Джефри Юдженидис
Мидълсекс (27)

Във въздуха

В официалното си качество на помощник културно аташе, но по неофициална работа, аз посетих откриването на изложбата на Уорхол в Нойе Националгалери. В тази прочута сграда, проектирана от Мис ван дер Рое, минавах покрай прочутите лица, получени чрез ситопечат от прочутия творец на попарта. Нойе Националгалери е чудесен музей със само един недостатък: няма къде да се окачват произведения на изкуството. Но това не ме интересуваше кой знае колко. Гледах Берлин през стъклените стени и се чувствах глупаво. Как може да си мисля, че на откриването на изложба ще отидат творци? Имаше само меценати, журналисти, критици и фигури от хайлайфа.

Взех чаша вино от минаващ сервитьор и седнах на една от табуретките от хром и кожа, наредени в редици в цялата зала. Те също са проектирани от Мис ван дер Рое. Навсякъде е пълно с имитации, но тук са оригиналите, вече поизтъркани, черната кожа е започнала да покафенява по ръбовете. Запалих пура, дръпнах от нея и се опитах да се почувствам по-добре.

Хората бъбреха, кръстосваха залата между маовци и мерилини. Високият таван влошаваше акустиката. Насам-натам се стрелкаха слаби мъже с бръснати глави. Жени с прошарени коси, увити в шалове от естествена материя, показваха жълтите си зъби. През прозорците се виждаше Щатс-библиотек. Новият „Потсдамер плац“ приличаше на търговски център във Ванкувър. Аварийни светлини осветяваха скелетите на крановете в далечината. По улицата течеше поток от автомобили. Дръпнах от пурата, присвивайки очи, и мярнах отражението си на прозореца.

Вече казах, че приличам на мускетар. Но освен това напомням на фавн (особено в огледалата и късно през нощта). Извитите вежди, дяволитата усмивка, пламъчетата в очите. Пурата, която стърчеше от устата ми само засилваше впечатлението.

Някой ме потупа по гърба.

— Май си вманиачен по пурите — каза женски глас.

Познах Джули Кикучи в черното стъкло.

— Ей, намираме се в Европа — възразих с усмивка. — Тук пурите не са мания.

— Аз си падах по пури в колежа.

— Нима? Ето, запали си — предизвиках я.

Тя седна на съседната табуретка и протегна ръка. Извадих от джоба на сакото още една пура и й я подадох заедно с ножчето и кибрита. Джули поднесе пурата към носа си и я помириса. Завъртя я между пръстите си, за да провери влажността. После клъцна края, захапа я, драсна една клечка и я разпали с няколко всмуквания.

— Мис ван дер Рое е пушил пури — опитах да покажа колко съм издигнат.

— Виждал ли си някога негова снимка? — каза Джули.

— Едно на нула за теб.

Седяхме един до друг с гръб към прозорците, без да говорим, само пушехме. Дясното коляно на Джули потрепваше. След малко се завъртях и застанах с лице към нея. Тя обърна лицето си към мен.

— Хубава пура — призна.

Наведох се към нея. И тя се наведе към мен. Лицата ни се приближиха и накрая почти докоснахме чела. Постояхме така десетина секунди и накрая аз казах:

— Нека ти обясня защо не ти звъннах.

Поех дълбоко въздух и започнах:

— Има нещо, което трябва да знаеш.

 

 

Историята ми започва през 1922-ра, когато имало проблеми с добива на петрол. През 1975-а, в нейния край, намаленият добив на петрол отново тревожеше хората. Две години преди това Организацията на арабските страни износителки на петрол беше наложила ембарго. В Щатите имаше ограничения, на бензиностанциите се виеха дълги опашки. Президентът обяви, че няма да се палят лампичките на коледната елха в Белия дом; роди се ключалката на резервоара.

По онова време дефицитът потискаше всички. Икономиката беше в рецесия. В цялата страна семействата вечеряха в полумрак, също както ние ядяхме навремето на „Семинол“ под единствената електрическа крушка. Баща ми обаче не вярваше в политиката за пестене на енергия. Времето, когато броеше киловатите, бе останало далеч зад гърба му. Ето защо вечерта, когато трябваше да плати откупа за мен, той потегли със своя огромен, смучещ бензин кадилак.

Последният кадилак на баща ми — модел „Елдорадо“ от 1975-а. Боядисан в тъмносиньо, което изглеждаше почти черно, той много приличаше на „Батмобил“. Милтън заключи всички врати. Минаваше два през нощта. По улиците в крайречния квартал зееха дупки, бордюрите бяха покрити с плевели и боклуци. Под мощните фарове късчета стъкло на пътя хвърляха отблясъци, виждаха се пирони, парчета метал, капачки за джанти, консервни кутии и дори смачкани мъжки долни гащи. Под един надлез стоеше опоскана кола без гуми, със строшено предно стъкло, всички детайли от хром бяха откъртени и моторът липсваше. Милтън настъпи педала на газта, без да мисли за недостига не само на петрол, но и на много други неща. Имаше например недостиг на надежда в къщата на „Мидълсекс“, където жена му вече не усещаше подръпването на пъпната връв. Не достигаше храна в хладилника, изгладени ризи и чисти чорапи в неговия гардероб. Имаше недостиг на покани за гостуване и телефонни обаждания, понеже приятелите им започнаха да се страхуват да звънят в къща, която живееше в небитието между надеждата и скръбта. Притискан от всички тези липси, Милтън помпаше бензин в двигателя на кадилака, а когато това му се стори недостатъчно, отвори куфарчето на седалката до себе си и се загледа под слабото осветление в двайсет и петте хиляди долара в брой, натъпкани в него.

Близо час преди това, когато Милтън се измъкна от леглото, майка ми беше будна. Легнала по гръб, тя го чуваше как се облича в тъмното. Не го попита защо става посред нощ. В доброто старо време щеше да се обади, но сега мълчеше. След моето изчезване всекидневните навици бяха забравени. Често Милтън и Теси сядаха в кухнята да пият кафе в четири часа през нощта. Теси се разтревожи едва когато чу хлопването на външната врата. Малко след това колата запали и тръгна по алеята. Майка ми се ослушваше, докато шумът от двигателя заглъхна в далечината. „Може би си тръгва завинаги“ — помисли тя с учудващо спокойствие. Към списъка с избягал баща и избягала дъщеря, сега тя прибави още една възможност: съпруг-беглец.

Милтън не каза на Теси къде отива по няколко причини. Първо, страхуваше се, че ще го спре. Щеше да му каже да се обади в полицията, а той не искаше да го прави. Похитителят му нареди да не замесва органите на реда. Освен това Милтън си беше имал достатъчно вземане-даване с полицаите и познаваше пренебрежителното им отношение. Единственият начин нещо да се свърши, е да го свършиш сам. А отгоре на всичко можеше да се окаже и че някой го праща за зелен хайвер. Ако беше разказал на Теси, тя само щеше да се тревожи. Може би щеше да звънне на Зоуи и сестра му да й наприказва куп небивалици. С две думи, Милтън постъпи както винаги, щом става дума за важни решения. И сега, както навремето, когато влезе във флота или премести цялото семейство в Грос Пойнт, Милтън направи това, което искаше, убеден, че най-добре знае какво е за доброто на всички.

След последното тайнствено телефонно обаждане Милтън очакваше ново. И то дойде следващата неделя.

— Ало?

— Добро утро, Милтън.

— Слушай, който и да си, искам отговор на някои въпроси.

— Не се обаждам, за да чуя какво искаш ти, Милтън. Важно е аз какво искам.

— Аз искам дъщеря си. Къде е тя?

— Тук е, с мен.

Пак се чуваше някаква музика или пеене на заден фон. Тя напомни на Милтън нещо отдавнашно.

— Откъде да знам, че е при теб?

— Ами попитай ме нещо. Тя много ми е разказвала за семейството си.

В този миг Милтън беше обзет от почти нетърпима ярост. Той едва се удържаше да не строши слушалката на телефона в бюрото. И в същото време обмисляше, планираше.

— Как се казва селото, откъдето са дошли баба й и дядо й?

— Почакай малко.

Слушалката беше заглушена. След това гласът каза:

— Битиниос.

Коленете на Милтън се подкосиха. Той седна до бюрото.

— Е, Милтън, вече ми вярваш, нали?

— Веднъж ходихме на екскурзия до едни пещери в Тенеси. Смъкваха по десет кожи от туристите. Как се казваха те?

Слушалката отново беше затулена. След миг гласът повтори:

— Мамутовите пещери.

Милтън скочи рязко от стола. Лицето му се зачерви и той разхлаби яката си, за да може да диша.

— А сега аз имам един въпрос, Милтън.

— Какъв?

— Колко си готов да дадеш, за да си върнеш дъщерята?

— Колко искаш?

— Охо, бизнес ли ще правим? Ще сключваме сделка, а?

— Аз съм готов да сключа сделка.

— Колко вълнуващо.

— Колко искаш?

— Двайсет и пет хиляди долара.

— Съгласен съм.

— Не, Милтън, не разбираш — възрази гласът. — Аз искам да се пазарим.

— Какво?

— Направи пазарлък, Милтън. Нали така се прави в бизнеса.

Милтън беше смаян. Той поклати глава, учуден от странната молба. Но накрая я изпълни.

— Добре. Двайсет и пет са прекалено много. Ще дам тринайсет хиляди.

— Става дума за дъщеря ти, Милтън. Не за хотдози.

— Нямам толкова пари.

— Може да се съглася на двайсет и две.

— Давам ти петнайсет.

— Двайсет, по-ниско от това не мога да падна.

— Давам седемнайсет, и толкова.

— Какво ще кажеш за деветнайсет?

— Осемнайсет.

— Осемнайсет и петстотин.

— Съгласен.

Човекът на другия край се засмя.

— Ей, Милт, много беше забавно. — И после добави сурово: — Но аз искам двайсет и пет.

И затвори.

През 1933 г. глас без тяло бе говорил на баба ми през решетката на отдушника. Сега, четирийсет и две години по-късно, един преправен глас се обръщаше към баща ми по телефона.

— Добро утро, Милтън.

Отново музиката, приглушеното пеене.

— Парите са в мен — каза Милтън. — А сега си искам детето.

— Утре вечер — отвърна похитителят. После каза на Милтън къде да остави парите и къде да ме чака, след като ме пуснат.

 

 

От другия край на крайречната низина пред кадилака на Милтън се издигаше гарата Гранд Трънк. През 1975-а вече почти не я използваха. Някога разкошният терминал се бе превърнал в празна черупка. Картонени фасади скриваха стените, чиято мазилка се ронеше. Повечето коридори бяха задръстени. Около централната, все още действаща част, величествената стара сграда продължаваше да се руши, теракотените плочки падаха и се разбиваха на пода, в огромната бръснарница бяха натрупани вехтории, остъклените тавани пропадаха под тежестта на боклуци и мръсотия. Кулата с офиси, която вървеше с терминала, сега беше тринайсететажен гълъбарник, всичките й петстотин прозорци бяха разбити сякаш с прилежно усърдие. Именно на тази железопътна гара бяха пристигнали баба ми и дядо ми преди половин век. Тук Лефти и Дездемона за пръв и последен път бяха разкрили тайната си пред Сурмелина; а сега техният син, който така и не научи тази тайна, паркираше крадешком колата си зад гарата.

Подобна сцена за предаване на откуп изисква атмосфера, подходяща за криминале — сенки, зловещи силуети. Но небето не оказваше съдействие. Нощта беше розова. Случваха се такива нощи от време на време, под влияние на температурата и нивото на химически вещества във въздуха. Когато дадено вещество в атмосферата беше в достатъчно количество, светлината от земята се улавяше и отразяваше обратно и цялото небе над Детройт добиваше нежнорозовия оттенък на захарен памук. В розовите нощи не се стъмваше, но все пак не беше като ден. Нашите розови нощи грееха със суровата луминесцентна светлина на нощната смяна, на заводите, които работеха без почивка. Понякога цветът ставаше наситен и ярък като „Пепто-бисмол“^[1], а друг път — убит, като на омекотител за пране. Никой не намираше това за странно. Никой не го обсъждаше. Всички бяхме израснали с розовите нощи. За нас те не бяха странно природно явление, а нещо съвсем естествено.

Под това необичайно нощно небе Милтън спря колата възможно най-близо до перона и загаси мотора. Взе куфарчето и излезе навън, в застиналия кристален зимен въздух. Целият свят беше замръзнал — далечните дървета, телефонните жици, тревата в дворовете на къщите край реката, самата земя. Откъм реката проехтя сирената на товарен кораб. Наоколо не се чуваше нищо, нощем гарата беше напълно безлюдна. Милтън носеше черните си мокасини с ресни. Докато се обличаше в тъмното, реши, че тях ще обуе най-лесно. Облече старото си късо бежово палто с кожена яка. За да се предпази от студа, си сложи шапка — сиво филцово борсалино с червено перо отзад. През 1975-а то вече беше демоде. Облечен по този начин, спокойно можеше да отива на работа. И походката му беше делова, забързана. Качи се по металното стълбище към перона. Тръгна по него, като търсеше кофата за боклук, където трябваше да пусне куфарчето. Похитителят беше казал, че на капака й ще бъде нарисувана с тебешир буквата X.

Милтън крачеше бързо по перона, пискюлите на мокасините му се подмятаха, перото на шапката се вееше под студения вятър. Няма съвсем да отговаря на истината, ако кажем, че се страхуваше. Милтън Стефанидис никога не би признал, че изпитва страх. Психологическите прояви на страха — учестеният пулс, изпотените подмишници — бяха факт, но той не ги признаваше официално. В това отношение приличаше на мнозина от своето поколение. Бащи, които крещяха, когато ги беше страх, или се караха на децата си, за да отклонят вината от себе си. Възможно е подобни качества да са били задължителни за поколението, което спечели войната. Липсата на самонаблюдение засилва смелостта, но през последните месеци и седмици тя навреди на Милтън. През цялото време, докато ме нямаше, той се правеше на смел, а го разяждаха невидими съмнения. Приличаше на статуя, дълбана отвътре, която ставаше все по-куха. Все повече и повече мисли му причиняваха болка и Милтън все повече ги избягваше. Съсредоточаваше се върху малкото на брой сред тях, от които се чувстваше по-добре, един вид чудодейни хапчета, с чиято помощ всичко щеше да се оправи. С две думи, Милтън престана да обмисля нещата. Какво изобщо правеше на тъмния перон? Защо беше дошъл сам? Никога не би могъл да го обясни адекватно.

Не след дълго намери кофата за боклук, белязана с тебешир. Вдигна зеления триъгълен капак и пъхна вътре куфарчето. Но когато понечи да дръпне ръката си, нещо му попречи: собствената му длан. Тъй като Милтън вече не обмисляше нещата, тялото беше поело тази задача. Явно дланта се мъчеше да му каже нещо. Изтъкваше някакви възражения. „Ами ако похитителят не пусне Кали?“ — казваше дланта. А Милтън отвърна: „Сега нямам време да мисля за това“. Той отново се опита да дръпне ръка, но дланта му не се предаваше: „Ами ако похитителят вземе парите и после поиска още?“ — попита тя. „Ще трябва да поемем този риск“ — отсече в отговор Милтън и с всичка сила дръпна ръката си. Хватката на дланта му се отслаби; куфарчето падна на дъното. Милтън забърза обратно по перона и влезе в кадилака.

Запали двигателя. Включи отоплението, за да приготви колата за моето идване. Наведе се и се взря през предното стъкло, като очакваше аз да се появя всеки момент. Дланта му продължаваше да пулсира, сякаш си мърмореше нещо. Милтън помисли за куфарчето на дъното на кофата. Картината на парите в него изпълни цялото му съзнание. Двайсет и пет бона! Той видя отделните пачки със стодоларови банкноти; повтарящото се лице на Бенджамин Франклин в двойните огледала на всички тези пари. Гърлото му пресъхна; тревожен спазъм, познат на всички, родени по време на Депресията, обхвана тялото му; и в следващия миг той изскочи от колата и се затича обратно към перона.

Значи онзи тип искаше да върти бизнес? Милтън щеше да му покаже как се върти бизнес! Искаше да преговаря? А какво ще каже за това! (Милтън вече тичаше по стълбите, обувките му тропаха по метала, който кънтеше.) Защо да не остави само дванайсет вместо двайсет и пет хиляди? Така ще имам някакъв коз. Сега половината, другата — след това. Как не се беше сетил по-рано? Какво му ставаше, по дяволите! Напрежението му беше дошло твърде много… Но щом стигна до перона, баща ми застина на място. На по-малко от двайсет метра тъмен силует с плетена скиорска шапка бъркаше в кофата. Кръвта на Милтън се смръзна. Той не знаеше назад ли да тръгне, или напред. Похитителят се опита да извади куфарчето, но то се заклещи в подвижната вратичка. Той заобиколи зад кофата и вдигна целия метален капак. И тогава под ярката химическа светлина Милтън видя патриаршеската брада, восъчнобледите бузи и… най-издайническото — дребната, висока само метър и шейсет фигура. Отец Майк.

Отец Майк? Отец Майк беше похитителят? Невъзможно. Невероятно! Но нямаше съмнение. На перона стоеше някогашният годеник на майка ми, от когото баща ми я беше откраднал. Човекът, който прибираше откупа, беше бившият семинарист, избрал в замяна сестрата на Милтън — избор, който го беше обрекъл на живот, пълен с обидни сравнения, с вечните въпроси на Зоуи защо не е инвестирал на борсата, не е купил злато и не е скътал пари на Каймановите острови като Милтън; избор, който беше обрекъл отец Майк на съществованието на беден роднина, принуден да търпи неуважението на Милтън, докато приемаше неговото гостоприемство, да си носи сам стол от трапезарията в гостната, ако иска да седне. Да, Милтън преживя огромна изненада, когато откри на перона своя зет. Но, от друга страна, всичко си идваше на мястото. Сега стана ясно защо похитителят беше искал да се пазари за цената, защо беше искал поне веднъж да се почувства като бизнесмен и, уви, откъде знаеше за Битиниос. Сега стана ясно защо се беше обаждал в неделя, докато Теси беше на църква. Това обясняваше и музиката на заден фон, в която Милтън най-накрая позна пеенето на свещениците по време на литургия. Преди много години баща ми беше отмъкнал годеницата на отец Майк и се беше оженил за нея. Детето от този съюз беше сипало сол в раната, правейки на свещеника своеобразно кръщене. И сега отец Майк се опитваше да си отмъсти.

Но нямаше да успее — ако зависеше от Милтън.

— Ей! — извика той с ръце на кръста. — Ей, Майк, какви номера въртиш?

Отец Майк не отговори, само вдигна глава и по свещенически навик се усмихна благо на Милтън, като зъбите му се бялнаха сред храсталака на черната брада. Но вече се оттегляше заднишком, като настъпваше смачкани пластмасови чаши и други боклуци, притиснал куфарчето към гърдите си като опакован парашут. Направи три-четири крачки, все така мило усмихнат, а след това се обърна и хукна. Беше дребен, но пъргав. Стрелна се като куршум надолу по стълбището в другия край на перона. Под розовата светлина Милтън го видя да пресича релсите, затичан към колата си, светлозелен („гръцко зелено“ според каталога) пестящ гориво „Гремлин“. А Милтън се затича обратно към кадилака, за да тръгне след него.

Не приличаше на преследванията с коли от филмите. Нямаше свирене на гуми и избягване на сблъсъци на косъм. В края на краищата, републиканец на средна възраст гонеше гръцки православен свещеник. Докато фучаха (относително казано) от Гранд Трънк към реката, отец Майк и Милтън нито веднъж не превишиха ограничението на скоростта с повече от 15 километра в час. Отец Майк не искаше да привлича вниманието на полицията. Милтън, след като осъзна, че зет му няма къде да избяга, се задоволи с това да го следва по пътя към реката. Така продължи тази жалка гонитба, при която грозният гремлин спираше на светофарите, а малко след него спираше и кадилакът. Отец Майк правеше глупав опит да избяга по безименни улички, покрай изоставени къщи, през територия без изход, оградена от магистралите и реката. Все така ставаше — липсваше единствено леля Зо да се развика на отец Майк, че само някой идиот ще тръгне към реката вместо към магистралата. По която и улица да свиеше, нямаше да стигне до никъде.

— Сега вече те пипнах! — ликуваше Милтън. Гремлинът зави надясно, кадилакът го последва. Наляво — и пак същото. Резервоарът на Милтън беше пълен. Можеше цяла нощ да гони отец Майк, ако се наложеше.

Възвърнал увереността си, Милтън намали отоплението и включи радиото, като през това време преднината на отец Майк се увеличи. Когато отново вдигна глава, гремлинът пак завиваше надясно. Половин минута по-късно, когато свърна зад същия ъгъл, Милтън видя величествения мост „Амбасадор“ и увереността му се срина. Този път беше различно. За разлика от всеки друг път, тази нощ зет му, издокаран като Либераче, свещеникът, прекарал цял живот в приказния свят на църквата, нямаше да се провали. Паника обзе Милтън, когато видя моста, извит над реката като гигантска блещукаща арфа. Той с ужас проумя плана на отец Майк. Отиваше в Канада! Там, където се канеше да избяга Чаптър Илевън, заплашен от мобилизация. Също като контрабандиста Джими Зизмо отец Майк пътуваше към неподвластното на закона либерално убежище на север! Смяташе да изнесе парите вън от страната. И вече не караше бавно.

Да, въпреки двигателя с размери на напръстник, който бръмчеше като шевна машина, гремлинът успя да набере скорост. Извън запустелите околности на гарата Гранд Трънк сега той влизаше в ярко осветената, контролирана от митниците оживена зона на границата между САЩ и Канада. Високи луминесцентни улични лампи осветяваха колата, чийто зелен цвят изглеждаше още по-ярък. Увеличавайки разстоянието между себе си и елдорадото (също както колата на Жокера се изплъзва от „Батмобила“), гремлинът се нареди сред камионите и автомобилите в началото на огромния висящ мост. Милтън настъпи педала на газта. Огромният двигател на кадилака изръмжа; бял пушек излезе на кълбета от ауспуха. В този момент двата автомобила се бяха превърнали точно в това, което би трябвало да бъдат — своеобразно продължение на своите собственици. Гремлинът беше дребен и пъргав като отец Майк; той се губеше и отново се появяваше сред трафика, така както собственикът му изчезваше зад иконите в църквата. Кадилакът, солиден, голям като кораб — също като Милтън, — се оказа труден за маневриране на моста късно през нощта. Наоколо имаше огромни камиони, автомобили, тръгнали към казината и стриптийз клубовете в Уиндзор. Сред цялото това движение Милтън изгуби от поглед гремлина. Нареди се на една от опашките. И изведнъж видя как шест коли по-напред отец Майк се откъсва от редицата и, засичайки друга кола, се вмъква до едно гише. Милтън свали автоматичния прозорец. Подаде през него главата си в студения задимен въздух и извика: „Спрете онзи човек! Той ми взе парите!“. Но митничарят не го чу. Милтън видя как служителят попита нещо отец Майк, а после — Не! Спри! — му махна да продължи. И Милтън започна да натиска клаксона.

Звуците изпод капака на колата сякаш се изтръгваха от гърдите на самия Милтън. Кръвното му се качи, тялото му плувна в пот. Беше сигурен, че в който и да е съд в Щатите отец Майк ще си получи заслуженото. Но кой знае какво щеше да стане, щом минеше в Канада? Канада, с нейния пацифизъм и социално здравеопазване! Канада, с милионите френскоговорещи! Тя беше все едно… все едно… все едно чужда страна! Там отец Майк можеше да се превърне в беглец, да се засели в Квебек. Можеше да се запилее в Саскачеуан, да скита из земята на лосовете. Не само загубата на парите влудяваше Милтън. Не стига, че се опитваше да офейка с двайсет и пет хиляди долара и беше събудил у Милтън лъжливи надежди за моето завръщане, ами зарязваше собствената му сестра. В задъханата гръд на Милтън болката от финансовата загуба и бащинската мъка се смесиха с братските закрилнически чувства.

— Няма да позволя да причиниш това на сестра ми, чуваш ли? — извика напразно Милтън, седнал в огромната си обсадена отвсякъде кола. — Ей, тъпако, не си ли чувал, че има комисионни? Като обмениш парите, ще изгубиш пет процента!

Бесен зад волана, залостен между камионите и автомобилите на любителите на стриптийз, Милтън не можеше да си намери място, дереше си гърлото, извън себе си от ярост.

Но натискането на клаксона не остана незабелязано. Митничарите бяха свикнали с тръбенето на нетърпеливи шофьори и знаеха как да се оправят с тях. Щом Милтън потегли към гишето, служителят му направи знак да отбие.

— Един мъж, който мина току-що, ми открадна пари — извика Милтън през отворения прозорец. — Може ли да им кажете да го спрат от другата страна? Кара „Гремлин“.

— Господине, спрете тук, ако обичате.

— Той ми открадна двайсет и пет хиляди долара!

— Ще обсъдим това веднага щом спрете и излезете от колата.

— Опитва се да ги изнесе от страната! — опита Милтън за последен път. Но служителят продължи да сочи към зоната за проверка. И накрая Милтън се отказа. Махна главата си от прозореца, хвана здраво волана и покорно зави към празната лента. Но веднага щом отмина гишето, натисна докрай педала на газта и кадилакът полетя напред със свистене на гумите.

Ето това вече приличаше на гонитба. Отец Майк, който караше по моста, също беше настъпил педала на газта. Криволичейки между автомобилите и камионите, той препускаше към граничната зона, а Милтън го преследваше, като примигваше с фарове на другите шофьори да разчистят пътя. Мостът, чиито метални въжета бяха обсипани с червени лампички, се издигаше над реката в елегантна парабола. Гумите на кадилака издаваха равномерен звук при преминаването върху сглобките. Милтън превключи на най-високата възможна скорост и натисна педала докрай. И тогава си пролича разликата между луксозната кола и автомобилчето с модерен дизайн, сякаш излязло от комикс. Двигателят на кадилака ръмжеше мощно. Осемте му цилиндъра трещяха, карбураторът смучеше огромни количества бензин. Буталата подскачаха и разпределителният вал се въртеше като луд, докато дългата кола на супергероя задминаваше останалите, все едно стояха на място. Виждайки, че кадилакът набира огромна скорост, другите шофьори се отместваха от пътя му. Милтън цепеше между колите, докато не забеляза зеления гремлин.

— Видя ли се докъде стигна с твоя нисък разход на гориво? — извика Милтън. — Понякога е нужна малко мощ!

Ала отец Майк също видя кадилака. Той натисна педала докрай, но моторът вече работеше на предела на възможностите си. Колата се разтресе силно, но скоростта си остана същата. Кадилакът се приближаваше все повече и повече. Милтън не вдигна крак от педала, докато предната му броня почти докосна задницата на гремлина. Караха със сто и десет километра в час. Отец Майк вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и видя в него очите на Милтън-отмъстителя. Втренчен към вътрешността на колата пред него, Милтън виждаше малка част от лицето на отец Майк. Като че ли свещеникът молеше за прошка или обясняваше действията си. В очите му се четеше странна тъга, слабост, която Милтън не можеше да разтълкува.

… А сега, опасявам се, трябва да вляза в главата на отец Майк. Усещам как нещо ме всмуква и не мога да се удържа. На повърхността неговият ум е смесица от страх, алчност и отчаяни мисли за бягство. Съвсем очаквано. Но с навлизането по-надълбоко откривам неща, за които не съм знаел. Например у него няма никакъв покой, нито близост до Бога. Благостта на отец Майк, мълчаливите му усмивки по време на семейните обеди, маниерът, с който се навеждаше, за да застане лице в лице с децата (вярно, не беше много по-висок от тях, но все пак) — всички тези качества съществуваха без какъвто и да е досег със сферата на трансцендентното. Те бяха чисто и просто пасивно-агресивен начин за оцеляване, последица от живота с жена с гръмовния глас на леля Зо. Да, в главата на отец Майк ехтят дългогодишните крясъци на леля Зо, още от времето на изкараните една след друга бременности в Гърция без миялна машина или сушилня. Чувам: „Ти на това живот ли му викаш?“, „Щом Господ те чува, кажи му да ми прати пари за завеси“, „Може би католиците всъщност са на прав път. Свещениците не бива да имат жени и деца“. В църквата казват на Майкъл Антониу „отче“. Уважават го, почитат го. Там той има властта да опрощава греховете и да освещава нафората. Но щом прекрачи прага на къщата-близнак в Харпър Удс, отец Майк рязко губи положението си. У дома той е никой. У дома го командват, мрънкат по негов адрес, държат се, все едно го няма. Става ясно защо отец Майк бе решил да избяга от своя брак и защо се нуждаеше от пари…

… но Милтън не можеше да разчете това в очите на своя зет. А в следващия миг изражението им се смени. Отец Майк пак погледна към пътя и видя ужасяваща гледка. Стоповете на колата пред него светеха, а той караше прекалено бързо, за да успее да спре навреме. Натисна рязко спирачка, но беше твърде късно: зеленият гремлин се удари в предната кола, а кадилакът все така летеше след него. Милтън се приготви за сблъсъка. Но ето че се случи нещо удивително. Той чу трясък на метал и счупено стъкло, но те идваха от предните коли. А кадилакът продължи да се носи напред, като се качи върху колата на отец Майк. Необичайната полегата задница на гремлина изигра ролята на трамплин и в следващия миг Милтън осъзна, че лети. Тъмносиньото елдорадо се издигна над катастрофиралите коли, мина над парапетите, промуши се между въжетата и полетя от средната част на моста „Амбасадор“.

Предницата му се устреми към водата, набирайки все по-голяма скорост. През потъмненото предно стъкло Милтън видя под себе си река Детройт; но само за миг. В онези последни секунди, докато се канеше да напусне тялото му, животът отмени своите закони. Вместо да падне в реката, кадилакът пикира нагоре и застана хоризонтално. Милтън беше изненадан, но крайно доволен. Той не помнеше някой да е споменал функцията „летене“, когато купуваше колата. И още по-хубаво — не бяха поискали допълнителни пари за нея. Докато колата се отдалечаваше от моста, той се усмихваше. „Ето на това му викам аз полет на въздушна възглавница“ — каза си. Кадилакът летеше високо над реката, харчейки кой знае колко бензин. Небето беше розово, а светлинките на таблото — зелени. Светкаха всевъзможни копчета и измервателни уреди, повечето от които Милтън забелязваше за пръв път. Приличаше по-скоро на кабина на самолет, отколкото на автомобил, а Милтън дължеше руля и летеше със своя последен кадилак над река Детройт. Нямаше значение какво видяха свидетелите, нямаха значение репортажите във вестниците на следващия ден, че кадилакът е бил една от десетте коли във верижна катастрофа на моста. Облегнат на удобната, тапицирана с кожа седалка, Милтън Стефанидис виждаше как се приближават небостъргачите в центъра на града. От радиото свиреше музика, стара мелодия на Арти Шоу, защо пък не, и Милтън видя примигващата червена сигнална лампа на Пенобскот Билдинг. След известно време, на принципа на пробите и грешките, той се научи да управлява летящата кола. Номерът беше не да се върти кормилото, а да се използва силата на волята, като в сън наяве. Направляван от Милтън, автомобилът вече летеше над сушата. Мина над Кобо Хол, направи едно кръгче над Понч, където навремето баща ми ме беше завел на обяд. Незнайно как Милтън вече не се страхуваше от високото. Предположи, че е заради предстоящата смърт. Вече нямаше от какво да се страхува. Без световъртеж и студена пот той се взря надолу към парка „Гранд Съркъс“ и видя онова, което бе останало от колелата на Детройт; а след това се отправи към Уест Сайд, за да хвърли поглед на старата „Зебра“. На моста главата на баща ми бе разбита при удара с волана. На въпроса в какво състояние е тялото на Милтън, следователят, който съобщи на майка ми за катастрофата, отговори единствено: „Съответства на удар на превозно средство, движило се с над сто и десет километра в час“. Съвсем разбираемо е защо Милтън, който вече нямаше мозъчна дейност, забрави, както кръжеше с кадилака, че „Зебра“ е изгоряла много отдавна. Чудеше се защо не може да я намери. На мястото на стария квартал се ширеше пустош. Докато се взираше, на Милтън му се стори, че по-голямата част от града е изчезнала. Един след друг се редяха празни парцели. Но и тук той грешеше. На някои места растеше царевица, на други тревата отново настъпваше. Територията под него приличаше на земеделска земя. „Защо пък да не я върнем на индианците — помисли си Милтън. — Може би потауатомите ще си я искат. Може да вдигнат на нея казино“. Небето се бе превърнало в захарен памук и градът отново бе станал равнина. Но ето че проблесна още една червена светлинка. Не върху Пенобскот билдинг, а вътре в колата. Лампичката на един от измервателните уреди, който Милтън виждаше за пръв път. Той знаеше какво показва.

И тогава Милтън заплака. Неочаквано по бузите му потекоха сълзи и той ги докосна, като подсмърчаше и ридаеше. Отпусна се назад и понеже нямаше кой да го види, отвори уста и отприщи скръбта, която го сломяваше. Не беше плакал от малък. Басовият рев, който излизаше от гърдите му, го изненада. Приличаше на рева на ранена или умираща мечка. Колата отново полетя надолу, а Милтън продължаваше да ридае. Плачеше не защото щеше да умре, а защото аз, Калиопа, още бях в неизвестност, защото не успя да ме спаси, защото направи всичко възможно да ме върне, а още ме нямаше.

Колата наведе предница и реката пак се появи. Някогашният моряк Милтън Стефанидис се приготви за срещата с нея. В самия край на живота си той вече не мислеше за мен. Трябва да проявя честност и да регистрирам мислите на Милтън такива, каквито се появиха в съзнанието му. Накрая той не мислеше за мен, за Теси или за някой друг от семейството. Нямаше време. Когато колата се гмурна с носа напред, Милтън имаше време само колкото да се изуми от развитието на събитията. Цял живот наставляваше всичко живо как се прави това или онова, а ето каква я свърши самият той — най-голямата глупост. Не беше за вярване, че така е оплескал нещата. Ето защо изрече последната си дума тихо, без яд или страх, само с изумление и капка смелост:

— Идиот — каза Милтън на себе си, седнал в своя последен кадилак. После водата го погълна.

 

 

Един истински грък би сложил точка на разказа в този трагичен момент. Но американецът е склонен да търси нотка на оптимизъм. Днес, винаги когато споменаваме Милтън, с майка ми стигаме до извода, че той се измъкна тъкмо навреме. Измъкна се преди Чаптър Илевън да поеме семейния бизнес и да го срине със земята за по-малко от пет години. Преди Чаптър Илевън, повтаряйки Дездемонините предсказания за пола, да окачи на шията си сребърна лъжичка. Измъкна се преди изпразването на банковите сметки и на кредитните карти. Преди момента, в който Теси беше принудена да продаде къщата на „Мидълсекс“ и да се премести във Флорида с леля Зо. Измъкна се три месеца преди „Кадилак“ да представи през април 1975-а година новия „Севил“ — икономичния модел, който изглеждаше сякаш по бели гащи, модела, след който кадилаците вече не бяха същите. Милтън се измъкна преди много от събитията, които няма да включа в този разказ, защото те са трагедиите в американския живот, преживявани от всички, и следователно нямат място в тази единична и уникална история. Измъкна се преди края на Студената война, преди ракетните щитове и глобалното затопляне, преди единайсети септември и втория президент само с една гласна в името.

И най-важно от всичко — Милтън се измъкна без да ме види отново. Срещата ни нямаше да е лесна. Ще ми се да мисля, че баща ми ме обичаше достатъчно силно, за да ме приеме. Но в някои отношения стана по-добре, че така и не ни се наложи да минем през това. С уважение към своя баща, аз винаги ще си остана неговото момиче. Има известна чистота в това, чистотата на детството.