Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (77)

76

За голямо удоволствие на Дюк Макензи в девет и пет вечерта мълчаливият участник от срещата на випускниците в „Стоункрофт“ спря отново в кафенето му. Поръча сандвич със сирене и бекон на скара и кафе с каймак. Докато сандвичът се печеше, Дюк побърза да подеме разговор.

— Тази сутрин тук идва една от вашите дами — започна той. — Каза, че била живяла на Маунтин Роуд.

Тъмните очила на мъжа бяха непроницаеми и зад тях не се виждаха очите му. Но нещо в тялото му се промени — сякаш се напрегна, и това подсказа на Дюк, че е привлякъл вниманието му.

— Знаете ли как се казва? — попита внимателно посетителят.

— Не. Но мога да ви я опиша. Истинска красавица, с кестенява коса и сини очи. Дъщеря й се казва Мередит.

— Тя ли ви каза това?! — Посетителят беше повече от изумен.

— Не, сър. Не питайте как го научих. Някой й се обади по телефона и й го съобщи. Мога само да кажа, че беше шокирана. Не разбирам как така не знаеше името на дъщеря си.

— Интересно дали не е говорила с някой друг съученик от срещата — зачуди се посетителят. — Случайно да спомена името на човека, който й се обади?

— Не чух. Каза, че ще се срещнат с него или с нея, не разбрах, тази вечер в седем.

Дюк се обърна с гръб, взе лопатката и премести сандвича от скарата. Затова не видя ледената усмивка, който се плъзна по устните на посетителя, нито чу шепота му.

— Не, няма, Дюк. Няма да се срещне с никого.

— Заповядайте, сър — поднесе сандвича Дюк. — Виждам, че пиете кафето си с каймак. Казват, че било по-здравословно, но аз предпочитам старата сметана. Мисля обаче, че няма причина да се тревожа. Моят старец все още играе боулинг, макар да е на осемдесет и седем.

Бухала хвърли парите на бара и излезе, като промърмори „лека нощ“. Почувства как очите на Дюк го проследиха, докато отиваше към колата си. Не бива да му позволи да го последва, помисли си той. Прекалено е любопитен. Нищо не пропуска. Повече не трябва да идва тук, но това всъщност няма значение. Утре по това време всичко ще бъде приключило.

Той подкара бавно по Маунтин Роуд, но реши да не свива в алеята, водеща към дома на Лора. Смешно, все още го наричаше така, мина през ума му. Вместо това го подмина и се загледа в огледалото за обратно виждане, докато се убеди, че никой не го следи. После направи обратен завой и започна да се връща, постоянно наблюдавайки за фаровете на друга кола. Когато стига до целта си, изключи своите светлини, направи рязък завой и влезе в алеята, като закара колата в относително безопасния заден двор.

Едва тогава си позволи да се замисли върху онова, което бе чул от приказливия Дюк. Джийн знаеше името на Мередит! Сигурно семейство Бъкли бяха онези, които щеше да посети утре вечер. Мередит не е могла да си спомни къде е загубила четката си за коса, иначе онзи детектив Сам Дийган сега щеше да чука на вратата. Това означаваше, че трябва да действа по-бързо, отколкото бе планирал. Утре през деня щеше да се наложи на няколко пъти да влезе и да излезе от тази къща. Но не можеше да остави колата, паркирана отвън. Това не подлежеше на обсъждане. Въпреки че задният двор беше ограден, някой съсед случайно можеше да я забележи от прозореца си на втория етаж и да се обади в полицията. Къщата на Лора официално беше необитаема.

Автомобилът на Роби, заедно с тялото му в багажника, заемаше половината гараж. Първата кола, която бе взел под наем и която може би бе оставила издайнически следи от гумите си във влажната почва на мястото, където бе намерено тялото на Хелън Уилан, заемаше другата половина. Трябваше да се отърве от едната от тези две коли, така че да освободи място в гаража. Взетата под наем кола можеше да бъде проследена и да доведе до него, съобразяваше Бухала.

Значи трябваше да я запази скрита, докато връщането й стане безопасно.

Бе стигнал твърде далеч, помисли си той. Пътуването беше прекалено дълго. Сега вече не можеше да спре. Трябваше да приключи. Трябваше да сложи точка. Погледна към сандвича и кафето, които бе купил за Лора. И той не бе вечерял, мина му през ума. Какво значение щеше да има за нея дали е яла или не тази вечер? Утре така или иначе няма да бъде за дълго време гладна. Защото ще бъде мъртва.

Той отвори пакета и започна да яде бавно сандвича. Отпи от кафето и си каза, че го предпочита черно. Когато свърши, излезе, отключи вратата на кухнята и влезе в къщата. Вместо да се качи по стълбите към спалнята на Лора, отвори вратата, водеща към гаража, и я блъсна силно, за да се затвори с трясък. Същевременно извади гумените ръкавици, които винаги носеше в джоба на якето си.

Лора щеше да чуе звука от вратата и щеше да започне да се тресе от агонията на неизвестността. Щеше да умира от страх, че може би е настъпил моментът, в който ще се прости с живота си. Но тя също така вече беше гладна и очакваше да й донесе нещо за ядене. И тъй като той нямаше да се появи, нито да се качи по стълбите, страхът и очакването щяха да нарастват в нея, докато накрая щеше да се предаде. Щеше да бъде готова да направи всичко, което той поиска. Готова да му се подчинява.

Щеше да я увери, че скоро всичко ще свърши, защото да успокоява нея, беше все едно да успокоява себе си. Болката в ръката го разсейваше. Ухапванията от кучето бяха на път да заздравеят, но ето че сега най-дълбокото от тях отново се бе възпалило.

Беше оставил ключовете на Роби в стартера. Отхвърляйки мисълта за безжизненото му тяло, покрито с одеяло и сгънато на две в багажника, той отключи вратата на гаража, изкара колата и я паркира отвън. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, намести втората взета под наем кола на безопасно място в гаража.

С напълно изгасени фарове измина повече от половината разстояние по улицата, след което закара колата на няколко километра извън града до крайната й цел — река Хъдсън.

Четиридесет минути след както я потопи, Бухала се върна пеша и се прибра в стаята си в хотела. Утрешната му мисия щеше да бъде доста опасна, но той бе готов да направи всичко възможно, за да намали риска до минимум. Преди да се разсъмне, щеше да отиде пеша до дома на Лора. Може би щеше да я накара да се обади на Мередит и да й каже, че е нейната родна майка. Би могла да я помоли да се срещнат извън Уест Пойнт за няколко минути преди закуска. Мередит знае, че е осиновена, мислеше си Бухала, докато кроеше плана си. Беше споделила това с него. Никое деветнадесетгодишно момиче не би пропуснало шанса да се срещне с родната си майка. Беше сигурен в това.

А после, когато държеше в ръцете си Мередит, Лора щеше да се обади на Джийн.

Сам Дийган не беше глупав. Дори сега може би се ровеше в смъртта на другите момичета от масата за обяд, разследвайки злополуките, които всъщност не бяха такива. До смъртта на Глория не бе оставял своя подпис, помисли си Бухала, а най-смешното бе, че първият бухал беше оня, който глупавата жена си бе купила сама. И това ако не бе ирония на съдбата!

— Ти наистина си се променил много. Като си помисля, че обикновено те наричахме Бухала — каза му тя, смеейки се, леко пийнала и все още нищо не подозираща. Сетне му показа малкото бухалче в пластмасово пликче. — Случайно го видях на един от онези щандове в базара, където продават всевъзможни боклуци — обясни му Глория. — И когато ти се обади, че си в града и искаш да се видим, отидох и купих един. Мислех си, че е много подходящо за случая и добре ще се посмеем.

Така беше.

Имаше много причини да е благодарен на Глория. След като тя умря, той купи една дузина от тези метални, дълги по един инч бухалчета за по пет долара. Сега му бяха останали три. Можеше да купи още, разбира се, но след като използваше тези последните. Защото това може би щеше да е краят и повече нямаше да има нужда от тях. Лора, Джийн и Мередит. По един бухал за всяка.

Бухала нави часовника си за пет сутринта и си легна.