Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (60)

59

„Нощта е моята стихия. Това е моето време — мислеше си Бухала, докато очакваше обезумял да падне мрак. — Трябва да съм бил глупак да рискувам и да се върна в къщата през деня. Можеше да ме видят.“

Но бе обзет от ужасното чувство, че може би Роби Брент въобще не е мъртъв. Той, какъвто си беше актьор, може би се бе престорил на умрял. Просто си представи как се измъква от колата си и излиза на улицата, или се качва на втория етаж, намира Лора и се обажда на полицията.

Видението, че Роби е жив и е в състояние да повика помощ, бе толкова силно и истинско, че Бухала нямаше друг избор, освен да се върне и да се увери със собствените си очи, че е мъртъв и лежи там, където го бе оставил — в багажника на собствената му кола.

Бе почти като първия път, когато отне човешки живот. Онази нощ в къщата на Лора, помисли си Бухала. Въпреки Е мъглата на времето той си спомняше много добре как се качи на пръсти по задните стълби до стаята, в която очакваше да намери Лора. Това се случи преди двадесет години.

Миналата нощ, знаейки, че Роби го е последвал, не бе никак трудно да го надхитри. Но след това трябваше да рови в джобовете му, за да намери ключовете и да вкара колата му в гаража. Първата кола, която бе взел под наем, онази с калните гуми, заемаше едното място. Той вкара колата на Роби на другото празно място, след което довлече тялото му от стълбището, където го бе убил.

Кой знае как, но сигурно се бе издал по някакъв начин пред бившия си съученик. Той бе успял да проумее нещата, да разбере какво става. Ами другите? Нима кръгът скоро щеше да се затвори, така че да няма време да изчезне в нощта? Бухала не харесваше несигурността. Нуждаеше се от сигурност — онази сигурност, която чувстваше само когато извършваше делото си, с което доказваше, че има власт над живота и смъртта.

В единадесет часа той подкара колата си из Ориндж Каунти. Не прекалено близо до Корнуол, нито до Вашингтонвил, където бе намерено тялото на Хелън Уилан. Може би Хайланд Фолс би бил добър избор. Може би някъде из покрайнините, близо до мотела, където Джийн Шеридан бе отсядала със своя кадет. Мястото би било подходящо. Възпоменателно, в нейна чест.

Може би един от тротоарите близо до мотела щеше да бъде мястото, където съдбата щеше да му поднесе жертвата.

В единадесет и половина, докато караше по улица с три платна, забеляза две жени да стоят на една веранда. Бяха осветени от лампата. Докато ги наблюдаваше, едната се обърна и влезе вътре, като затвори вратата. Другата тръгна по стълбите. Бухала направи завой, изгаси фаровете на колата и изчака, докато тя прекоси напряко моравата до тротоара.

Жената погледна надолу по улицата, тръгна забързано да я пресече и не го чу, когато излезе от колата и се скри в сянката на дървото. Тя мина покрай него и той излезе напред.

Можеше да почувства с трепет как Бухала изскача от клетката си и разперва криле, докато покриваше с ръка устата й и бързо плъзгаше кордата около врата й.

— Съжалявам, нямам нищо лично срещу теб — прошепна, но ти беше избраната.