Джефри Юдженидис
Мидълсекс (17)

Романтика и раздори

Върнах се към старите си навици. Към самотните разходки през парка Виктория. Към моите „Ромео и Хулиета“ и „Давидоф Гран Крю“^[1]. Към приемите в посолството, концертите на филхармонията, нощните обиколки до ресторант „Фелзенкелер“. Есента е любимият ми сезон. Леко се захлажда, от което мозъкът започва да работи по-бързо и в главата ми нахлуват всички училищни спомени от детството, свързани с есента. Тук, в Европа, листата не са с толкова ярки цветове както в Нова Англия. Те тлеят, но така и не изгарят. Все още е достатъчно топло за колоездене. Миналата нощ карах от Шьонеберг до Ораниенбургщрасе в Мите. Видях се с един приятел на чашка. След като си тръгнах, докато карах по улиците ми подвикваха междугалактичните проститутки. Със своите сякаш космически костюми, с ботушите като за разходка на Луната, те отмятаха тупираните си кукленски коси и викаха: „Хало, хало“. Може би именно те ми бяха нужни. Плащаше им се, за да търпят почти всичко. Да не се шокират от нищо. Но докато въртях педалите край тяхната редица, техния Strich, не изпитвах към тях чувства на мъж. Усещах неодобрение и презрение, които се очакват от едно прилично момиче, но заедно с това и осезаемо физическо съпричастие. Докато те поклащаха бедра и ме гледаха с гримираните си в черно очи, си представях не това, което бих могъл да правя с тях, а всичко онова, което те са принудени да вършат нощ след нощ, часове наред. Но Huren^[2] не ме гледаха внимателно. Те виждаха копринения ми шал, панталоните на „Зеня“, лъснатите обувки. Виждаха парите в портфейла ми. Хало, викаха. Хало. Хало.

 

 

Тогава също беше есен, есента на 1973-та. Оставаха само няколко месеца до четиринайсетия ми рожден ден. И една неделя, след църковната служба, Софи Сасун ми прошепна на ухо:

— Моето момиче, поникнали са ти мустачки. Кажи на майка ти да те доведе в салона, ще ти ги махна.

Мустаци ли? Сериозно? Като на госпожа Дрексъл? Изтичах в тоалетната да проверя. Госпожа Цилурас си слагаше червило, но щом излезе, приближих лицето си към огледалото. Не бяха истински мустаци: само няколко по-тъмни косъмчета над горната ми устна. Това не беше чак толкова изненадващо, колкото може да изглежда. Всъщност дори го очаквах.

Също като Слънчевия пояс^[3] или Библейският пояс^[4] в този шарен свят съществува и Пояс на окосмяването. Той тръгва от Южна Испания, свързан с мавърското влияние, и обхваща тъмнооките региони на Италия, по-голямата част от Гърция и цяла Турция. Спуска се на юг, към Мароко, Тунис, Алжир и Египет. После продължава по-нататък и потъмнява, като цвета на географските карти, който обозначава океанските дълбочини, покривайки Сирия, Иран и Афганистан, а после леко изсветлява в Индия. Там Поясът на окосмяването свършва, ако не смятаме една черна точка за айну^[5] в Япония.

О, Музо, възпей гъркините и тяхната битка срещу грозното окосмяване! Възпей депилатоарите и пинцетите, кислородната вода и пчелния восък! Пей за това, как противният черен мъх връхлита земята на ахейците като персийските легиони на Дарий и напада девойки, които едва са навлезли в пубертета! Не, Калиопа не беше изненадана от появата на тъмен мъх над горната си устна. И при леля Зо, майка ми, Сурмелина и дори братовчедка ми Клео космите растяха там, където никой не ги искаше. И какво си спомням, когато затворя очи и призова любимите миризми на детството си? Може би току-що опечен джинджифилов хляб или свежата миризма на борови иглички от елхата? Не. Най-често усещам вонята на косми, миризма на сяра и разлагащ се белтък.

Виждам как майка ми чака с крака във ваната стипчивата пяна да подейства. Виждам как Сурмелина загрява на печката метален съд с коламаска. Какви болки изтърпяваха, за да направят кожата си гладка! Обривите от кремовете депилатоари! Безполезността на цялото начинание! Врагът беше неуязвим. Това беше самият живот.

И така, аз казах на майка ми да ми запише час в козметичния салон на Софи Сасун в търговския център „Истланд“.

Притиснат между киносалон и закусвалня, салонът „Златното руно“ правеше всичко възможно да се дистанцира социално от своите съседи. Над входа имаше изискан сенник с изрисуван силует на парижка грандама. На бюрото в приемната стоеше ваза с цветя. Самата Софи Сасун бе не по-малко ярка от цветята. Облечена с дълга лилава рокля, отрупана с гривни и бижута, тя минаваше плавно от стол на стол.

— Как вървят нещата? О, изглеждате великолепно! Този цвят ви подмладява с десет години.

А после към следващата клиентка:

— Не се тревожете. Доверете ми се, сега това е най-модната прическа. Рейналдо, кажи на госпожата.

И Рейналдо, с панталони, впити в бедрата и клош надолу, потвърждава:

— Като Мия Фароу в „Бебето на Розмари“. Филмът беше ужасен, но тя изглеждаше страхотно.

А Софи вече е преминала към следващата клиентка:

— Миличка, нека те посъветвам нещо. Не си суши косата със сешоар, оставяй я естествено да си изсъхне. Имам за теб такъв балсам, че няма да повярваш. Аз съм му официален разпространител.

Жените идваха тук именно заради личното внимание, което им оказваше Софи Сасун, заради сигурността, която им вдъхваше салонът, увереността, че тук могат да покажат недостатъците си без срам и притеснение, а Софи ще се погрижи за тях. Вероятно идваха заради любовта. Иначе щяха да забележат, че самата Софи Сасун има нужда от съвети. Щяха да видят, че веждите й са като изрисувани с флумастер, че лицето й има тухлен цвят заради грима „Принцеса Боргезе“, който продаваше на комисионна. Но виждах ли аз тогава всичко това? Като останалите, вместо да оценя крайния резултат от гримьорските усилия на Софи Сасун, аз бях поразена от сложното му постигане. Знаех както майка ми и всички останали жени, че за да „си оправи лицето“, сутрин Софи Сасун отделя поне час и четирийсет и пет минути. Трябваше да намаже с крем клепачите и сенките под очите. Следваше полагането на няколко слоя грим, все едно се лакираше цигулка „Страдивари“. След последния слой с тухлен цвят се правеха корекции — леки мазки в зелено за туширане на червенината, розово, за да се добави руменина, синьо над очите. Тя използваше молив за очна линия, течен туш, молив за устни, балсам за устни, блестящи сенки за очи и крем за свиване на порите. Лицето на Софи Сасун биваше сътворявано с прецизността, с която тибетските монаси рисуват с пясък зрънце по зрънце. Сътвореното съществуваше само един ден и след това изчезваше.

И сега това лице ни каза: „Насам, заповядайте“.

Софи беше сърдечна и мила както винаги. Ръцете, които всяка вечер мажеше с крем за омекотяване, пърхаха около нас, галеха ни. Обиците й приличаха на скъпоценностите, изкопани от Шлиман при Троя. Тя ни преведе покрай редица жени, които си правеха фризури, през душното гето на каските-сешоари и влязохме зад една синя завеса. В предната част на „Златното руно“ Софи подреждаше всяко косъмче по главите на жените; а в задната обезкосмяваше телата им. Зад синята завеса полуголи жени излагаха за коламаска една или друга част от тялото си. Едра жена лежеше по гръб с блуза, вдигната над пъпа. Друга четеше списание по корем, докато коламаската съхнеше на бедрата й. Трета жена седеше на стол, а бакенбардите и брадичката й бяха намазани с тъмнозлатист восък, а до нея лежаха две красавици, голи от кръста надолу, дошли за обезкосмяване на бикини-линията. Силната миризма на пчелен восък беше приятна. Атмосферата навяваше мисълта за турска баня, но без горещината, цареше усещане за леност, отпуснатост, пара се виеше от паничките с восък.

— При мен ще оправяте само лицето — казах на Софи.

— Нарежда така, все едно тя плаща — пошегува се Софи с майка ми.

Майка ми се засмя и другите жени я последваха. Всички гледаха към нас и се усмихваха. Бяхме отишли след училище и аз още носех униформата си.

— Радвай се, че е само лицето — каза една от жените, които си оправяха бикини-линията.

— След някоя и друга година може да слезе надолу — добави другата.

Смях. Намигания. И за мое изумление, срамежлива усмивка на лицето на майка ми. Сякаш зад синята завеса Теси беше се преобразила. Сякаш сега, след като заедно ходехме на коламаска, тя можеше да се отнася с мен като с голям човек.

— Софи, може би ще убедиш Кали да си подстриже косата — каза Теси.

— Ама наистина е прекалено гъста, моето момиче — каза откровено Софи. — Не ти отива на формата на лицето.

— Само коламаска, моля — казах аз.

— Не иска да слуша — рече Теси.

Честта се падна на една унгарка (от покрайнините на Пояса на окосмяването). С ефикасността, с която Джими Папаниколас приготвяше бързи закуски, тя настаняваше жените, както се слагат продукти на скарата: в единия ъгъл едрата жена, розова като парче канадски бекон; в дъното — ние с Теси, сбутани една до друга като резени пържени картофи, вляво от нас — жените с бикини-линията, легнали като яйца на очи. Хелга поддържаше цвъртенето. Тя вървеше от тяло на тяло с алуминиевата паничка в ръка, мажеше на нужните места восъка с цвят на кленов сироп с помощта на плоска дървена лъжица и притискаше върху него ленти от тензух, преди да се е втвърдил. Когато свърши с едната страна на едрата жена, Хелга я обърна на другата. С Теси лежахме на кушетките и слушахме отскубването на восъка.

— Ох! — извика едрата жена.

— Нищо няма — успокояваше я Хелга. — Правя го идеално.

— Ооо! — простена едната жена с обезкосмяване на бикини-линия.

— Виждате ли какво правите заради мъжете? — отвърна Хелга в необичайно феминистки дух. — Страдате, а не си струва.

Накрая стигна и до мен. Хвана ми брадичката и завъртя главата ми наляво и надясно, за да ме разгледа. Намаза с восък горната ми устна. После премина към майка ми и направи същото. Маската се втвърди за половин минута.

— Имам изненада за теб — каза Теси.

— Каква? — попитах и в същия миг Хелга отскубна восъка.

Бях сигурна, че напъпващите мустаци ги няма заедно цялата ми горна устна.

— Брат ти си идва у дома за Коледа.

Течаха ми сълзи. Мълчах и мигах зашеметена. Хелга премина към майка ми.

— Голяма изненада, няма що — казах накрая.

— Ще доведе приятелката си.

— Има приятелка? Че коя е тръгнала с него?

— Казва се… — Хелга дръпна лентата и след миг майка ми продължи: — Мег.

От този момент нататък Софи Сасун се грижеше за окосмяването по лицето ми. Ходех при нея два пъти месечно, като добавих депилацията към все по-големия списък с процедури, необходими за поддържане на тялото ми. Започнах да си бръсна краката и подмишниците. Скубех си веждите. Правилата в училището забраняваха използването на козметика, но в събота и неделя можех да експериментирам, макар и в известни граници. С Рийтика се затваряхме в нейната стая и си мацахме лицата, като се редувахме пред джобно огледалце. Аз имах особена слабост към драматичната очна линия. Копирах Мария Калас или Барбара Стрейзънд в „Забавно момиче“. Триумфиращите дългоноси диви. У дома се промъквах на разузнаване в банята на Теси. Обичах стъклениците, които приличаха на амулети, ухаещите на сладко кремове, които сякаш ставаха за ядене. Изпробвах апарата за парна баня. Сложих си лицето в пластмасовата фуния и горещата пара го обгърна. Но мазните кремове за овлажняване не пипах, тревожех се да не ми излязат пъпки.

След като Чаптър Илевън — който по това време вече беше второкурсник — отиде в колеж, разполагах с банята само за себе си. Личеше си по шкафчето. Две розови самобръсначки „Дейзи“ стояха в малка чаша до флакон сапун на пяна. Шишенце „Балсам за устни на доктор Пепър“, на вкус като безалкохолната напитка, се целуваше с флакон „Косата ти мирише фантастично“. Шампоанът с балсам „Брек“ обещаваше да ме направи „момичето с фантастичната коса“ (но нима вече не бях?). По-нататък преминаваме към козметиката за лице: комплектът против акне „Епи“; машата „Буйни къдрици“; шишенце с таблетки железен фумарат, които се надявах някой ден да пия; и една кутийка „Бебешки мека“ пудра за тяло. После идваше аерозолният флакон дезодорант против изпотяване и двете шишенца с парфюм — „Удхю“, леко притеснителен подарък за Коледа от брат ми, който си остана неизползван, и „L’Air du Temps“ на Нина Ричи („само за романтични натури“). Освен това имах и крем за изрусяване „Жолен“, с който да се мажа между посещенията в „Златното руно“. Сред тези тотемни предмети бяха пръснати клечки за уши, памук, моливи за устни, грим „Макс Фактор“, спирала, руж и всичко останало, което използвах в изгубената битка да изглеждам красива. А в дъното на шкафа бе скрита кутия с дамски превръзки, която майка ми ми даде един ден.

— Не е зле да ги имаш под ръка — каза тя, с което ме изуми напълно.

Не последва допълнително обяснение.

 

 

Онази прегръдка между мен и Чаптър Илевън през лятото на 1972-ра се оказа прощална, защото когато се прибра у дома от колежа след първата си година, брат ми беше друг човек. Беше си пуснал дълга коса (не чак колкото моята, но достатъчно). Учеше се да свири на китара. На носа му се мъдреха малки кръгли очила и вместо панталон носеше избелели джинси, впити в бедрата и клоширани под коляното. Членовете на нашето семейство винаги са имали склонност да се преобразяват. Докато аз в края на първата и началото на втората си година в „Бейкър енд Инглис“ се превръщах от дребосък във върлина, далеч от нас, в колежа, Чаптър Илевън от зубрач беше станал двойник на Джон Ленън.

Караше мотоциклет. Медитираше. Твърдеше, че разбира „2001: Една космическа одисея“, та дори и финала. Но чак като слезе в мазето да поиграе пинг-понг с Милтън, разбрах какво се крие зад всичко това. От години имахме маса за пинг-понг, но независимо колко тренирахме, до този момент нито веднъж не бяхме успели да победим Милтън. Нито моите вече по-дълги ръце, нито навъсената съсредоточеност на Чаптър Илевън можеха да се преборят с коварния фалц на баща ни или неговия „удар трепач“, от който ни оставаха синини по гърдите през дрехите. Но през онова лято нещо се беше променило. Когато Милтън изстрелваше убийствения си сервис, Чаптър Илевън връщаше топчето почти без усилие. Щом Милтън прибегнеше към „английския удар“, който беше научил във флота, Чаптър Илевън използваше обратен фалц. Дори когато Милтън пращаше неспасяема топка по диагонала, Чаптър Илевън реагираше с изумителни рефлекси. Баща ни започна да се поти. Лицето му почервеня. А Чаптър Илевън си оставаше спокоен, със странно отнесена физиономия. Зениците му бяха разширени.

— Давай! — подкрепях го. — Бий татко!

12–12. 12–14. 14–15. 17–18. 18–21! Чаптър Илевън успя! Той победи Милтън.

— Бях на синя мъгла — обясни ми по-късно.

— Какво?

— Захар на бучки. Три дози.

Заради наркотика виждал всичко като на забавен каданс. Дори при най-бързите сервиси на Милтън, най-майсторските удари и забивки, топчето се носело бавно във въздуха.

ЛСД? Три дози? През цялото време е бил дрогиран! Дори по време на обяда!

— Това беше най-трудното — каза той. — Докато татко режеше пилето, то взе да пляска с крила и отлетя!

— Какво му има на това момче? — чух баща ми да пита мама от другата страна на стената. — Сега приказва, че искал да изостави инженерството. Било прекалено скучно.

— Това е временно състояние. Ще му мине.

— Дано.

Скоро след това Чаптър Илевън се върна в колежа. Не си дойде за Деня на благодарността. И така, Коледа на 1973-та наближаваше и всички се чудехме какъв ли ще бъде, като го видим отново.

Разбрахме съвсем скоро. Както баща ми се опасяваше, Чаптър Илевън се беше отказал да става инженер. Осведоми ни, че сега учи антропология.

През по-голямата част от ваканцията провеждаше „проучвания на терен“ във връзка с курсовата си работа по един от предметите. Навсякъде носеше касетофон и записваше всяка наша дума. Водеше си бележки върху нашите „системи на мислене“ и „обредите за семейно сплотяване“. Сам той не казваше почти нищо, понеже не искал да влияе на констатациите. Но от време на време, докато гледаше как близки и далечни роднини ядат, шегуват се и спорят, Чаптър Илевън се засмиваше на някакво свое откритие, като се облягаше на стола и вдигаше крака от пода. А после пак се навеждаше напред и започваше да драска като луд в бележника си.

Както вече споменах, докато растяхме моят брат не ми обръщаше голямо внимание. Но през онзи уикенд, под влияние на новата си мания да наблюдава, Чаптър Илевън прояви към мен нов интерес. В петък следобед, докато прилежно си пишех домашните на масата в кухнята, той влезе и седна до мен. Гледа ме замислен доста време.

— Латински, а? На това ли те учат в онова училище?

— Харесва ми.

— Да не си некрофилка?

— Какво?

— Некрофилите се възбуждат от мъртви. Латинският е мъртъв език, нали?

— Не знам.

— Аз знам малко латински.

— Така ли?

— Кунилингус.

— Не ставай вулгарен.

— Фелацио.

— Ха-ха.

— Монс Венерис.

— Направо умирам от смях. Гледай, мъртва съм.

Чаптър Илевън млъкна за малко. Аз се опитах да продължа с домашното, но усещах как ме зяпа и накрая затворих учебника с раздразнение.

— Какво гледаш? — попитах го.

Настъпи пауза, типична за брат ми. Очите му зад кръглите очила изглеждаха невъзмутими, но зад тях умът му работеше на пълни обороти.

— Гледам малката си сестричка — каза той.

— Добре. Видя я. А сега се махай.

— Гледам малката си сестричка и си мисля, че тя вече не изглежда като преди.

— Това пък какво означава? — попитах.

Нова пауза.

— Не знам — каза брат ми. — Опитвам се да разбера.

— Е, щом разбереш, осведоми ме. А сега ме остави да уча.

В събота сутринта пристигна приятелката на Чаптър Илевън. Мег Земка се оказа дребна като майка ми и плоскогърда като мен. Косата й беше мишокафява на цвят, а зъбите — занемарени заради детството, прекарано в бедност. Тя беше безпризорно дете, сирак, дребосък, но шест пъти по-силна от брат ми.

— Мег, какво учиш в колежа? — попита баща ми на вечеря.

— Политология.

— Звучи интересно.

— Съмнявам се, че ще харесате възгледите ми. Аз съм марксистка.

— Така ли?

— Вие имате цял куп ресторанти, нали?

— Точно така — „Хотдог Херкулес“. Не си ли ги пробвала? Ще трябва да те заведем до някое от заведенията.

— Мег не яде месо — напомни му майка ми.

— А, да, забравих — каза Милтън. — Е, може да си вземеш пържени картофи. Продаваме и пържени картофи.

— Колко плащате на работниците? — попита Мег.

— На тези, които продават ли? Вземат минималната заплата.

— А вие живеете тука, в тази огромна къща в Грос Пойнт.

— Понеже аз ръководя целия бизнес и нося риска.

— На мен това ми звучи като експлоатация.

— Така ли? — усмихна се Милтън. — Е, ако да дадеш на някого работа, означава да го експлоатираш, значи аз съм експлоататор. Тези работни места не съществуваха, преди да започна бизнеса си.

— Това е все едно да казвате, че робите не са имали работа, преди да се направят плантациите.

— Ама твоята приятелка е направо опасна — обърна се Милтън към брат ми. — Къде я намери?

— Аз го намерих — каза Мег. — Върху асансьора.

Така научихме как Чаптър Илевън си прекарвал времето в колежа. Любимото му занимание било да отвинтва капака на тавана на асансьора в общежитието и да се качва отгоре. Седял там с часове и се возел нагоре-надолу в тъмното.

— Първия път, когато го направих, асансьорът тръгна нагоре към последния етаж и си помислих, че ще ме смачка — призна Чаптър Илевън. — Но горе имаше оставено малко празно място.

— Значи за това ти плащаме обучението? — попита Милтън.

— За това експлоатирате работниците си — каза Мег.

Теси настани Чаптър Илевън и Мег да спят в различни спални, но посред нощ се чуваше промъкване насам-натам и кикот. Мег, която се опита да играе ролята на по-голямата сестра, ми даде „Нашите тела“^[6].

Чаптър Илевън, понесен от вълната на сексуалната революция, също се опита да ме образова.

— Кал, ти мастурбираш ли?

— Какво?!

— Няма от какво да се смущаваш. Това е нещо естествено. Един приятел ми каза, че може да го правиш с ръка. И затова отидох в банята…

— Не искам да слушам за…

— … и опитах. Неочаквано всички мускули на пениса ми се свиха…

— В нашата баня?

— … и накрая еякулирах. Беше фантастично. Кал, трябва да опиташ, ако не си го правила. При момичетата е малко по-различно, но от физиологична гледна точка е горе-долу същото. Нали пенисът и клиторът са аналогични по своята структура. Трябва да експериментираш, за да видиш как се получава.

Аз си запуших ушите с пръсти и започнах да си тананикам.

— Няма от какво да се притесняваш пред мен — извика Чаптър Илевън. — Нали съм ти брат.

Рокмузиката, обожанието към Махариши Махеш Йоги, костилките от авокадо, пускащи кълнове на перваза на прозореца, шарените хартийки за свиване на цигари. И какво още? А, да: брат ми беше спрял да използва дезодорант.

— Смърдиш! — казах му неодобрително, докато седяхме и гледахме телевизия.

Чаптър Илевън сви рамене почти незабележимо.

— Аз съм човек — каза той. — Така миришат хората.

— Значи смърдят.

— Мег, ти как мислиш, дали смърдя?

— Нищо подобно — сгуши се тя под мишницата му. — Това ме възбужда.

— Ей, я се махайте оттук! Аз се опитвам да гледам телевизия.

— Сладурче, сестричката ми не ни иска. Какво ще кажеш да се погушкаме?

— Супер.

— Чао, сестричке. Ние ще бъдем горе in flagrante delicto.

До какво можеше да доведе всичко това? Единствено до раздор в семейството. Скандали и разбити сърца. На Нова година, докато Милтън и Теси вдигаха наздравица с шампанско „Колд Дък“, Чаптър Илевън и Мег смучеха от бутилките високоалкохолна бира „Елефант“ и излизаха навън от време на време, за да пушат тайно трева.

— Знаете ли, мислех си, че е крайно време да направим онова пътешествие до старата родина — каза Милтън. — Можем да отидем да видим селото на папу и яя̀.

— И да стегнем църквата, както си обещал — допълни Теси.

— Ти как мислиш? — обърна се Милтън към Чаптър Илевън. — Може през лятото цялото семейство да отидем там на почивка.

— Без мен — каза Чаптър Илевън.

— Защо?

— Туризмът е просто разновидност на колониализма.

И така нататък, и така нататък. Не след дълго Чаптър Илевън заяви, че не споделя ценностите на Милтън и Теси. Милтън попита какво толкова не им е наред на техните ценности. Чаптър Илевън отговори, че е против материализма.

— Ти се интересуваш само от пари — каза той на Милтън. — Аз не искам да живея така.

И той обгърна с жест стаята. Чаптър Илевън беше против нашата дневна, против всичко, което имахме, всичко, за което Милтън беше работил. Той беше против Мидълсекс! Чуха се крясъци; Чаптър Илевън напсува Милтън, още викове и крясъци, и накрая мотоциклетът на Чаптър Илевън потегли с рев, а Мег седеше зад него.

Какво беше станало с Чаптър Илевън? Защо така се беше променил? Понеже е далеч от вкъщи, каза Теси. Заради времето, в което живеем. Заради проблемите с войната. Но аз имах друг отговор. Аз подозирах, че преобразяването на Чаптър Илевън се дължеше в немалка степен на онзи ден, когато той лежеше в леглото, а животът му се решаваше от една лотария. А може би само си въобразявам. Не обременявам ли брат си със своята обсебеност от случайността и съдбата? Може би. Но докато планирахме пътуването, обещано още когато Милтън бил спасен от друга война, Чаптър Илевън, който се отправяше на други пътешествия с помощта на наркотиците, сякаш се опитваше да избяга от онова, което смътно беше осъзнал, докато лежеше под одеялото: възможността не само военният му номер, но и всичко останало да е било решено на лотария. Чаптър Илевън се криеше от това свое откритие — зад ЛСД, върху асансьора, в леглото на Мег Земка с нейните безбройни възклицания и развалените й зъби, Мег Земка, която просъскваше в ухото му, докато правеха любов:

— Забрави семейството си, човече! Те са буржоазни свини! Баща ти е експлоататор! Забрави ги. Те са мъртви. Мъртви. Това тук е истинско. Тук и сега. Хайде, вземи го!