Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (37)

36

Бяха се уговорили да се срещнат в седем в ресторанта на хотела. В последната минута Джийн реши да се преоблече в тъмносини панталони и светлосиньо сако с бяла яка, които си бе купила на разпродажба от „Ескада“.

Цял ден не успя да се отърси от студа, който бе събрала на гробището. Дори сакото и панталоните, които облече, сякаш излъчваха влагата, която бе чувствала там.

Странно и смешно, разбира се, каза си тя, докато слагаше лек грим и сресваше косата си. Стоеше пред огледалото в банята. Спря за миг с четка в ръка и загледа отражението си. Кой беше толкова близо до Лили — мъж или жена, че да успее незабелязано да вземе четката й за коса от къщата или от чантата, зачуди се тя.

Беше ли възможно самата Лили да е открила коя е истинската й майка и сега да я наказва, че се е отказала от нея? Джийн изпита непоносима болка при тази мисъл. Момиченцето й беше вече на деветнадесет и половина. Какъв живот бе водила досега? Дали хората, които са я осиновили, бяха добри и почтени, както я бе уверил доктор Конърс или, след като са взели бебето, са се оказали лоши родители?

Но инстинктът мигновено отхвърли предположенията и й подсказа, че Лили не би се впуснала в подобни жестоки игри, за да я измъчва и наказва. Това беше някой друг. Някой, който искаше да я нарани. Нея. Дано да иска пари, помоли се мълчаливо тя. Бе готова да даде всичките си пари, само да не докосва Лили. Детето й.

Джийн се погледна отново в огледалото и разгледа лицето си. На няколко пъти вече й казваха, че прилича на водещата на шоуто „Днес“ Кати Коурик, и тя се чувстваше поласкана. Дали Лили приличаше на нея? Или може би повече на Рийд? Космите по четката бяха съвсем светлоруси, а той обичаше да се шегува, че според майка му, косата му била като сняг. Това означаваше, че е наследила неговата коса. Очите на Рийд бяха сини, нейните също, така че Лили сигурно имаше сини очи.

Подобни размишления бяха позната територия, неведнъж бе мислила за тези неща. С трепереща ръка тя остави четката на масичката, изгаси лампата в банята, взе чантичката си и слезе долу, за да се срещне с останалите си съученици за вечеря.

Гордън Амори, Роби Брент и Джак Емерсън вече седяха около масата в почти празния ресторант. Когато станаха, за да я поздравят, тя бе изненадана от контраста в дрехите и външния им вид. Амори носеше кашмирена риза с отворена яка и скъпо сако от туид. Всеки сантиметър от облеклото му подсказваше успех и богатство. Роби Брент беше сменил плетения пуловер, с който бе на закуската, и сега беше с поло, което според Джийн само подчертаваше късата шия и ниското му набито тяло. Съвсем лекото изпотяване на челото и бузите му придаваше блясък, който тя намери за отблъскващ. Кадифеното сако на Джак Емерсън беше добре скроено, но ризата на червени и бели квадратчета и ярката многоцветна вратовръзка, с които се бе нагиздил, го правеха евтино. През главата й мина мисълта, че с месестото си румено лице той бе много подходящ за оня стар плакат, осмиващ Никсън с надпис „Бихте ли си купили кола на старо от този човек?“.

Джак дръпна празния стол до себе си и свойски я хвана за ръката. Джийн се вцепени от тази безцеремонност и издърпа ръката си от неговата.

— Ние вече си поръчахме питиета, Джийни — уведоми я той. — Възползвах се от случая и ти поръчах шардоне.

— Чудесно. Вие ли сте подранили, или аз закъснях?

— Ние дойдохме малко по-рано. А ти си точно навреме, но Картър все още го няма.

След двадесет минути, докато обсъждаха дали да поръчват или не, пристигна и Картър.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате, но не смятах, че толкова скоро ще си правим нова среща — отбеляза доста сухо той, докато сядаше. Носеше джинси и пуловер с качулка.

— Никой от нас не го предполагаше — съгласи се Гордън. — Защо не си поръчаш питие, след което предлагам да се заемем с причината, поради която сме тук.

Картър кимна. Извика с поглед сервитьора и му посочи мартинито, което пиеше Емерсън, след което каза на Гордън:

— Продължавай.

— Да започнем с това, че след известен размисъл тревогата ни за Лора може да се окаже безсмислена. Спомням си, че преди няколко години чух една история за нея. Приела поканата да гостува на някакъв фрашкан с пари богаташ, чието име предпочитам да не споменавам, в имението му в Палм Пийч и по някое време напуснала официалната вечеря, на която била, за да отпътува с него и частния му самолет. Тогава, както можете да предположите, дори не се е погрижила да вземе със себе си четка за зъби или козметика.

— Не съм чул някой да е дошъл в „Стоункрофт“ с частен самолет — отбеляза скептично Роби Брент. — Всъщност от онова, което видях, мисля, че някои от съучениците ни са пътували с обществения транспорт, за да стигнат дотук.

— Стига, Роби — протестира Джак Емерсън. — Много от нашите съученици са добре финансово. Някои от тях дори си купиха парцел за втора къща тук.

— Я зарежи продажбената си кампания тази вечер, Джак — раздразнено го прекъсна Гордън. — Всъщност, ти си богат и доколкото знам, си единственият, който има къща в града и би могъл да покани Лора на собственото си не толкова шумно тържество.

Зачервеното лице на Джак Емерсън потъмня и стана мораво.

— Надявам се, че се шегуваш, Гордън.

— Не бих се осмелил да отнема хляба на Роби — отвърна Гордън, като си взе маслина от подноса, който сервитьорът бе оставил на масата. — Разбира се, че се шегувам за Лора, но за опита ти да ни продаваш земя — никак.

Джийн реши, че е време да промени насоката на разговора.

— Оставих съобщение на Марк — рече тя. — Обади ми се точно преди да сляза. Каза, че ако не чуем новини от Лора до утре, веднага ще промени програмата си и ще се върне.

— Винаги си е падал по нея, още от дете — подметна Роби.

— Няма да се изненадам, ако все още е хлътнал. Прави-струва, но нагласи нещата така, че да седне до нея на трибуната. Дори смени картончетата с имената.

Значи затова бърза да се върне, помисли си Джийн, осъзнавайки, че си е въобразила прекалено много.

— Джийни — беше й казал той по телефона. — Искам да вярвам, че всичко с Лора е наред. Но ако нещо се случи, това може да означава, че моделът, по който си отиват момичетата от вашата маса, продължава. Трябва да си го осъзнала.

„А аз, глупачката, реших, че се тревожи за мен. Дори си мислех да му разкажа за Лили. След като е психиатър, може да има някакъв усет, който да му подскаже що за човек е оня, който се свърза с мен.“

Почувства облекчение, когато сервитьорът, възрастен слаб мъж, започна да им раздава менюто.

— Искате ли да ви кажа специалитетите за тази вечер? — опита ги той.

Роби го погледна с усмивка.

— Нямаме търпение — промърмори заядливо.

— Филе миньон с гъби, филе от морски език, задушено агнешко месо…

Когато свърши рецитацията, Роби безмилостно попита:

— Може ли един въпрос?

— Разбира се, сър.

— Каква е тази политика ресторантът да предлага остатъците от вчерашната вечеря като днешни специалитети?

— О, не! Уверявам ви, сър — започна сервитьорът, а гласът му затрепери. — Тук съм от четиридесет години и кухнята ни наистина е нашата гордост.

— Добре, добре, няма значение. Само се пошегувах, за да разведря малко обстановката. Джийн, ти си първа.

— Салата „Кайзер“ и агнешка пържола, средно изпечена — Поръча Джийн.

Роби не бе просто саркастичен, мислеше си тя, той беше гаден и жесток. Обичаше да обижда и наранява хората, особено онези, които не можеха да му отговорят със същото, като мис Бендър, учителката по математика, на вечерята снощи, а сега и този беден и невинен човек. Каза, че Марк бил имал мераци към Лора, но всъщност никой нямаше по-големи от него самия.

Неочаквано й дойде наум една мисъл, която я обезпокои. Роби бе спечелил много пари. Беше известен. Ако бе поканил Лора да се срещнат някъде, тя сигурно е отишла. Без съмнение би го направила. Джийн беше ужасена да осъзнае, че предположението Роби да е примамил Лора някъде и след това да я е наранил, е съвсем сериозно.

Джак Емерсън поръча последен. Когато върна менюто на сервитьора и го отпрати, той каза:

— Обещах на някои приятели да намина покрай тях за по едно питие, така че най-добре ще бъде да обсъдим на кого Лора обръщаше най-много внимание през този уикенд. — Той хвърли бегъл поглед към Гордън. — Като изключим теб, разбира се, Горди. Ти беше начело в класацията й.

Мили Боже, помисли си Джийн, ако продължава така, сигурно ще се хванат за гушите. Тя се обърна към Картър Стюарт.

— Картър, защо не започнем с теб? Имаш ли някакви предположения?

— Видях я да говори с Джоуел Нийман, повече известен като Ромео, който забрави половината от репликите си в училищната пиеса. Жена му беше тук само на коктейла и вечерята в петък, след което си отиде. Тя е администратор в „Тарджет“ и трябвало да лети за Хонконг в събота сутринта.

— Не живеят ли наблизо, Джак? — попита Гордън.

— Да, в Рай.

— Това не е много далеч.

— Говорих с Джоуел и жена му на вечерята в петък — намеси се Джийн. — Той не ми направи впечатление на мъж, който ще покани Лора у дома си в мига, в който жена му напусне града.

— Може да не изглежда такъв, но случайно знам, че е имал няколко забежки — рече Емерсън. — А също така, че за малко не е бил обвинен в тъмни сделки, в които била замесена счетоводната му фирма. Точно поради тези причини не го обявихме за почетен гост.

— А какво ще кажем за липсващия почетен гост Марк Флайшман? — попита Роби Брент. — Може да е както го обявяват в началото на шоуто му по телевизията „висок, строен, весел, забавен и мъдър“, но той също се навърташе около Лора всяка свободна минута. Щеше да си счупи краката да тича, за да седне до нея в автобуса за Уест Пойнт.

Джак Емерсън допи мартинито си и даде знак на сервитьора да му донесе второ.

— Тъкмо се сетих. Марк би могъл да покани Лора в града. Случайно знам, че баща му отсъства. Срещнах Клиф Флайшман в пощата миналата седмица и го попитах дали ще дойде да види сина си. Той ми каза, че имал отдавна уговорено посещение при стари приятели в Чикаго, но че ще се обади на Марк. Може да му е предложил дома си. Клиф няма да се върне до вторник.

— Тогава мисля, че старият господин Флайшман е променил плановете си — намеси се Джийн. — Марк сподели с мен, че минал покрай старата си къща и видял, че всичко свети. Но не ми каза, че се е чул с баща си.

— Клиф Флайшман оставя лампите включени винаги когато отсъства — обясни Джак. — Обраха къщата му преди десет години, докато беше на почивка. Реши, че крадците са влезли, защото била тъмна. Било явен знак, че няма никой.

Гордън си отчупи парче хляб.

— Имах чувството, че Марк се е отчуждил от баща си.

— Така е и аз знам защо — намеси се Емерсън. — След смъртта на майка му баща му освободи домашната прислужница и тя дойде да работи за малко у нас. Беше истинска клюкарка и ни разказа всичко, което знаеше за семейство Флайшман. Всеизвестна истина е, че Денис, по-големият син, беше любимецът на майка им. Тя така и не успя да го прежали и обвиняваше Марк за катастрофата. Колата била паркирана горе, на върха на дългата стръмна улица, а Марк постоянно вадеше душата на Денис да го научи да кара. Беше само на тринадесет и не му бе позволено да пали колата, ако брат му не е с него. Онзи следобед обаче я запалил и после забравил да пусне ръчната спирачка, когато излязъл от нея. Колата тръгнала надолу и премазала Денис.

— Майката как е разбрала това?

— Според прислужницата, една нощ, малко преди да умре, нещо се случило и тя се обърнала напълно срещу Марк. Той не дойде дори на погребението й. Майка му го лиши и от наследство, а имала доста пари от семейството си. По онова време Марк учеше в медицинския.

— Но по време на инцидента той е бил само на тринадесет години! — протестира Джийн.

— И винаги завиждаше на брат си и го ревнуваше — отговори спокойно Картър Стюарт. — Можете да се обзаложите. Възможно е да поддържа връзка с баща си, все още да има ключ от къщата и може би знае, че баща му не е в града.

Нима Марк я бе излъгал, че се връща в Бостън? Беше дошъл на масата им в бара, когато тя седеше с Алис и Сам, за да каже, че е минал покрай къщата на баща си. Можеше ли все още да е тук с Лора?

„Не искам да вярвам в това“ — дълбоко в себе си призна Джийн. В този момент се намеси Гордън.

— Всички предполагаме, че Лора е тръгнала с някого. А не е ли възможно да е отишла при някого? Не сме много далеч от Гринуич, Бедфорд и Уестпорт, където живеят много от нейните именити приятели.

Джак Емерсън бе донесъл списъка на присъствалите на срещата. Накрая решиха всеки от тях да вземе по няколко имена, да се обади на хората, като обясни защо са разтревожени, и да попита дали случайно не знаят къде може да е отишла Лора.

Когато напуснаха ресторанта, те си обещаха да се чуят на другата сутрин. Картър Стюарт и Джак Емерсън се упътиха към колите си. Във фоайето Джийн каза на Гордън Амори и Роби Брент, че ще отиде до рецепцията.

— Тогава ще ти кажа лека нощ — сбогува се Гордън. Имам да проведа няколко телефонни разговора.

— Неделя вечер е, Горди — обади се Роби. — Какво може да е толкова важно, че да не почака до утре?

Гордън Амори погледна лицето на Роби, изразяващо невинност.

— Както знаеш, предпочитам да ме наричаш Гордън — отвърна спокойно той. — Лека нощ, Джийн.

— Толкова е доволен от себе си — процеди презрителни Роби, докато го гледаше как прекосява фоайето и натиски бутона на асансьора. — Обзалагам се, че ще се качи и ще включи телевизора. Тази вечер е премиерата на новия сериал по един от каналите. Или просто иска да се наслаждава и огледалото на новото си лице. Този пластичен хирург трябва да е гений, Джийн! Помниш ли какъв грозник беше Горди?

„Не ме интересува защо отива в стаята си — помисли си Джийн. — Просто искам да проверя дали Лора не се е обадила и отивам да си легна.“

— Значи има още по-голямо основание да е горд от себе си, щом е успял да преобърне и да подреди живота си. Не му беше лесно като малък.

— Че на кого от нас му беше лесно? — възрази Роби. — С изключение, разбира се, на нашата изчезнала кралица на красотата. — Той сви рамене. — Отивам да си взема сакото и излизам на разходка. Аз съм голям привърженик на здравословния живот, но освен няколкото разходки през целия уикенд не съм правил никакви упражнения. А фитнес залата тук е в окаяно състояние.

— Има ли нещо в този град, в този хотел или сред хората, с които се срещна, което да не е в окаяно състояние по твое мнение? — попита го Джийн, без дори да направи опит да прикрие остротата в гласа си.

— Почти нищо — отвърна бодро Роби, — с изключение на теб, разбира се. С голямо съжаление забелязах, че доста се разстрои, когато стана дума, че Марк е ухажвал Лора. В интерес на истината трябва да отбележа, че го видях да ухажва и теб. Марк е костелив орех и трудно човек може да го разгадае, но повечето психиатри са по-луди и от пациентите си. Ако наистина не е пуснал спирачката на онази кола, която уби брат му, интересно дали е било съзнателно или несъзнателно. В края на краищата това е била новата кола на брат му, подарък от мама и татко за завършването на „Стоункрофт“. Помисли върху това, скъпа.

Като й намигна и махна с ръка, Роби се упъти към асансьора. Бясна и ядосана на себе си, защото се бе издала и той бе успял безпогрешно да отгатне реакцията й на подмятанията относно Марк и Лора, Джийн отиде на рецепцията. На смяна беше Еми Саш, дребна жена с тих глас, къса посивяла коса и големи очила, които постоянно падаха на носа й.

— Не, нямаме никакви вести от госпожа Уилкокс — уведоми тя Джийн. — Но има факс за вас, доктор Шеридан.

Обърна се и взе плика от рафта зад себе си.

Джийн усети как устата й пресъхва. Въпреки че си нареди да почака и да прочете съдържанието в стаята си, не издържа и разкъса плика.

Съобщението се състоеше от седем думи.

„Загниващите лилии вонят по-лошо и от бурените.“

Загниващи лилии, помисли си Джийн. Мъртви лилии.

— Какво има, доктор Шеридан? — попита уплашено дребната женица. — Надявам се, че новините не са лоши.

— Какво? О… не… всичко е наред. Благодаря. — Тя намери пътя до стаята си като в мъгла, отвори чантата си и потърси портфейла, в който бе сложила визитката на Сам Дийган. Краткият отговор „Сам Дийган слуша“ я накара да осъзнае, че е почти десет и той може би вече спи.

— Сам, вероятно те събудих.

— Не, не се безпокой — прекъсна я той. — Какво има, Джийн? Да не си се чула с Лора?

— Не. Става дума за Лили. Получих друг факс.

— Прочети ми го.

Гласът й трепереше, докато изричаше седемте думи.

— Сам, това е цитат от сонет на Шекспир. Той има предвид мъртви лилии. Сам, който и да е изпратил това, заплашва да убие детето ми. — Джийн почувства как в гласа й се надига истерия, когато проплака: — Какво мога да направя, за да го спра? Какво?