Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (72)

71

Картър Стюарт прекара по-голяма част от сутринта в сряда в апартамента си в хотел „Хъдсън Вали“. Същия следобед си бе уредил среща с Пиърс Елисън, режисьора на новата му пиеса, и щеше да отиде в неговия дом. Имаха намерение да обсъдят промените, които искаше режисьорът, но Стюарт смяташе първо да извърши сам някои поправки в текста.

Благодаря ти, Лора, помисли си той, усмихвайки се злобно, докато правеше тънки промени в характера на лекомислената блондинка, която убиваха във второ действие. Отчаяние до безразсъдство, помисли си той — ето какво бе пропуснал. На повърхността тя е блестяща, но подсъзнателно се усеща колко уплашена и отчаяна е всъщност. Готова е да направи всичко, за да се спаси.

Картър мразеше да го прекъсват, когато пише. Това беше факт, който агентът му Тим Дейвис знаеше отлично. Но в единадесет часа звънът на телефона наруши концентрацията му. Беше точно Тим.

Той започна с безкрайни и изобилни извинения.

— Картър, знам, че работиш, и ти обещах да не те безпокоя, освен ако не е абсолютно наложително, но…

— Дано да е абсолютно наложително, Тим — изсъска безмилостно Картър.

— Работата е, че току-що се чух с Ангъс Шел. Той е агент на Роби Брент и направо се е побъркал. Роби му е обещал да изпрати редакцията на сценария за новия сериал най-късно до вчера, а все още го няма. Ангъс му оставил една дузина съобщения, но няма отговор. От Роби ни вест, ни кост. Спонсорът вече е бесен заради рекламния трик, в който Роби е въвлякъл Лора Уилкокс, както твърдят медиите. Заплашва, че ще се откаже от сериите.

— Което изобщо не ме засяга — отвърна Стюарт с полярен тон.

— Картър, онзи ден ми спомена, че Роби имал намерение да ти покаже редакциите, които е направил. Виждал ли си ги?

— Не съм. В интерес на истината, когато си направих труда да отида в хотела му, за да ги прегледам, него го нямаше. И оттогава не съм го чувал. А сега, ако ме извиниш, работех много добре, докато не ме прекъсна.

— Картър, моля те, почакай. Позволи ми да си изясня нещата. Ти смяташ ли, че Роби е направил поправките, както е обещал на спонсора?

— Тим, опитай се да ме разбереш правилно! Да, смятам, че Роби е направил поправките. Поне така ми каза. Помоли ме да ги погледна. Обещах му. Когато отидох в хотела, него го нямаше. С други думи, ще повторя, за да бъда пределно ясен — направил е редакцията и ми загуби времето.

— Картър, съжалявам. Наистина съжалявам — рече Тим Дейвис разтревожен, че е ядосал клиента си. — Джо Дийн и Барбара Монро вече са били избрани за главните роли и за тях това е много важно. Освен това сериалът ще струва цяло състояние. Научих от пресата, че Уилкокс и Роби са оставили почти целия си багаж в хотела. Би ли могъл, моля те — умолявам те! — да провериш дали случайно не е оставил и сценария в стаята си? Когато последния път говорих с него, той се похвали, че сътрудниците му щели да направят сценария весел. Той рядко използва тази дума, но когато го направи, значи го мисли. Ако успеем да го получим по пощата за една нощ, може би ще успеем да спасим шоуто. Спонсорът иска взривяваща комедия, а всички знаем, че Роби е в състояние да я направи.

Картър Стюарт не отговори нищо.

— Картър, не обичам да поемам неоправдани рискове, но преди дванадесет години, когато почука на вратата ми, аз ти отворих и продуцирах първата ти пиеса. Не ме разбирай погрешно. Оттогава, разбира се, всичко за мен е чудесно, но точно сега те моля не за себе си, а за Джо и Барбара. Аз ти дадох твоя шанс. Днес искам ти да им дадеш техния.

— Тим, ти си толкова красноречив, че едва не ме разплака — отговори Картър Стюарт, но сега тонът му беше развеселен. — Със сигурност има нещо вярно в слуховете, че зад приятелството ти със старата ти дружка Ангъс и зад бащинските ти чувства към младите таланти се крие и още нещо. Някой ден ще трябва да ми разкажеш повече за това. След като вече успя напълно да разбиеш творческата ми концентрация, ще отида до хотела на Роби и ще видя дали мога да вляза в стаята му. Опитай се да ми разчистиш пътя, като се обадиш предварително на рецепцията и ги убедиш, че си агентът му. Обясни им, че Роби те е инструктирал да ме изпратиш да прибера сценария.

— Картър, не знам как…

— Да ми благодариш ли? Сигурен съм, че не можеш. Чао, Тим.

Той облече пуловера и изтърканите си джинси. Якето и шапката му бяха на стола, където ги бе захвърлил по-рано. С въздишка, изразяваща раздразнение, Картър взе якето си и посегна за шапката. Телефонът иззвъня секунда преди да излезе от стаята. Беше директорът Доунс, който го канеше на коктейл и вечеря в резиденцията на „Стоункрофт“.

Това е последното нещо на земята, което му трябваше, помисли си Картър.

— О, много съжалявам — отговори той, — но имам други планове за вечеря. — Със самия себе си, добави наум.

— Тогава може би само за по едно питие — предложи нервно Доунс. — Ще го приема като огромна услуга, Картър. Разбираш ли, повикал съм фотограф, който да ни снима. Теб и останалите удостоени, които все още са в града.

Останалите, които са все още в града — това беше добър начин на изразяване, помисли си саркастично Картър.

— Страхувам се, че… — започна той.

— О, моля те, Картър! Няма да те задържам. Но в светлината на събитията, които се развиха през последните дни, наистина се нуждая от снимка на четиримата изтъкнати възпитаници на гимназията, които са заслужили нашия почетен медал. Трябва ми, за да сменя груповите снимки, които направихме на вечерята. Може би разбираш колко важно ще бъде това, когато започнем кампанията по строежа.

В лаещия смях на Картър нямаше и намек за веселие.

— Днес изглежда е моят ден за изкупление на всички грехове, които съм направил в живота си — рече той. — Кога искаш да дойда?

— В седем ще бъде идеално. — Гласът на директора Доунс преливаше от благодарност.

— Много добре.

Един час по-късно Картър Стюарт беше в стаята на Роби в „Глен-Ридж“. Заедно с него бяха и Джъстин Левис — управител на хотела, и Джеръм Уорън — заместник-управител. Двамата бяха видимо объркани от онова, което според тях представляваше потенциална заплаха за реномето на хотела — да позволят на Стюарт да вземе нещо от чужда стая.

Той отиде до бюрото. Върху него лежеше дебел куп листа. Прегледа набързо страниците и каза на двамата мъже:

— Това е. Както ви обясних и както сами можете да се уверите, това са ръкописите, които господин Брент е редактирал. Същите, от които студиото, което ще прави сериала, се нуждае моментално. Аз обаче нито за миг няма да поема отговорност за тях. — Той посочи с пръст Джъстин Левис. — Вие ще ги вземете. — Сетне обърна пръста си към Джеръм Уорън. — А вие ще държите плика, в който той ще ги сложи. После може да хвърлите ези-тура кой от двамата да го адресира. Е? Сега доволни ли сте?

— Разбира се, сър — отвърна нервно Левис. — Надявам се, че разбирате нашето положение и защо трябва да бъдем толкова внимателни.

Картър Стюарт не им отговори. Той гледаше бележката, която Роби Брент бе залепил на телефона.

„Среща с Хауи във вторник в три — да му покажа сценариите.“

Управителят също я видя.

— Господин Стюарт — рече той. — Разбирах, че вие сте човекът, който е имал среща с господин Брент, за да обсъдите сценария.

— Точно така.

— Тогава мога ли да попитам кой е този Хауи?

— Господин Брент има предвид мен. Това е наша стара ученическа шега.

— Аха, разбирам.

— Сигурен съм, че разбирате. Господин Левис, чували ли сте някога поговорката, че който се смее последен, се смее най-добре?

— Да — отговори Джъстин Левис и заклати глава в знак на потвърждение.

— Добре. — Картър Стюарт започна да се смее. — Тя е много подходяща за тази ситуация. А сега позволете ми да ви продиктувам адреса.