Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (17)

16

Чувството, че най-сетне е започнала да прави нещо, даде на Джийн успокоение. Алис Съмърс й обеща, че ще се обади на Сам Дийган и ще се опита да им уреди среща за неделя следобед.

— Той винаги идва у дома на годишнината от смъртта на Карън.

„Не се налага да се връщам утре в Александрия — помисли си Джийн. — Мога да остана в хотела поне една седмица. Аз съм добър следовател. Може би ще успея да намеря някой, който е работил в кабинета на доктор Конърс, сестра или секретарка, която да ми каже къде е регистрирал ражданията на бебетата, чиито осиновявания е уреждал. Може би този човек пази някъде копия от тези документи. Сам Дийган вероятно ще ми помогне да открия как да ги получа, ако съществуват.“

Доктор Конърс беше взел бебето от нея в Чикаго. Възможно ли бе да е регистрирал раждането на Лили тук? Дали другата майка бе пътувала с него до Чикаго, или той бе върнал Лили в Корнуол?

Всички от випуска, който бяха пътували до Уест Пойнт със собствените си коли, трябваше да ги паркират на паркинга близо до хотел „Теър“. Когато Джийн мина през портата на академията, почувства как в гърлото й се надига буца. Както често през последните няколко дни, тя си помисли за последния път, когато бе идвала тук. Беше на завършването на випуска на Рийд. Тогава бе наблюдавала отдалеч как майка му и баща му получават дипломата и сабята му.

По-голяма част от съучениците й се бяха пръснали наоколо. По програма трябваше да се срещнат в дванадесет и половина в хотела за обяд. Сетне щяха да присъстват на тържественото вдигане на знамето и на футболния мач.

Преди да се присъедини към останалите, Джийн отиде на гробището, за да посети гроба на Рийд. Пътят между гробовете беше дълъг, но тя се радваше, защото така имаше време за размишление. Какво спокойствие цари тук, помисли си Джийн. Какъв ли щеше да бъде животът й, ако Рийд беше жив, ако дъщеря й беше сега с нея, а не някъде с непознати хора?

Тогава не посмя да отиде на погребението му. Съвпадаше с деня на нейното дипломиране. Майка й и баща й не знаеха нищо за Рийд и никога не бяха го виждали. Нямаше как да им обясни защо няма да присъства на собственото си дипломиране.

Тя мина покрай параклиса на кадетите, спомняйки си концертите, на които бе идвала тук, първо сама, а сетне няколко пъти с Рийд. Подмина паметниците, на които бяха изписани известни от историята имена, докато стигна до сектор 23 и застана пред надгробната плоча с надпис „Лейтенант Карол Рийд Торнтън младши“. Върху камъка бе оставена една роза и малък плик, прикрепен към нея. Джийн ахна. На плика бе написано нейното име. Взе розата и извади картичката. Ръцете й трепереха, докато прочете няколкото думи, които съдържаше:

„Джийн, това е за теб. Знаех, че ще дойдеш.“

По пътя към хотела впрегна всичките си душевни сили, за да се успокои. „Това е знак, че някой от съучениците ми знае за Лили и си играе на котка и мишка с мен — разсъждаваше Джийн. — Кой е убеден, че днес ще идвам в Уест Пойнт? Естествено е да предположи, че ще посетя гроба на Рийд.“

Четиридесет и двама души от випуска присъстваха на срещата. Това намаляваше кръга на хората, които можеха да се свържат с нея от целия свят, на четиридесет и двама. Един от четиридесет и двама. Трябваше да открие кой е той и къде е Лили. Може би дъщеря й не знае, че е осиновена. Нямаше да се меси в живота й, но искаше да е сигурна, че е добре. Трябваше поне да я види, само веднъж, от разстояние.

Джийн ускори крачка. Имаше само днес и утре, за да направи опит да поговори лично с всеки и да открие кой е бил на гробището. Трябваше да говори с Лора. Тя не пропускаше нищо. Ако е била на екскурзията, включваща посещение на гробището, със сигурност е забелязала нещо.

В момента, в който Джийн влезе в залата, резервирана за обяда на випуска от „Стоункрофт“, Марк Флайшман се приближи до нея.

— Обиколката беше много интересна. Жалко, че не дойде с нас. Срамувам се да призная, че въпреки че съм живял в Корнуол, съм идвал тук само няколко пъти, за да тичам. Но ти идваше доста често през последната година, нали? Спомням си, че написа няколко статии за училищния вестник.

— Да, така е — отвърна предпазливо Джийн. В паметта й се завъртя калейдоскоп от спомени. В пролетните неделни следобеди тя отиваше пеша до Трофи Пойнт и сядаше на една от пейките, за да пише. Пейките от розов гранит бяха дарение на академията от випуск 1939. Можеше да цитира думите, издълбани върху тях — почтеност, дисциплина, смелост, честност, лоялност.

„Дори само буквите върху тези пейки ме караха да осъзная дребнавостта на живота, който родителите ми водеха“ — помисли си Джийн.

После насочи вниманието си към Марк.

— Нашият лидер, Джак Емерсън, нареди почетните гости да се смесят с останалите и да седнат на различни места — каза той. — Това ще създаде проблем на Лора. Забеляза ли как неуморно излъчва чар и сексапил? Флиртува с нашия телевизионен бос Гордън, с драматурга ни Картър и с комедианта Роби на вечерята снощи. Днес в автобуса седна до Джак Емерсън и му завъртя главата. Той е станал истински магнат на недвижими имоти.

— Ти си човекът, специализирал детско-юношеска психология, Марк. Лора винаги се е ориентирала към преуспяващите момчета. Не мислиш ли, че това предпочитание се пренася във възрастта? Освен това тя спокойно може да се концентрира върху тези четиримата. Бившите й гаджета като Дъг Хановър или не са тук, или са със съпругите си.

Джийн се насилваше да изглежда весела.

Марк се усмихна, но докато го наблюдаваше, забеляза промяна в изражението му и леко присвиване на очите. О, значи и той също?! — осъзна с учудване Джийн. Неочаквано почувства, че й стана неприятно от откритието, че Марк някога също е бил хлътнал по Лора. А може би все още е. Е, добре. Тя търсеше възможност да говори с Лора, а ако той също иска да бъде с нея, тогава чудесно.

— Хайде, ела да седнем при нея — предложи Джийн. — В училище винаги сядахме заедно.

За миг тя съвсем живо си представи масата в ученическия стол на „Стоункрофт“. Видя Катерин, Дебра, Синди, Глория и Алисън.

Лора и аз.

И Лора… и аз…