дала негова тениска? — вцепених се аз и се сгърчих, за да не се допира до тялото ми.

— Моите са прекалено малки. Искаш ли някоя на татко? Те миришат на одеколон.

— Баща ти си слага одеколон?

— Живял е в Париж след войната и там е прихванал всякакви смахнати навици. — Тя си легна. — А освен това е спал с един милион френски проститутки.

— Той ли ти го каза?

— Не съвсем. Но винаги, когато говори за Франция, явно се възбужда. Бил е там в армията. Отговарял е за управлението на Париж след войната. А мама направо подивява, като го чуе да говори за това. — Тя имитира гласа на майка си: — „Скъпи, стига ни толкова франкофонство за една вечер“.

Както обикновено, когато показваше актьорските си умения, коефициентът й на интелигентност рязко се повишаваше. После се обърна по корем.

— Освен това е убивал хора.

— Така ли?

— Да, нацисти — обясни тя.

И аз легнах в голямото легло. У дома имах една възглавница, а тук бяха шест.

— Масаж на гърба — провикна се весело Обекта.

— Добре, но и ти ще ми направиш после.

— Добре.

Яхнах хълбоците й като седло и започнах от раменете. Косата й ми пречеше, затова я отметнах. Помълчахме известно време, докато я разтривах, а после попитах:

— Ходила ли си някога на гинеколог?

Обекта кимна с глава във възглавницата.

— И как е?

— Истинско мъчение. Мразя го.

— Какво правят?

— Първо те карат да се съблечеш и да си облечеш една къса нощница. Направена е от нещо като хартия и умираш от студ. После те карат да легнеш на една маса с разтворени крака.

— С разтворени ли?

— Да. Трябва да си сложиш краката на едни метални неща. А после гинекологът ти прави тазов преглед, който адски боли.

— Какво е това тазов преглед?

— Нали уж беше специалистка по секса.

— Хайде.

— Тазовият преглед е… нали се сещаш… вътре. Пъхат ти едно нещо, за да те разширят и така нататък.

— Не мога да повярвам.

— Страшно боли. И умираш от студ. А на всичкото отгоре лекарят пуска тъпи шеги, докато се пъха там. Но най-лошото е това, което прави с ръцете си.

— Какво?

— Бърка вътре, докато ти стигне до сливиците.

Онемях. Бях абсолютно парализирана от шок и ужас.

— При кого ще ходиш? — попита Обекта.

— Някой си доктор Бауър.

— Доктор Бауър! Той е бащата на Рене. Пълен перверзник!

— Какво искаш да кажеш?

— Веднъж ходих да плувам у Рене. Те имат басейн. Доктор Бауър излезе и застана отстрани да зяпа. А после ми вика: „Краката ти имат идеални пропорции. Абсолютно идеални пропорции“. Какъв перверзник! Доктор Бауър. Горката ти.

Тя повдигна леко корема си, за да набере нагоре ризата. Масажирах кръста й, пъхнах ръце под ризата, за да намачкам лопатките на гърба й.

След това Обекта млъкна. Аз също. Опитвах се да не мисля за гинекологичния преглед, като се съсредоточих изцяло върху масажа. Не беше трудно. Нейният гръб с цвят на мед или кайсия се стесняваше в талията за разлика от моя. Тук-таме имаше бели петна, антилунички. Там, където я разтривах, кожата й поруменяваше. Сякаш виждах кръвта под нея, на приливи и отливи. Подмишниците й бяха грапави като котешки език. Под тях бяха издутините на гърдите й, притиснати към дюшека.

— Добре — казах след доста време, — сега е мой ред.

Но тази нощ беше като всички останали. Тя беше заспала.

Никога не идваше моят ред с Обекта.

 

 

Те се връщат при мен, разпокъсаните дни от онова лято с Обекта, всеки от тях сякаш затворен в стъклено преспапие със снежинки. Нека ги разлюлея отново. Вижте как снегът се стеле.

Лежим заедно в леглото една събота сутрин. Обекта е по гръб. Аз се облягам на лакът, за да погледам лицето й.

— Знаеш ли какво е сънят? — питам.

— Какво?

— Слуз.

— Не е.

— Напротив, слуз е. Гурели, които излизат от очите ти.

— Пълна отврат!

— Мила моя, имаш по малко сън в очите си — казвам с престорено дебел глас. Махам с пръста си засъхналия гурел от миглите на Обекта.

— Не мога да повярвам, че ти давам да правиш това — казва тя. — Ти докосваш моите гурели.

Споглеждаме се за миг.

— Аз докосвам твоите гурели! — викам. И започваме да се търкаляме по леглото, да се замеряме с възглавници и да пищим.

 

 

В друг ден Обекта се къпе. Тя има собствена баня. Аз лежа на леглото и чета клюкарско списание.

— Личи си, че Джейн Фонда всъщност не е гола в онзи филм — казвам.

— По какво?

— Цялото й тяло е покрито с трико. Вижда се.

Влизам в банята, за да й покажа. Излегната във ваната върху крачета с формата на лапи, под дебел слой пяна като разбита сметана, Обекта търка с пемза едната си пета.

Поглежда снимката и казва:

— Ти също никога не си гола.

Аз застивам, онемяла.

— Да нямаш някакъв комплекс?

— Не, нямам комплекс.

— Тогава от какво се страхуваш?

— Не се страхувам.

Обекта знае, че това не е вярно. Но няма лоши намерения. Не се опитва да ме уличи в нищо, иска само да ми помогне да се отпусна. Моята свенливост я обърква.

— Не знам за какво толкова се тревожиш — казва. — Ти си най-добрата ми приятелка.

Преструвам се на погълната от списанието, все едно не мога да вдигна поглед от него. Но имам чувство, че ще се пръсна от щастие. Кипя от радост, но продължавам да зяпам списанието, уж съм й сърдита.

 

 

Една вечер сме останали до късно да гледаме телевизия. Обекта си мие зъбите, когато влизам в банята. Аз си смъквам бикините и сядам на тоалетната чиния. Правя го понякога като компенсаторна тактика. Тениската е достатъчно дълга, за да ми покрива скута. Пишкам, докато Обекта си мие зъбите. И изведнъж подушвам дим. Когато вдигам глава, виждам цигара редом с четката за зъби в устата на Обекта.

— Ти пушиш дори като си миеш зъбите?

Тя ме поглежда косо и казва:

— Ментолови са.

 

 

Има обаче един проблем при тези спомени — варакът се изтрива бързо.

Бележка, залепена върху хладилника, ме върна към реалността: „Доктор Бауър, 22 юли, 14 ч“.

Изпитвах ужас. Ужас от гинеколога-перверзник и неговите инструменти за инквизиция. Ужас от металните неща, които щяха да разчекнат краката ми и от нещото, което щеше да се пъхне вътре. Ужас от това, което би могло да се разкрие. Именно в това състояние, в този емоционален капан, започнах отново да ходя на църква. Една неделя в началото на юли с майка ми си облякохме официални дрехи (Теси на токчета, аз — с ниски обувки) и отидохме с колата до „Успение Богородично“. Теси също страдаше. Бяха минали шест месеца, откакто Чаптър Илевън отпраши с мотора си и повече не се върна. И още по-лошо, през април ни сервира новината, че се отказва от колежа. Планираше да се премести да живее в Ъпър Пенинсюла с няколко приятели и, по неговите думи, да си изкарва прехраната като фермер.

— Нали не мислиш, че ще направи някоя глупост, например да избяга и да се ожени за онази Мег? — попита Теси Милтън.

— Да се надяваме, че няма — отвърна той.

Освен това Теси се безпокоеше, че Чаптър Илевън не се грижи за себе си. Не ходеше редовно на зъболекар. Заради вегетарианството беше станал блед. Освен това оплешивяваше, а беше само на двайсет години. Теси внезапно се почувства стара.

Обединени от тревогата, търсещи утеха за различни неща (Теси искаше да се отърве от болките си, докато аз исках моите да започнат), влязохме в църквата. Доколкото можех да преценя, всяка неделя в гръцката православна църква „Успение Богородично“ свещениците се събираха и четяха Библията на глас. Започваха с Битие и продължаваха с Числа и Второзаконие. После минаваха към Псалми и Притчи, Еклесиаст, Исайя, Еремия и Йезекиил, чак до Новия завет. Накрая четяха и него. Като се има предвид продължителността на службите, няма как да е било иначе.

Разнасяха се песнопения, докато църквата се изпълваше бавно. Най-накрая централният полилей светна и отец Майк изскочи иззад олтара като марионетка в естествен ръст. Преображението, което вуйчо ми претърпяваше всяка неделя, винаги ме изумяваше. В църквата отец Майк се появяваше и изчезваше с непостоянството на божество. В един момент беше на балкона, където пееше фалшиво с нежния си глас, а в следващия изникваше пак долу и люлееше кадилницата. Проблясващ, с натруфени одежди, отрупан със скъпоценности като яйце на Фаберже, той ходеше из църквата и ни даваше Божията богословия. Понякога от кадилницата излизаше толкова много дим, че сякаш го обгръщаше мъгла. Но по-късно следобед в нашата гостна, когато мъглата се разсейваше, той отново ставаше нисичък стеснителен мъж с черни дрехи от полиестер и пластмасова яка.

А при леля Зоуи се случваше обратното. В църквата тя беше смирена. Кръглата й сива шапка върху главата приличаше на пирон, който я приковаваше към пейката. Тя непрекъснато щипеше синовете си, за да не заспят. Трудно ми беше да свържа угрижената жена, която всяка седмица свеждаше глава пред нас, с веселячката, която, вдъхновена от виното, разиграваше смешни сценки в нашата кухня.

— Ей, мъжете, стойте надалеч! — викаше, докато танцуваше с майка ми. — Тук има ножове.

Контрастът между Зоуи в църквата и Зоуи с чаша в ръка беше толкова поразителен, че аз винаги нарочно я наблюдавах внимателно по време на литургията. В повечето недели, когато майка ми я потупваше по рамото за поздрав, леля Зо отвръщаше само с лека усмивка. Големият й нос изглеждаше подпухнал от скръб. После се обръщаше напред, прекръстваше се и стоеше неподвижно до края на службата.

И така: църквата „Успение Богородично“ през онази юлска утрин. Тамян, който се издига нагоре, силен като ирационалната надежда. Отблизо — миризмата на мокра вълна (навън ръми). Водата от чадърите, пъхнати под пейките, която се оттича по неравния под на некачествено построената църква и се събира в малки локви. Миризмата на спрей за коса и парфюм, на евтини пури, бавното тиктакане на часовници. Куркането на все повече стомаси. И прозяването. Клюмането на глави, похъркването и сепването след лакът в ребрата.

Литургията ни беше безкрайна; а моето тяло — неподвластно на законите на времето. И пред мен седеше Зоуи Антониу, на която времето също беше погодило номер.

Животът на попадия се беше оказал още по-лош, отколкото леля Зо очаквала. През годините, прекарани на полуостров Пелопонес, тя се чувствала ужасно. Живеели в малка каменна къща без отопление. Отвън селянките разпъвали одеяла под маслиновите дръвчета и брулели маслините, като удряли по стволовете. „Не може ли да спрат тази ужасна шумотевица!“ — оплаквала се Зоуи. За пет години, под непрестанния грохот на сопите, тя родила четири деца. Изпращаше на майка ми писма, в които подробно описваше неволите си: нямат перална машина, нямат кола, нямат телевизор, а задният им двор е пълен с камъни и кози. Писмата си подписваше: „Света Зоуи, мъченица на църквата“.

Отец Майк харесваше Гърция много повече. Годините там били най-доброто му време като свещеник. Старите суеверия още били живи в малкото селце в Пелопонес. Хората вярвали в урочасването. Никой не го съжалявал, че е свещеник. А по-късно, в Америка, енориашите винаги се отнасяха към него с леко, но безспорно снизхождение, все едно беше смахнат, на когото не бива да се противоречи. Унижението да бъде свещеник в една пазарна икономика не тормозело отец Майк, докато бил в Гърция. Там той можел да забрави за майка ми, която го зарязала и не бил принуден да се сравнява с баща ми, който печелел много повече от него. Още било далеч времето, когато заради натякванията на жена си отец Майк щеше да се пита дали да не се откаже от свещеническия занаят и да извърши нещо безразсъдно…

През 1956-а отец Майк бил прехвърлен в една църква в Кливланд, а през 1958-ма станал свещеник в „Успение Богородично“. Зоуи била щастлива да се прибере у дома, но така и не успяла да свикне с положението си на презвитера. Не й харесвало да бъде за пример. Трудно й било да се грижи децата винаги да са спретнати и добре облечени.

— С какви пари? — викала на мъжа си. — Може би, ако получаваше добра заплата, децата щяха да изглеждат прилично.

Братовчедите ми — Аристотел, Сократ, Клеопатра и Платон — имаха потиснатия, зализан вид на свещенически деца. Момчетата носеха евтини, безвкусни двуредни костюми. Имаха гъсти къдрави коси. Клео, красавица с бадемови очи като своята съименничка, се примиряваше с рокли от „Монтгомъри Уорд“. Тя рядко говореше и по време на службата си играеше на „котешка люлка“ с Платон.

Аз открай време харесвах леля Зо. Харесвах силния й, сякаш театрален глас. Харесвах нейното чувство за хумор. Тя беше по-гръмогласна от повечето мъже и можеше да разсмее майка ми както никой друг.

Тази неделя например по време на една от множеството заупокойни молитви леля Зо се обърна и дръзна да пусне шега:

— Теси, аз съм длъжна да бъда тук. А твоето оправдание какво е?

— С Кали просто ни се ходеше на църква — отвърна майка ми.

Платон, който беше нисичък като баща си, ме порица на шега:

— Засрами се, Кали. Какво си направила?

— Нищо — казах.

— Ей, Сок — прошепна Платон на брат си. — Братовчедката Кали да не би да се изчервява?

— Сигурно е направила нещо, за което не иска да си признае.

— Млъквайте и двамата — каза леля Зо, защото отец Майк се приближаваше с кадилницата. Братовчедите ми се обърнаха напред. Майка ми сведе глава за молитва. Аз също. Теси се молеше Чаптър Илевън да се вразуми. А аз? Много просто — молех се да ми дойде цикълът. Молех се за женската стигма.

 

 

Лятото минаваше бързо. Милтън извади куфарите от мазето и ни каза да се стягаме за пътуването. Правех слънчеви бани с Обекта в Малкия клуб. Но все си представях как доктор Бауър оценява пропорциите на краката ми. До прегледа оставаше една седмица, после четири дни, два дни…

И така, стигаме до предишната вечер — събота, двайсети юли 1974-та. Нощ, изпълнена със заминавания и тайни планове. В ранните часове на неделния ден (все още събота вечер в Мичиган) турски самолети бяха излетели от базите на континента, поемайки курс на югоизток над Средиземно море към остров Кипър. В древните митове боговете, които покровителствали простосмъртни, често ги криели. Афродита покрила с мъгла Парис, за да го спаси от сигурна смърт от ръката на Менелай, а върху Еней наметнала козя кожа и го извела тайно от бойното поле. Скрити били и турските самолети, които бръмчали над морето. Същата нощ кипърските военни докладвали за тайнствена повреда на радарите. Екраните им се изпълнили с бели мигащи точки — електромагнитен облак. Невидими, турските самолети достигнали острова и започнали да го бомбардират.

А през това време в Грос Пойнт Фред и Филис Муни също напускаха дома си, тръгваха към Чикаго. От верандата им махаха за сбогом техните деца Уди и Джейн, които имаха свои тайни планове. В този момент към къщата на семейство Муни като сребристи бомбардировачи летяха сребристи бъчонки и кутии бира, приближаваха се автомобили, пълни с тийнейджъри. Сред тях бяхме и ние с Обекта. Напудрени и издокарани, накъдрени на маша, двете също отивахме на купона. С тънки кадифени поли и сабо на краката, ние се появихме на моравата пред къщата. Но преди да влезем, Обекта ме спря. Хапеше си устната.

— Ти си най-добрата ми приятелка, нали?

— Да.

— Добре. Понякога си мисля, че имам лош дъх — тя млъкна. — Но проблемът е, че сам човек никога не може да разбере дали това е така, или не. Затова… — тя пак се запъна — искам ти да провериш.

Не знаех какво да кажа, затова замълчах.

— Нали не е прекалено отвратително?

— Не — казах накрая.

— Добре, ето.

Тя се наведе и дъхна в лицето ми.

— Наред е — казах.

— Добре. Сега ти.

Аз се наведох и издишах в нейното лице.

— Добре е — отсече тя. — Хубаво. Сега вече можем да влезем.

Никога дотогава не бях ходила на купон. Дожаля ми за родителите. Докато си пробивахме път през блъсканицата в претъпканата къща, тръпки ме побиха при погрома, който се извършваше. Пепел от цигари се ръсеше върху тапицерия „Пиер Дьо“. Бира се лееше върху килими, предавани от поколение на поколение. В кабинета видях две момчета, които пикаеха в трофейна купа от тенис турнир. Повечето от присъстващите бяха по-големи от нас. Няколко двойки се качиха на горния етаж и се заключиха в спалните.

И Обекта се опитваше да се държи като по-голяма. Подражаваше на надменните, отегчени изражения на гимназистките от горните класове. Тръгна пред мен, излезе на задната веранда и застана на опашка пред бурето с бира.

— Какво правиш? — попитах я.

— Вземам си бира. Ти какво мислиш?

Навън беше почти тъмно. Както в повечето случаи, когато излизах сред хора, бях оставила косата си да скрие лицето ми. Стоях зад Обекта, приличайки на Братовчеда То, когато някой закри очите ми с длани.

— Познай кой е?

— Джеръм.

Свалих му ръцете и се обърнах.

— Как позна, че съм аз?

— По странната миризма.

— Брей! — каза някакъв глас зад гърба му. Надникнах и се втрещих. С Джеръм беше Рекс Рийс, виновникът за смъртта на Каръл Хенкъл в езерото, нашият местен Теди Кенеди. И в момента не изглеждаше особено трезвен.

Тъмната му коса покриваше ушите, на кожена каишка на врата му висеше късче син корал. Потърсих по лицето му признаци на угризение или разкаяние. Но Рекс не гледаше към мен — с перчем над очите, той не откъсваше поглед от Обекта и се усмихваше леко.

Момчетата пъргаво се вмъкнаха между нас, с гръб един към друг. Хвърлих за последно поглед към Неясния обект — беше си пъхнала ръцете в задните джобове на кадифената пола. Жестът изглеждаше небрежен, но така бюстът й изпъкваше повече. Гледаше нагоре към Рекс и се усмихваше.

— Утре започвам филма — каза Джеръм.

Изгледах го с недоумение.

— Моят филм, за вампирите. Сигурна ли си, че не искаш да се снимаш в него?

— Тази седмица заминаваме на почивка.

— Гадост! — каза Джеръм. — Ще излезе гениален филм.

Замълчахме, а след миг аз казах:

— Истинските гении никога не се мислят за гении.

— Кой го е казал?

— Аз.

— И защо?

— Защото гениалността е девет десети труд. Не си ли чувал? А щом се мислиш за гений, ти се отпускаш. Мислиш, че всичко, което правиш, е гениално.

— Аз просто искам да снимам филми на ужасите — отговори Джеръм. — С по малко голота тук-таме.

— Просто не се мъчи да бъдеш гений и може би в крайна сметка, без да искаш, ще станеш — казах.

Той ме гледаше странно, напрегнато, но и с широка усмивка.

— Какво?

— Нищо.

— Защо ме гледаш така?

— Как те гледам?

В тъмното приликата на Джеръм с Неясния обект беше още по-голяма. Светлокестенявите вежди, тенът като карамел — ето ги отново, във форма, която ми бе позволена.

— Ти си много по-умна от другите приятелки на сестра ми.

— Ти пък си много по-умен от братята на приятелките ми.

Той се наведе към мен. Беше по-висок и в това беше голямата разлика между него и сестра му. Достатъчно, за да ме извади от унеса. Изплъзнах се, заобиколих го и се изправих до Обекта. Тя продължаваше да зяпа Рекс с блеснали очи.

— Хайде — подканих я. — Трябва да отидем там, където се разбрахме.

— Къде?

— Знаеш. Там.

Най-накрая успях да я откъсна от него, но си тръгна, като хвърляше назад усмивки и многозначителни погледи. Щом излязохме на покрития вход, ми се навъси.

— Къде ме водиш? — попита сърдито.

— По-далеч от онова влечуго.

— Не можеш ли да ме оставиш на мира поне за минута?

— Искаш да те оставя на мира ли? Добре, ще те оставя на мира.

Не помръднах.

— Не мога ли дори да си поговоря с едно момче на купон? — попита Обекта.

— Отведох те настрани, преди да е станало твърде късно.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш лош дъх.

Това я накара да спре. Уцелих я право в сърцето. Тя помръкна.

— Така ли? — попита.

— Съвсем лекичко, на лук — казах.

Вече бяхме на тревата зад къщата. На каменния парапет на верандата седяха някакви момчета, цигарите им проблясваха в мрака.

— Какво мислиш за Рекс? — прошепна Обекта.

— Моля? Не ми казвай, че го харесваш.

— Не съм казала, че го харесвам.

Вгледах се в лицето й, за да разбера истината. Тя забеляза това и се отдалечи. Последвах я. Както вече казах, повечето ми чувства са хибридни. Но не всички. Някои са чисти, без примеси. Ревността например.

— Нищо му няма на Рекс — казах, когато пак застанах до нея. — Ако харесваш убийци.

— Било е нещастен случай — каза Обекта.

Луната беше в трета четвърт. Посребряваше гъстите корони на дърветата. Тревата беше мокра. И двете изритахме сабото си, за да стъпим боси. След миг Обекта въздъхна и отпусна главата си на рамото ми.

— Добре е, че заминаваш — каза.

— Защо?

— Защото това е прекалено странно.

Огледах се назад, за да проверя дали някой може да ни види. Бяхме скрити. Затова я прегърнах.

Стояхме няколко минути под посребрените от луната дървета, заслушани в музиката, която гърмеше откъм къщата. Скоро щяха да се появят полицаите. Винаги идваха. На това можеше да се разчита в Грос Пойнт.

 

 

На следващата сутрин отидох на църква с Теси. Както обикновено, леля Зо седеше отпред, давайки личен пример. Аристотел, Сократ и Платон носеха своите гангстерски костюми. Клео се беше сгушила в черната си грива, готова да задреме.

В дъното и покрай стените църквата тънеше в сумрак. В нишите и проблясващите странични олтари иконите се белееха, вдигнали сковани пръсти за благословия. От купола падаше светлина като парче тебешир. Въздухът вече беше наситен с мирис на тамян. Свещениците, които крачеха напред-назад, приличаха на теляци в хамам.

Дойде време за представлението. Един от свещениците щракна електрически ключ и най-долният ред на огромния полилей засия. Иззад иконостаса се появи отец Майк. Беше облечен с яркосиньо расо с червено сърце, избродирано на гърба. Той слезе по стълбите сред енориашите. Димът от кадилницата му се виеше нагоре с уханието на древност.

— Кирие, елейсон — пееше отец Майк. — Кирие, елейсон.

И макар че тези думи не означаваха за мен почти нищо, усещах тяхната тежест, дълбоката бразда, която оставяха във въздуха на времето. Теси се прекръсти, като мислеше за Чаптър Илевън.

Отец Майк кадеше лявата страна на църквата. Тамянът се кълбеше над главите на енориашите на синкави облаци. Забулваше светлия кръг на полилея. Душеше вдовиците с белодробни проблеми. Притъпяваше светлите костюми на моите братовчеди. Обгърна ме в своето ледено одеяло, аз го вдишах и също започнах да се моля. Моля те, Господи, нека доктор Бауър да не ми открие нищо нередно. И нека да бъдем само приятелки с Обекта. И ней позволявай да ме забрави, докато сме в Турция. Освен това помогни на майка ми да не се тревожи толкова за брат ми. И накарай Чаптър Илевън да се върне в колежа.

В православната църква тамянът служи за различни цели. Като символ той е приношение пред Бога. Подобно дима от жертвените клади в езически времена, благоуханието се издига право към небето. А преди да измислят съвременното балсамиране, тамянът е имал съвсем практическо приложение. Прикривал е миризмата на труповете по време на погребение. Освен това, когато се вдиша в достатъчни количества, той може да причини световъртеж и усещането, че си в религиозен унес. А ако прекалиш, може дори да ти стане зле.

— Какво има? — прошепна Теси в ухото ми. — Виждаш ми се бледа.

Престанах да се моля и отворих очи.

— Така ли?

— Добре ли си?

Понечих да отговоря утвърдително, но се спрях.

— Кали, наистина изглеждаш бледа — повтори Теси и притисна длан към челото ми.

Гадене, унес, отдаденост, измама — всичко се сля в едно. Ако Господ не ти помага, трябва сам да си помогнеш.

— Има ми нещо на корема — казах.

— Какво си яла?

— Не точно на корема. Малко по-надолу.

— Вие ли ти се свят?

Отец Майк отново мина покрай нас. Разлюля кадилницата толкова високо, че едва не докосна върха на носа ми. Разширих ноздрите си и вдишах колкото може повече, за да стана още по-бледа.

— Все едно нещо се усуква вътре в мен — опитах се да отгатна.

Явно улучих горе-долу, защото Теси вече се усмихваше.

— О, миличка — каза. — Благодаря ти, Господи.

— Радваш се, че ми е зле? Много благодаря.

— Не ти е зле, миличка.

— А какво ми е? Не ми е добре. Боли ме.

Майка ми ме хвана за ръка, все така сияеща.

— По-бързо, по-бързо. Да не стане някоя беля.

 

 

В момента, в който се затворих в тоалетната на църквата, новината за турското нашествие в Кипър вече беше стигнала до Съединените щати. Когато с Теси се върнахме вкъщи, дневната беше пълна с мъже, които се надвикваха.

— Нашите бойни кораби са на котва край бреговете, за да сплашват гърците — крещеше Джими Фиоретос.

— Разбира се, че стоят на котва — отговори Милтън, — ти какво очакваш? Хунтата свали от власт Макариос. Затова турците се тревожат. Положението е опасно.

— Да, но да помагат на турците…

— Съединените щати не помагат на турците — продължи Милтън. — Те просто не искат Хунтата да стане неконтролируема.

През 1922-ра, докато Смирна горяла, американските бойни кораби стояли без да се намесват. Петдесет и две години по-късно край бреговете на Кипър те пак не правеха нищо. Поне на пръв поглед.

— Не бъди толкова наивен, Милт — викна отново Джими Фиоретос. — Кой, мислиш, заглуши радара? Американците, Милт. Ние.

— Откъде знаеш? — отвърна баща ми.

Гюс Панос се обади през дупката в гърлото си:

— Това е работа на проклетия… с-с-с-с… Кисинджър. Сигурно… с-с-с-с… се е споразумял с турците.

— Ама, разбира се — кимна Питър Татакис, отпивайки от пепси-колата. — След като виетнамската криза отмина, хер доктор Кисинджър може отново да си поиграе на Бисмарк. Нали иска да види бази на НАТО в Турция? Точно така ще го постигне.

Отговаряха ли на истината тези обвинения? Не знам със сигурност. Знам само следното: в онази сутрин някой беше заглушил кипърския радар, осигурявайки успеха на турското нападение. Разполагаха ли турците с подобна технология? Не. Имаше ли я на бойните кораби на САЩ? Да. Но такова нещо не може да се докаже…

А и всичко това така или иначе нямаше значение за мен. Мъжете ругаеха, размахваха пръсти към телевизора и удряха радиото, докато накрая леля Зо не го изключи. За съжаление нямаше как да изключи мъжете. През цялото време на обяда продължиха да се надвикват. Вилици и ножове се размахваха във въздуха. Споровете за Кипър продължиха няколко седмици и веднъж завинаги сложиха край на неделните ни обеди. Но за мен това нападение означаваше само едно.

При първа възможност станах от масата и изтичах да се обадя на Обекта.

— Познай какво е станало? — извиках развълнувана. — Няма да ходим на почивка. Избухнала е война!

А след това й казах, че имам спазми и тръгвам към нея веднага.