Джефри Юдженидис
Мидълсекс (21)

Пушката на стената

Събудих се в къщата. Смътно си спомнях как се върнахме, как се влачихме през мочурището. Гащеризонът още беше на мен. Усещах парене и влага между краката. Обекта или вече беше станала, или беше спала другаде. Бръкнах под гащеризона и отлепих бикините от кожата си. Нещо в това действие, лекият въздушен полъх, издигащата се миризма, потвърди факта, който бях научила за себе си. Но всъщност не можеше да се нарече факт, тогава му липсваше плътност. Беше просто интуитивно усещане за себе си, което не стана по-ясно с идването на утринта. То беше просто една идея, която вече започваше да избледнява, да се превръща в част от пиянската замаяност на предната нощ.

Вероятно когато пророчицата се пробуждала след своите безумни нощни видения, тя не помнела какво е говорила. Каквито и истини да е разкривала, те са били засенчвани от непосредствените усещания: главоболието, пламналото гърло. Същото се случваше и с Калиопа. Имах чувството, че съм била омърсена, посветена в някакво тайно знание. Имах чувството, че изведнъж съм пораснала. Но най-вече ми се гадеше и не исках да мисля за това, което се беше случило.

Опитах се да отмия преживяното под душа, търках се методично, като вдигах лице към водата. Пара изпълни банята. По огледалата и прозорците се стичаха вадички. Хавлиените кърпи се навлажниха. Използвах всички сапуни, които ми бяха под ръка — „Лайфбой“, „Айвъри“, както и един местен, селски, който беше като шкурка. Облякох се и тихо слязох по стълбите. Като минавах през дневната, забелязах на стената над камината стара ловджийска пушка. Още една пушка на стената. Минах на пръсти покрай нея. В кухнята Обекта ядеше зърнена закуска и четеше списание. Не вдигна поглед, когато влязох. Аз също си сипах една купа и седнах срещу нея. Вероятно при това лицето ми се е изкривило.

— Какво има? — озъби ми се Обекта. — Да не те боли?

Беше подпряла в ръка саркастичното си лице. Самата тя не изглеждаше особено привлекателна. Кожата под очите й беше подпухнала, а луничките й приличаха не на слънца, а на ръжда.

— Би трябвало теб да те боли — отговорих.

— Ако искаш да знаеш, изобщо не ме боли — каза Обекта.

— Забравих — подхвърлих аз, — ти си свикнала.

Внезапно лицето й се изкриви от гняв, разтрепери се. Жилите под кожата й се опънаха.

— Снощи се държа като истинска уличница — обвини ме тя.

— Аз ли? Ами ти? През цялото време се натискаше на Рекс.

— Нищо подобно. Дори и не направихме кой знае какво.

— Да бе, още малко и ще ти повярвам.

— Поне той не ти е брат.

Тя стана, като ме изгледа свирепо. Имаше вид като че ли всеки момент ще заплаче. Не беше си избърсала устните и по тях бяха полепнали мармалад и трохи. Онемях при вида на любимото лице, изкривено от маската на омразата. Сигурно и моето лице отвръщаше със същото. Усещах как очите ми се разширяват от страх. Обекта очакваше да кажа нещо, но нищо не ми идваше наум. Накрая тя блъсна стола си назад и каза:

— Джеръм е горе. Защо не отидеш в леглото му?

После изфуча навън.

Чувствах се ужасно. Обзе ме съжаление — краката ми натежаха, сърцето ми щеше да се пръсне. Освен паниката, че съм изгубила приятелката си, внезапно се разтревожих и за доброто си име. Наистина ли бях уличница? Дори не ми беше харесало. Но го бях направила, нали? Бях му позволила да го направи. А след това дойде страхът от възмездие. Ами ако бях забременяла? Какво щях да правя? Както седях на масата, лицето ми се изопна като лицата на всички момичета, които пресмятат и броят дните. Измина най-малко минута, преди да си спомня, че не мога да забременея. В забавеното ми развитие имаше поне едно хубаво нещо. Но въпреки това се тревожех. Сигурна бях, че Обекта няма да ми проговори никога вече.

Качих се горе и пак си легнах, като покрих лицето си с възглавница, за да се скрия от ярката лятна светлина. Но нямаше как да се скрия от реалността на тази сутрин. След по-малко от пет минути пружините на леглото хлътнаха под тежестта на друго тяло. Надникнах и видях, че е Джеръм.

Лежеше по гръб, удобно настанен, съвсем като у дома си. Вместо с риза беше облечен с ловно яке, а под него се виждаха краищата на оръфаните му къси гащета. Държеше в ръка чаша кафе и забелязах, че ноктите му са лакирани с черен лак. Утринната светлина, идваща от прозореца, разкриваше наболите косми по брадичката и над горната му устна. На фона на гладката, изхабена боядисана коса, тези оранжеви наченки приличаха на живот, който се завръща в опожарена местност.

— Добро утро, скъпа — каза той.

— Здрасти.

— Нещо не сме във форма, а?

— Да. Снощи бях доста пияна.

— На мен не ми се видя чак толкова пияна, скъпа.

— Да, но бях.

Джеръм се отказа да спори. Надигна се, облегна се на възглавниците, отпи от кафето и въздъхна. Известно време почукваше с пръст по челото си, а след това каза:

— В случай че изпитваш обичайните банални притеснения, трябва да ти кажа, че продължавам да те уважавам и тъй нататък.

Замълчах. Да му отговоря, би означавало само да потвърдя, че нещо наистина се е случило, а аз исках да всея смут. След малко Джеръм остави чашата и се обърна на една страна. Примъкна се към мен и отпусна глава на рамото ми. Лежеше и дишаше. А после със затворени очи вдигна глава и се вмъкна при мен под възглавницата. Косата му гъделичкаше кожата на врата ми. Миглите му целуваха брадичката ми като пеперудени криле. Носът му сумтеше във вдлъбнатината на гърлото ми. А после дойдоха и неговите устни — жадни, несръчни. Исках да се махне от мен. А в същото време се чудех дали съм си измила зъбите. Джеръм отново легна върху мен и аз изпитах същото като предната нощ — смазваща тежест. Така момчетата и мъжете обявяват своите намерения. Захлупват те като капак на саркофаг. И наричат това любов.

В продължение на минута се търпеше. Но скоро якето се вдигна нагоре и Джеръм притисна към мен възбудения си член. Отново се мъчеше да пъхне ръце под ризата ми, но този път нямах сутиен. След като взех душ, не го сложих, а кърпичките пуснах в тоалетната. Свършена бях без тях. Ръцете на Джеръм се плъзнаха още по-нагоре, но ми беше все едно. Оставих го да ме опипа. Каквото — такова. Но ако се надявах да го разочаровам, не се получи. Той ме галеше и стискаше, а долната половина на тялото му се мяташе като опашка на крокодил. После без всякаква ирония прошепна пламенно:

— Страшно си падам по теб.

Устните му се затвориха, търсейки моите. Езикът му проникна в устата ми. Първото проникване, което предвещаваше следващото. Но не сега, не и този път.

— Спри — казах.

— Какво?

— Спри.

— Защо да спра?

— Така.

— Какво така?

— Защото не ми харесваш такъв.

Той седна. А после се изправи рязко, като в онази водевилна пародия с походното легло, което все не иска да се сгъне, и скочи на крака.

— Не ми се сърди — казах аз.

— Кой казва, че ти се сърдя? — отвърна Джеръм и излезе.

 

 

Останалата част от деня вървеше бавно. Аз си останах в стаята, докато не видях, че Джеръм излиза от къщата с камерата в ръце. Предположих, че вече не съм сред актьорите в неговия филм. Родителите на Обекта се върнаха от сутрешното каре за тенис. Госпожа Обект се качи по стълбите и влезе в тяхната спалня. Видях от прозореца как господин Обект се настани с книга в ръка на хамака в задния двор. Почаках да се включи душът, слязох по задното стълбище и излязох през кухненската врата. Отидох до залива, обзета от меланхолия.

От едната страна на къщата беше кедровото мочурище. От другата страна черен път минаваше през открито поле без дървета, само с висока жълта трева. Както се разхождах, попаднах на паметна плоча, почти скрита от бурените. Бележеше мястото на някакъв форт или масово клане, не си спомням какво точно. Мъх беше превзел издадените букви и не можех да разчета целия надпис. Постоях известно време, като си мислех за първите заселници, които се избивали един друг за боброви и лисичи кожи. Стъпих върху плочата и взех да подритвам мъха с гуменката си, докато не се изморих. Беше почти обяд. Заливът синееше. Усещах миризмата на град Петоски зад хълма — дима от пещите и комините в низината. Близо до водата тревата ставаше мочурлива. Покатерих се на вълнолома и се разходих напред-назад, като пазех равновесие. Държах ръцете си широко разтворени и подскачах като Олга Корбут. Но ми липсваше ентусиазъм. А и бях прекалено висока, за да стана Олга Корбут. Малко след това дочух бръмченето на двигател. Засенчих очите си с длан и се взрях в блещукащата водна повърхност. По нея се носеше моторница. Зад кормилото беше Рекс Рийс. Гол до кръста и с тъмни очила, той пиеше бира и даваше газ, като влачеше след себе си някого на водни ски. Разбира се, това беше Обекта по бански на детелини. Изглеждаше почти гола сред водната шир, само с двете тънки ленти, една горе и една долу, които я деляха от рая. Червената й коса се вееше като знаме, предупреждаващо за ураган. Не караше добре. Навеждаше се много ниско напред, краката й се кривяха върху ските. Но не падаше. Докато отпиваше от бирата, Рекс все се обръщаше назад, за да провери как е. Накрая моторницата направи рязък завой, Обекта мина през нейната следа и профуча покрай брега.

Като караш водни ски, се случва нещо ужасно. След като пуснеш въжето, продължаваш още малко да се плъзгаш свободно по водата. Но после идва неизбежният миг, когато скоростта вече не е достатъчна, за да поддържа движението. Повърхността на водата сякаш се строшава като стъкло. Дълбините се разтварят, за да те погълнат. Точно така се чувствах аз на сушата, докато гледах как Обекта минава край мен. Същото потъване, безнадеждност, физиката на емоциите.

Когато се прибрах за вечеря, Обекта все още я нямаше. Майка й беше ядосана, тъй като според нея беше нелюбезно да ме оставя сама. Джеръм също беше навън с приятелите си. Затова седнах да вечерям с родителите на Обекта. През онази вечер бях прекалено тъжна, за да очаровам възрастните. Нахраних се мълчаливо, а след това седнах в дневната и се престорих, че чета. Часовникът тиктакаше. Вечерта се влачеше мъчително. Когато вече ми се струваше, че ще рухна, отидох в банята и си наплисках лицето. Покрих очите си с топла хавлиена кърпа и притиснах длани до слепоочията. Питах се какво ли правят Обекта и Рекс. Представях си нейните чорапи във въздуха, късите й чорапи за тенис със заоблени пети, белите кървавочервени пети, които ритаха.

Беше явно, че господин и госпожа Обект не си лягат само за да ми правят компания. Затова накрая им пожелах лека нощ и се качих горе. Разплаках се веднага щом влязох в стаята. Плаках беззвучно и дълго време шепнех: „Защо не ме харесваш?“ и „Съжалявам, толкова съжалявам“. Пет пари не давах как звучи. Във вените ми течеше отрова и трябваше да я изхвърля. По някое време чух да се затваря вратата против насекоми на долния етаж. Избърсах си носа в чаршафите, заслушах се и се опитах да се успокоя. Някой се качваше по стълбите и след миг вратата на спалнята се отвори и се затвори. Обекта стоеше неподвижна в тъмното. Вероятно чакаше очите й да привикнат. Аз лежах на една страна, преструвах се, че спя. Дъските заскърцаха, когато тя пристъпи към моята половина на леглото. Усетих как стои до мен и гледа надолу. После заобиколи оттатък, събу си обувките и късите гащета, сложи си тениската и легна.

Обекта винаги спеше по гръб. Веднъж ми каза, че хората, които спят по гръб, са лидерите в живота, родените актьори и ексхибиционистите. А спящите по корем като мен се опитват да се скрият от реалността, имат силна интуиция и склонност към изкуствата, свързани със съзерцание. Ние двете отлично доказвахме тази теория. Аз лежах по корем, със зачервени от плач нос и очи. А Обекта, легнала на гръб, се прозина и (може би като родена актриса) заспа скоро.

Изчаках десетина минути за всеки случай. После, все едно се въртях насън, се обърнах на другата страна, с лице към Обекта. Луната, приближаваща пълнолуние, изпълваше стаята със синя светлина. И така, Неясния обект спеше в плетеното легло от ракита. Виждаше се предницата на тениската й — всъщност стара тениска на баща й, с няколко дупки. Тя беше отпуснала едната си ръка през лицето, като диагонална линия върху знак, означаваща: „Не пипай“. И затова аз само гледах. Косата й се стелеше върху възглавницата. Устните й бяха полуотворени. В ухото й блещукаше нещо, може би песъчинки от плажа. Зад нея върху тоалетката светеха шишетата парфюм с пулверизатори. Таванът беше надвиснал над нас. Чувах как паяците предат по ъглите. Чаршафите бяха хладни. От дебелия юрган, намотан в краката ни, стърчаха перца. Аз бях израснала с миризмата на нови килими, на ризи от полиестер, топли-топли от сушилнята. А тук египетските чаршафи миришеха на жив плет, възглавниците — на водна патица. Обекта, която лежеше на трийсет сантиметра от мен, беше част от всичко това. Косата й с цвят на тиква, кожата й, напомняща ябълков сайдер, хармонираха с багрите на американския пейзаж. Тя издаде някакъв звук, после пак притихна.

Отвих я предпазливо. В полумрака се появи силуетът й, възвишението на гърдите й под тениската, мекото хълмче на корема и белеещият триъгълник на пликчетата й. Тя дори не помръдна, само гръдният й кош се движеше. Като се мъчех да не издам нито звук, аз започнах да се примъквам бавно към нея. Неочаквано в слабините ми се събудиха мускулчета, за чието съществуване не подозирах. С тяхна помощ тялото ми пълзеше милиметър по милиметър. Старите пружини ми създаваха главоболия — докато се придвижвах уж равнодушно, те ме насърчаваха с цинични проскърцвания. Скандираха, пееха. Непрекъснато спирах и пак започвах. Искаше се огромно усилие. Дишах през устата, за да е по-тихо.

В продължение на десет минути се приближавах все по-близо и по-близо към нея и накрая усетих топлината й по протежение на цялото си тяло. Все още не се докосвахме, само излъчвахме телесна топлина една към друга. Тя дишаше дълбоко. Аз също. Дишахме заедно. Накрая, след като събрах смелост, аз прехвърлих ръка през корема й.

Дълго време не се случи нищо повече. След като бях постигнала толкова много, аз се страхувах да отида по-нататък. Останах като вцепенена в тази половинчата прегръдка. Ръката ми започна да изтръпва, да пулсира и накрая престанах да я усещам. Обекта беше като упоена или в кома. Но въпреки това усещах как кожата й, мускулите й са напрегнати. Мина още доста време, докато направя решителната крачка. Хванах тениската й и я вдигнах нагоре. Дълго време гледах голия й корем и накрая с някаква печал сведох глава. Сведох глава пред божеството на отчаяния си копнеж. Целунах корема на Обекта, а след това бавно, събирайки увереност, започнах да се придвижвам нагоре.

Помните ли моето сърце-жаба? В стаята на Клементайн Старк то беше скочило от калния бряг, намирайки се между две стихии. А сега направи нещо още по-изумително — полази на сушата. Побирайки цели хилядолетия в трийсет секунди, то разви интелигентност. Докато целувах корема на Обекта, аз не просто реагирах на приятен стимул, както се беше случило с Клементайн. Аз не излязох извън тялото си, както бях направила с Джеръм. Сега напълно съзнавах това, което ставаше. Аз мислех за него.

Мислех, че точно това бях искала винаги. Осъзнавах, че не само аз се бях преструвала. Питах се какво ще стане, ако някой открие какво правим. Мислех, че всичко това е много объркано, а щеше да става и по-объркано.

Плъзнах ръка надолу и докоснах хълбоците й. Закачих с пръсти ластика на бикините и започнах да ги смъквам. И тогава Обекта съвсем леко вдигна таза си, за да ми помогне. Това беше единственото й движение.

 

 

На следващия ден не разменихме дори и една дума за това. Когато се събудих, Обекта беше вече станала. Намерих я да седи в кухнята и да гледа как баща й пържи наденица. Това беше неделният сутрешен ритуал на господин Обект. Той наглеждаше къкрещата мас и сланина, а Обекта надничаше в тигана от време на време и казваше:

— Ама че отвратително.

Но след малко се наведе над пълната чиния с пържена наденица и ме накара също да си сипя.

— Ще имам кошмарни киселини — каза.

Веднага разбрах неизреченото послание. Обекта не искаше никакъв драматизъм, никаква вина. Както и никаква демонстрация на нежни чувства. Тя плямпаше за наденицата, за да раздели нощта от деня, за да се разбере, че случилото се през нощта, това, което ние правихме през нощта, няма нищо общо със събитията през деня. Освен това беше добра актриса и понякога аз се питах дали пък наистина не беше спала през цялото време. Или пък аз бях сънувала всичко.

През този ден тя само на два пъти показа, че нещо се е променило между нас. Следобед пристигна филмовият екип на Джеръм — двама негови приятели, които носеха сандъци, кабели и дълъг рошав микрофон, който приличаше на мръсно килимче за баня, навито на руло. Джеръм подчертано не ми говореше. Те се настаниха в малка барака недалеч от къщата и ние с Обекта решихме да видим какво правят. Не можехме да устоим, защото Джеръм ни беше казал да не им се пречкаме. Промъкнахме се дотам, като притичвахме от дърво до дърво. Така се заливахме от смях, че се налагаше често да спираме да се тупаме взаимно по гърба, като избягвахме да се гледаме в очите. Накрая стигнахме до бараката и надникнахме през задното прозорче. Не се случваше кой знае какво, единият от приятелите на Джеръм прикрепяше някаква лампа на стената. Трудно ни беше да надничаме през прозорчето едновременно, затова Обекта застана пред мен. После хвана ръцете ми за китките и ги сложи на корема си. Но официално вниманието й бе погълнато от това, което ставаше в бараката.

Появи се Джеръм, облечен като гимназиста-вампир. Вместо традиционната жилетка на Дракула, той носеше розова риза „Лакост“. Вместо папийонка имаше шалче. Черната му коса лъщеше от някаква помада, лицето му беше избелено с грим, а в ръката си държеше шейкър за коктейли. Единият му приятел вдигна във въздуха метла, на която се люлееше гумен прилеп. Другият снимаше.

— Камера! — извика Джеръм.

След това вдигна шейкъра и го разклати с две ръце. През това време прилепът се спускаше и пърхаше над главата му. Джеръм махна капачето и наля кръв в две чаши за мартини. Вдигна едната към своя приятел прилепа, който послушно цопна в нея. Джеръм отпи от своя кървав коктейл и каза на прилепа:

— Точно както го харесваш, Мъфи. Съвсем сух.

Обекта се смееше и коремът й подскачаше под ръцете ми. Тя се облегна на гърдите ми и цялото й тяло се затресе в прегръдката ми. Притиснах таза си към нея. Всичко ставаше тайно, зад бараката, като докосване на крака под масата. Но след това операторът свали камерата, посочи ни и Джеръм се обърна. Очите му се втренчиха в моите ръце, а след това се вдигнаха към очите ми. Той оголи зъби, изгаряйки ме с поглед, а след това извика с нормалния си глас:

— Ей, я се махайте се оттук! Снимаме.

Приближи се към прозореца и чукна по него, но ние вече бягахме.

По-късно вечерта телефонът звънна. Майката на Обекта вдигна и каза: „Рекс е“. Обекта стана от дивана, където играехме табла. За да се намирам на работа, аз започнах да трупам пуловете на купчинки. Подреждах ги отново и отново, докато Обекта говореше с Рекс. Беше с гръб към мен и пристъпваше насам-натам, като си играеше с жицата. Продължавах да гледам пуловете и да ги местя. Но в същото време зорко следях разговора.

— Нищо кой знае какво, просто играем табла… с Кали… Той снима тъпия си филм… Не мога, скоро ще вечеряме… Не знам, може би по-късно… Всъщност съм малко уморена.

Внезапно тя се обърна с лице към мен. Насилих се да вдигна очи. Обекта посочи телефонната слушалка, а след това, като отвори широко уста, имитира с пръст, че й се повдига. Сърцето ми преля от щастие.

Отново дойде нощ. Щом си легнахме, минахме през всички обичайни ритуали: разбухване на възглавниците, прозевки, въртене насам и натам, докато си намерим място. А после, след съответното мълчание, Обекта издаде някакъв звук. Нещо като сподавено промърморване, сякаш говореше насън. След това дишането й стана по-дълбоко. А Калиопа, която прие това като знак за съгласие, започна дългото си пътешествие към другата половина на леглото.

Такава беше любовната ни история. Безмълвна, ограничена, принадлежаща на нощта, на съня. Аз също имах причини да искам да е така. Каквото и да представлявах, най-добре беше то да се разкрива бавно, в разкрасена светлина. Тоест в пълен мрак. А и това е типично за юношеството — опитваш разни нови неща в тъмното. Напиваш се, вземаш наркотици и импровизираш. Спомнете си задните седалки на колите, палатките, лагерните огньове край морето. Не ви ли се е случвало да се окажете, без да си признаете, в прегръдките на най-добрия си приятел? Или пък в стаята в общежитието с двама души, вместо с един, докато касетофонът върти фуга на Бах? Всъщност първите сексуални преживявания са своеобразен транс. Преди да дойде навикът или любовта. Анонимно опипване. Нещо като секс на пясъчника. Започва в тийнейджърските години и продължава до двайсет-двайсет и една. Учиш се да даваш на другите, да делиш с тях играчките си.

Понякога, когато легнех върху нея, Обекта сякаш се събуждаше. Размърдваше се, за да се наместя по-удобно, разтваряше краката си или ме прегръщаше през гърба. Като че ли изплуваше от съня, а после отново се гмуркаше. Клепачите й потрепваха. В тялото й се появяваше някаква отзивчивост, тя свиваше коремните си мускули в един ритъм с моите, отмяташе главата си назад и предлагаше шията си. Но аз чаках повече. Исках тя да признае това, което правим, но и се страхувах. И така, лъскавият делфин изскачаше, минаваше през обръча на моите крака и отново изчезваше, като ме оставяше разлюляна, мъчейки се да запазя равновесие. Там долу всичко беше влажно. Заради мен, или заради нея — не знаех. Слагах главата си на гърдите й под набраната нагоре тениска. Подмишниците й миришеха на презрели плодове. Почти нямаше окосмяване.

— Каква си късметлийка — казвах й, когато отново водехме дневния си живот. — Дори не се налага да се бръснеш.

Но през нощта Калиопа само галеше космите или ги опитваше на вкус. Една нощ, докато правех това и други неща, забелязах сянка на стената. Помислих, че е нощна пеперуда. Но когато се вгледах по-внимателно, видях, че е ръката на Обекта, вдигната над главата ми. Ръката й беше напълно будна. Пръстите се свиваха и разтваряха, засмуквайки целия екстаз на тялото й в тайното си разцъфтяване.

Това, което вършехме с Обекта, се подчиняваше на тези свободни правила. Не бяхме особено придирчиви по отношение на подробностите. Най-важното за нас беше, че това се случва, че сексът се случва. Това беше големият факт. А как точно ставаше, кое къде отиваше, беше второстепенно. Освен това нямахме с кой знае какво да го сравним. Нищо, освен онази нощ в хижата с Рекс и Джеръм.

Що се отнася до моя минзухар, той беше не толкова част от моето тяло, колкото нещо, което откривахме заедно и от което заедно изпитвахме удоволствие. Доктор Лус ще ви каже, че когато им се инжектират мъжки хормони, женските маймуни се опитват да възсядат други женски. Сграбчват ги, искат да ги обладават. Не и аз. Поне не отначало. Напълването на минзухара беше явление, отделно от мен. Той беше нещо като ченгел, който ни свързваше и по-скоро стимулираше външните полови органи на Обекта, отколкото проникваше във вътрешните. Но явно достатъчно ефективно. След първите ни няколко нощи тя гореше от желание. Тоест гореше от желание, оставайки привидно заспала. Когато я прегръщах и се притискахме премалели, макар че беше безчувствена, тя наместваше тялото си към моето. Нищо не биваше възбуждано или галено. Нищо не биваше насочвано. Но опитът внесе отмерени движения в нашето сънено съвкупление. Очите на Обекта оставаха затворени през цялото време; често главата й се отмяташе встрани. Тя мърдаше под мен като спящо момиче, обладавано в съня си от демон. Все едно сънуваше сексуален сън и мислеше, че възглавницата е нейният любовник.

Понякога преди или след това аз запалвах нощната лампа. Набирах тениската й колкото може по-високо и смъквах бикините под коленете. И само лежах, като оставях очите ми да се напълнят. С какво може да се сравни? Златни стружки ограждаха магнита на нейния пъп. Ребрата й бяха тънки като захарни бастунчета. Широките й бедра, толкова различни от моите, приличаха на купа, предлагаща ален плод. Ето го и любимото ми местенце — гладката бяла дюна, където гръдният кош омекваше и преминаваше в гръд.

Угасвах лампата. Притисках се към Обекта, обхващах с длани задната част на бедрата й, нагласявах краката й около кръста си. Подхващах я отдолу и я притисках към себе си. И тогава тялото ми зазвъняваше като камбана на катедрала. Гърбушкото в камбанарията подскачаше и се люлееше на въжето като луд.

Докато се случваше всичко това, аз не правех никакви генерални заключения за себе си. Знам, че е трудно да се повярва, но беше точно така. Съзнанието се редактира. Лустросва събитията. Когато си вътре в тялото, е едно, а отвън — друго. Отвън можеш да гледаш, да проверяваш, да сравняваш. Като си вътре обаче, не можеш да сравняваш. През изминалата година минзухарът доста се беше удължил и в най-изявеното си състояние вече беше около пет сантиметра. По-голямата част от него обаче се криеше сред гънките на кожата, от която надничаше. А освен това имаше и окосмяване. В спокойно състояние минзухарът почти не се забелязваше. Когато погледнех надолу, виждах само тъмния триъгълен символ на пубертета. Щом докоснех минзухара, той веднага се уголемяваше, набъбваше и накрая сякаш изскачаше от торбичката си. Вирваше глава във въздуха. Е, не много надалеч, само на два сантиметра и нещо. Какво значеше това? От личен опит знаех, че Обекта също си има минзухар, който също набъбваше при докосване. Просто моят беше по-голям, по-неприкрит. Моят минзухар несдържано показваше чувствата си.

Най-важната подробност беше тази: моят минзухар нямаше дупка на върха. Момчетата имаха съвсем друго нещо. Читателю, постави се на мое място и се запитай какъв извод щеше да си направиш за своя пол, ако имаше това, което имах аз, ако изглеждаше така, както изглеждах аз. За да пишкам, трябваше да сядам. Струята излизаше отдолу. А отвътре беше като на момиче — меко, почти болезнено, като пъхнех пръст. Вярно, гърдите ми бяха съвсем плоски. Но в училището имаше и други „дъски за гладене“. А и Теси твърдеше, че в това отношение приличам на нея. Мускули? Почти несъществуващи. Никакви бедра, никаква талия. Кльощава върлина.

Защо да си мисля, че съм нещо друго, а не момиче? Защото ме привличаше момиче ли? Та това се случваше непрекъснато. Всъщност през 1974-та се случваше по-често от всякога. Беше се превърнало в национално развлечение. Екстатичното прозрение, което ме беше осенило, остана дълбоко потиснато. Колко време щях да успея да го държа в това състояние, никой не можеше да каже. Но в крайна сметка се оказа, че нищо не зависи от мен. Така е с големите неща. Раждането и смъртта. И любовта. А също и онова, което любовта ни завещава, преди да се родим.

 

 

Следващият четвъртък се случи горещ. Един от онези влажни дни, когато атмосферата се обърква. Както си седи на верандата, човек изведнъж усеща, че въздухът всъщност иска да е вода. Обекта винаги униваше в жегата. Казваше, че глезените й се подуват. Цялата сутрин беше почти непоносима — все нещо искаше, на всичко се цупеше. Докато се обличах, надникна от банята, застанала на прага, и ме обвини:

— Какво си направила с шампоана?

— Нищо не съм направила.

— Аз го оставих на перваза на прозореца. Освен мен само ти го използваш.

Промуших се край нея и влязох банята.

— Тук си е, във ваната — казах.

Обекта го взе от ръцете ми.

— Чувствам се отвратително, цялата лепна! — това й беше извинението. После влезе под душа, докато аз си миех зъбите. След минута овалното й лице се появи, обрамчено от завесата. Изглеждаше плешива и с големи очи като извънземна.

— Извинявай, че днес съм такава кучка — каза.

Продължих да си мия зъбите, оставих я да се мъчи известно време. Челото на Обекта се сбърчи и погледът й омекна умолително.

— Мразиш ли ме?

— Още не съм решила.

— Толкова си гадна! — каза тя, нацупи се наужким и рязко пусна завесата.

След закуска се излегнахме в люлката на верандата, пиехме лимонада и се люлеехме, за да ни подухва ветрец. Аз опирах краката си в парапета и се отблъсквах. Обекта лежеше настрани, с крака в скута ми, а главата й почиваше на облегалката на люлката. Беше с горнището на банския и изрязани джинси, толкова къси, че отдолу се подаваше бялата подплата на джобовете. Аз носех къси зелени панталони и бяла тениска.

Пред нас заливът хвърляше сребристи отблясъци, сякаш водата имаше рибешки люспи.

— Понякога наистина ми писва от това тяло — каза Обекта.

— И на мен.

— Наистина ли?

— Особено в такава жега. Цяло мъчение е дори само да се движи човек.

— Освен това мразя да се потя.

— И аз не мога да понасям, когато се потя — казах аз. — По-добре да дишам с изплезен език като куче.

Обекта се засмя и ме погледна удивена.

— Ти разбираш всичко, което казвам — рече и поклати глава. — Защо не беше мъж?

Свих рамене, не знаех какво да кажа. В думите й нямаше никаква ирония и аз го разбирах.

Тя ме гледаше с притворени клепачи. В яркия ден, в маранята, която се издигаше над изсъхналата трева, очите й изглеждаха много зелени, макар че бяха само цепки, полумесеци. Главата й, подпряна на облегалката на люлката, беше клюмнала надолу и трябваше да вдигне поглед, за да ме види. От този ъгъл имаше лукаво изражение. Без да откъсва очи от моите, намести краката си, като леко ги разтвори.

— Имаш абсолютно невероятни очи — каза.

— А твоите са толкова зелени, че изглеждат почти неестествени.

— Наистина са изкуствени.

— Имаш стъклени очи?

— Да, сляпа съм. Аз съм Тирезий.

Така открихме нов начин да го правим. Като се вглеждахме в очите си, сякаш ги държахме затворени или поне не обръщахме внимание на подробностите. Не откъсвахме поглед една от друга. През това време Обекта съвсем леко сви мускулите на краката си и хълмчето под изрязаните й джинси се надигна към мен, като че ли ми се предлагаше. Сложих длан върху бедрото на Обекта. И докато все така се люлеехме, като се гледахме очите, а щурците свиреха на цигулка в тревата, аз плъзнах ръката си нагоре, между краката й. Палецът ми се вмъкна под изрязаните джинси. Лицето й оставаше безизразно. Зелените очи под тежките клепачи продължаваха да не се откъсват от моите. Напипах меките й бикини и се пъхнах под ластика. Очите ни бяха все така широко отворени, сякаш заключени. И тогава плъзнах палеца си в нея. Тя примигна, очите й се затвориха, хълбоците й се вдигнаха още по-нагоре. Направих го още веднъж. И още веднъж. Всичко се сля в едно — лодките на пристана, струнният оркестър на щурците в изгорялата трева и ледът, който се топеше в нашите шишета с лимонада. Люлката скърцаше напред-назад на ръждясалата си верига и това ми напомни за детската песничка за малкия Джак Хорнър, който седнал в ъгъла да яде коледния пай. Пъхнал палец и извадил една слива… Обекта отново ме фиксираше и онова, което чувстваше, се виждаше само там, в зелените дълбини на очите й. Иначе беше напълно неподвижна. Движеше се само моята ръка и краката ми, които се оттласкваха от парапета. Това продължи три минути, пет, петнайсет. Нямам представа. Времето изчезна. Незнайно как ние все още не съзнавахме напълно какво вършим. Усещанията се преливаха направо в забрава.

Когато зад нас изскърцаха дъските на верандата, подскочих. Бързо извадих ръката си от бикините на Обекта и седнах с изправен гръб. А после видях нещо с крайчеца на окото си и се обърнах. На перилата вдясно от нас седеше Джеръм. Беше в своя вампирски костюм въпреки жегата. На места пудрата върху лицето му се беше изтрила, но въпреки това изглеждаше много блед. Гледаше ни с истинско призрачно изражение. Изражението от „Примката на призрака“. Младият господар, покварен от градинаря. Момъкът в смокинг, удавен в кладенеца. Всичко в него беше мъртво с изключение на очите. Очите му бяха втренчени в нас — в голите крака на Обекта, които лежаха в скута ми, — а лицето му оставаше като балсамирано. И изведнъж призракът проговори:

— Лизачки.

— Не му обръщай внимание — каза Обекта.

— Лизачки — изграчи Джеръм.

— Млъкни!

Джеръм продължаваше да стои неподвижен, като призрак върху перилата. Косата му не беше зализана назад, а висеше от двете страни на лицето му. Владееше се напълно, все едно следваше стара процедура.

— Лизачка — повтори. — Лизачка, лизачка.

Този път в единствено число, само към сестра си.

— Джеръм, казах да млъкнеш.

Обекта се опита да стане. Свали краката си от скута ми и понечи да се обърне настрани. Но Джеръм я изпревари. Той разтвори полите на сакото си като криле, скочи от парапета и се хвърли към Обекта. И въпреки това лицето му беше съвсем безстрастно. Нито едно мускулче не потрепваше по него, с изключение на устата. И той продължи да съска и грачи в лицето на Обекта, в ушите й.

— Лизачка, лизачка, лизачка, лизачка.

— Престани!

Тя се опита да го удари, но той й хвана ръцете. Улови двете й китки с една ръка, а с другата направи с пръсти буквата V. Той притисна това V към устата си и зашава с език между навяващия неприлични асоциации триъгълник. При този циничен жест спокойствието на Обекта започна да се пропуква. Едва се сдържаше да не заплаче и Джеръм усети това. Повече от десетилетие той беше докарвал сестра си до сълзи и знаеше как да го постигне; приличаше на дете, което се опитва да запали мравка с лупа, фокусирайки върху нея все по-горещ и по-горещ слънчев лъч.

— Лизачка, лизачка, лизачка…

И изведнъж Обекта се предаде. Разрева се като малко дете. Лицето й почервеня, бясно размаха към него юмруци и изтича в къщата.

Тогава Джеръм се успокои. Оправи си сакото, приглади косата си и, след като се облегна на перилата, се загледа безметежно към водата.

— Не се тревожи. Няма да кажа на никого.

— Какво да кажеш?

— Имаш късмет, че съм либерален и свободомислещ — продължи той. — Повечето момчета няма да се зарадват, като разберат, че една лесбийка им е сложила рога със собствената им сестра. Не мислиш ли, че е малко неловко? Но аз съм толкова свободомислещ, че съм готов да си затворя очите за наклонностите ти.

— Джеръм, защо не млъкнеш?

— Ще млъкна, когато си искам — изрепчи ми се.

След това обърна глава и ме погледна.

— Знаеш ли сега какво следва? Дим да те няма, Стефанидис. Чупката оттук и повече да не съм те видял. И долу ръцете от сестра ми.

Скочих. Кръвта ми кипна, устреми се нагоре по гръбнака ми и сякаш в главата ми заби камбана. Хвърлих се срещу Джеръм, обезумяла от ярост. Той беше по-едър от мен, но не го очакваше. Ударих го в лицето. Опита да се изплъзне, но аз го блъснах и го съборих на земята. Седнах върху гърдите му, като натисках с крака ръцете му. Най-накрая Джеръм престана да се съпротивлява. Лежеше по гръб и се правеше, че му е забавно.

— Обади ми се, като свършиш — каза.

Чувството да съм отгоре му беше приятно. Цял живот Чаптър Илевън ме беше приковавал към земята. За пръв път аз успявах да взема връх, при това с по-голямо от мен момче. Дългата ми коса падаше върху лицето на Джеръм и за да го подразня, аз разлюлях глава. А после си спомних още нещо, което брат ми обичаше да прави.

— Не — извика Джеръм. — Недей. Недей!

Оставих я да падне. Като дъждовна капка. Като сълза. Но беше плюнка, която го уцели точно между очите. И тогава земята под нас сякаш се разтвори, когато Джеръм се надигна с вик и аз полетях назад. Превъзходството ми бе траяло съвсем кратко. Сега трябваше да бягам.

За миг прекосих верандата. Изтичах надолу по стъпалата и хукнах на бос крак през ливадата зад къщата. Джеръм ме подгони в костюма си на Дракула, но спря за малко, колкото да си свали сакото, и аз успях да набера преднина. Тичах през задните дворове на съседните къщи, свеждайки глава под клоните на боровете. Заобикалях храсти и скари за барбекю. Боровите иглички осигуряваха добро триене под краката ми. Най-накрая стигнах до откритата поляна и се втурнах през нея. Но когато погледнах назад, видях, че Джеръм вече ме настига.

Тичахме през високата жълта трева край брега. Когато прескочих паметната плоча, си ожулих крака и заподскачах от болка, но не спрях да тичам. Джеръм я прескочи, без да я докосне. От другата страна на поляната минаваше път, който стигаше обратно до къщата. Ако успеех да прехвърля възвишението, можех, без Джеръм да ме види, да дотичам там и с Обекта да се барикадираме в нейната стая. Стигнах до хълма и хукнах нагоре. Джеръм продължаваше да ме преследва и разстоянието помежду ни се скъсяваше все повече.

Приличахме на бягащи фигури върху фриз. В профил, с мускулести гъвкави бедра и порещи ръце, ние цепехме тревата, която шибаше пищялите ни. Когато стигнах до подножието на хълма, Джеръм като че ли намали темпото. Размахваше ръце в знак за поражение. Махаше и викаше нещо, което не можех да чуя…

Тракторът току-що беше завил и вече излизаше на пътя. Седнал високо, фермерът не ме виждаше. Аз гледах назад, за да проверя дали Джеръм ме настига. Когато най-накрая се обърнах, беше твърде късно. Гумата на трактора беше точно пред мен и аз се ударих в нея. Полетях във въздуха сред червеникавия прах. Във връхната точка на полета си видях остриетата на вдигнатия отзад плуг, метала във формата на тирбушон, покрит с кал — и след това гонитбата свърши.

Свестих се на задната седалка на непознат автомобил — таратайка, чиито седалки бяха покрити с одеяла. На задния прозорец имаше ваденка с уловена на въдица пъстърва, която се мяташе. Шофьорът носеше червена шапка с козирка. През малката пролука над закопчалката се виждаше късо подстриганата коса над набръчкания му врат.

На главата ми имаше нещо меко, подобно на бинт. Бяха ме завили със старо одеяло, кораво, със стърчащи от него сламки. Вдигнах поглед и съзрях прекрасна гледка. Лицето на Обекта. Главата ми лежеше в скута й. Дясната ми буза беше потънала в топлия й корем. Още беше с горнището на банския и изрязаните джинси. Коленете й бяха разтворени, а червеникавата й коса падаше върху мен, забулвайки всичко. Взрях се в това закътано пространство и видях фрагменти от нея — тъмната презрамка на горнището на банския, изпъкналите ключици. Тя дъвчеше кожичката си на един нокът. Щеше да го разкървави, ако не спре.

— По-бързо! — каза от другата страна на надвисналата си коса. — По-бързо, господин Бърт.

Караше ни фермерът, в чийто трактор се бях блъснала. Надявах се да не я послуша. Не исках да бърза. Исках това пътуване да продължи колкото може по-дълго. Обекта ме галеше по косата. Никога не беше правила това на дневна светлина.

— Ударих брат ти — казах й ни в клин, ни в ръкав.

Обекта отметна косата си с ръка. Светлината прониза въздуха като нож.

— Кали! Добре ли си?

Усмихнах й се.

— Добре го подредих.

— О, боже! — каза тя. — Толкова се уплаших. Помислих, че си мъртва. Ти просто ле… ле… — гласът й се накъса — лежеше на пътя!

Потекоха сълзи, но вече от благодарност, не от гняв като преди. Обекта хлипаше. Съзерцавах с благоговение емоционалната буря, която я разтърсваше. Тя сведе глава. Притисна мокрото си лице към моето и за пръв и за последен път се целунахме. Бяхме скрити от облегалката, от стената на косата й, пък и на кого можеше да каже фермерът? Изтерзаните устни на Обекта срещнаха моите и вкусът им беше сладък и солен.

— Цялата съм разсополивена — каза тя, като отново вдигна главата си и успя да се засмее.

Но колата спря. Фермерът изскочи навън, извика нещо и бързо отвори задната врата. Появиха се двама санитари, сложиха ме на една количка и я насочиха към входа на болницата. Обекта продължаваше да стои до мен. Хвана ми ръката. За миг сякаш осъзна, че е полугола. Погледна тялото си, когато босите й крака стъпиха на студения линолеум. Но не обърна внимание на това. По целия коридор държеше ръката ми, докато санитарите не й казаха да ме пусне. Сякаш беше вълнена нишка от Пирея.

— Госпожице, не можете да влезете тук — казаха санитарите. — Трябва да изчакате отвън.

И тя спря, но подържа ръката ми още малко. Те продължиха да ме бутат по коридора и ръката ми се протегна към Обекта. Вече бях поела към своето пътешествие. Плавах през морето към друга страна. Ръката ми ставаше все по-дълга — пет метра, десет метра, петнайсет, двайсет, двайсет и пет. Вдигнах глава, за да съзерцавам Неясния обект. За пореден път тя се превръщаше в загадка за мен. Какво се беше случило с нея след това? Къде е сега? Стоеше в края на коридора, хванала моята удължаваща се ръка. Изглеждаше измръзнала, слабичка, изгубена. Сякаш знаеше, че никога повече няма да се видим. Бутаха ме все по-бързо. Ръката ми вече беше изтъняла като нишка, която се вие във въздуха. Накрая дойде неизбежният миг. Обекта я пусна и ръката ми полетя нагоре, свободна, празна.

Лампи над главата ми, ярки, кръгли, както при моето раждане. Същото скърцане на бели обувки. Но доктор Филобосян го нямаше. Лекарят, който ми се усмихваше отгоре, беше млад, със светлоруса коса. Говореше с провинциален акцент.

— Сега ще ти задам няколко въпроса, нали може?

— Добре.

— Най-напред — как се казваш?

— Кали.

— На колко години си, Кали?

— На четиринайсет.

— Колко пръста ти показвам?

— Два.

— А сега искам да преброиш от десет до едно в обратен ред.

— Десет, девет, осем…

И през цялото време натискаше тялото ми на определени места, търсейки счупвания.

— Така боли ли?

— Не.

— А така?

— Не.

— Ами тук?

И внезапно ме заболя. Остра болка, като ухапване от кобра, точно под пъпа. Викът ми беше достатъчен отговор.

— Добре, добре, ще бъда много внимателен. Само трябва да погледна. Сега не мърдай.

Лекарят направи знак на сестрата с поглед. Започнаха да ме събличат от двете страни. Сестрата измъкна тениската през главата ми. Появиха се гърдите ми, зеленикави и плоски. Те не обърнаха внимание. Аз също. През това време лекарят разкопча колана. Продължи с копчетата на панталона ми. И той беше свален. Наблюдавах всичко сякаш отдалеч. Мислех си за нещо друго. Спомних си как Обекта повдигаше бедра, за да ми помогне да сваля бикините й. Дребният знак за съучастие, за желание. И колко приятно ми беше това. А сега сестрата протягаше ръка и аз леко повдигнах таза си.

Дръпнаха надолу бикините ми. Ластикът се запъна, но после се освободи.

Лекарят се наведе по-близо, мърмореше нещо. Сестрата доста непрофесионално се хвана за гърлото от изненада, а после се престори, че си оправя якичката.

Чехов беше прав. Ако на стената има пушка, тя трябва да гръмне. Но в истинския живот никога не знаеш къде виси пушката. Пистолетът, който баща ми държеше под възглавницата си, не даде и един изстрел. Както и ловджийската пушка над камината в къщата на Обекта. Но в кабинета на спешното отделение нещата стояха другояче. Нямаше пушек, миризма на барут, не се чу нищо. Само по реакцията на лекаря и сестрата си пролича, че моето тяло се оказа на висотата на повествователните изисквания.

 

 

Остана да бъде описана само една сцена от онзи период от живота ми. Тя се разигра седмица по-късно, вкъщи на „Мидълсекс“, и действащите лица бяхме аз, един куфар и едно дърво. Намирах се в стаята си, седях на сандъка под прозореца. Наближаваше пладне. Носех дрехи за път, сив костюм с панталон и бяла блуза. Протягах ръка през прозореца и берях черници от дървото, което растеше отвън. Почти цял час се тъпчех с тези черници, за да не мисля за звука откъм спалнята на родителите ми.

Черниците бяха узрели предната седмица. Едри и сочни. Изцапаха ръцете ми. Тротоарът отвън, тревата и камъните в цветните лехи бяха осеяни с лилави петна. Откъм спалнята на родителите ми се чуваше плачът на майка ми.

Станах. Отидох до отворения куфар и за пореден път проверих дали всичко е вътре. С родителите ми заминавахме след един час. Отивахме в Ню Йорк на преглед при един прочут лекар. Не знаех колко дълго ще отсъстваме, не знаех какво ми имаше. Не обръщах голямо внимание на подробностите. Знаех единствено, че вече не съм момиче като всички останали момичета.

Православни монаси изнесли нелегално коприна от Китай през VI век и я занесли в Мала Азия. Оттам тя се разпространила, стигнала до Европа, а накрая изминала пътя през морето до Северна Америка. Бенджамин Франклин насърчил производството на коприна в Пенсилвания преди Американската революция. Навсякъде из Съединените щати били засадени черничеви дървета. Но докато берях плодовете през прозореца на спалнята си, не подозирах, че нашата черница има нещо общо с копринарството и че същите дървета са растели зад къщата на баба ми в Турция. Тази черница се издигаше открай време пред прозореца на стаята ми на „Мидълсекс“, без да разкрие своето значение за мен. Но сега нещата са различни. Сега всички безмълвни предмети в живота ми сякаш разказват моята история, сякаш стигат далеч назад във времето, ако се вгледам в тях внимателно. Затова не мога да завърша тази част от живота си, без да спомена следния факт.

Най-широко разпространеният вид копринена буба, ларвата на Bombyx mori, вече не съществува никъде в природата. Както отбелязва тъжно моята енциклопедия: „Краката на ларвите са се изродили и възрастните насекоми вече не летят“.