Мери Хигинс Кларк
Нощта на бухала (7)

6

Картър Стюарт хвърли чантата си на кревата. Вътре, освен бельото и чорапите, имаше няколко сака от „Армани“ и съответстващи им панталони. Неочаквано и импулсивно той реши да отиде на първото вечерно парти с джинсите и пуловера, с които бе облечен.

В училище беше мършаво и неспретнато хлапе, дете на мършава и неспретната майка. Когато тя се сетеше да хвърли дрехите в пералнята, обикновено нямаше прах за пране. Тогава сипваше белина и съсипваше всичко, което бе в машината. До момента, в който започна да крие дрехите си от нея и да си ги пере сам, ходеше на училище с леко зацапано или странно на цвят облекло.

Ако бъде облечен прекалено елегантно, когато за пръв път срещне бившите си съученици, видът му сигурно щеше да предизвика забележки и да събуди спомени за онова време и за начина, по който обикновено бе изглеждал. Какво щяха да видят сега, когато го погледнеха? Във всеки случай не и фъстъка, който бе в гимназията, почти последен в редицата, а мъж със среден ръст и силно, тренирано тяло. За разлика от повечето мъже, които бе зърнал в бара, той нямаше сиви кичури в гъстата си и добре подстригана тъмнокафява коса, нито бирено коремче. Снимката на идентификационната карта показваше младеж с рошава грива и почти затворени очи. Един журналист напоследък бе описал очите му като „тъмнокафяви, в които, когато е ядосан, неочаквано заиграват жълти пламъчета“. С една дума, нищо общо с предишния Картър.

Той нетърпеливо се огледа из стаята. Беше работил в този хотел през лятото на първата си година в „Стоункрофт“. Сигурно бе влизал в тази евтина стая, както и в много други, когато бе разнасял таблите с поръчки от рум сървиса на бизнесмени, на дами, тръгнали на екскурзия по долината на река Хъдсън, на родители, дошли на посещение при децата си в Уест Пойнт, и дори на любовни двойки, избягали от домовете и семействата си. Винаги можеше да ги разпознае, спомни си Картър. Обикновено, когато им носеше закуската, се усмихваше невинно и ги питаше: „На меден месец ли сте?“ Виновното изражение, което се появяваше на лицата им, беше направо неописуемо и го изпълваше със злорадство.

Мразеше това място тогава, мразеше го и сега. Но след като вече беше тук, можеше да слезе долу и да започне безкрайния ритуал с потупване по рамото и лицемерното „Радвам се да те видя“.

Залата „Хъдсън Вали“, където щеше да се проведе коктейлът, бе на мецанина. След като се увери, че взе със себе си картата, която служеше за ключ на стаята, той излезе и тръгна по коридора. Когато излезе от асансьора, чу по високоговорителите музика и гласове, които се опитваха да я надвикат. Изглежда в залата имаше около четиридесет-петдесет души. Двама сервитьори с табли, препълнени с чаши вино, стояха на входа. Той си взе чаша червено и го опита. Отвратително мерло. Би трябвало да се досети.

Отправи се към залата и тогава усети първото потупване по рамото.

— Господин Стюарт, аз съм Джейк Перкинс. Отразявам срещата в „Стоункрофт Газет“. Може ли да ви задам няколко въпроса?

Стюарт се обърна кисело и погледна нервното, нетърпеливо червенокосо момче, което стоеше на няколко сантиметра от него. Първото нещо, което трябва да научи човек, когато иска нещо от някого, е да не му се тика под носа, помисли си раздразнено Картър и отстъпи крачка назад, при което раменете му опряха в стената.

— Бих предложил да излезем навън и да си намерим някое по-спокойно местенце, освен ако не искате да четете по устните ми, Джейк.

— Не умея, сър. Навън е добра идея. Следвайте ме.

След няколко секунди колебание Стюарт реши да не изоставя виното. Сви рамене, обърна се и последва ученика надолу по коридора.

— Преди да започнем, господин Стюарт, може ли да изкажа възхищението си от вашите пиеси. Аз самият искам да стана писател. Искам да кажа, да стана известен като вас.

О, Господи, помисли си Стюарт. Само това липсваше.

— Всеки, който взема интервю от мен, все това казва. Повечето, ако ли не всички, не успяват.

Изчака да види израз на гняв или объркване, които обикновено се появяваха след това му изявление. Но за голямо негово удивление бебешкото лице на Перкинс се усмихваше невинно и жизнерадостно насреща му.

— Но аз ще успея — отвърна му нахакано момчето. — Абсолютно сигурен съм в това. Направих разследване за вас и за другите знаменитости, които ще получат медали. Всички ви обединява едно нещо. Трите жени са имали постижения още докато са били тук, но нито един от вас, четиримата мъже, не се е отличавал особено в „Стоункрофт“. Във вашия конкретен случай не можах да открия и най-скромната литературна дейност, отбелязана в дневника, а оценките ви по литература са повече от посредствени. Не сте писали за училищния вестник, нито…

Ама че хлапе, помисли си Стюарт и го прекъсна.

— По мое време училищният вестник беше аматьорски дори и за училищен вестник — вметна той, — и съм сигурен, че все още е. Никога не съм бил голям спортист, а писанията ми се ограничаваха единствено до личния ми дневник.

— Той ли е в основата на всяка от пиесите ви?

— Вероятно.

— Всички са прекалено мрачни.

— Нямам илюзии относно живота. Нямах такива и когато бях ученик тук.

— Тогава бихте ли заявили, че годините, прекарани в „Стоункрофт“, не са били щастливи за вас?

Картър Стюарт отпи глътка от мерлото.

— Не бяха щастливи — потвърди равнодушно той.

— Тогава какво ви накара да присъствате на тази среща?

Стюарт мрачно се усмихна.

— Възможността да бъда интервюиран от вас. А сега ме извинете. Виждам Лора Уилкокс, некоронованата кралица на нашия клас, да излиза от асансьора. Да видим дали ще ме познае.

Не взе листа хартия, който Перкинс се опита да пъхне в ръката му.

— Ако ми отделите само още една минута, господин Стюарт. Имам един списък тук, който мисля, че ще представлява интерес за вас.

Перкинс загледа гърба на Картър Стюарт, отдалечаващ се с бързи стъпки, за да посрещне великолепната блондинка, която в момента влизаше в зала „Хъдсън Вали“. Какъв гадняр, помисли си той. Държи се пренебрежително, облякъл се е с джинси, пуловер и маратонки, за да покаже своето презрение към всеки, който се е наконтил за вечерта. Той не е от типа, който обича да е на показ, нито е дошъл, защото колекционира безсмислени медали. Тогава какво го е накарало да дойде тук?

Това беше въпросът, който щеше да зададе в последното изречение на статията си. Вече бе проучил задълбочено Картър Стюарт. Започнал да пише в колежа. Написал оригинална едноактова пиеса, поставена от драмсъстава, която му донесла щедра стипендия след дипломирането в Йейл. Тогава изоставил първото си име Хауард — или Хауи, както му викали в „Стоункрофт“. Поставил първия си хит на Бродуей, преди да навърши тридесет. Ползва се с репутацията на самотник, който се крие в една от четирите си къщи из страната, докато работи върху поредната си пиеса. Дръпнат, неприятен, нелюбезен, перфекционист, гений — това бяха думите, с които обикновено го обрисуваха в статиите. „Аз имам и още няколко определения, които бих могъл да добавя — помисли си навъсено Перкинс. — И ще го направя.“