Джефри Юдженидис
Мидълсекс (12)

Домашни филми

Ето какво виждам, когато най-после проглеждам: медицинска сестра, протегнала ръце да ме поеме от лекаря; голямото колкото Маунт Ръшмор^[1] тържествуващо лице на майка ми, която ме гледа как се отправям за първото си къпане. (Да, казах, че е невъзможно, но все пак помня това.) И други неща, материални и нематериални: неумолимият блясък на лампите в операционната; белите обувки, скърцащи по белия под; муха, която сее зараза по марлята; и навред около мен, над мен и под мен по коридорите на Родилния дом — разгръщащите се лични драми. Усещам щастието на семействата, които държат първото си отроче и стоицизма на католиците, които поемат деветото. Долавям разочарованието на млада майка, видяла на лицето на новородената си дъщеря слабоволевата брадичка на баща й, както и ужаса на млад баща, смятащ наум колко излиза да се гледат тризнаци. На етажите над родилното отделение в стаи без цветя лежат жени, претърпели хистеректомии и мастектомии. Девойчета в пубертета със спукани кисти на яйчниците се унасят, упоени от морфин. Още от самото начало навсякъде край мен е теглото на женското страдание с неговото библейско оправдание и стопяване като с магия.

Сестрата, която ме измива, се казва Розали, хубава дълголика жена от планините на Тенеси. След като изсмуква слузта от ноздрите ми, тя ми слага инжекция с витамин K за съсирване на кръвта. Браковете между близки роднини, както и генетичните малформации, се срещат често в Апалачите, но сестра Розали не забелязва в мен нищо необичайно. Обезпокоява я лилавото петно на бузата ми, заприличало й на леке от портвайн. Оказва се плацента, която се отмива. След това сестра Розали ме отнася обратно на д-р Филобосян за анатомичен преглед. Слага ме на масата, но продължава да ме придържа с една ръка за всеки случай. Забелязала е треперещата длан на лекаря по време на раждането.

През 1960 година д-р Филобосян е на седемдесет и четири. Главата му клюма върху превития врат като на камила и сякаш само бузите му се движат. Бели коси, подобни на ореол, опасват иначе плешивото му теме и затулват като памук големите му уши. На хирургическите му очила са прикрепени квадратни лупи.

Той започва прегледа от врата ми, като търси гънки, симптом за дебилност. Преброява пръстите на ръцете и краката ми. Преглежда небцето ми; забелязва без изненада рефлекса на Моро. Опипва опашната кост за дефекти. А после, след като ме обръща пак по гръб, хваща извитите ми крачета и ги разтваря.

Какво вижда? Чистата соленоводна слуз на женските гениталии. Възпалена област, отекла от хормоните. Червеното маймунско дупе, каквото имат всички бебета. Д-р Филобосян трябва да разтвори гънките, за да види по-добре, но не го прави. Защото точно в този миг сестра Розали (за която мигът също е съдбовен) докосва ръката му без да иска. Д-р Фил вдига поглед. Старческо далекогледство. Арменските очи срещат очите на средна възраст от Апалачите. Задържат се на тях, а след това рязко се извръщат. Аз съм само на пет минути, но темите на моя живот — случайността и сексът — вече са се заявили. Сестра Розали се изчервява.

— Красавица — казва д-р Филобосян, като има предвид мен, но гледа помощничката си. — Толкова красиво момиченце.

 

 

На „Семинол“ празничното настроение от раждането било поприглушено от надвисналата смърт.

Дездемона открила Лефти на пода в кухнята, проснат до обърната чаша кафе. Тя коленичила до него и допряла ухо до гърдите му. След като не чула туптене, извикала името му. Вопълът й отекнал в твърдите повърхности в кухнята: тестера, фурната, хладилника. Накрая тя рухнала на гърдите му. Ала в последвалото мълчание Дездемона усетила как в нея се надига странно чувство. То се разстлало в пространството между паниката и скръбта. Все едно я изпълвал някакъв газ. Миг по-късно тя рязко отворила очи, защото разпознала това чувство: било щастие. По лицето й се стичали сълзи, тя вече упреквала Бога задето й е отнел мъжа, но на обратната страна на тези подобаващи чувства било съвсем нередното облекчение. Станало най-лошото. Точно така: най-лошото. Защото за пръв път в живота си баба ми нямала за какво да се тревожи.

Животът ме е научил, че чувствата не могат да се опишат с една-единствена дума. Аз не вярвам в „тъга“, „радост“, „съжаление“. Може би най-доброто доказателство за патриархалността на езика е това, че той опростява чувствата прекалено много. Иска ми се да разполагам със сложни хибридни чувства, думи, навързани по немски маниер като влакови композиции, например „щастието, съпътстващо бедата“. Или пък: „разочарованието, когато преспиваш с фантазиите си“. Ще ми се да покажа как „усещането, че всички сме тленни, на което ни навеждат остаряващи роднини“ се свързва с „омразата към огледалата, идваща със средната възраст“. Бих искал да разполагам с дума за „тъгата, породена от банкрут на ресторанти“, както и за „вълнението да си намериш стая с минибар“. Никога не съм имал точните думи, с които да опиша живота си, а сега, след като влязох в своя разказ, те ми трябват повече от всякога. Вече не мога да се облегна и да наблюдавам от разстояние. Оттук нататък всичко, което ви разказвам, е обагрено от субективното изживяване да бъдеш част от събитията. Ето къде историята ми се дели, размножава, претърпява мейоза. Сега, след като вече съм част от него, светът ми се струва по-тежък. Говоря за превръзки и подгизнал памук, за мириса на плесен в кинотеатрите, за всичките въшливи котки и смрадливите им сандъчета, за дъжда по улиците на града, когато прахта се вдига и старите италианци внасят вкъщи сгъваемите си столове. До този момент това не беше моят свят. Не беше моята Америка. Но ето ни най-накрая и нас.

Дездемона не изпитвала дълго щастието, съпътстващо бедата. Няколко секунди по-късно тя отново опряла глава в гърдите на мъжа си — и чула сърцето да бие! Спешно закарали Лефти в болницата. Два дни по-късно той дошъл в съзнание. Умът му бил бистър, паметта — непокътната. Но когато понечил да я попита дали бебето е момче, или момиче, той открил, че не може да говори.

 

 

Според Джули Кикучи красотата винаги е странна. Вчера, на щрудел и кафе в кафене „Айнщайн“, тя се опита да ми го докаже.

— Погледни тази манекенка — рече, като вдигна едно модно списание. — Виж й ушите. Все едно са на марсианка. — Прелисти страниците. — Или виж устата на тази. Можеш да пъхнеш вътре цяла глава.

Аз се опитвах да си поръчам още едно капучино. Сервитьорките с австрийските си униформи не ми обръщаха внимание, както им е обичаят, а навън жълтите липи сякаш ронеха листа и сълзи.

— А какво ще кажеш например за Джаки О.? — продължи да привежда примери Джули. — Очите й бяха толкова раздалечени, че на практика се намираха от двете страни на главата й. Приличаше на риба чук.

Горните думи ми дават повод да направя физическо описание на себе си. Бебешките снимки на невръстната Калиопа показват разнообразни черти в своята странност. Родителите ми, надвесени с любов над кошчето, обожавали всяка една от тях. (Понякога си мисля, че не друго, а лицето ми, което приковавало погледите и леко смущавало хората, отклонявало вниманието на всички от усложненията по-долу.) Представете си кошчето ми като диорама в музей. Натискате едно копче и ушите ми грейват като два златни тромпета. Натискате друго — и засиява острата ми брадичка. Още едно — и от мрака изплуват високите ми неземни скули. Засега впечатлението не е обещаващо. Ако се вземат предвид ушите, брадичката и скулите, може да съм Кафка като малък. Но следващото копче осветява устата ми и нещата започват да се подобряват. Устата е малка, но добре оформена, подканваща към целувки, музикална. А след това, в средата на картата, се появява носът. Той няма нищо общо с носовете, които виждате у класическите гръцки скулптури. Това е нос, който като самата коприна идва от Мала Азия, от Изтока. В случая — от Близкия Изток. И ако се вгледате по-отблизо, носът на бебето в диорамата вече оформя арабеска. Уши, нос, уста, брадичка — а сега и очите. Те са не само раздалечени (като на Джаки О.), но и големи. Твърде големи за бебешко личице. Като очите на баба ми. Големи и тъжни като очи в картина на Кийн. Обрамчени с дълги черни ресници, за които майка ми не можела да повярва, че са се образували вътре в нея. Как тялото й измайсторило такава подробност? Тенът около тези очи: бледомаслинов. Косата: лъскавочерна. А сега натиснете всички копчета едновременно. Виждате ли ме? Изцяло? Вероятно не. Никой всъщност не ме е виждал.

У мен като бебе, дори като момиченце, всички забелязвали една неловка, екстравагантна красота. Сама по себе си никоя от чертите ми не била каквато трябва, но всички заедно правели нещо пленително. Непреднамерена хармония. А също и изменчивост, сякаш под видимото ми лице имало друго, на различно мнение.

Дездемона не се интересувала от външността ми. Вълнувало я състоянието на душата ми.

— Момиченцето е на два месеца — казала тя на баща ми през март. — Защо още не я кръщавате?

— Не искам да я кръщавам — отвърнал Милтън. — Това са куп измишльотини.

— Измишльотини, значи? — заканила му се с пръст Дездемона. — Мислиш, че светата традиция, пазена от църквата две хиляди години, е измишльотина? — А след това се провикнала към Панагия, като я назовавала с всяко от имената й. — Пресвета, пречиста, преблагословена и всевъзпявана Дево Богородице, майко на Господа, чуваш ли какви ги приказва синът ми Милтън?

И след като баща ми продължавал да се противи, тя пуснала в ход тайното си оръжие. Започнала да си вее.

Трудно е да се опише пред човек, който не го е изпитвал лично, злокобното, буреносно веене на баба ми. Отказвайки да спори повече с баща ми, тя отишла с подутите си крака на покритата веранда. Седнала в едно плетено кресло до прозореца. Зимната светлина, която я огрявала в профил, направила носа й прозирно-червен. Тя взела картоненото си ветрило. На предната му част били отпечатани думите: „Турски зверства“. А под тях, с по-дребен шрифт следвали подробностите: погромът в Истанбул от 1955-а, при който били убити 15 гърци, изнасилени 200 гръцки жени, разграбени 4348 магазина и сринати 59 православни църкви, като дори гробовете на патриарсите били осквернени. Дездемона имала шест ветрила със зверства. Били част от колекционерски комплект. Всяка година тя пращала дарение до патриарха в Константинопол и няколко седмици по-късно получавала ново ветрило с описания на зверства, а в един от случаите — със снимка на патриарх Атинагорас сред развалините на разграбена катедрала. В онзи ден, неописано върху ветрилото на Дездемона, но въпреки това осъдено от нея, било най-последното престъпление, извършено не от турците, а от грък, собствения й син, отказал да кръсти дъщеря си с православен ритуал, както си му е редът. Веенето на Дездемона не било въпрос само на движение на китката; смутът идвал някъде от дълбоко. Тръгвал от точката между стомаха и черния дроб, където, както ми каза по-късно, обитава Светият Дух. Извирал по-дълбоко и от собственото й заровено престъпление. Милтън опитал да се прикрие зад вестника, но разлюляният от ветрилото въздух зашумолял в страниците. Мощта на веенето й се усещала в цялата къща; то завихрило валмата прах на стълбището; раздвижило щорите на прозорците; и разбира се, тъй като било зима, накарало всички да зъзнат. Не след дълго сякаш в цялата къща задухал вятър. Той преследвал Милтън дори в олдсмобила му, чийто радиатор започнал да съска тихичко.

Но освен че не спирала да размахва ветрилото, баба ми апелирала към семейното чувство. По това време отец Майк, неин зет и мой роден вуйчо, вече се бил върнал след годините, прекарани в Гърция и служел като помощник-свещеник в гръцката православна църква „Успение Богородично“.

— Моля те, Милти — казала Дездемона. — Помисли за отец Майк. В църквата никога не му дават важна работа. Смяташ ли, че ако собствената му племенничка остане некръстена, ще изглежда добре? Помисли за сестра си, Милти, за горкичката Зоуи. Те нямат много пари.

В крайна сметка в знак на благосклонност баща ми попитал майка ми:

— Сега колко взимат за кръщене?

— Безплатно е.

Милтън вдигнал учудено вежди. Но след като помислил малко, кимнал, тъй като вътрешно подозренията му се потвърдили.

— Точно така. Пускат те вътре без пари. А после трябва да плащаш до гроб.

През 1960-а гръцкото православно паство в Ист Сайд на Детройт се сдобило с нова богослужебна сграда. „Успение Богородично“ се преместила от „Върнън Хайуей“ на нов терен в Шарлевоа. Издигането на църквата в Шарлевоа породило голямо вълнение. От първоначалните скромни партерни помещения на улица „Харт“, през приличното, но далеч не впечатляващо обиталище в пресечка на „Бенито“, „Успение Богородично“ най-накрая щяла да получи величествен храм. Много строителни фирми кандидатствали за поръчката, но накрая се решило да я дадат на „човек от общността“ и този човек бил Барт Скиотис.

Мотивите за построяването на новата църква били двояки: да се възкреси древното величие на Византия и да се покаже на света колко е заможна благоденстващата гръцко-американска общност. Не били жалени никакви средства. Докарали иконописец от Крит, който да изрисува стените. Той стоял повече от година, спял в недовършената постройка на тънък дюшек. Традиционалист в работата си, той се лишавал от месо, алкохол и сладкиши, за да пречисти душата си и да получи божествено вдъхновение. Дори и четката му била по канона, направена от крайчеца на опашка на катерица. Полека-лека, в течение на две години недалеч от магистралата „Форд“ се издигнала нашата истсайдска „Агия София“. Имало само един проблем. За разлика от иконописеца, Барт Скиотис не бил работил с чисто сърце. Станало ясно, че е използвал долнокачествени материали, а остатъка от парите е прехвърлял в собствената си сметка. Положил основите не както трябва и скоро по стените тръгнали пукнатини, оставяйки белези върху стенописите. Освен това покривът протекъл.

В тази неотговаряща на стандартите за качество църква в Шарлевоа, буквално върху нестабилни основи, са ме кръстили в православната вяра; вяра, съществувала много преди протестантството да има срещу какво да протестира и преди католицизмът да се нарече така; вяра, стигаща до началата на християнството, когато е била гръцка, а не латинска, вяра, която като си нямала Тома Аквински да я постави на научна основа, останала забулена в мъглата на традицията и мистерията, откъдето била тръгнала.

И ето — моят кръстник Джими Папаниколас ме поема от ръцете на баща ми. Поднася ме към отец Майк. Усмихнат, преизпълнен с радост, че поне веднъж играе главна роля, отец Майк отрязва кичур от косата ми и го хвърля в купела. (Именно тази част от ритуала, както заподозрях по-късно, беше виновна за мъхнатите стени на нашия купел. Хвърляните с години бебешки коси, подхранени от животворната вода, бяха пуснали корен и пораснали.) Но ето че отец Майк е готов за потапянето.

— Кръщава се Божията рабиня Калиопа Хелън в името на Отца, амин… — и ме топва вътре за първи път. Ние, в православната църква, не се задоволяваме с частично потапяне, при нас няма само едно поръсване или мацване по челото. За да се преродиш, трябва първо да те погребат, затова аз влизам под водата. Цялото семейство гледа, майка ми затаява тревожно дъх (ами ако глътна вода?), брат ми пуска едно петаче, когато никой не го гледа, баба ми спира да си вее за пръв път от седмици. Отец Майк ме изважда отново.

— … и Сина, амин… — и отново ме топва. Този път отварям очи. Петачето на Чаптър Илевън, което пада плавно, проблясва в мътилката. То потъва чак до дъното, а там, както забелязвам в тоя миг, са насъбрани куп неща: други монети, фиби, стара лепенка. В зеленикавата пенеста светена вода усещам покой. Цари тишина. Засърбява ме кожата от двете страни на врата, там, където хората навремето са имали хриле. Имам смътното усещане, че това начало е донякъде показателно за останалата част от живота ми. Семейството ми е събрано около мен, аз съм в Божиите ръце. Но и в своята собствена, отделна стихия, напирам в еволюционната обвивка. Съзнанието за това проблясва в ума ми, след това отец Майк ме изважда отново.

— „… и Светия Дух, амин…“

Остава още едно потапяне. Надолу и пак нагоре, към светлината и въздуха. Трите потапяния са отнели доста време. Освен мътна, водата е и топла. Ето защо при третото изваждане аз наистина се прераждам — във фонтан. Между херувимските ми крачета във въздуха шурва струйка кристална течност. Под светлината от купола жълтото й блещукане привлича вниманието на всички. Струята се издига като арка. Тласкана от пълния мехур, тя измива ръба на купела. И преди моят кръстник да успее да реагира, уцелва отец Майк право в лицето.

Сподавен смях откъм пейките, ужасени ахкания на няколко възрастни жени, а после мълчание. Опозорен от собственото си частично потапяне — и попиващ челото си като протестант, — отец Майк приключва обреда. Взема миро с върха на пръстите си, помазва ме и ме прекръства — най-напред челото ми, после очите, ноздрите, устата, ушите, гърдите, дланите и стъпалата. При всяко докосване казва: „Печатът на дара на Светия Дух“. Накрая ми дава първото причастие (с едно изключение: отец Майк не ми опрощава греха).

— Браво на татковото момиче — перчи се Милтън на път към къщи. — Препика попа.

— Стана без да иска — настоява Теси, още изчервена от срам. — Горкият отец Майк! Няма да го преживее.

— Ама колко надалече стигна! — още се чуди Чаптър Илевън.

В цялата суматоха никой не се пита на какъв точно механизъм се дължи това.

 

 

Дездемона възприела моето несполучливо кръщене, извършено от нейния зет, като лоша поличба. Вече потенциално отговорна за удара на мъжа й, аз бях извършила светотатство още при първата литургическа възможност. Освен това я бях унизила, раждайки се момиче.

— Може би трябва да се пробваш да предсказваш времето — дразнела я Сурмелина. А баща ми натяквал:

— За нищо не става твоята лъжица, мамо. Май силата й вече я няма, а?

Истината е, че в онези дни Дездемона се борела срещу натиска за асимилация, на който не можела да устои. Макар четирийсет години да била живяла в Америка като вечна изгнаница, като гостенка, някои късчета от втората й родина се промъквали под заключената врата на нейното неодобрение. След като Лефти се върнал от болницата, баща ми качил на тавана телевизор, за да им осигури някакво забавление. Малък черно-бял „Зенит“, чийто образ непрекъснато играел. Милтън го сложил на едно нощно шкафче и слязъл обратно, а телевизорът останал да боботи и да примигва. Лефти си нагласил възглавниците за гледане. Дездемона се опитала да върши къщна работа, но се хванала, че все по-често хвърля поглед към екрана. Тя не харесвала автомобилите. Запушвала си ушите винаги като пускали прахосмукачката. Но телевизорът бил някак по-различен и баба ми веднага свикнала с него. Той бил първото и единствено американско нещо, което одобрявала. Понякога забравяла да го изключи и се будела в два часа през нощта от звуците на химна в края на програмата.

Телевизорът заел мястото на разговорите, които липсвали на баба ми и дядо ми. Дездемона гледала по цял ден, възмутена от любовните истории в „Откакто свят светува“. Но най-много харесвала рекламите за всякакви препарати и как оживелите сапунени мехури търкат и помитат всякаква мръсотия.

Животът на улица „Семинол“ допринасял за културния империализъм. В неделя, вместо да сервира метакса, Милтън правел коктейли на гостите си.

— Питиета с имена на хора — оплаквала се Дездемона на немия си съпруг, като се приберели на тавана. — „Том Колинс“, „Харви Уол Банг“. И това ми било питие! Освен това слушат музика на онова, как се казваше, стереоуредбата. Милтън слага тая музика и пият „Том Колинс“ и понякога дори танцуват един с друг, мъжете с жените. Както в борбата.

Нима Калиопа можела да бъде за Дездемона друго, освен поредното знамение за края на света? Тя се опитвала да не ме гледа. Криела се зад ветрилата си. Но един ден Теси трябвало да излезе и Дездемона била принудена да поеме ролята на бавачка. Тя влязла предпазливо в моята стая и приближила на пръсти креватчето ми. Облечената в черно шейсетгодишна жена се навела, за да разгледа повитото в розово пеленаче. Може би нещо в изражението ми събудило тревогата й. Може би вече започвала да прави връзки, асоциации между децата от селото и това бебе, родено в предградията, между бабините деветини и модерната ендокринология… А може и да е било съвсем иначе. Понеже, както се взирала с недоверие над преградката на креватчето ми, тя видяла моето лице — и се обадила кръвта. Тревожното й лице се надвесило над моето също така объркано изражение. Печалните й очи се взирали в моите също толкова големи очи. Всичко у нас — почти еднакво. И затова ме взела на ръце и аз съм направила това, което правят всички внуци: заличила съм годините между нас. Върнала съм на Дездемона миналото й.

От този момент нататък тя ме заобича. Сутрин помагала на майка ми, като ме взимала на тавана. Лефти вече си бил възвърнал по-голяма част от силата и въпреки говорната парализа останал жизнен и енергичен. Всеки ден ставал рано, къпел се, бръснел се, слагал си вратовръзка и в продължение на два часа преди закуска превеждал от старогръцки. Вече нямал аспирации да публикува своите преводи, но вършел това, защото му харесвало и понеже поддържало остротата на ума му. За да общува с останалите от семейството, винаги носел със себе си малка черна дъска. Изписвал посланията си с думи и с лични йероглифи. Съзнавайки, че двамата с Дездемона са в тежест на родителите ми, Лефти гледал да помага с каквото може — правел ремонти, чистел, изпълнявал домашни задачи. Всеки следобед, независимо от времето, се разхождал по пет километра и се завръщал бодър и усмихнат. Вечер слушал на тавана своите плочи с ребетика и пушел наргиле. Винаги когато Чаптър Илевън го питал какво има в наргилето, Лефти пишел на дъската: „турска кал“. Родителите ми вярвали, че това е ароматен сорт тютюн. Откъде Лефти се сдобивал с хашиш, никой не знаел. Вероятно по време на разходките, понеже все още имал в града много познати от Гърция и Ливан.

Всеки ден от десет до дванайсет за мен се грижели баба ми и дядо ми. Дездемона ме хранела с шишето с биберон и ми сменяла пелените. Решела косата ми с пръсти. Когато се чуело хленчене, Лефти ме разнасял из стаята. Понеже не можел да ми говори, той ме подхвърлял, тананикал и допирал големия си гърбав нос до моето малко, все още неоформено носле. Дядо ми приличал на изпълнен с достойнство негримиран мим — аз осъзнах, че му има нещо едва към петгодишна възраст. Когато се уморяваше да прави физиономии, той ме занасяше до таванския прозорец, за да гледаме квартала, потънал в зеленина, от двата противоположни края на живота.

 

 

Скоро прохождам. На кадрите от домашните филми на баща ми тичам от щастие към подаръците в ярки опаковки. В онези първи целулоидни Коледи приличам на натруфена инфанта. След като толкова дълго е мечтала за дъщеря, Теси не проявява мярка в облеклото ми. Розови полички, дантелени воланчета, коледни панделки в косата ми. Аз не харесвам нито дрехите, нито бодливата елха и обикновено ме показват как драматично се заливам в сълзи…

А може и да е заради операторските умения на баща ми. Камерата на Милтън е пристигнала в комплект с няколко безмилостни прожектора. Заради яркото осветление тези филмчета приличат на разпити на Гестапо. С подаръците в ръце, всички ние се свиваме, все едно са ни хванали с контрабандна стока. Освен ослепителната яркост, филмчетата на Милтън имат още една особеност: също като Хичкок той винаги се появява в тях. Единственият начин да провери колко лента е останала в камерата, е да погледне брояча в обектива. И така насред коледното празненство или рождения ден винаги идва миг, когато окото на Милтън изпълва екрана. И затова сега, докато се опитвам набързо да скицирам ранното си детство, най-яркият образ е сънливото мечешко око на баща ми. Постмодерен щрих в нашето домашно кино, който подчертава измамата и насочва вниманието към механиката. (И ми завещава моята естетика.) Окото на Милтън ни разглежда. Примигва. Голямо като окото на Христос Вседържител в църквата, то е по-добро от всяка мозайка. Живо око с леко зачервена роговица, гъсти мигли, с тъмен кръг под него. Това око се взира в нас цели десет секунди. Накрая камерата се отмества, все така записвайки. Виждат се таванът, лампата, подът и после пак ние: семейство Стефанидис.

Най-напред Лефти. Все още пъргав, въпреки пораженията от удара, с колосана бяла риза и пепитени панталони, той пише нещо на дъската си и я вдига: „Христос Анести“. Насреща му седи Дездемона, която прилича на костенурка заради зъбните протези. На това домашно филмче, надписано „Великден 1962“, на майка ми й остават две години, докато стане на четирийсет. Бръчиците около очите й са още една причина (освен прожекторите) да засенчва с ръка лицето си. В този жест аз виждам постоянното си емоционално съпричастие с Теси — и тя, и аз не обичахме да ни гледат, чувствахме се най-добре, когато ние гледахме другите. На лицето зад дланта й виждам следите от романа, който е чела до късно предната нощ. Всички сложни думи, които е трябвало да потърси в речника, изпълват догоре уморената й глава, за да се появят в писмата, които ми пише днес. Тази ръка е също и отказ, единственият начин да си го върне на един съпруг, който е започнал да я пренебрегва. (Милтън се прибирал вкъщи всяка вечер; нито пиел, нито ходел по жени, но вечно загрижен за бизнеса, с всеки изминал ден той започнал да оставя по малко от себе си в ресторанта, и мъжът, който се прибирал вкъщи при нас, все повече заприличвал на робот, който реже пуйката и снима празниците, но всъщност изобщо го няма.) И затова вдигнатата ръка на майка ми е своеобразно предупреждение, предшественик на черната кутия.

Чаптър Илевън се изтяга на килима и дъвче бонбони. Внук на двама бивши бубари (единият с черна дъска, другият с броеница), на него никога не му се бе налагало да помага в бубарника. Никога не бе ходил в Коза хан. Обкръжаващата го среда вече го е белязала със своя отпечатък. Той има тираничния егоистичен поглед на американските деца…

Ето че влизат в кадър и двете кучета — нашите боксери Руфъс и Уилис. Руфъс подушва пелените ми и с идеален нюх за комичното сяда върху мен. По-късно щеше да ухапе някого и двете кучета щяха да бъдат подарени. Появява се майка ми и го пропъжда… И ето ме пак мен. Изправям се на крака и щапуркам към камерата, усмихвам се, опитвам да махам с ръка…

Знам наизуст този филм. „Великден, 62-ра“ бе филмчето, което доктор Лус придума родителите ми да му дадат. Именно него той прожектираше всяка година на студентите си в медицинското училище на Корнелския университет. Този 35-секунден откъс доказваше, според Лус, неговата теория, че половата идентичност се формира в най-ранното детство. Това беше филмът, който доктор Лус ми показа, за да ми обясни кой съм. Но кой беше това? Погледнете екрана. Майка ми ми подава кукла-бебе. Аз я вземам и я притискам до гърдите си, а после поднасям шишето-играчка към устата й, за да й дам мляко.

 

 

Най-ранното ми детство отмина, и на филма, и в живота. Отгледаха ме като момиче и аз нямах никакви съмнения в това. Майка ми ме къпеше и ме учеше как да поддържам хигиената си. От всичко, случило се по-късно, мога да предположа, че тези наставления за женската хигиена са били съвсем повърхностни. Не помня никакви конкретни разговори за половите ми органи. Те бяха твърде интимна и деликатна зона, където майка ми никога не търкаше силно. (Членът на Чаптър Илевън биваше наричан „пици“. Но за това, което имах аз, нямаше никаква дума.) А баща ми беше още по-гнуслив. В редките случаи, когато ми сменяше пелените или ме къпеше, Милтън старателно обръщаше глава встрани.

— Изми ли я навсякъде? — питаше го майка ми, говорейки със заобикалки, както обикновено.

— Не съвсем навсякъде. Това е по твоята част.

Но така или иначе нямаше да има значение. Синдромът на дефицита на 5-алфа-редуктаза умее да се дегизира. Докато влязох в пубертета и мъжките полови хормони не нахлуха в кръвта ми, трудно можеше да се забележи нещо, по което да се различавам от другите момиченца. Детският ми лекар никога не забеляза нищо особено. А когато станах на пет години, Теси започна да ме води при доктор Фил — недовиждащият доктор Фил с повърхностните прегледи.

На 8 януари 1967 г. станах на седем години. Тази година беляза края на много неща в Детройт, но сред тях бяха и домашните филмчета на баща ми. „Седмият рожден ден на Кали“ беше последният от Милтъновите 8-милиметрови филми. Действието се развива в нашата гостна, украсена с балони. На главата ми се мъдри обичайната островърха шапка. Дванайсетгодишният Чаптър Илевън не седи при момчетата и момичетата на масата, а подпира стената и пие пунш. Заради възрастовата разлика, като малки никога не бяхме близки с брат ми. В моите бебешки години Чаптър Илевън е бил вече дете, а когато аз пораснах, той беше тийнейджър. Като влязох в пубертета, той се беше превърнал в зрял човек. На дванайсет години любимото занимание на брат ми беше да реже на две топки за голф, за да види какво има вътре. Обикновено вивисекцията на топките „Уилсън“ и „Сполдинг“ разкриваше ядро от сноп здраво вързани ластици. Но понякога го чакаха изненади. Всъщност, ако внимателно погледнете брат ми на това домашно филмче, ще забележите нещо странно: лицето, ръцете, ризата и панталоните му са покрити с хиляди бели точици. Точно преди да започне празненството, Чаптър Илевън слязъл в своята лаборатория в мазето и подхванал с трион новозакупената „Титлайст“, която според рекламата имала „течно ядро“. Топката била здраво стисната в менгеме, докато Чаптър Илевън я режел. Като стигнал до центъра, тя изпукала и се вдигнал облак прах. Сърцевината й била празна. Чаптър Илевън бил озадачен. Но когато излезе от мазето, всички видяхме, че целият е покрит с бели точици…

Отново на празненството. Появява се тортата за рождения ми ден със седем свещи. Майка ми мърда беззвучно устни, като ме подканя да си намисля някакво желание. Какво си поисках на седем години ли? Не помня. Навеждам се и угасям свещите с еолийски полъх. След миг те се запалват наново. Аз пак ги духам. Пак същото. И тогава Чаптър Илевън се смее, най-накрая развеселен. Така приключват нашите домашни филми, номерирани според моя рожден ден. Със свещи, които имат няколко живота.

Въпросът си остава: защо това беше последният филм на Милтън? Може ли да се обясни с обичайното отминаване на родителския ентусиазъм да запечатваш детето си на лента? Или с факта, че Милтън е направил стотици бебешки снимки на Чаптър Илевън и не повече от двайсетина на мен? За да отговоря на тези въпроси, аз трябва да застана зад камерата и да погледна нещата през очите на баща ми.

Милтън изчезваше от живота ни полека-лека, тъй като ресторантът, отворен преди десет години, вече не носеше печалба. Ден след ден баща ми гледаше през витрината (над тенекиите от зехтин „Атина“) промените на улица „Пингрий“. Бялото семейство насреща, постоянни клиенти, се беше преместило и сега собственик на къщата беше чернокож мъж на име Морисън. Той идваше да си купува цигари, поръчваше кафе, милион пъти искаше да му доливат и пушеше. Никога не поръчваше нещо за ядене. Изглежда нямаше работа. Понякога в къщата му идваха да живеят и други хора — млада жена с деца, може би негова дъщеря. После те изчезваха и той пак оставаше сам. На покрива на къщата му имаше дупка, покрита с насмолено брезентово платнище, затиснато с тухли.

Малко по-нататък по улицата откриха заведение, което работеше до късно и когато си тръгваха, клиентите пикаеха до вратата на ресторанта. На Дванайсета улица се появиха проститутки. Ограбиха химическото чистене на съседната улица и жестоко пребиха белия собственик. А. А. Лори, който държеше оптиката в съседство, свали от стената таблицата за проверка на зрението, докато работници махаха неоновите очила отвън. Местеше се в нов магазин в Саутфийлд.

Баща ми започна да обмисля същото.

— Целият квартал отива по дяволите — каза веднъж Джими Фиоретос, докато седяха след неделния обяд. — Бягай, докато дават добра цена.

Гюс Панос, който беше претърпял трахеотомия и говореше през дупка на гърлото си, се обади със свистене:

— Джими е прав… с-с-с-с-с… Трябва да се преместиш с-с-с-с… в Блумсфийлд Хилс.

Чичо Пийт възрази, като се застъпи както обикновено за интеграцията и подкрепи войната на президента Джонсън срещу бедността.

Няколко седмици по-късно Милтън поръча да му направят оценка на заведението. Очакваше го шок: „Зебра“ струваше по-малко, отколкото когато Лефти го беше купил през 1933-та. Милтън беше закъснял с продажбата. Измъкването вече не си струваше.

И така „Зебра“ остана на ъгъла на „Пингрий“ и „Декстър“, като суингът от джубокса звучеше все по̀ демоде и все по-малко хора разпознаваха знаменитостите и спортните герои по стените. В събота дядо ми често ме извеждаше на разходка с колата. Ходехме до Бейл Айл да търсим елени, а на връщане спирахме да обядваме в семейния ресторант. Сядахме в някое сепаре и Милтън идваше да ни вземе поръчката, уж, че сме обикновени клиенти. Записваше пожеланото от Лефти и намигаше.

— А какво ще желае госпожата?

— Аз не съм госпожа!

— Не сте ли?

И всеки път аз поръчвах чийзбургер, млечен шейк и лимонов пай с целувки за десерт. Милтън отваряше чекмеджето на касата и ми даваше един фишек от монети по четвърт долар, които да пускам в джубокса. Докато избирах песни, аз се оглеждах през витрината, като се надявах да видя своя приятел от квартала. Обикновено в събота той стоеше на ъгъла, заобиколен от други младежи. Понякога се качваше върху счупен стол или тухла от сгурия и държеше речи. Непрекъснато жестикулираше, размахваше ръце. Но ако се случеше да ме види, вдигнатият юмрук се разтваряше и той ми махаше.

Казваше се Мариус Викзевиксард Чалухличилцес Граймс. Забранено ми беше да говоря с него. Според Милтън, Мариус беше разбойник, мнение, което споделяха много от редовните посетители на „Зебра“, както чернокожи, така и бели. Аз обаче го харесвах. Той ми викаше „малката кралица на Нил“. Казваше, че приличам на Клеопатра.

— Знаеш ли, че Клеопатра е била гъркиня? — питаше ме.

— Не.

— Да, била е. От рода на Птолемеите. Голям род по онова време. Били гръцки египтяни. И аз имам малко египетска кръв. Може би с теб сме роднини.

Ако не стоеше върху счупения стол в очакване около него да се съберат хора, той си говореше с мен. Но ако имаше и други, беше твърде зает.

Мариус Викзевиксард Чалухличилцес Граймс бил кръстен на един етиопски националист, съвременник на Фард Мухамад, живял през 30-те години. Като дете боледувал от астма. Почти през цялото време си стоял вкъщи и четял разни книги от библиотеката на майка си. В пубертета много го биели (носел очила и дишал през устата). Когато аз се запознах с него, Мариус Викзевиксард Чалухличилцес Граймс тъкмо възмъжаваше. Работеше в магазин за плочи и учеше право вечерно в Университета на Детройт. В цялата страна, и особено в черните квартали, се случваха неща, които водеха братя като Мариус към импровизираната трибуна на ъгъла. Знанието излезе на мода, онзи, който можеше да философства за каузите на испанската гражданска война, печелеше всеобщи симпатии. Освен това Че Гевара също имал астма. А Мариус носеше барета. Черна военна барета в комбинация с тъмни очила и набола брадичка. С баретата и очилата Мариус стоеше на ъгъла и отваряше очите на хората.

— „Зебра“ — сочеше с кокалестия си пръст, — собственост на бели. — След това пръстът се преместваше по-нататък на улицата. — Телевизионният магазин, собственост на бели. Зарзаватчийницата, собственост на бели, банката… — Чернокожите братя се оглеждаха… — Картинката ви е ясна. Няма банка. Никой не дава заем на чернокожи.

Мариус смяташе да стане обществен защитник. Канеше се, щом завърши право, да съди град Диърборн за жилищна дискриминация. В момента беше на трето място по успех в курса си. Но сега, когато се приближих към него на ролковите си кънки, времето беше влажно, астмата от детството му се обаждаше и Мариус се чувстваше нещастен и болен.

— Здравей, Мариус.

Той не ми отговори — знак, че не е в настроение. Но кимна, което ми даде куража да продължа.

— Защо не си вземеш по-хубав стол, на който да стъпваш?

— Столът ми не ти ли харесва?

— Очукан е.

— Този стол е антика.

— Това значи, че сигурно е счупен.

— Не чак толкова.

Но Мариус присви очи към „Зебра“ на отсрещния тротоар.

— Нека те попитам нещо, малка ми Клео.

— Какво?

— Как така в заведението на баща ти винаги седят поне трима дебели полицаи?

— Дава им безплатно кафе.

— И защо го прави според теб?

— Не знам.

— Не знаеш ли? Добре, аз ще ти кажа. Плаща си за закрилата. Татко ти обича ченгетата да се навъртат наоколо, защото се страхува от нас, чернокожите.

— Не се страхува — минах набързо в отбрана.

— Така ли мислиш?

— Точно така.

— Добре тогава, кралице. Ти знаеш най-добре.

Но обвинението на Мариус не ми даваше мира. След това започнах да наблюдавам баща си по-внимателно. Забелязах как винаги заключваше вратите на колата, когато минавахме през квартал на чернокожи. Чувах го да казва в дневната в неделя:

— Те не се грижат за имота си. Оставят всичко да отиде по дяволите.

Следващата седмица, когато Лефти ме заведе в ресторанта, не можех да откъсна поглед от широките гърбове на полицаите, седнали на бара. Чувах ги да се шегуват с баща ми:

— Ей, Милт, що не сложиш в менюто нещо за братята?

— Сериозно ли говориш? — смее се баща ми. — Може би зеле?

Измъкнах се навън да потърся Мариус. Той беше на обичайното си място, но не стоеше върху стола, а седеше и четеше книга.

— Утре имам изпит — осведоми ме. — Трябва да уча.

— А аз съм във втори клас — казах.

— Само във втори! Аз пък мислех, че си поне в гимназията.

Дарих го с най-чаровната си усмивка.

— Сигурно е заради кръвта на Птолемеите. Само стой надалеч от римляните, чуваш ли?

— Какво?

— Нищо, малка кралице. Шегувам се.

Ето че се смееше, нещо, което не се случваше често, откритото му лице сияеше.

— Кали! — чух гласа на баща ми.

— Какво?

— Ела тук веднага!

Мариус стана неловко от стола.

— Само си говорехме — каза той. — Имате много умно момиченце.

— Да стоиш далеч от нея, чу ли?

— Тате! — възпротивих се аз, възмутена и засрамена пред приятеля си.

Но гласът на Мариус беше благ.

— Няма нищо, малка Клео. Така и така имам да уча. Иди при баща си.

До края на деня Милтън не спря да повтаря:

— Никога, ама никога не бива да говориш с непознати. Какво те прихваща?

— Той не е непознат. Казва се Мариус Викзевиксард Чалухличилцес Граймс.

— Ти чу ли какво ти казах? Стой далеч от хора като него. След този случай Милтън забрани на дядо ми да ме води на обяд в ресторанта. Но само след няколко месеца пак щях да отида там, вече самостоятелно.